Диво сърце

41.

— Сега това с един хубав и доста голям град — обясняваше й Соутут, докато караше каруцата по главната улица на Уако. — Преди войната не беше толкова голям, но след това много южняци се преместиха тук, та да започнат нов живот. На север минава пътят, по който карат добитъка, и това е другата причина градът да се разрасне така.

— Значи още едни град за събиране на добитък? — попита Къртни с голяма доза страх.

— Като онези в Канзас ли? Не, мадам. — Той се ухили. — След като са минали през земите на индианците, каубоите не са толкова буйни, когато идват тук.

Къртни се усмихна. Разбира се, че Тексас се различаваше от Канзас и Много неща. Спомни си колко беше щастлива да пристигне най-накрая в този град, след като беше изминала повече от двеста мили през деня, ненаселена местност. Най-после можеше да се изкъпе с топла вода, да хапне истинска храна, да спи в истинско легло. Сега разбра защо мъжете, които караха добитък, имаха нужда да се повеселят и да вдигат врява след дългото пътуване. Само се надяваше да не го правят и тук, в Уако.

Много от мъжете, които яздеха по главната улица, носеха пистолети, но тя видя само неколцина, които наистина приличаха на стрелци.

За разлика от Рокли в Уако поне имаше шериф, който да поддържа реда. Освен това повечето от хората не бяха въоръжени. По улиците се разхождаха чудесно облечени дами, придружени от кавалерите си. Къртни забеляза и мексиканци, двойка индианци и дори един китаец. Уако имаше вид на голям град.

— Това е къщата на баща ви — посочи напред Соутут. — Там се намира и кабинетът му.

Къщата не приличаше на дома им в Чикаго, но беше хубава и добре поддържана двуетажна сграда с наскоро засадени цветни лехи около нея и покрай оградата на неголемия двор. Беше разположена на ъгъла на една странична уличка. На покритата веранда имаше столове и една тапицирана пейка, вързана със синджир за гредите на покрива като люлка. Девойката си представи, че би било хубаво да седиш тук в топлите вечери, тъй като можеше да се наблюдава цялата главна улица, без другите да те забелязват.

— Каква е жена му, Соутут? — нервно попита Къртни, щом спояха пред къщата.

— Мис Ела ли? Е, тя наистина е една мила дама, или поне всички казват така. Преподава в училището. Дойде тук след войната заедно с брат си. Той е адвокат. Изгубил е ръката си на фронта. Мис Ела му помагаше в кантората, докато учителят, който имахме, реши да се върне на изток. Тя пожела да заеме мястото му и оттогава работи в училището.

Девойката усети, че нервите й са опънати до скъсване. Господи, още една мащеха, с която да се бори за обичта на баща си. В този момент си помисли колко непоносима беше предишната му жена. Но този път баща й трябва да е искал да се ожени и това правеше нещата по-различни. Не беше го направил от благоприличие, така че сигурно наистина обичаше тази Ела.

— Е, мадам? — За пореден път беше накарала Соутут да чака, за да й помогне да слезе.

— Извинявай — каза тя, като пое ръката му и стъпи на земята. — Предполагам, че съм малко нервна. Толкова отдавна не съм виждала баща си. А пък и доста съм се променила през тези четири години. Добре ли изглеждам? — запита тя с треперещ глас.

— Изглеждате достатъчно хубава, за да ви хареса за жена дори такъв заклет ерген като мене.

— Това предложение за женитба ли е? — засмя се Къртни.

Той само се подсмихва под мустак. После се пресегна да вземе чантата й и кимна към двата коня, които бяха вързани отзад за каруцата.

— Ще заведа конете ни в конюшнята — каза той. — Знам, че баща ви има една двуколка.

— Благодаря — Къртни се наведе напред и го целуна по бузата, — че ме доведе. Мислиш ли, че може да се видим скоро?

— Твърде е вероятно — той се ухили. — Сигурно Флетчър ще накара мене или някой от хората си да идва всеки ден в града и да ви наблюдава. — За да разбере дали не се е появил Чандос?

— Да. Или пък ще постави някои да наблюдава къщата на баща ни. Хич няма да се учудя, ако го направи.

— Ще бъде напразно. — Къртни мрачно поклати глава. — Иска ми се да го беше разбрал досега.

— Това, което разбра, е, че му се отваря още една възможност да върне сина си. Надява се, че заради вас Кейн дори би могъл да остане да живее тук. Би дал всичко, за да може синът да е близо до дома му — не в ранчото непременно, но достатъчно близко, за да може да го вижда от време на време. Човек може да си помисли друго, като ги види как се нахвърлят един срещу друг, но Флетчър обича това момче.

— Веднъж Чандос ме попита дали бих могла да живея като него — винаги на път, без да спираш на едно място за повече от няколко дена. Не мисля, че той ще се установи някога, Соутут.

— Как се е стигнало до обсъждането на този въпрос, ако не възразявате?

Тя порозовя.

— Попитах го дали ще се ожени за мене. Няма да го направи.

Соутут не се учуди толкова, че е питала за такова нещо, колкото за това, че Кейн е казал „не“.

