Диво сърце

37.

Тази нощ небето беше като черно кадифе, обсипано с блестящи диаманти. Отнякъде се чуваше мучене на крави, а още по-отдалече долиташе воят на рис. Беше хладно, но не и студено и едно самотно дърво на хълма пред тях се поклащаше под леките пориви на вятъра.

Конете едва изкачиха възвишението и спряха под дървото. В равнината отдолу блещукаха множество светлинки. Къртни въздъхна с облекчение.

— Кой е този град?

— Не е град. Това е ранчото Бар Ем.

— Но изглежда толкова голямо!

— Голямо е — каза Чандос. — Всичко, което прави Флетчър Стратън, го прави с размах.

На Къртни това име й беше познато. Беше го прочела в статията към снимката, на която беше видяла баща си. Флетчър Стратън беше управителят на ранчото, чиито хора бяха хванали крадеца на добитък и го бяха предали на властите в Уако.

— Защо спираме? — попита Къртни, като видя, че Чандос слезе от коня си и се приближи към нея. — Нали не смяташ да правим лагер сега, когато сме толкова близо до Уако?

— До града има поне още четири мили.

Той я подхвана за талията и й помогна да слезе. Не беше го правил, откакто бяха напуснати Аламеда; беше се държал на разстояние от нея.

Веднага щом стъпи на земята, тя дръпна ръцете си от раменете му, но той продължи да я държи за кръста.

— Не бихме ли могли да продължим за Уако? — осмели се да попита тя.

— Няма да правим лагер, Котешки очи — тихо каза той. — Сега ще трябва да ти кажа довиждане.

Къртни беше като ударена от гръм. Тя замръзна на място.

— Ти… ти няма да ме заведеш в Уако?

— Не съм имал и такова намерение. В тоя град има хора, с които не искам да се срещам. А и не бих могъл да те оставя в Уако сама. Трябва да знам, че си при някой, на когото мога да разчитам. В Бар Ем има една дама, която е моя приятелка. Най-доброто разрешение на въпроса е да останеш при нея.

— Пак ще ме оставиш при някоя от своите любовници? — извика девойката, като не можеше да повярва на ушите си.

— Не, по дявалите. Маргарет Роули работи при Стратън като икономка. Тя е англичанка и е много свестен човек.

— Някоя важна бабичка, предполагам? — засече го Къртни.

Той не обърна внимание на острия й той и рече безгрижно:

— За нищо на света не я наричай така. Веднъж ми залепи плесница за такова нещо.

Усети, че стомахът й се свива от тревога. Той наистина смяташе да я остави. Просто ей така да си излезе от живота й. Досега някак си беше вярвала, че не е способен на това.

— Не ме гледай така, коте — обърна се той към нея.

Тя го гледаше замаяна как започна да разпалва огъня, като нервно чупеше съчките и ги хвърляше вътре. След малко пламъците лумнаха и осветиха изострените черти на лицето му.

— Трябва да стигна до Сан Антонио, преди да е станало твърде късно! — каза той твърдо. — Няма да имам време да видя как си се устроила в града.

— Не е и нужно. Баща ми е лекар и ако е там, няма да е трудно да го открия.

— Ако е там — повтори той. Във въздуха прелетяха искри на напрежение. — А ако го няма, поне ще има кой да ги помогне да решиш какво да правиш по-нататък. Маргарет Роули е добра жена и познава всеки в Уако. Тя ще знае дали баща ти е там. Така че и ти ще разбереш още тази вечер — успокои я той.

— Аз ли? Значи ти дори няма да изчакаш, за да разбереш какво е станало?

— Не.

Тя го изгледа подозрително.

— Значи не смяташ да ме заведеш дори само до ранчото, така ли?

— Не мога. Там има хора, които предпочитам да не виждам. Но ще изчакам тук, докато видя, че си стигнала невредима.

Най-после Чандос не издържа и я погледа. Волята му се беше пречупила. В погледа на Къртни се четеше и болка, и объркване; тя още не можеше да повярва, че се разделят завинаги. Очите й блестяха като стъклени, защото отчаяно се бореше срещу напиращите сълзи.

