Диво сърце

16.

Чандос изчака, докато се убеди, че Къртни е заспала. След това се надигна, грабна само ботушите и пистолета си и безшумно се отдалечи от лагера им. Вървеше с гръб към реката. Нощта беше тъмна, всичко беше потънало — в сенки.

Не беше изминал много път, когато Скачащия вълк го настигна и тръгна с него. Без да си кажат и дума, те продължиха да вървят, докато разстоянието от лагера стана такова, че вятърът да не може да донесе гласовете им дотам.

— Тя твоя жена ли е?

Чандос спря, вглеждайки се пред себе си. Негова жена? Всъщност не звучеше лошо. Той никога не беше имал жена, която да нарече своя, нито пък беше искал това. Нямаше време за тези неща. Единствената жена, при която се беше връщал не веднъж, беше страстната Колида Алварес. Но Колида не беше само негова.

— Не, не е моя — накрая рече той.

Но Скачащия вълк усети нотката на съмнение в гласа на Чандос.

— И защо?

Чандос знаеше, че причините за това са много, но посочи най-очевидната:

— Тя не е от тези, които могат да си затворят очите и да тръгнат след тебе навсякъде. А и аз нямам намерение да зарежа това, с което още не съм свършил.

— Но тя е с тебе.

Чандос се подсмихна и белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Обикновено не си толкова любопитен, приятелю. Сигурно ще ме помислиш за луд, ако ти кажа, че в никои моменти тя е по-силна от мене или по-скоро — по-настоятелна.

— В какво й е силата?

— Сълзите, дяволските сълзи.

— А, и аз много добре си спомням тяхната сила.

Чандос знаеше, че Скачащия вълк сега мислеше за мъртвата си жена. Винаги ставаше така — само една дума или дори поглед бяха достатъчни, за да му припомнят всичко до най-малкия детайл.

При все че от четири години насам пътят на Чандос се направляваше от мисълта за смъртта на онези, които беше обичал, той се мъчеше да забрави за случилото се. Със Скачащия вълк беше обратното. Войнът команч непрекъснато живееше със спомена за това. То го поддържаше и му даваше сили да живее.

За никой от двамата този кошмар нямаше да свърши, докато и последният от петнайсетте убийци не бъде мъртъв. Само тогава Чандос щеше да спре да чува писъците в съня си. Само тогава щеше да престане да вижда пред себе си своя най-близък приятел Скачащия вълк с обляно от сълзи лице, паднал на земята до мъртвата си жена да гледа с невиждащи очи към трупчето на двумесечния си син, лежащо само на няколко крачки от него. Боже мой — да прережат гърлото на едно малко бебенце!

Понякога, когато споменът за всичко това го налегнеше, Чандос губеше връзката с действителността и отново заридаваше вътре в себе си, както в деня, когато си пристигна вкъщи и завари кошмара. При него сълзите идваха трудно — не така както при Скачащия вълк или както при втория му баща, който беше покрил краката на жена си, изцапани с кръв от изнасилванията, и беше затворил очите й — тези прекрасни сини очи, пълни с болка и предсмъртен ужас. Заради тях я бяха кръстили Жената с небесни очи.

Може би сълзите щяха да дойдат някой ден. Сигурно тогава нейните писъци щика да престанат да звучат в ушите му. Вероятно най-накрая щеше да може да спи спокойно. Но дори това да станеше, образът на Бялото крило никога нямаше да избледнее в мислите му. Неговата природена сестра, която го боготвореше и която той обожаваше! Гаврата с това сладко и нежно дете, скършените й ръце, следите от зъби по нея, сгърченото й и окървавено тяло изгаряха душата на Чандос. Това, че бяха изнасилили майка му, можеше някак да се проумее — тя беше много красива жена. Но изнасилването на Бялото крило беше нещо отвратително, нещо извън границите на нормалния разум.

От петнайсетте бели мъже, които бяха причинили този ужас, сега бяха останали само двама. Още първата година Чандос, Скачащия вълк и още петима индиански воини бяха открили и отмъстили на повечето от главорезите. Вторият му баща беше тръгнал по следите на двамата братя Котъл и по-късно го намериха мъртъв до техните трупове. А когато негодниците започнаха да се крият в градовете, където малкият отряд индианци не можеше да ги пипне, Чандос си отряза косата и препаса пистолетите също както белите стрелци, за да може да се движи свободно в градовете и да очисти останалите мръсници.

Двамата каубои Тед и Карл се бяха измъкнали от града още като чуха, че Чандос: е тръгнал да ги търси, но бяха попаднали право в ръцете на Скачащия вълк. По-късно Чандос беше спипал Синсинати, а след него и Кърли — и двамата бяха мъртъвци.

