Диво сърце

23.

През целия следващ ден Къртни беше на седмото небе. Нито горещината и насекомите, нито монотонното яздене можеха да развалят с нещо настроението й — нищо не беше в състояние да помрачи пълното й блаженство.

След два дни вече не беше съвсем уверена, че всичко е наистина толкова прекрасно. На третия ден тя промени мнението си — не можеше да обича човек с такъв труден характер като Чандос. Желаеше го — за което се презираше, — но не можеше да го обича. Вбесяваше се от това, че той отново се беше затворил в себе си. След всичко, което се беше случило между тях и след като я беше накарал да изпита върховен екстаз, сега отново беше започнал да се отнася към нея с предишното си безразличие. Това просто я изумяваше.

Не можеше да избяга от голата истина. Беше я използвал. Всичко, което й беше казал онази нощ, е било лъжа — всичко. Беше задоволила нагона му и сега той вече нямаше нужда от нея.

Вечерта на седемнадесетия ден от пътуването, точно както беше предрекъл Чандос, те преминаха през още една река. Тъй като и без това беше мокра, Къртни реши да се изкъпе след вечеря, без да казва на Чандос за това. Къпането й достави и допълнително удоволствие, защото искаше да го ядоса, като не изпълни заповедта му.

Но когато излизаше от водата, с прилепнали по тялото долни дрехи и коса, от която се стичаха струйки вода, тя по-скоро усети, отколкото видя, че не е сама. За миг сърцето й спря и в следващия миг го забеляза. Беше Чандос, но това не я накара да изпита особено облекчение. Той беше коленичил в сянката на едно дърво и кой знае от колко време я наблюдаваше.

Чандос се изправи и тръгна към нея.

— Ела тук, коте.

Вече от три дни не и беше наричал така, нито пък й беше говорил нежно. Отново беше започнал да я нарича „лейди“, ако изобщо я заговореше.

Ноздрите й се разшириха и очите й заблестяха от яд.

— Върви по дяволите! — викна му тя. — Няма да ти позволя да ме използваш отново!

Той направи още крачка към нея и тя отстъпи назад във водата. Беше готова да се отдръпне още по-навътре, но той спря. Девойката го изгледа предизвикателно, всяка частица от тялото й беше настръхнала срещу него. Тогава той изруга на непознатия език, който често употребяваше, обърна се и тръгна обратно към лагера им.

Беше успяла. С дързост и кураж бе удържала на своето и сега се гордееше със себе си.

Реши да не излиза още от водата, макар че беше започнала да трепери. Не се боеше да се срещне лице в лице с Чандос. Просто искаше да му даде време, за да уталожи яда си. Не се помръдна дори и когато чу изстрел откъм лагера. Не беше глупачка. Ако това беше уловка да я накара да се втурне, за да види какво е станало, то явно още не се беше успокоил.

Изминаха още десет минути, преди да започне да се тревожи. А може и да грешеше. Ако някой беше стрелял по него? Можеше сега да с мъртъв!

Къртни бързо излезе от водата, но преди да затича нагоре по склона, реши да се преоблече със сухите дрехи.

Сложи си полата на бежови и бели райета и бялата копринена блуза, която беше закърпила наскоро. В ръцете си държеше останалите неща, включително и ботушите си, които бяха още мокри от преминаването на реката. След като набързо се помоли да не стъпи върху някоя пълзяща отровна гадина, тя се втурна към лагера.

Продължи да тича, докато видя светлината от огъня, а след това предпазливо позабави ход. Независимо че беше нащрек, едва не се спъна в тялото на една змия, което лежеше на пътя й. Змията беше дълга и жълтеникаво-червена на цвят. По медночервената й глава Къртни позна, че това е една от отровните змии, и не се сдържа да извика, макар и да разбираше, че влечугото е мъртво.

— Какво има? — обади се Чандос остро и като чу гласа му, тя изпита огромно облекчение.

Щом го видя, веднага се успокои. Беше жив и нищо не го заплашваше. Седеше до огъня и… Къртни замръзна на място и лицето й пребледня. Чандос беше свалил единия ботуш, а крачолът на панталоните му беше вдигнат до коляното. Той стискаше задната част на прасеца си — оттам се стичаше тънка струйка кръв. Змията го беше ухапала!