— По дяволите! — избухна той. — Мислиш ли, че искам да те оставя тук? Заклел съм се никога повече да не стъпя на това място!

Къртни се обърна, за да изтрие бликналите сълзи.

— Защо, Чандос? — попита тя задавено. — Щом не харесваш това място, защо тогава ме оставяш тук?

Той застана зад нея и сложи ръце на раменете й. Тази близост я накара да заплаче още по-силно.

— Не ми харесват хората, Котешки очи — всички, с изключение на старата дама — гласът му се беше поуспокоил. — Не знам защо, но Маргарет Роули обича работата си в Бар Ем. Ако познавах някой друг по тези места, нямаше да те доведа тук. Но тя е единствената, при която можеш да бъдеш на сигурно място, така че да не се безпокоя за тебе.

— Защо трябва да се безпокоиш? — възмути се тя — това вече беше нагло от негова страна. — Ти си свърши работата и нямаш повече ангажименти към мене. Няма да ме видиш никога повече. За какво тогава трябва да се тревожиш?

Той я обърна с лице към себе си.

— Недей да ми причиняваш това, жено!

— На кого, на тебе ли? — извика Къртни. — Ами аз? Ами моите чувства?

Той я разтърси.

— Какво искаш от мене?

— Аз… аз…

Не. Нищо нямаше да му каже. Нямаше да му се моли да не я напуска, независимо какво щеше да й струва тази раздяла. Нито пък щеше да му признае, че го обича, какво значение щеше да има за него, след като е готов да я зареже просто така.

Тя го отблъсна от себе си.

— Нищо не искам от тебе. Престани да се държиш с мен като с дете. Имах нужда от тебе, за да ме заведеш дотук, а не да се грижиш за проблемите ми. С тях мога да се оправя и сама. За Бога, не съм толкова безпомощна, колкото си мислиш. И хич не ми се прави да ме пробутваш на разни твои познати…

— Свърши ли?

— Не. Има още нещо, което ти дължа — заяви тя твърдо. — Ще отида да донеса парите.

Тя понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката.

— Не ми трябват проклетите ти пари!

— Не ставай смешен. Та нали затова се съгласи да…

— Парите нямат нищо общо с това. И преди съм ти казвал да не се опитваш да си създаваш някаква своя представа за мене. Ти не ме познаваш. Не знаеш нищо за мене, така ли е?

Вече не можеше да я стресне с тези глупости.

— Знам, че не си толкова лош, за какъвто искаш да се изкараш.

— Така ли? — пръстите му стиснаха още по-силно ръката й. — А искаш ли да ти кажа защо отивам в Сан Антонио?

— Бих предпочела да не го правиш — отвърна тя малко смутено.

— Отивам там, за да убия един човек — каза той с горчивина в гласа. — И това няма нищо общо със закона. Аз сам го признах за виновен, осъдих го и смятам да изпълня присъдата му. Спира ме само едно нещо — той е в ръцете на властите и те сигурно ще го обесят.

— Какъв е проблемът тогава?

— Той трябва да умре от моите ръце.

— Но след като той е арестуван от властите… да не би да мислиш да тръгнеш срещу закона? — попита тя задъхано.

Той кимна.

— Все още не съм решил как да го освободя. Сега най-важното е да стигна там, преди да са го обесили.

— Чандос, сигурна съм, че имаш сериозни основания да постъпиш така, но…

— Млъкни, по дяволите! — не искаше разбиране от нейна страна. В този момент искаше тя да се настрои срещу него, така че да скъсат още сега и пътят му за връщане при нея да бъде отрязан — Какво трябва да стане, за да видиш нещата в истинската им светлина? Аз не съм това, за което ме мислиш.

— Защо правиш всичко това, Чандос? — извика тя. — Не ти ли стига, че си тръгваш и няма да се видим повече? Нима искаш и да те намразя? Това ли искаш?

— Ти ме мразиш — каза той мрачно, — но просто още не можеш да го осъзнаеш.

Усети студените тръпки на лошо предчувствие, когато той извади ножа от колана си.