Чандос се стремеше да се добере най-вече до Уейд Смит, който все успяваше някак да му се измъкне до този момент, по същия начин както и Деър Траск — другият от двамата оцелели от шайката.

Джон Хендли доброволно беше предложил услугите си и от него те научиха повече, отколкото бяха научили от онзи дебел фермер, преди да го убият. Всъщност той им каза каква е била ролята на всеки в онази касапница. Траск беше убил младата жена на Скачащия вълк и индианецът нямаше да си намери място, докато не го види мъртъв. По същия начин Чандос пък нямаше да спре да преследва Смит, докато не го спипа. Ако се случеше да попадне на Траск и да не може да го предаде на Скачащия вълк, той щеше да го убие вместо приятеля си. Но точно Уейд Смит беше човекът, който беше изтезавал Бялото крило, преди да й пререже гърлото, и затова Чандос го искаше само за себе си.

Всичките индианци от малкия отряд се движеха заедно, когато това беше възможно. Заедно бяха в Аризона, където Чандос откри Кърли, кръстосвали бяха Тексас с конете си, бяха стигнали до Ню Мексико, а оттам на север — чак до Небраска, следвайки една или друга следа. Когато препускаха в прерията. Чандос беше един от тях, но като наближеха някой град, трябваше да се разделят и той се превръщаше в бял мъж. Този път другарите му бяха дошли с него до Тексас и той щеше да се върне при тях, ако не беше Къртни.

— Нямаше го в Нютън — каза Чандос тихо.

— И сега какво?

— Чух, че Смит се криел в Париж, Тексас.

— А жената? — след кратка пауза запита Скачащия вълк.

— Тя също отива в Тексас.

— При това положение не вярвам да искаш да ти правим компания по време на пътя.

Чандос се ухили.

— Не мисля, че тя ще може да разбере. Днес беше доста уплашена, като те видя. А ако види и останалите, направо ще изпадне в истерия и аз си знам как ще се оправям с нея.

— Тогава знай, че сме наблизо, ако имаш нужда от нас — каза Скачащия вълк и изчезна така тихо, както беше дошъл.

Чандос остана още известно време загледан в черното небе над главата си. Усещаше някаква празнота. Щеше да изпитва това чувство, докато не умре и последният от убийците на неговите близки. Само тогава скъпите на сърцето му покойници щяха да заспят и той щеше да спре да чува техните писъци в съня си.

Беше премръзнал до мозъка на костите си, когато чу, че някой го вика по име. Това вече не беше сън. Внезапно Чандос изпита такъв силен страх, какъвто не беше изпитват от деня, когато беше пристигнал в индианския лагер.

Той хукна. Тичаше с все сила, докато стигна при нея.

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Къртни се хвърли към него, като се притисна плътно до гърдите му.

— Извинявай — едва успя да каже тя, скривайки лицето си в неговото рамо. — Събудих се, а тебе те нямаше. Нямах намерение да викам, наистина нямах, но си помислих, че си ме изоставил тук Чандос, аз… аз така се изплаших. Няма да ме оставите наистина, нали?

С едната си ръка той отметна главата й назад и силно я целуна. Устните му, които дотогава й се струваха толкова чувствени, грубо се впиха в нейните. Нямаше и капка нежност нито в целувката му, нито в начина, по който я беше прегърнал.

След първия момент на пълно объркване тя почувства и още нещо — онова особено усещане под лъжичката, което беше изпитвала и друг път.

Когато се усети, че всъщност самата тя удължаваше мига на целувката, като силно се беше притиснала към него, Къртни понечи да го пусне и да се отдръпне назад, но не го стори. За нищо на света не й се искаше тази целувка да свърши.

Но всяко хубаво нещо си има край. Най-после Чандос отслаби прегръдката си и дори я отстрани от себе си на една ръка разстояние.

Къртни се смая като видя напрежението в небесносините му очи. Малко късно беше да се удивлява на своето поведение, но начинът, по който се държеше Чандос, определено я учудваше. Тя неволно повдигна ръка и докосна устните си.

— Защо, защо направи това?

Единственото нещо, което можеше да направи, беше да я задържи по-далече от себе си, а тя на всичко отгоре го питаше защо. Е, какво можеше да очаква от една девица? Да го пита защо! Ами тези меки узрели гърди, които го изгаряха с допира си, ами нежните й като коприна голи ръце, обхванали врата му, като от топлината на тялото й го деляха само една тънка долна риза и една нощница. Защо! Боже, милостиви!

