Диво сърце

39.

Още преди да стигнат до предния двор на ранчото, Къртни чу приятните звуци на китара, които се разнасяха в нощта. А след малко пред очите им изникна и голямата къща, цялата осветена отвътре. Също така ярко бяха осветени и верандата пред къщата, където група мъже се бяха разположили удобно на столовете си, парапетът, та дори и широките стълби, които водеха към голямата входна врата. Чуваше се смях и тихи закачки. Атмосферата беше топла и приятелска и това създаваше добро впечатление за Бар Ем. Очевидно тук беше чудесно място за живеене.

Но Къртни се почувства неловко, когато видя, че наоколо има само мъже, при това бяха доста. В момента, в който и те я забелязаха, китарата издаде грешен тон и млъкна.

Всичко утихна, докато Соутут заведе конете им при портала; не се чуваше нито звук. В тази тишина неговият смях прозвуча рязко и неприятно.

— Е, какво, безделници такива, да не би никога да не сте виждали дама пред себе си? Та тя не е привидение, но дяволите — подвикна им той и веднага се обърна към нея. — Извинете за приказката, госпожице. Ей, Дру, надигни си задника и иди да кажеш на Маги, че има гост — хайде, да ти види гърба!

Един къдрокос млад мъж скочи на крака и се отправи към вратата, като нито за момент не отделяше поглед от Къртни.

— За всички останали — това тук е госпожица Харт — продължи Соутут. — Не зная дали ще остане при нас за по-дълго. Може и да не я видите друг път, така че поздравете я с добре дошла, докато имате тая възможност.

Няколко от мъжете докоснаха с ръце шапките си, но останалите продължиха да я гледат втренчено. Това накара Соутут да се изсмее отново.

— Никога не съм виждал толкова пилешки мозъци на куп. Хайде, мадам.

Къртни успя набързо да се усмихне и с облекчение подкара кобилата си след Соутут към другата страна на къщата. Чу силен тропот на ботуши по верандата и знаеше, че ако се обърне в този момент, ще види всичките онези каубои надвесени на парапета с втренчени в нея погледи.

— Това ви забавлява, нали? — изсъска тя на Соутут, който яздеше пред нея.

— Обичам да ги поразмърдам малко — той доволно се усмихна — Но не мислех, че ще изгубят и ума, и дума. Вие сте твърде хубава жена, мадам. Сега поне още месец ще се упрекват един друг, че никой не съумя да ви каже едно „здрасти“, когато му беше времето. Ето, че стигнахме — каза водачът й, когато отидоха откъм задната страна на къщата. — Очаквам Маги да се появи всеки момент.

Соутут слезе от коня си пред една малка къщичка, която сякаш беше дошла от някоя провинция на Нова Англия и съвсем не приличаше на постройките в равнините на Тексас. Малкият, боядисан в бяло, дом на Маргарет очарова Къртни още щом го видя. Къщичката имаше ограда от колове, пътечката до вратата беше опасана с цветя, на прозорците имаше кепенци, а на первазите се усмихваха няколко саксии с цветя. Старомодна и прелестна, тя беше пълна противоположност на огромната къща в типичен тексаски стил в съседство. Предният двор беше покрит с ниско окосена трева и от лявата му страна се извисяваше голямо старо дърво. Над входната врата имаше ажурна дървена арка, върху която пълзеше още млада лоза.

— Госпожице Харт?

— Какво? А, да. — Къртни с неохота откъсна очи от къщичката и остави Соутут да й помогне да слезе от коня. Сега тя видя, че не е кой-знае колко висок, но беше строен и сините му очи, които срещнаха нейните, я гледаха мило.

Откъм гърба на голямата къща се хлопна врата.

— Това трябва да е Маги.

Така беше. Една дребна жена забързано пресече задния двор, който отделяше двете къщи, като придърпваше шала върху раменете си. На светлината, идваща от голямата къща. Къртни успя да види прошарените й коси и леко закръгленото и тяло, а когато Маги вече беше при тях, зърна блестящите й чудесни зелени очи.

— И така, кой е моят посетител, Соутут?

— Ще оставя тя сама да ти каже — отвърна управителят на ранчото. След това добави: — Тук я доведе един твой приятел.

— Тъй ли? Кой?

Къртни хвърли бърз поглед към Соутут и се успокои, като видя, че той си замълча.

— Чандос — отвърна девойката. — Или поне сега се нарича така.

Маги замислено повтори името няколко пъти и поклати глава.

— Не, това име не ми е познато. Но при положение, че оттук минават толкова много млади хора, ми е приятно да си мисля, че съм направила впечатление поне на един от тях. Толкова е хубаво някой да те смята за приятел.

— Като те слушам, Маги — усмихна се Соутут, — все едно не знаеш, че всички в ранчото те обичат.

Къртни изпита удоволствие, като видя, че не само тя може да се изчервява. В този момент тя обикна Маги. Но гордостта си е гордост, каза си тя.

— Щом не можете да си спомните за Чандос, аз не мога да ви се натрапвам…

— Глупости, детето ми, това са глупости. Ще си спомня веднага щом ми кажеш нещо повече за него. Аз никога не забравям познатите си, нали така, Соутут?

