Диво сърце

24.

— Ако посмееш да ми отрежеш косата, старче, ще те убия! — вече няколко пъти беше чула Чандос да изрича тези странни думи, а и много други, които, взети заедно, рисуваха безрадостната картина на неговия живот. Той се мяташе в треска и бълнуваше.

По едно време през нощта тя задряма за кратко. Главата й се беше свлякла в краката му, когато се стресна от виковете му, че няма право да умре, преди всички те да са мъртви. Опита се да го разбуди, но той я отблъсна.

— Калида, остави ме, по дяволите — промърмори Чандос. — Отивай си в леглото на Марио. Уморен съм.

Къртни не се опита повече да го буди. Още веднъж смени студения компрес и се заслуша в несвързаните му приказки. Той преживяваше отново насън престрелки, някакво сбиване и се караше с някого, когото наричаше „старче“. Обръщаше се и към някакви жени, които наричаше Мира и Бялото крило, но към тях беше нежен и внимателно ги убеждаваше за нещо. Гласът му така се променяше, когато говореше на тях, че Къртни разбра, че те означават много за него.

Бялото крило не беше единственото индианско име, което той спомена; имаше и един индианец, когото на няколко пъти нарече „приятел“. Като че ли защитаваше за нещо индианеца пред „старчето“. Къртни си спомни, че Чандос така и не й беше отговорил дали има примес на индианска кръв или не.

Преди не се беше замисляла, но сега това й се струваше възможно. Странният език, който понякога използваше, можеше да е някой индиански диалект.

За нейна изненада това не я разтревожи. Индианец или не — какво значение имаше, Чандос си беше Чандос.

Когато розовите отблясъци на зората възвестиха настъпването на новия ден, Къртни започна сериозно да се съмнява дали въобще ще се оправи. Беше напълно изтощена. Не знаеше как да му помогне. Раната беше в същото състояние, както и предишната нощ, и отокът едва видимо беше спаднал. Все още имаше температура и изглежда го болеше още по-силно, въпреки че той едва-едва пропъшкваше и се извиваше в леки конвулсии — явно силите му бяха на изчерпване.

— О, Господи, да й счупи ръцете, за да не може да се съпротивлява… Проклето копеле… беше още дете. Мъртви, всичките са мъртви — бълнуванията му бяха преминали в шепот, като че ли едва имаше сили да говори. — Разчупи леда… момиче с очи на котка.

Тя седна и впери поглед в него — за първи път я споменаваше.

— Чандос?

— Не забравяй… не и моята жена.

Той едва поемаше дъх и това ужасяваше Къртни повече от всичко. Девойката го разтърси и когато той не се събуди, тя се разрида.

— Моля те, Чандос!

— Проклета девственица… това не е хубаво.

Къртни не искаше да слуша повече какво си мислеше за нея. Не можеше да го понесе. Но това, което вече беше казал, я нарани дълбоко и тя намери утеха в гнева си.

— Събуди се, проклетнико, за да можеш да ме чуеш! Мразя те и ще ти го кажа веднага щом дойдеш на себе си! Ти си жесток и безсърдечен и сега се чудя защо цяла нощ се мъчих да те спася. Събуди се!

Къртни започна да го удря по гърба, но след малко се дръпна и се тръшна на земята — беше ужасена и шокирана. Та той беше в безсъзнание, а тя го удряше!

— О, за Бога, Чандос, извинявай! — проплака тя, като разтриваше мястото, където го беше ударила. — Моля те, не умирай. Няма вече да ти се карам, колкото и противно да се държиш. И… и ако се оправиш, обещавам, че никога повече няма да те пожелая отново.

— Лъжкиня!

Къртни едва не се задави. Очите му все още бяха затворени.

— Отвратителен си! — каза тя през зъби и се изправи.

Чандос бавно се обърна по гръб и я погледна.

— Защо? — тихо попита той.

— Защо ли? Знаеш защо! — сопна се тя и след това съвсем не на място изтърси: — А и вече не съм проклета девственица, нали?

— Да не би да съм казал, че си?

— Само преди около пет минути.

— По дяволите, говорил съм насън?

— Предостатъчно — каза тя, усмихвайки се подигравателно, а след това се завъртя и наперено се отдалечи.

— Не можеш да приемаш на сериозно това, което човек е казал в съня си, котенце — извика той след нея. — И за да сме наясно, ще ти кажа: от известно време не мисля, че си проклета девственица.

— Мътните да те вземат! — подвикна тя през рамо и продължи да върви.

Но не стигна по-далече от мястото, където беше мъртвата змия. До тялото на змията лежеше кожена торбичка. Къртни много добре знаеше, че миналата нощ торбичката не беше там.

Побиха я студени тръпки и тя бързо се огледа наоколо, но храстите и дърветата бяха толкова гъсти, че всеки можеше да се скрие в тях, без да могат да го видят.

Тя насочи вниманието си към торбичката, като се боеше да я докосне. Беше фино изработена от еленова кожа, не по-голяма от двата й юмрука. В нея имаше нещо, защото беше издута.

