Диво сърце

29.

На два пъти през тази нощ пред очите на Къртни се бяха разиграли кървави сцени. Тя яздеше пред Чандос и усещаше неговата закрила като топла завивка. Той отново беше убил човек заради нея. Само беше ранил мъжете, които преследваха самия него, но изби нейните похитители.

А сега й беше сърдит. Яростта му избухна почти веднага след като спряха. Чандос я свали от седлото и блузата й зейна отворена. Вероятно това събуди желанието му. Или пък схватката с ония мъже — тази нощ той не само беше убил, но и самият беше на косъм от смъртта. Сега сякаш имаше нужда да се убеди, че животът продължава, а какво по-силно доказателство за това от нейното женствено и изкусително тяло.

Къртни беше обезоръжена. Нямаше намерение да го отблъсква. Но не беше изплашена. Завладя я някаква трепетна възбуда и тя изцяло се отдаде на това чувство. Щом Чандос имаше нужда да изяви мъжкото си превъзходство по този начин, тя с радост щеше да му позволи да го направи. А и в края на краищата самата Къртни имаше нужда да освободи мислите си от преживените страхове, а не можеше да се сети за по-добър начин. Някъде дълбоко в нея се таеше успокоителната мисъл, че той едва ли и е толкова сърдит, щом иска да прави любов с нея.

Чандос я положи на земята и прегръщайки го, тя го привлече към себе си. Усети тревата и дребните камъчета през дрехите си, но не им обърна внимание. Устните му се насочиха към гърдите й и той жадно засмука зърната им.

В гърлото й започнаха да напират стонове на удоволствие. Чандос изпъшка и подложи ръцете си отдолу, като я притисна още по-силно към себе си. Коремът му се търкаше о слабините й, при което цялото й тяло се възпламени.

Беше луда по него. Не можеше да намери по-точни думи за това, което изпитваше. Тя хапеше и го драскаше, притискаше тялото си в неговото. С рязко движение той вдигна полата и фустата й нагоре. От това „леглото й“ не стана по-удобно, но не я беше грижа. Очите й, притворени в наслада, срещнаха страстния му поглед, когато той коленичи между краката й и разкопча колана си. Даже и в тъмното този поглед караше дъха й да спре. Не можеше да се сдържа повече и щом той се съблече, го придърпа към себе си.

Веднага проникна в нея. С жадно ръмжене се заблъска лудо навътре и от гърдите й се отрони стенание. Тя шумно въздъхна, когато той се отдръпна за миг, а след това я прониза още по-дълбоко. Отвръщаше пламенно на страстта му, ликувайки от сливането на телата им, докато стигна до момента на върховна, опустошителна наслада. Той удължи екстаза й още малко, продължавайки да навлиза все така дълбоко и бързо в нея, докато най-накрая тя усети вътре в себе си топлината на бликащото му удовлетворение.

Къртни лежеше отпусната под него и тялото й започваше вече болезнено да усеща тежестта му. Но за нищо на света не би го помръднала от себе си. Сърцето й лудо препускаше и все още не можеше да успокои дишането си. В главата й пробягваха най-различни мисли и образи, когато в един миг съвсем ясно осъзна, че се беше държала не по-малко дивашки от Чандос!

Той се размърда. Устните му докоснаха шията й и той се надигна. Приседна до нея и я погледна.

— Ти стенеше от удоволствие.

— Така ли? — Остана изненадана, че гласът й успяваше да звучи така безстрастно.

Той се усмихна и я целуна. Устните му бяха нежни и възбуждащи.

След малко тя си пое дъх.

— Сега си мил.

— Преди малко не искаше да съм такъв, котенце — каза й той и истината в думите му я накара да се изчерви. — Но сега това ти харесва, нали?

Беше твърде объркана, за да му отговори. Той се обърна по гръб и я дръпна върху себе си. Гърдите й приятно се притискаха в неговите. Усети лекия полъх на вятъра и потрепери.

— Студено ли ти е?

— Само малко, но недей да ставаш.

Тя го задържа леко с ръка. Едва ли беше толкова силна, за да спре мъж като него, но този път се получи. Той я заслони с ръцете си.