— Да не би да искаш да ме убиеш? — попита тя, като не вярваше на очите си.

— Не можах да го направя преди четири години, Котешки очи. Какво те кара да мислиш, че бих могъл да го сторя сега?

— Чакай… какво искаш да кажеш? Преди четири години ли?

Тя не откъсваше очи от ножа: той прекара наточеното му острие по показалеца на дясната си ръка, от който потече кръв.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Ако усещам, че ти продължаваш да ме желаеш, то връзката между нас никога няма да се прекъсне. А тя трябва да бъде прекъсната.

— Каква връзка? — гласът й беше станат дрезгав от вълнение.

— Това, което ни свързва от четири години.

— Не разбирам… — Сега острието поряза и левия му показалец. — Чандос!

Той пусна ножа на земята. Къртни го гледаше вторачено — той вдигна ръце към лицето си. Постави кървящите си пръсти в средата на челото и оттам ги спусна към слепоочията. Над веждите му останаха две червени следи. След това показалците му се събраха в горната част на носа, пресякоха надолу бузите и се спряха на брадичката. Цялото му лице беше набраздено от кървави дири.

В първия момент Къртни видя само алените черти, които разделяха лицето на Чандос на четири. Но след малко бледосиният цвят на очите му се открои на фона на бронзовата му кожа.

— Ти! Това си бил ти! О, Господи!

Тя ясно си спомни преживения ужас, който отново я обхвана цялата и тя хукна слепешката надолу.

По средата на хълма той я настигна. От сблъсъка и двамата паднаха на земята, като той пое по-голямата част от удара. Обви я с ръце, за да я предпази, и така двамата се запремятаха по стръмното.

Когато всичко свърши, Къртни се опита да стане, но той я притисна към земята.

Страхът отново я върна в плевнята на Елрой Брауър.

— Защо ми показа това? Защо? — изкрещя тя ужасена. — За Бога, избърши тая кръв! Това не си ти!

— Напротив, аз съм — безмилостно отвърна той. — Такъв съм и винаги съм бил такъв.

— Не! — Тя диво замита глава напред-назад. — Не, не!

— Погледни ме!

— Не! Ти си отвлякъл баща ми! Ти си го отвлякъл!

— Чуй ме, това поне не съм направил. Успокой се, дявол да го вземе! — Той хвана ръцете й, за да не го удрят, и ги притисна на земята покрай разпилените й коси. — Взехме с нас само фермера. Останалите ги оставихме, защото бяха мъртви.

— О, да, фермерът… — изпъшка Къртни, като си припомни. — Знам какво направиха с него индианците. Веднъж Мати беше чула някакви хора да си говорят за това и ми каза. Как си могъл да участваш във всичко това? Как си могъл да им позволиш да го осакатят така?

— Да им позволя ли? — Той поклати глава. — О, не, не бива да се заблуждаваш, фермерът беше мой. Умря от моята ръка.

— Не! — изпъшка Къртни.

Можеше да й каже причината, но не го направи. Остави я да се пребори с него и да се измъкне от ръцете му, а след това я пусна да избяга. Тя бързо се отдалечаваше в посока към ранчото. Той гледаше как фигурата й се изгубва от погледа му, докато изчезна съвсем, и после бавно се изправи на крака.

Беше изпълнил замисъла си. Каквито и чувства да изпитваше тя към него, вече ги беше убил. Никога нямаше да узнае дали това, което би могъл да й предложи, щеше да бъде достатъчно за нея. Той я беше освободил от чувствата й към него. Само ако можеше и той да се освободи от мисълта за нея…

Чандос избърса кръвта от лицето си и се насочи обратно нагоре по хълма. Когато се приближи, конете се раздвижиха. По всяка вероятност те бяха станали неспокойни още преди това, когато каубоят наближи до тях, но Чандос беше твърде зает с мислите си за Къртни, за да чуе, че мъжът идва насам. Все още беше толкова разстроен, че едва когато човекът клекна на три крачки от огъня, той го забеляза. Не мислеше, че ще го срещне пак някога.

