Диво сърце

20.

Много хора имаха кафяви очи и кафява коса, но отрязаните пръсти на едната ръка веднага отличаваха Деър Траск от останалите. Чандос стоеше пред своя враг и се опитваше да овладее чувствата си. Мъчеше се да отблъсне спомените, защото в случая те само можеха да попречат. Деър Траск беше изнасилил неговата майка. Не беше я убил, но я беше осквернил. Само заради това той беше последният човек, който заслужаваше да живее. А освен това беше и един от тримата, които бяха изнасилили жената на Скачащия вълк, след което беше забил ножа си в корема й, и то така, че да учите в ужасни мъки.

За това Деър Траск не само трябваше да умре, но трябваше да умре бавно. И това щеше да стане — днес, утре, може би дори в други ден. Но Чандос нямаше да бъде тук, за да види смъртта му. Нито пък имаше някакво желание за това. След тези четири години желанието му за мъст беше почти отшумяло. Но не и по отношение на Уейд Смит. Той трябваше да умре от ръката на Чандос. А що се касаеше до Траск, просто нещата трябваше да бъдат доведени до край и той да изпълни клетвата си. Останалото нямаше значение.

Траск трябваше да знае заради какво ще умре и Чандос щеше да му го обясни добре. Той искаше главорезът да разбере, че трябва да плати за зверските си престъпления.

Чандос извади кърпата от устата на Траск, отдръпна се на няколко крачки и го погледна. Траск го заплю с презрение. В очите му нямаше страх.

— Ей, мършо — каза той грубо, — знам, че няма да ме убиеш. Чух те да го казваш на жена ти.

— Сигурен ли си, че си чул добре?

Траск позагуби малко от войнствеността си.

— Какво искаш, по дяволите? Не съм докоснал проклетата жена. Нямаш никакво основание…

— Това няма нищо общо с жената. Траск.

— Значи Ромеро беше прав. Щом като само си я използвал като повод, какво искаш тогава?

— Не е нужно приятелчетата ти да знаят какво има между нас. Просто ще си помислят, че съм много ревнив и толкова. Ще се чудят, като не те видят никога повече, но така и няма да узнаят какво е станало с тебе.

— Как ли пък не! Ще се върнат, и то скоро! Няма просто така да ме зарежат тука.

Чандос бавно поклати глава.

— Обзалагам се, че вече са видели индианците наоколо и сега препускат като бесни към границата.

— Лъжец! — избухна Траск. — Не видяхме и следа от тях. Да не би ти да си видял нещо?

— Нямаше нужда. Знам, че са наблизо. Обикновено яздим заедно. Но този път се държат на разстояние заради жената. Видиш ли, тя се плаши от индианците.

— Е, нали пътува с тебе — отбеляза Траск.

Чандос кимна, без да му обяснява повече.

— Знам какво се опитваш да направиш, мършо. Но Деър Траск не се плаши така лесно. Освен това сме твърде близо до границата, за да има индианци наоколо.

Чандос повдигна рамене.

— Няма какво да те убеждавам повече. Като те намерят, сам ще разбереш. Може да се каже, че ще им направя подарък, като те оставя в ръцете им.

— Подарък? — извика Траск, без да крие страха си. — Ако искаш да ме убиеш — хайде, давай. Или не ти стиска, защото не си никакъв мъж?

Чандос не обърна внимание на предизвикателството — беше се изморил да разговаря с тоя червей.

— Ще излъжа, ако кажа, че не искам да те убия — тихо каза той, като се приближи към Траск. — Погледни ме хубаво. Виж очите ми. Виждал си тези очи и преди, нали? Или си изнасилил толкова много жени, че сега не можеш да се сетиш за тази, за която говоря?

Траск изпъшка тежко и Чандос хладно добави:

— Е, изглежда, все пак си спомняш.

— Проклет да съм, та това беше преди цели четири години!

— Да не би да си мислиш, че като е минало толкова време, ти си се отървал от отмъщението на команчите? Не знаеш ли какво се случи с останалите ти приятелчета, с които сте били заедно в онзи ден?