— Чандос?

— Кажи, коте.

Настъпи пауза, през която тя се мъчеше да подреди мислите си, и накрая се обади:

— Не можеш ли да ме наричаш Къртни?

— Канеше се да попиташ нещо друго, нали?

Така беше.

— Мислиш ли, че вече е умрял? — гласът й прозвуча колебливо и някак по детски.

— Да — излъга той.

Пръстите й се плъзнаха по косъмчетата на гърдите му. Тя отново замълча, чудейки се дали да попита наистина ли трябваше Хубавеца да умре по такъв жесток начин. Но в същото време тя изпитваше и първичното въодушевление на жена, която знае, че мъжът, когото обича, е отмъстил за нея.

— Чандос?

— Да.

— Ти наистина дойде сам за мене, нали?

— Да не би да искаш да събера цяла шайка? — сухо я пресече той.

— Не, разбира се, че не. Но зная, че твоят приятел Скачащия вълк беше наоколо. Не вярвах, че самичък ще успееш да ме намериш.

Мускулите на гърдите му се напрегнаха и тя разбра, че е засегнала мъжкото му самочувствие, след като той така безспорно го беше защитил.

— Значи си си мислила, че няма да съм в състояние да те защитя? Затова ли не си направи труда да ме извикаш на помощ, когато те хванаха?

Къртни въздъхна.

— Извинявай, но знаеш, че не беше в цветущо здраве — отбраняваше се тя. — Боях се да не те убият.

— Би се учудила, ако знаеш какво може да направи един мъж, стига да има достатъчно сериозна причина. Не ти ли го казах онази нощ?

— А каква беше твоята причина, Чандос? — попита тя предизвикателно. Знаеше, че въпросът й е малко нагъл.

— Плащаш ми, за да те пазя, или и това си забравила?

Разочарованието заседна като буца на гърлото й. Да, плащаше му. И това ли беше единствената причина? Понечи да стане, но той веднага я задържа.

— Никога не ме подценявай, котенце! — гласът му беше топъл и от това тя изпита известно облекчение.

Ръката му я погали по бузата и се зарови в копринените й коси. Той притисна лицето й към гърдите си.

Все пак и това, че не искаше да я пусне, беше нещо. Но тя желаеше от него повече. Много повече. Да я обича.

— Недей да ми се сърдиш. Чандос. Ти ме намери. Всъщност никога не съм се съмнявала, че ще го направиш — увери го тя, а след това попита: — Значи ти наистина си се оправил от ухапването?

— Как можеш да ме питаш за това точно сега?

Тя се притисна към него, като се питаше дали той усеща топлината, която се разливаше по лицето й.

— Имам предвид… дали те боли още?

— И още как.

И въпреки това се беше вдигнал, за да я спаси. Тя се усмихна, без да знае, че той можеше да усети движението на устните й върху кожата му. Пръстът й разсеяно очертаваше кръгчета около връхчето на гръдта му.

— Чандос?

— Сега пък какво има?

— Какво ще стане, ако забременея?

Той изпусна тежка въздишка.

— А ти бременна ли си?

— Не зная. Твърде рано е да се каже — тя се поколеба. — Но какво ще стане, ако съм?

— Ако не си, значи няма за какво да се безпокоиш — След продължителна пауза той продължи. — А пък, ако си бременна, нищо не може да се направи. Бременна си и толкоз.

Това беше напълно незадоволителен отговор.

— Ако съм бременна, би ли се оженил за мене?

— А ти би ли могла да живееш с мъж като мене? Непрекъснато на път, без да се спираш на едно място за повече от няколко дни?

— Така не се създава семейство — отбеляза тя с раздразнение в гласа.

— Да, така е — заключи той, след което я отмести от себе си и стана.

Тя се разкъсваше от гняв и разочарование, докато следеше с поглед как се облича, а след това как отвежда коня си, за да го разседлае. Пътьом Чандос откачи навитата си на руло постелка за спане от седлото на коня и я хвърли на земята. Девойката приседна на нея и продължи да гледа към него. Колко студен и безчувствен можеше да бъде!