— Абсолютно вярно — той отново се подсмихна. След това се обърна към Къртни: — Ще донеса чантата ви, мадам.

Тя тръгна след него към конете, като му прошепна:

— Мога ли да й разкажа за него? Той не ми каза… О, за Бога, не зная какво искаше да избегне, като не се показа тук. Но вие знаете, нали?

— Да, зная. И можеш да й кажеш за него. Тя винаги е била на негова страна.

Тези думи разбудиха нейното любопитство и й се прииска да го поразпита, но той я изпревари:

— Ще се погрижа за конете ви, мадам. И смея да се надявам, че ще останете тук известно време.

Тя разбра скрития смисъл на думите му.

— Чандос няма да се върне тук заради мене.

— Толкова ли сте сигурна, мадам?

Той отведе конете. Къртни остана на мястото си с чантата в ръце, докато Маги дойде и я поведе по пътечката към дома й.

— Толкова много ли го обичаш?

— Не — бързо отвърна Къртни е твърд глас, но след малко въздъхна. — Ох, не зная. Да, обичам го, но как бих могла да го обичам и занапред след всичко това, което научих тази нощ? Жестокостите, на които е способен…

— За Бога, мила, какво ти е сторил? — прошепна Маги.

— Не, не на мен. Но той… той си отмъсти на един човек, като първо го е измъчвал, а след това го е убил.

— Той ли ти каза това? — Маги беше слисана.

— Аз знаех за това отпреди Чандос само доуточни, че той го е извършил. И сега е тръгнал да убие още един човек, вероятно и него по същия ужасен начин. Не зная, може би тези хора си заслужават да бъдат наказани. Но да убиваш толкова… толкова жестоко!

— Мъжете вършат ужасни неща, миличка. Само Господ знае защо, но ги вършат. Но поне повечето от тях имат някаква причина за това. Така ли е при твоя човек?

— Не съм съвсем сигурна — тихо отвърна Къртни и й разказа за нападението на индианците преди четири години — Зная, че той има приятели сред команчите. Може би дори живее при тях. Но може ли това да бъде достатъчно основание за такова отвратително насилие? — добави тя накрая.

— Може да е имал съпруга сред тези хора — предположи Маги. — Знаеш, че много от белите си вземат за жени индианки. И ако тази жена е била изнасилена, а след това убита, това обяснява всичко.

Къртни въздъхна. Не беше искала да допусне тази възможност, но Маги можеше да е права. Това обясняваше факта, че Чандос така добре познаваше индианците. Разбира се. Маги правеше само догадки.

— В действителност няма никакво значение дали мога да намеря извинение за това, което е направил, или пък да го разбера — измърмори девойката. — Нямам намерение да го виждам повече.

— И това те прави много нещастна — не, недей да отричаш, девойче. Затова трябва да призная, че съм страшно любопитна да разбера кой е този млад мъж. Можеш ли да ми го опишеш? Изгарям от желание да се сетя за кого говориш.

Къртни сведе поглед към ръцете си, стиснати здраво в скута.

— Чандос е професионален стрелец. И то много добър. Това е едно от нещата, които ме караха да се чувствам толкова сигурно, когато пътувахме заедно. Той е висок и мургав и наистина е доста привлекателен. Косата му е черна, но очите му са светлосини. — Маги не каза нищо и тя продължи: — Не е много разговорлив. Трябва да му вадиш думите с ченгел, ако искаш да чуеш нещо от него.

Маги въздъхна.

— Току-що ми описа поне дузина мъже, които съм виждала да идват и да си отиват от ранчото, скъпа моя.

— Не зная какво друго бих могла да ви кажа… А, да. Соутут каза, че Чандос се е наричал с индианско име, когато е бил тук.

— Е, това стеснява кръга. Тук имаше двама младежи с индиански имена. Единият беше полуиндианец… и, да, той наистина беше синеок.

— Чандос би могъл да мине за полуиндианец, макар да твърди, че не е.

— Е, щом не е, значи… — Маги прекъсна думите си и се намръщи. — Той защо не дойде с тебе дотук?

— Не можеше. Каза, че тук има хора, които не нека да среща. Боя се, че е извършил нещо лошо по тези места. Може би го търсят властите или нещо от този сорт.

— Не ти ли каза нещо повече? — запита Маги, като иначе спокойният и глас беше започнал да звучи по-настойчиво.

Къртни се усмихна смутено.

— Предупреди ме да не ви наричам стара дама. Каза, че сте му ударили такъв шамар за това, че му писнали ушите.

— Боже, Господи! — възкликна Маги.

— Значи знаете за кого говоря? — оживи се Къртни.

— Да, да. Точно в деня, когато му ударих плесницата, станахме приятели. Не беше… лесно да го опознае човек.

— Търсен ли е от закона? — съвсем тихо попита Къртни. Трябваше да знае това.

— Не, освен ако нямаш предвид закона на Флетчър. Младежът не си тръгна оттук с много добри чувства, а и Флетчър, е, и той изрече в яда си някои ужасни неща. И двамата се нагрубиха. Но това беше преди четири години и Флетчър съжалява…

— Преди четири години? — прекъсна я девойката. — Но тогава той беше заедно с команчите.