Траск чудесно знаеше. Лицето му пребледня. Беше повярвал, че всичко е приключило вече и че след като бяха избили почти всички от злополучната шайка, индианците са задоволили жаждата си за мъст. Но очевидно не беше така.

Той се замята буйно, но въжетата го държаха здраво. Сега Чандос наистина усети страха му. Траск го гледаше умолително и очите му бяха изпълнени с ужас — беше проумял, че ще умре.

Чандос се отстрани от жертвата си — беше удовлетворен. Възседна коня си и поведе за юздите дорестия кон на Траск. След това се обърна към вързания:

— Сега вече знаеш, защо те искам мъртъв, Траск. Но си спомни и за оная млада индианка, която не само изнасили, но и обрече на бавна и жестока смърт.

— Тя беше само мръсна индианка!

Думите му заглушиха и последните угризения на Чандос.

— Тя беше красива и мила жена, майка на бебе, което беше убито същия ден, а съпругът й още не може да я оплаче. През целия си живот не беше сторила зло на никого. Беше самата доброта и милосърдие. А ти я уби. Е, сега те оставям на мъжа й. Виждаш ли, той истински ще ти се зарадва.

След това се отдалечи, като до слуха му още дълго продължаваха да стигат виковете на Траск, който го молеше да се върне и да го убие. Но в главата му още по-силно отекваха писъците на избитите и поругани жени и деца. Усещаше ги съвсем близо до себе си — и тях, и мълчаливите сенки на воините от племето. Не можеше да ги види, но чувстваше, че в този момент всички те го наблюдават и одобряват постъпката му.

Не след дълго забеляза Къртни в далечината и сенките на миналото изчезнаха. Нейният образ прогонваше тежките му спомени. На фона на цялата жестокост на заобикалящия го свят той намираше в това сладко невинно момиче истинска утеха за душата си.

Тя беше спряла насред пустото поле с кобилата си. Силуетите им бяха обгърнати от сребърното сияние на луната. Мъжът пришпори коня си.

Когато я настигна, тя избухна в сълзи. Чандос й се усмихна. Не беше от тези, които могат да сдържат чувствата си, но тази вечер наистина се беше държала достойно. Беше се държала смело и хладнокръвно точно тогава, когато беше нужно. А сега, когато беше вече в безопасност, даваше воля на сълзите си.

Той се изравни с нея, хвана я здраво и с едно движение я прехвърли на своя кон. Девойката се сгуши в него, като продължаваше да плаче тихо. Е, нека си поплаче. Сълзите щяха да й помогнат да се освободи от страховете си. Когато най-накрая се успокои, той внимателно се наведе и я целуна.

Почти в същия миг тя разбра, че този път целувката не беше случайна. Почувства се замаяна от внезапния прилив на чувства, толкова силен, че чак се уплаши и побърза да се отдръпне от Чандос.

Останала почти без дъх, тя се вгледа в него. Невъзмутимото му спокойствие я подразни малко.

— Този път не можеш да кажеш, че само си искал да ми запушиш устата.

— Какво сега — искаш да ти обясня защо съм те целунал ли? — въздъхна Чандос.

— Аз…

— По-добре не започвай, котенце — прекъсна я той, — защото иначе всичко ще свърши с това, че ще се гушнем тук двамата с тебе и на сутринта едва ли ще си толкова невинна като сега.

Къртни беше смаяна.

— Не мислех, че ме намираш за привлекателна.

Той само изсумтя. Не последваха никакви уверения или обяснения в любов. Какво, по дяволите, означаваше това?

— Чандос, мисля, че ще е по-добре, ако ме върнеш на моя кон — каза тя след известно колебание.

— Така ли е „прието“ да се постъпва в такива случаи?

С цялото си същество тя желаеше да остане там, където си беше, но усети иронията му и отговори надуто:

— Да, точно така.

Тоя я хвърли обратно на седлото й така, че тя едва успя да хване юздите и да се задържи на коня, когато той отведнъж препусна след Шуърфут.

През целия път Къртни беше като замаяна. Чандос и беше показал, че я желае!