Диво сърце

25.

Чандос наблюдаваше как Къртни наново подгрява супата, която цял ден го беше мъчила да изяде. Късното следобедно слънце си играеше с косите й, озарявайки гъстите й кафяви букли със златна светлина. Не мислеше, че някога би могъл да се насити да я гледа. Вече знаеше, че може да изтърпи всякакво изпитание, щом става въпрос за нея.

Беше погодил лош номер на своето котенце и сега то смяташе да му отмъсти. Но той едва ли можеше да постъпи другояче. Тя не беше за него. Ако беше наясно с нещата, щеше и сама да разбере това. Разкриеше ли истината за него, сигурно щеше да се ужаси.

Това, което виждаше сега в нея, беше яростта и гнева на една пренебрегната жена. Само да можеше някак този неин гняв да не подхранва мъжката му гордост. Но нямаше как да не го признае — нейната реакция му доставяше удоволствие. Щеше да се чувства ужасно засегнат, ако тя покорно беше приела престореното му безразличие. Но беше открил, че тя се вбесяваше, когато не й обръщаше внимание, и това не можеше да не го радва.

Не беше искал да отнеме невинността й. Беше опитал всичко възможно, за да не го направи. Но след като беше изгубил битката със себе си, след като тя беше станала негова в онази невероятна нощ, беше повярвал, че непреодолимата му жажда към нея е утолена… Е, сега се увери, че не е така. Трябваше му само да я види, когато се къпеше в реката, за да забрави цялата си решителност.

Почти се благодареше на случая, че ухапването на змията беше сложило край на неговата лудост, защото иначе миналата нощ отново щеше да я люби. А това нямаше да бъде добре и за двамата. Щеше да му е достатъчно трудно да се раздели с нея и сега, а едно по-нататъшно обвързване щеше да усложни нещата още повече.

Естествено, тя все още не си даваше сметка за всичко това. Беше под въздействието на своето първо силно увлечение и му беше сърдита до дъното на душата си. Мислеше си, че я беше използвал. Чандос въздъхна. Май беше по-добре да продължи да си мисли, че е така. Дори щеше да е още по-добре, ако го намрази.

Ако мислеше, че би могъл да я направи щастлива, той никога не би се разделил с нея. Но какъв живот можеше да й предложи? Преди четири години беше решил за себе си да напусне света на белите и да се върне да живее при команчите. Онези петнадесетина изверги бяха променили живота му завинаги и когато всичко това все някога свършеше, какво щеше да му остане? Той се беше скитал толкова дълго, че не можеше да си представи, че би могъл да се установи някъде, дори и при команчите. Би ли могла една бяла жена да приеме този начин на живот, би ли било способно на това неговото момиче с очи на котка? Той знаеше, че не би могъл да иска от нея такова нещо.

Къртни го извади от унеса, като коленичи до него и му подаде едно канче с гореща супа.

— Как се чувстваш?

— По същия лайнян начин, както и последния път, когато ме попита.

— За Бога, Чандос — смръщи вежди тя, — нужно ли е да говориш така просташки?

— Просташки ли? Ако искаш наистина да се държа просташки, моля.

— Не, благодаря — прекъсна го тя. — Миналата нощ се наслушах достатъчно на ругатните ти.

— Значи съм изпуснал да видя как се изчервяваш, котенце — подразни я той. — Лош пропуск от моя страна. Знаеш, че обичам да те гледам, като се червиш. Ако за това е нужна малко вулгарност…

— Чандос!

— Е, така вече е по-добре. Май не ти трябва много, за да се изчервиш, а?

— Щом можеш да се държиш така противно, значи не си на прага на смъртта — каза тя малко превзето. А със следващия си въпрос го хвана съвсем неподготвен: — И така, кажи ми има ли нещо индианско в тебе?

— Знаеш ли — след кратка пауза каза той, — лекарските ти грижи вършеха добра работа, докато не ти хрумна, че тази супичка ще ми влее някакви сили.

Къртни въздъхна шумно.

— Всичко, което искам, е едно просто „да“ или „не“. Макар че можеш и да не ми отговориш, ако не искаш. За мен няма значение дори и да си полуиндианец.

— Колко толерантно от твоя страна.

— Чандос, ти си направо гаден.

По лицето му се изписа вече познатият й загадъчен израз и той промърмори:

— Нима не зная, че само като чуеш за индианци, се плашиш до смърт?

— Какво да направя, като единствената ми среща с тях беше ужасно изживяване за мене — каза тя и вирна брадичката си. — Но ти, за Бога, не си като тях.

Чандос едва се сдържа да не прихне.

— Вече те предупредих да не се опитваш да гадаеш какъв съм и какъв не съм, жено. Ако смяташ да ме изкараш индианец, аз мога чудесно да изиграя тази роля.

— Значи не си наистина…

— Не, но не трябва да съм индианец, за да бъда грубиян, нали? Нужно ли е да ти го доказвам?

Къртни скочи на крака и бързо отиде от другата страна на огъня. През тази бариера между тях тя го изгледа и като сложи ръце на хълбоците си, попита:

— Да не би да ти доставя някакво и извратено удоволствие да ме плашиш?

— Нима те изплаших? — невинно отвърна той.

— Разбира се, че не. Но се опита, нали?

— Разбира се, че не — повтори той, като я имитираше.

Изпита удоволствие от този неин пристъп на раздразнение. Боже мой, той беше безсилен да направи каквото и да било — тя беше толкова красива, когато меденокафявите й очи започнеха да хвърлят искри. А когато отметна косата си назад и изпрани рамене, хубостта й беше наистина неотразима.

Името, което й беше дал, не беше много вярно, защото това момиче с котешки очи можеше да се превърне и в тигър. Това пътуване й беше дошло добре. Беше разбрала истинската си същност. А колко ли още неща щеше да открие за себе си, докато стигнеха в Тексас! Само преди седмина тя беше толкова стеснителна, че непрекъснато се запъваше, като говореше с него. Е, сега вече можеше да бъде сигурен, че тя няма да припадне, като види Скачащия вълк.

— Много ми е интересно какво си мислиш, че можеш да ми направиш, след като едва си повдигаш главата да си изпиеш бульона.

Забележката й попадна точно в целта.

— Внимавай, лейди. Ще се изненадаш, като видиш на какво е способен един мъж, когато се ядоса.

— Само ми беше любопитно — повдигна рамене Къртни.

— Тогава ела насам и ще задоволя любопитството ти — спокойно каза той, при което очите й блеснаха.

— Ти може и да не си съвсем наясно с твоето състояние, но аз съм! По-добре си пести енергията, отколкото да я изразходваш за глупости. А сега, моля те, изпий си супата, Чандос. След това си почини, а аз ще ти приготвя нещо по-питателно за вечеря.

Той кимна. Нямаше смисъл да я дразни повече.