— Искате да кажете, че той е отхвърлил предложението?

— Не. Само ме попита дали бих могла да водя неговия начин на живот.

— Значи тогава вие сте му отказали?

— Не. Казах му, че по този начин не може да се създаде семейство. Той се съгласи и с това се сложи край на разговора ни.

— А бихте ли могли да споделите неговия начин на живот? — осмели се да попита Соутут.

— Не зная. — Тя сбърчи вежди — Винаги съм си мислела, че сигурността и спокойствието са по-важни за един дом от всичко останало. Но през последните няколко години проумях, че домът се създава от хората, които живеят в него, и от нищо друго.

Тя знаеше, че прекалено се е разприказвала пред един почти непознат човек, но реши да не спира дотук.

— С Чандос винаги съм се чувствала в безопасност, дори и насред Идианската територия. Но един ден бих искала да имам деца, а те няма да могат да понесат непрекъснатото местене. Така че просто не зная — завърши тя с въздишка.

— Мъжете също променят мнението си, когато се касае за важни неща — подхвърли Соутут.

— Е, да, някои мъже — може би, но не и Чандос.

С твърда стъпка, точно както би постъпил Чандос на нейно място, Къртни се отправи към къщата и почука на вратата. Тя се отвори почти веднага и на прага застана една висока слаба жена.

— Ела?

— О, не — жената леко се усмихна. — Аз съм госпожа Менинг, икономката. Ако търсите госпожа Харт, по това време на деня ще я намерите в сградата на училището.

— Ами не, всъщност аз съм тук, за да се видя с Едуард Харт.

— Влезте, но ще трябва да почакате малко. Той е на посещение при пациент.

Госпожа Менинг въведе Къртни в приемната, където бяха наредени няколко стола. Така стана по-добре. Не искаше да дава обяснения на тази жена, а и имаше нужда от време, за да поуспокои нервите си, преди да се види с баща си. За щастие, нямаше други посетители. Тя приседна на едни стол и зачака връщането на доктора.

Това бяха най-дългите двадесет минути и живота й. Не и свърташе на едно място, нервно пооправи роклята, а след това и косата си. Стана, направи няколко крачки из стаята, а после се премести на друг стол.

Най накрая чу, че входната врата се отвори и че баща и извика на госпожа Менинг, че се с върнал. Къртни го видя да минава през антрето към кабинета си.

За нейна изненада разбра, че е загубила способността си да говори. Искаше да го извика, но от устата й не излезе нито звук.

Няколко секунди по-късно той се върна и застана на прага. Девойката стана, втренчила поглед в него, все още неспособна да каже и дума. Стоеше по средата на стаята с отворена уста, а думите бяха заседнали като буца на гърлото й.

Първата минута той не я позна. Понечи да зададе някакъв въпрос, но нещо в нея го накара да замълчи. После я загледа със същия втренчен поглед. Може би вниманието му беше приковано от очите й — те не се бяха променили през изминалите годни, а в този момент бяха станали огромни и го гледаха умоляващо.

— Боже мой… Къртни?

— Татко! — извика тя.

Тя се втурна към него и се хвърли в обятията му. И когато ръцете му я прегърнаха, девойката изпита такава радост, каквато не си беше представяла, че може да съществува на този свят. Колко пъти беше копняла за тази прегръдка!

Измина доста време, преди Едуард да я откъсне от себе си и да я погледне. Ръцете му докоснаха лицето й и изтриха сълзите от него. Неговото лице също беше обляно в сълзи и в този момент Къртни разбра, че той наистина я обича. Винаги я беше обичал. Само собствените й съмнения бяха правили нещата да изглеждат по-различно. За Бога, какво глупаво дете е била, колко е била погълната от страданието си, че да не може да види това, което винаги го е имало между тях.

— Къртни? — прошепна той. — Но как е възможно? Мислех, че си мъртва.

— Зная, татко.

— Индианците не те бяха взели със себе си. Видях ги, когато си тръгваха, но с тях беше само фермерът.

— Бях в плевнята.

— Но аз те търсих там. Виках те, докато останах без глас.

— Не си погледнал в сандъка за сено — в гласа й нямаше никакъв укор. Просто му съобщаваше как е било.

— Не, разбира се. Та тя не беше толкова голяма, че в нея да се скрие… Боже мой, как стана това?

— Господин Брауър беше изкопал дупка отдолу. Направил я е заради жена си. Той беше в плевнята, когато индианците ни нападнаха, и ни каза да се скрием там. А после и двете със Сара сме припаднали. Предполагам, че затова не сме те чули да викаш.

В следващия миг той проумя значението на думите й.

— Сара също ли е жива?

Къртни кимна.

— При това е омъжена отново.

Тя му обясни, че всички са го мислели за пленен и са сметнати, че е невъзможно да е оцелял. Каза му, че тя никога, ама никога не е преставала да се надява и след това набързо му разказа какво е станало с нея и Сара през последните четири години и как е видяла снимката му в един стар вестник.

