Диво сърце

18.

Те се отделиха от криволичещото корито на река Арканзас и веднага почувстваха разликата. Вече го нямаше студения полъх, който идваше от реката и пропъждаше досадните насекоми, а и сянката на дърветата също им липсваше. Но оттук нататък реката отиваше на югоизток, а те се отправиха на югозапад, като Чандос й обясни, че по-късно през деня отново ще я видят, като стигнат дотам, където рязко извива на запад. Тази вечер щяха да прекосят мястото, където река Нинеска се вливаше в Арканзас.

Горещината измъчваше Къртни. Беше първата седмица на септември, но по нищо не личеше, че лятото е вече към края си. Беше влажно. Пот се стичаше от челото й надолу. По гърба и между гърдите й и мокреше дебелата пола между краката й. Толкова се беше обезводнила, че Чандос сложи малко сол в манерката й с вода, колкото и да й беше неприятно да я пие така.

Стигнаха в местността на пясъчните хълмове късно следобед. Ниските, равни възвишения се простираха по цялата източна част на индианската територия и по южната й граница се сливаха с планините Арбакъл. На някои места хълмовете достигаха до четиристотин фута височина и бяха покрити с гъсти дъбови и брястови гори, които гъмжаха от дивеч.

Къртни изстискваше мократа си пола, след като за втори път бяха минали през реката. Чандос й каза, че отива да набави храна за вечерята им. Тя трябваше да направи бивака им, докато той се върне. Къртни се беше опитала да протестира и сега седеше ядосана и гледаше отдалечаващата се фигура на своя спътник.

Знаеше, че иска да я провери по този начин, и това я караше да се чувства обидена. Въпреки това се зае за работа, като оправи конете и събра дърва и съчки за огъня, както беше видяла да прави Чандос. Обаче някои от тях не бяха съвсем сухи и от огъня се понесе ужасен дим. Тя сложи боба да се вари (о, още колко консерви с боб имаше в чантата с припасите) и реши, че като свърши това пътуване, няма да погледне боб повече. Даже изпече един хляб, замесен с мая.

Когато привърши с приготовленията, беше страшно доволна от себе си. Беше й отнело малко повече от час и половина и за това време беше успяла и да се погрижи за конете. Седна да чака Чандос и се сети, че сега е моментът да изпере още мократа пола и бельото си. А както беше сама, можеше и да си направи едно хубаво къпане, без да бърза.

Настроението и мигом се повиши и раздразнението й от това, че Чандос я е оставил сама, изчезна. Небето беше тъмнорозово и все още беше достатъчно светло. За всеки случай тя взе своя колт, макар че едва ли щеше да й бъде много удобно с него.

Бързо грабна сапун, кърпа и чист кат дрехи. Брегът беше каменист. За щастие точно пред нея една скала преграждаше пътя на водата и се образуваше вирче, широко няколко метра, което беше удобно за къпане, защото водата тук беше по-тиха.

Тя седна на плиткото и най-напред изпра дрехите си, като ги удряше в камъните. След това изми сплъстената си коса, а накрая изпра и бельото си, както си беше на нея. Насапуниса се и затърка тялото си с ожесточение, като отмиваше потта и прахта от пътя. Водата беше освежаващо прохладна и страшно приятна след язденето в непоносимата жега. Това закътано място й създаваше чувството на спокойно усамотение и тя изпитваше огромно удоволствие.

Небето тъкмо беше започнало да се обагря в яркочервени и виолетови тонове, когато тя тръгна да излиза от водата, за да събере мокрите си дрехи. Успя да стигне само до брега и се закова на място. Четири коня преграждаха пъти й към бивака. Четири коня с четирима мъже на тях.

Първата й мисъл беше, че това не бяха индианци! Но това не успокои тревогата, които пулсираше в главата й. Те стояха и я гледаха така, че я полазиха тръпки. Краката на мъжете бяха мокри, което означаваше, че току-що са прегазили реката. Поне да ги беше видяла или чула, като се приближават.

— Къде е мъжът ти?

Мъжът, който се обади, беше целият в кафяво — и косата, и очите, и жакетът, и панталоните, и ботушите, и шапката, та дори и ризата му бяха светлокафяви. Беше мил нямаше трийсет години — предположи Къртни, всъщност и четиримата бяха млади мъже и девойката се сети за поговорката, че всички стрелци умират млади. А тези бяха стрелци, наемни убийци. Личеше си по изражението на липата им. Това бяха хора, които създаваха собствени правила с пистолетите си и караха другите да се подчиняват на тези правила.

— Попитах те нещо — гласът му беше рязък и груб.

Къртни не беше помръднала и на сантиметър от мястото си — не беше в състояние. Беше вцепенена. Но трябваше да се вземе в ръце.

— Моят придружител ще дойде всеки момент.

Двамата от мъжете се изсмяха — защо ли? Лицето на първия остана невъзмутимо.

— Не ми отговори на въпроса. Къде е той?

— Отиде на лов.

— Преди колко време?

— Малко повече от час.

— Не сме чули никакви изстрели, Деър — каза младежът с рижата коса — Май доста ще трябва да чакаме.

— Това ме устройва чудесно — каза един огромен чернокос мъж с рунтава брада. — Сещам се за един начин, по който да си убием приятно времето.

