Диво сърце

19.

Въпреки че не беше пълнолуние, беше достатъчно светло и луната хвърляше сребърни отблясъци във водата на големия поток, който се вливаше в Арканзас, и Къртни можеше ясно да вижда четиримата мъже, които се мъчеха да преминат през реката. Тя стоеше заедно с Чандос на брега и наблюдаваше как конете се бореха с водата. Бързото течение събори Ханчет от седлото. Девойката си помисли, че с ранената си ръка той трудно ще успее да се добере до отсрещния бряг, но за нейно учудване и той, и конят му успяха да преминат невредими. Ханчет и другите двама се отправиха на север към Канзас. Къртни и Чандос постояха още малко, докато конниците се изгубиха от погледа им.

А след това Чандос се зае да одере двете катерици, които беше хванал, като че ли нямаше нищо необичайно в това, че Деър Траск виси завързан за едно дърво встрани от огнището. Той явно ги беше уловил с голи ръце, защото по тях нямаше следи от куршум, а и той не беше стрелял, докато беше на лов. Сложи ги да се пекат върху огъня, след това отвори консерва с боб и свари още кафе. Къртни седна наблизо до него и се загледа в Деър Траск. Чувстваше се изтощена.

Чандос беше казал на другите мъже, че Траск няма да си тръгне с тях. Беше го нарекъл с цялото му име, като с това показа, че го познава отпреди, след това накара Ромеро да завърже ръцете и краката му със собствената му риза и с панталоните му. Изпрати Къртни да вземе въжето от седлото му и тя едва не се загуби, докато открие къде Чандос е оставил Шуърфут.

Тя доведе и двата коня, подаде въжето на Чандос и застана до него. Той нареди на Ромеро да завърже въжето за китките на Траск, като го предупреди, че ако не го върже достатъчно здраво, може да падне и да си счупи краката. Когато Чандос довлече вързания към най-близкото дърво, стана ясно какво е намислил. Той преметна въжето на един клон, издигна Траск на няколко метра от земята и го остави да виси така.

— Ще го убиеш ли? — попита Ромеро.

— Не, но ще трябва да се поизмъчи малко заради постъпката си.

— Но той не ти е сторил нищо. senor.

— Така е. Но не одобрявам това, което щеше да направи на госпожицата. Виждаш ли, никой освен мене няма право да я докосва.

Ромеро погледна Къртни, като се питаше дали не го беше излъгала за отношенията й с Чандос, и след това се обърна към него.

— Мисля, че причината не е само жената, но и това, за което си търсил моя amigo, si?

Чандос не отговори. Изведе конете на стрелците, като преди да им подаде поводите извади пушките от седлата и заедно с пистолетите ги хвърли в реката.

Мъжете вече си бяха заминали, а Деър Траск продължаваше да виси на дървото със запушена уста. Беше започнал да крещи на своите хора да се върнат да го вземат и на Чандос му беше омръзнало да го слуша. Къртни съзнаваше, че така както виси, разпънат на дървото, сигурно изпитна ужасни болки. Раните му продължаваха да кървят, дори и тази, която беше превързана на две на три.

Къртни не го съжаляваше, дори мислеше, че и това му е малко, но не можеше да понесе подобна гледка. Знаеше, че щеше да се чувства по съвсем друг начин, ако той я беше изнасилил и ако Чандос беше мъртъв, но въпреки това не можеше да изпитва удоволствие от това, че негодникът страда.

Дали и с Чандос беше същото? Не можеше да се каже. Лицето му беше непроницаемо както обикновено. Той приготви яденето и невъзмутимо изяде вечерята си, като през цялото време безмълвно наблюдаваше Траск.

Когато Къртни се опита да го заговори, той й нареди да пази тишина, за да може да чуе, ако останалите са решили да се върнат отново. Тя го послуша.

След известно време Чандос й каза да прибере нещата и да оседлае конете. Тя беше доволна, че си тръгват, но когато доведе конете заедно с този на Траск, помисли, че спътникът й е променил намеренията си. Той не беше изгасил огъня, дори беше сложил още дърва да го разгори, а и Траск още висеше на дървото.

Чандос се обърна и я изгледа. Изразът на лицето му беше толкова сериозен, че тя усети как стомахът й се свива от мрачно предчувствие.

— Нима мислиш да го… — Неизвестно как, но тя беше отгатнала намеренията му. — Искаш да тръгна без теб, нали?

Той я хвана за ръката и я заведе към другия край на просеката.

— Недей да се тревожиш напразно, лейди. Всичко, което искам, е да избързаш малко напред. Тръгни с конете на юг. Ще те настигна след няколко минути.

Отново я беше нарекъл „лейди“. Беше толкова мрачен. Тя не можеше да повярва на очите си.

— Ти ще го убиеш, нали?

— Не.

— Тогава ще го изтезаваш, така ли? — настоя девойката.

— Жено — пресече я Чандос, — къде изчезна твоето спокойствие, с което разтягаше локуми на тези четирима главорези?

— Пращаш ме сама в тъмното при индианците и очакваш да бъда спокойна? Те са чули гърмежите и сега сигурно цяла дузина, ако не и стотина диваци, кръжат наоколо.

— Наистина ли мислиш, че ще те изпратя, ако има някаква опасност? — каза го така нежно, че тя замълча.

— Извинявай — засрамено каза Къртни. — Това е, защото съм ужасна страхливка.

— По-смела си, отколкото си мислиш, лейди. Сега тръгвай, а след малко ще те настигна. Налага се да кажа няколко думи на Траск, които ти не бива да чуеш.