— Не изглеждаш много щастлива, девойче — отбеляза Маги нежно. — Този, който те доведе дотук, много ли означава за тебе?

Къртни едва се сдържа да не се издаде.

— Той… той ме придружаваше по пътя. Платих му да ме отведе до Уако, но той не поиска да вземе парите нито пък ме заведе до Уако. Вместо това ме доведе до тук, защото каза, че сте му приятелка и че все сте единственият човек наоколо, на когото може да се довери. Искаше да бъде спокоен, че не съм сама. За Бога, та това е смешно! Да се тревожи, след като гледаше как да се отърве от мене! — В гърлото й отново заседна буца. — Той… той просто ме заряза! Бях толкова…

Сълзите й рукнаха и когато Маги подложи рамото си, Къртни се отпусна на него. Чувстваше се неловко, но болката в душата й беше така силна, че не можеше да я потисне.

Къртни знаеше, че Чандос не й е длъжен с нищо, а и беше разбрала, че не е такъв, за какъвто го беше смятала. Все още не можеше да разбере този негов ужасен стремеж към отмъщение. Но независимо от това и въпреки съзнанието, че би се радвала, ако не го види никога повече, нея дълбоко я болеше от това, че е захвърлена и измамена, Господи, колко я болеше!

Маги настани Къртни на дивана — скъпа мебел в стил Чипъндейл, от който девойката по-късно щеше да се възхищава — и й подаде кърпичка с дантела по краищата. Остави младата си гостенка само колкото да светне няколко лампи във всекидневната, след това се върна при нея и я прегърна, докато момичето не се поуспокои малко.

— Ето, вземи — Маги й подаде суха кърпичка. — Винаги съм казвала, че един хубав плач може да направи за организма чудеса. Но не можеш да кажеш това на един мъж, а, Боже мой, наоколо има само мъже. Толкова е хубаво да можеш за разнообразие да се погрижиш майчински за едно момиче.

— Съжалявам за всичко това — рече Къртни, подсмърчайки.

— Не, девойче, не се извинявай. Щом имаш нужда да си поплачеш, значи така трябва. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не съвсем.

Маги я погали по ръката, като й се усмихваше мило.

— Да, тогава той се върна при тях. — Маги спря за момент и сложи ръка на гърдите си. — Боже милостиви, онова нападение, то трябва да е било… Слушай, девойче, неговата майка живееше при команчите. А също и малката му природена сестра, която той обожаваше. Сигурно са убили и двете. Ох, бедното момче.

Къртни пребледня. Майка му и сестра му? Защо не й беше казал? Веднъж беше споменал сестра си; каза, че тя го е нарекла Чандос. Каза още, че ще носи това име, докато приключи с това, което има да върши… за да може тя да спре да плаче и да спи в мир.

Девойката извърна очи към прозореца с навиждащ поглед. Не беше могла да се досети. Онези мъже бяха убили майка му и сестра му. Не можеше дори да си представи какво е преживял. Ами че тя така и не можа да повярва, че нейният баща е мъртъв, а колко страда, за това, че го няма. А Чандос по всяка вероятност беше видял мъртвите им тела…

— Госпожо, аз… Моля ви, не можем ли да говорим за нещо друго? — умолително рече Къртни, усещайки, че сълзите й отново напират.

— Разбира се — отвърна Маги успокояващо. — Имаш ли нещо против да ми разкажеш какво те доведе насам?

— Добре — хвана се за въпроса й девойката. — Тук съм, за да открия баща си. Чандос ми каза, че вие ще знаете дали той живее в Уако. Каза, че познавате всички в града. Господи, та аз дори не ви се представих. Името ми е Къртни Харт.

— Харт? Имаме един д-р Харт в Уако, но…

— Това е той! — извика Къртни и подскочи от вълнение. — Права бях, той е жив! И е тук! Знаех си!

Маги поклати глава малко объркана.

— Не разбирам, девойче. Ела Харт казала на Сю Ан Гибсън, че единствената дъщеря на д-р Харт е загинала при едно нападение на индианците.

Къртни втренчи широко отворени от изненада очи в по-възрастната жена.

— Той е мислил, че съм умряла?

— Да, казал е на Сю Ан, че фермата е била подпалена и е изгоряла цялата до основи, а вие с твоята мащеха сте се били скрили в къщата на фермера.

— Но ние бяхме в плевнята, в една яма за сено.

Маги поклати глава в пълно объркване. Преди да намери какво да каже, Къртни попита:

— А коя е Ела?

— Ами жената на д-р Харт. Ожениха се преди около два месеца.

Девойката седна отново — тази новина бързо я беше отрезвила. Така значи, съпруга. Не, още една съпруга! Не беше честно, просто не беше честно. Никога ли нямаше да може да го има само за себе си, дори само за малко? Беше закъсняла само с няколко месеца и сега вече беше късно!

Заслепена от страданието си, тя изрече една от ругатните на Чандос:

— По дяволите!