— Защо не ме извика! — промълви тя, ужасена от гледката.

— Доста време ти трябваше, за да дойдеш, след като стрелях. Нима щеше да дойдеш, ако те бях повикал?

— Щях да дойда, ако ми беше казал какво се е случило!

— А ако ти бях казал, щеше ли да ми повярваш?

Той знаеше. Значи беше разбрал какво си е помислила! Как можеше да си седи така спокойно — впрочем не — той си налагаше да стои неподвижно, за да забави разпространяването на отровата в тялото си.

Къртни захвърли нещата си и се спусна напред, като сграбчи постелката на Чандос и я разпъна на земята пред него. Сърцето й биеше лудо.

— Легни тук по корем.

— Не ми казвай какво да правя, жено!

Тя трепна от грубия му тон, но в следващия миг осъзна, че сигурно изпитва силна болка. По-голямата част от прасеца му беше станала тъмночервена. Беше го пристегнал здраво с колана си малко над ухапаното място. Ако змията го беше клъвнала само сантиметър по-надолу, щеше да захапе горния край на ботуша му — какъв ужасен късмет!

— Успя ли да изсмучеш отровата?

Очите му, по-ярки от обикновено, я поразиха.

— Виж добре, жено. Ти си луда, ако мислиш, че въобще мога да стигна дотам.

Къртни отново пребледня.

— Искаш да кажеш, че дори не си… Трябваше да ме повикаш! Стягането се прави само в краен случай!

— Май много ги разбираш тия неща — сопна й се той.

— Да, разбирам ги — разгорещено му отвърна девойката. — Виждала съм баща ми да лекува ухапвания от змия. Той е лекар и… Поотпусна ли малко колана? Трябва да го правиш на всеки десет минути или нещо от тоя род. О, моля те, Чандос, легни, за Бога! Нека се опитам да изсмуча отровата, преди да е станало прекалено късно!

Чандос я изгледа пренебрежително и тя си помисли, че ще й откаже. Но той само сви рамене и легна на постелята.

— Разрезът е добър — обърна се той към нея с отслабнал глас. — Това е, което можах да направя. Но нямаше как да го стигна с устата си.

— Усещаш ли нещо друго, освен болката? Слабост или гадене? Виждаш ли ясно предметите?

— Кой каза, че е бил лекар?

Къртни изпита облекчение, че той не беше загубил чувството си за хумор.

— Бих могла да ти помогна само ако отговаряш на въпросите ми, Чандос. Трябва да разбера дали отровата е попаднала в кръвта или не.

— Нямам нито едно от оплакванията, които изредихте, лейди — каза той с въздишка.

— Добре, това все пак е нещо, като се има предвид, че е минало доста време.

Но девойката някак си не беше уверена, че той казва истината. Дори и да се чувстваше зле, в неговия стил беше да не си признае.

Тя се наведе над прасеца му и се залови за работа, без да изпитва неприятно чувство — трябваше да се направи необходимото. Това, което обаче истински я ужасяваше, беше дали вече не е твърде късно.

Докато тя се занимаваше с раната му, Чандос остана напълно спокоен, само по едно време я помоли да махне ръката си от проклетия му крак. Къртни не спря да смуче и да изплюва кръвта, но вече внимаваше да не си слага ръката толкова високо на бедрото му. Реши, че сега не е време да се ядосва и за това — как беше възможно мъжете да не могат да контролират нагона си, дори и когато са в такова тежко положение!

Тя изсмукваше и изплюваше кръвта от раната му повече от час, докато накрая наистина остана без сили. Устните й бяха напълно изтръпнали и бузите я боляха. Раната беше спряла да кърви, но мястото беше страшно зачервено и подуто. Хубаво би било, ако имаше подръка някакъв мехлем или ако знаеше повече за лековитите билки. Някои от тях сигурно растяха край реката или в гората, но не знаеше какво да търси.

Тя донесе вода и направи студен мокър компрес на раната. На всеки десет минути разхлабваше колана по малко, за да облекчи кръвообращението — за минута го сваляше и после пак го стягаше.

Не спря да почине нито за миг. Когато най-после се накани да го попита как се чувства, той вече не можеше да й отговори. Беше в безсъзнание и Къртни усети, че започва да я обзема паника.