Ако някой се беше приближил до лагера им през нощта, докато тя бдеше над Чандос, как не го беше видяла или усетила присъствието му? И защо този някой не беше се обадил? Възможно ли беше никой пътник просто да я е изпуснал? А и така да беше, нали той щеше да забележи огъня и да се приближи… освен ако е искал да остане незабелязан…

Полазиха я тръпки при мисълта, че през нощта близо до лагера е имало чуждо присъствие и че тя е била наблюдавана, без да има и понятие за това. Но кой ли може да е бил? И защо ще оставя тази торбичка?

Тя я повдигна внимателно за шнурчето и като я държеше на разстояние от себе си, се върна в лагера. Чандос лежеше на една страна там, където го беше оставила и Къртни видя, че е буден, но състоянието му не беше по-добро. Мили Боже, какви неща му беше наговорила, и то в момент, когато той се чувстваше така ужасно! Какво я беше прихванало?

— Това няма да те ухапе, котенце.

— Какво? — попита тя, приближавайки бавно към него.

— Торбичката. Пазиш се от нея като дявол от тамян.

— Ето — девойката я хвърли до него. — Предпочитам да не я отварям. Намерих я до тялото на змията.

— Не ми споменавай за тази проклета усойница — разгневи се той. — Ако можех, пак бих я утрепал.

— Вярвам ти — съчувствено каза тя, а след това продължи с наведени очи. — Аз… извинявай, че избухнах така, Чандос. Нямам оправдание за някои от нещата, които ти наговорих.

— Забрави за това.

Вниманието му беше насочено към торбичката. Отвори я.

— Дявол го взел! — извика той, като извади отвътре едно увехнало растение. Корените му още бяха залепнали с пръст.

— Какво е това?

— Пача трева. Де да я имах още снощи, за да я наложа на раната! Но и сега не е късно.

— Пача трева ли каза? — попита Къртни с нотка на съмнение в гласа.

— Намачкваш я, смесваш сока с малко сол и го слагаш на ухапаното място. Това е един от най-добрите церове срещу ухапване от змия — Той й подаде тревата. — Би ли го приготвила?

Къртни взе растението.

— Ти знаеш кой го е оставил, нали?

— Да.

— Е, няма ли да ми кажеш?

Той я изгледа продължително и тя си помисли, че няма да й отговори. Най-накрая измърмори:

— Един мой приятел.

Очите й се разшириха от учудване.

— Но защо този „приятел“ не е дошъл в лагера да ми даде билката? Можеше да ми каже какво да правя с нея.

— Не би могъл да ти каже — въздъхна Чандос. — Той не говори английски. А освен това, ако се беше показал, ти сигурно щеше да избягаш от него.

— Да не би да е индианец? — но вече и сама знаеше отговора. — Да не е бил случайно Скачащия вълк?

Чандос се намръщи.

— Май наистина съм се разприказвал тази нощ, а?

— Приказваше за много хора. Винаги ли говориш насън?

— Откъде мога да знам, по дяволите?

Резкият му тон я накара да го остави на мира. След малко приготви пачата трева и се върна при него.

— Обърни се по корем, ако обичаш.

— Не. Дай ми това нещо.

— Аз ще го направя. — Тя избегна протегнатата му ръка и застана зад гърба му. — Ти си докара достатъчно беди, като се опита да се лекуваш сам.

— Не съм те молил да ми помагаш.

— Сигурно по-скоро предпочиташ да умреш, отколкото да приемеш помощ от мене!

Той не отговори. Не каза нищо повече.

Къртни се засегна. След всичко, което беше направила за него, можеше поне малко да й бъде благодарен. Но той явно и пет пари не даваше за това. Дори се мусеше, че се налага да приеме помощта й.

— Чандос, приятелят ти още ли е някъде наблизо?

— Защо, искаш да се запознаеш с него ли?

— Не.

— Сега едва ли е някъде наоколо, ако това те тревожи — въздъхна уморено Чандос, — но сигурно ще се появи отново да види дали съм се оправил. Обаче ти няма да го видиш, коте — той знае колко си плашлива.

— Това не е вярно — отвърна му тя хладно. — Откъде би могъл да знае?

— Аз му казах.

— Кога?

— Какво значение има това, по дяволите?

— Прав си, няма значение. — Тя беше приключила с раната на крака му и се обърна с лице към него. — Просто бих искала да знам защо той върви след нас. Той е същият индианец, който видях при реката, нали? Колко ли пъти е идвал при нас нощем… — очите й се разшириха, като проумя истинския смисъл на думите си.

— Той не беше наблизо онази нощ, котенце — меко каза Чандос, отгатвайки мислите й. — И не ни преследва. Ние… просто така се случи, че се движим в една и съща посока.

— Но ако не бях аз, ти щеше да яздиш с него, нали? Ами разбира се. Нищо чудно, че не искаше да ме вземеш със себе си.

— Вече ти казах защо исках да те оставя — смръщи вежди той.

— О, да, разбира се, че ми каза — отвърна му тя настръхнала цялата. — Но ще прощаваш, ако занапред не вярвам и на половината от това, което ми казваш.

Вместо да започне да я разубеждава, както тя тайно се беше надявала, той не каза нищо. Тя се чудеше дали да му се развика или да се разплаче. Не направи нито едното, нито другото. Изпъчи рамене и се отдалечи.

— Отивам до реката да измия съдовете. Ако не се върна до пет минути, значи съм се натъкнала на приятеля ти и съм припаднала от страх.