Той не знаеше какво би направил в следващия миг, ако не беше зърнал зад девойката погледа на Скачащия вълк. Както изглеждаше, приятелят му беше чул писъка й и беше дошъл на помощ. Какво ли беше видял от предишната сцена? Очевидно достатъчно, ако се съдеше по многозначителната усмивка, която отправи на Чандос, преди да си тръгне.

Мъжът въздъхна дълбоко.

— Забрави за това — каза й той. — Просто мислех, че това е най-добрият начин да ти запуша устата.

— О!

Да й се не види! Сега пък беше разочарована. Не си ти даваше сметка, че беше на косъм да се намери по гръб под него? Явно нищо не разбираше, помисли си Чандос. Толкова ли не можеше да си даде сметка какво му причинява?

Той пристъпи към огъня и ядосано хвърли още едно дърво в него.

— Отивай да спиш, лейди — каза той с гръб към нея.

— Къде беше?

— Чух шум и отидох да проверя. Нямаше нищо. Но ти трябваше първо да погледнеш дали конят ми го няма, преди да си правиш някакви изводи. Запомни това за следващия път.

Къртни си пое дълбоко въздух. Уф, беше се показала като абсолютна глупачка. Нищо чудно, че в гласа му имаше такава тревога. Сигурно си мислеше, че има работа с някаква истеричка, която непрекъснато му се качва на главата.

— Това няма да се повтори… — започна девойката, но изведнъж млъкна, като чу от устата на Чандос една от непознатите думи, която често употребяваше, когато бе ядосан. След това той се обърна рязко и тръгна към коня си.

— Къде отиваш?

— Така и така се разсъних, ще отида да се изкъпя — и той извади кърпа и сапун от торбата си.

— Чандос, аз…

— Отивай да спиш!

Къртни отново се сгуши в постелята си, усещайки как ядът й напира да се излее, докато спътникът й се отправи към реката. Искаше само да му се извини. Защо я беше скастрил така грубо? След малко погледът й беше привлечен от купчинката дрехи, подредени недалеч от нея. По бузите й изби руменина — та тя дори и не беше разбрала! О, не, как беше могла да се хвърли в ръцете му само по бельо!

Къртни не знаеше дали да плаче, или да се смее на абсурдната картина, каквато трябва да е изглеждала в очите на Чандос. Май не беше много за смях. Сега вече не й беше чудно защо той се беше държал по този начин. Сигурно се е притеснил повече и от нея, ако това изобщо беше възможно.

Къртни въздъхна и се обърна с лице към огъня, за да може да гледа към реката. Не можеше нито да чуе, нито да види Чандос, но знаеше, че той е някъде там долу. Искаше й се да има куража да се изкъпе в реката като него, вместо само да се наплиска с дрехите, както беше направила, преди да си легне. Това сигурно щеше да се отрази чудесно на измъчените й мускули.

Все още беше будна, когато Чандос се върна в бивака им, обаче се престори на заспала. Боеше се, че той все още е твърде ядосан, за да иска да говори с нея. Тя го наблюдаваше през спуснатите си ресници и този път хич не се изненада, че й се иска да го гледа.

С гъвкавото си тяло и естествената грация на движенията си той й приличаше на добре гледано расово животно. Определено й наподобяваше на някакъв хищник — не толкова с вида си, колкото със своя начин на поведение. Той изглеждаше господар на себе си, самоуверен и способен да се справи с всяко предизвикателство, а това негово излъчване действаше на Къртни много успокоително.

Проследи с поглед как той метна кърпата върху един храст да съхне и пъхна сапуна в торбата, след което приклекна над огъня, за да сложи още съчки. Питаше се защо дори не я погледна да види дали спи, но когато обърна очи към нея, тя затаи дъха си още повече. Беше вперил погледа си по същия начин, както и тя не отделяше очи от него. Разликата беше само, че той не знаеше, че е будна и го гледа. А може би знаеше?

Какво ли си мислеше сега за нея? По всяка вероятност, че е само един товар, без който би могъл да мине, но каквито и мисли да му минаваха, по-добре беше тя да не ги знае.

Когато най-накрая мъжът се изправи и се приготви да си ляга, тя се почувства като ограбена от внезапната загуба на интерес от негова страна, когато в същото време нейното внимание изпяло му принадлежеше. Тя дори забеляза, че гърбът му е още мокър след банята — на вдлъбнатината между плешките му блестяха малки капчици вода и девойката изпита непреодолимо желание да го погали и да изсуши кожата му с ръката си.

О, за Бога, заспивай. Къртни!