— Спокойно, Кейн — каза мъжът, когато Чандос зае заплашителна поза. — Нали не би застрелял някого само защото е закъснял да се върне от пасището? Стрелбата ти е все така добра, нали?

— Така е, Соутут — предупреди го Чандос. — Добре е да го имаш предвид.

— Да, ама не ми пука. Забравяш кой те научи да си служиш с това желязо.

— Не съм забравил, но оттогава изтече много вода, а аз не съм стоял със скръстени ръце през това време.

По-възрастният мъж се ухили, разкривайки равните си зъби, които бяха дали повод да го нарекат така20. Той разправяше, че навремето зъбите му били толкова разкривени, че по-скоро му пречели, отколкото да му помагат при хранене, та той грабнал триона и ги подрязал, за да види дали така няма да може да дъвче по-добре.

Той беше слаб, но добре сложен, към петдесетте, с прошарена кафява коса. Соутут познаваше отлично три неща — добитъка, конете и оръжията. Като управител на Бар Ем той всъщност беше най-близкият приятел на Флетчър Стратън.

— Дявол да го вземе, май изобщо не си се променил — промърмори Соутут, като видя, че Чандос все още е напрегнат. — Не можах да повярвам, като съгледах твойто конче пинто. Видя ли един кон, не го забравям никога.

— Съветвам те да забравиш, че си ни видял — каза Чандос и се наведе да вдигне ножа си от земята.

— Познах също така и гласа ти — ухили се Соутут. — Какво да се прави, чух ви, когато се карахте с оная жена. Ти избра твърде странен начин, за да я уплашиш. Нима ли да задоволиш любопитството на стария човек?

— Не.

— Така си и мислех.

— Бих могъл да те убия. Соутут, и да бъда на много мили оттук, преди да открият тялото ти. Това ли е единственият начин да съм сигурен, че няма да кажеш на старецът, че си ме видял?

— Ако само минаваш оттук, какво значение има, че ще разбере?

— Не искам да си мисли, че може да използва жената, за да се добере до мене.

— А би ли могло да стане така?

— Не.

— Каза го твърде бързо, Кейн. Сигурен ли си, че истината е такава?

— Дявол да те вземе, Соутут — озъби се Чандос, — не ми се ще да те убивам.

— Добре де, добре. — Соутут бавно се изправи с широко разперени ръце, за да покаже, че няма оръжие. — Щом го приемаш толкова навътре, предполагам, че мога да забравя, че съм те видял.

— И стой надалеч от жената.

— Ще бъде трудно да остане незабелязана в ранчото, нали така? При кого я остави?

— При Роули. А и няма да остане задълго.

— Флетчър ще иска да разбере коя е — провлечено каза Соутут, като го наблюдаваше внимателно.

— Няма да може да разбере, че е свързана с мене. Ти само си дръж устата затворена и това е всичко.

— Ти затова ли толкова я изплаши, та да не казва нищо?

— Много искаш да знаеш, Соутут — сряза го Чандос. — Но ти винаги си тикаш носа, където не ти е работа. Жената не ми е никаква. А и няма какво да каже на Флетчър, защото не знае кой съм в действителност. Ако се намесиш да промениш нещата, само ще забъркаш по-голяма каша, защото това нямала ме накарала се върна.

— А ти къде отиваш?

— Да те вземат мътните, хрътка такава — процеди през зъби Чандос.

— Просто те питам по приятелски — ухили се Соутут.

— Как ли пък не!

Чандос мина гордо покрай него и скочи на коня си. Хвана юздите на коня на Траск и се обърна към каубоя:

— Другите два коня са нейни. Можеш да ги вземеш с тебе или да пратиш някой да ги прибере. Тя сигурно ще каже, че конят я е хвърлил, така че някой ще дойде да ги търси. Освен ако не успееш да я настигнеш, преди да е стигнала до ранчото. Но ако стане така, задръж проклетите си „приятелски“ въпроси за себе си, чуваш ли? Тази вечер не й е много до разговори.

След като Чандос отпраши по пътя надолу, Соутут загаси огъня. „Не му била никаква — ухили се той. — Кой, по дяволите, би повярвал на това?“