— Сара ми заяви, че съм луда, но да си кажем правичката, мисля, че по-скоро не й се искаше да повярва, че това си ти. Предпочита да е жена на Хари.

— Аз също се ожених отново, Къртни.

— Зная. Миналата нощ бях в Бар Ем при Маргарет Роули. Тя ми каза за Ела.

Без да отмества ръце от раменете на дъщеря си, Едуард погледна през прозореца с премрежен поглед.

— Мили Боже, сега имам две жени! Ще трябва някак си да разреша този въпрос.

— И Сара има двама мъже — каза Къртни и се засмя. — Но съм сигурна, че тя повече ще предпочете едно анулиране на брака ви, отколкото два развода, не мислиш ли?

— Мога само да се надявам нещата да се уредят по този начин.

— Татко, защо си тръгна от фермата? Ти беше ранен, защо не изчака там за помощ?

— Не можех да го понеса, мила. Мислех, че си загинала в онази горяща къща. Трябваше да се махна от там. Знам, че не е било правилно да постъпвам така, но тогава съвсем не разсъждавах с главата си. Дори не взех кон, което говори в какво състояние съм бил. Довлякох се до реката и след това съм изгубил съзнание. Намерили са ме един проповедник и семейството му. Бяхме вече в Индианската територия, когато главата ми се проясни достатъчно, за да осъзная, че те ме водят в Тексас.

— Значи така дойде в Уако?

— Да. Опитах се да забравя. Подредих някак живота си. Тук има добри хора. — Той млъкна ненадейно и след това попита: — Как стана така, че си останала в Бар Ем миналата нощ, вместо да дойдеш направо в града?

— Заради Чандос…

— Чандос ли? Що за име е това?

Името, което ще нося, докато не приключа с това, което трябва да направи.

— Това е името, с което го е нарекла сестра му. Всъщност той е син на Флетчър Стратън, или по-скоро неговият отхвърлен син. Трудно ми е да ти обясня всичко за Чандос, татко.

— Кажи ми тогава как дойде тук от Канзас?

— Чандос ме доведе.

— Той те е довел? — възкликна баща й и тя поклати глава — Пътувала си сама с него?

Шокираният му израз беше явно доказателство, че той не се е отказал от моралните си принципи, които навремето го бяха накарали ла се ожени за своята икономка. За своя изненада. Къртни усети, че се ядоса от тази реакция на баща си.

— Татко, погледни ме. Вече не съм дете. Достатъчно съм голяма, за да решавам за себе си. И ако съм избрала да пътувам сама с един мъж, значи така с трябвало, защото това беше единственият начин да стигна дотук. Така или иначе вече не можем да върнем нещата назад — каза тя приглушено. — Аз съм вече тук.

— Но всичко ли беше наред по време на пътя?

— Чандос беше до мене. Той не позволи да ми се случи нищо лошо.

— Нямах… това предвид.

— О, татко! — въздъхна Къртни.

— Татко? — откъм вратата долетя възглас на удивление. — Мислех, че си имал само една дъщеря, Клуард.

Това неочаквано прекъсване на разговора им дойде тъкмо навреме, Къртни вече се боеше, че баща й ще приеме ролята на разгневен родител и ще се настрои против Чандос. Но тя не беше онова боязливо същество отпреди четири години. Нямаше намерение да се чувства виновна за нещо, за което изобщо не съжаляваше. И все пак това не беше начинът, по който да възстанови връзката с баща си.

И макар че съвсем малко й оставаше да намрази жената, която стоеше на вратата на стаята, Кърши пристъпи към нея и й протегна ръка.

— Вие трябва да сте Ела — каза тя с топла усмивка. — Да, той има само една дъщеря — и това съм аз, жива и в добро здраве, както виждате. Но аз ще го оставя да ви разкаже всичко. Оставих си багажа на верандата и ако госпожа Менинг би ми показала стаята…

Тя използва момента, за да се промъкне покрай учудената Ела и да излезе от стаята, когато баща й я спря и се обърна към нея с леко заплашителна нотка в гласа:

— По-късно ще продължим този разговор, Къртни.

— Щом трябва — опита се да отвърне тя бодро. — Но наистина бих искала да поспя. А и предполагам, че Ела не разполага с много време или училищните занимания за днес приключиха?

— Не, не, трябва да се връщам.

Преди да излезе от стаята, девойката отново се усмихна на обърканата жена. След като затвори вратата зад себе си, Къртни се облегна на стената и затвори очи. Гласовете им се чуваха. Баща й обясняваше на Ела какво се беше случило, а тя не криеше колко се радва за него.

Ела беше твърде млада и хубава. Къртни не очакваше, че съпругата на баща й ще бъде само около двайсет и пет годишна. Тя имаше ярко червена коса и зелени очи, което беше изключително привлекателна комбинация. Ела определено не приличаше на нито една от учителките, които девойката познаваше.

Вероятно баща й обичаше новата си съпруга. И те едва ли имаха нужда от объркването, което Къртни щеше да внесе в живота им.

Тя въздъхна, отлепи се от стената и отиде да вземе чантата си.