Избухна смях.

— Никакви такива, поне засега — каза този с кафявите дрехи. После тихо заповяда: — Заведи я до лагера, Ромеро.

Мъжът, който скочи от коня си и се приближи към нея, приличаше на мексиканец, а и името му също звучеше като мексиканско. Само че очите му бяха най-ярко зелените, които беше виждала някога. Беше само с няколко сантиметра по-висок от нея и беше слаб, но доста жилав. Целият беше облечен в черно и само ушите му, огрени от залязващото слънце, изглеждаха кървавочервени. Лицето му беше мургаво и мрачно сериозно, каквото обикновено беше и лицето на Чандос. Този човек беше опасен, може би дори по-опасен от останалите.

Когато той се протегна да я хване за ръката, тя събра смелост да се дръпне от него.

— Сега, само минута…

— Недей, bella4 — предупреди я той рязко. — Не ми създавай неприятности, por favor5.

— Но аз не съм…

— Callate! — процеди през зъби мъжът.

Инстинктивно Къртни разбра, че й казва да млъкне или нещо от този род. Изглеждаше, като че ли той се опитваше да я закриля. Другите вече се изкачваха по хълма. Тя започна да трепери колкото от идващия откъм реката ветрец, който пронизваше мокрото й тяло, толкова и от този човек, който я фиксираше със студените си зелени очи.

Той отново я хвана за ръката, но тя пак се дръпна.

— Може поне да ме оставите да се изсуша и да се преоблека.

— В тези мокри дрехи?

— Не, не в тях — тя му посочи към храста, където беше оставила дрехите си за преобличане.

— Si, но бързо, por favor.

Къртни беше толкова нервна, когато се пресегна да вземе кърпата, под която беше пистолетът й, че той се изплъзна от пръстите й и падна с трясък върху камъните. Мъжът изсумтя раздразнено, наведе се да го вземе и го мушна под колана си.

Къртни въздъхна засрамена при мисълта какво щеше да каже Чандос за глупавата й постъпка и забърза нагоре по хълма.

Ромеро я последва на съвсем близко разстояние. Не можеше и да става дума да свали мокрото си бельо, така че просто навлече роклята си отгоре.

— Ще настинеш, bella — отбеляза Ромеро, щом тя излезе иззад храста.

Вината за това беше изпяло негова, затова Къртни се осмели да се сопне:

— Нямам кой знае какъв избор, нали?

— Si, винаги имаш избор.

Що за идея! Не можеше и да помисли, че ще се съблече гола, когато той е само на няколко крачки от нея.

— Не, нямам — настоя тя категорично.

Той сви рамене.

— Много добре, хайде тръгвай.

Не се опита отново да я хване за ръката, а само посочи напред, за да й покаже накъде да върви. Тя събра бързо нещата си и тръгна. Само след няколко минути вече бяха в лагера им.

Останалите трима седяха около огъня, ядяха от боба и хляба, който тя беше приготвила, и пиеха от нейното кафе. Беше възмутена, но същевременно все повече я завладяваше страхът какво ще излезе от всичко това.

— Няма да ни отнеме много време — захили се чернокосият бабаит. — Не ти ли казах, Джони, колко съм бърз с оная работа?

Обидата отекна в главата на Къртни, а мексиканецът просъска:

— Imbecil6! Тя е дама.

— Тя е толкова дама, колкото аз съм кравешко лайно — изсмя се черният подигравателно. — Само да я обърнеш по гръб и ще я оправя още тука.

Къртни стана аленочервена, като го видя да се попипва по чатала. С разширени от ужас очи тя отправи умолителен поглед към мексиканеца, но той само повдигна рамене.

— От тебе зависи, bella.

— Не!

Ромеро отново сви тесните си рамене, но този път това се отнасяше за гиганта.

— Виждаш ли, Ханчет, тя не иска да те опознае по-отблизо.

— Пет пари не давам дали иска, или не иска — изръмжа оня, като се надигна.

Мексиканецът направи крачка напред и застана пред Къртни. След това се обърна към Деър.

— Нима ли да кажеш на тоя amigo7, че единствено чрез тая жена можем да накараме Чандос да се покаже? Той си е взел коня, така че няма защо да се връща насам, освен заради нея. Ако някой си послужи с мойто момиче, дори и против желанието й, няма да я искам повече. Просто бих си тръгнал без нея.

Къртни беше ужасена от цинизма му. Що за човек беше той? Тя насочи погледа си към Деър, очаквайки да види неговата реакция. Той очевидно се колебаеше.

— Ромеро с прав, Ханчет — каза най-накрая той и Къртни въздъхна с облекчение, но това беше твърде прибързано от нейна страна. — Почакай, докато хвана това копеле и разбера каква му е играта.

— Вие… познавате Чандос? — прошепна тя на мексиканеца.

— Не.

— Тогава те го познават?

— Не — повтори той и обясни: — Чандос е казал, че търси Деър, но не го е намерил да се разберат, а на Деър това не му харесва.

— Искате да кажете, че сте ни преследвали?

— Si — отвърна той. — Бяхме на един ден път след вас и не се надявахме да ви догоним толкова скоро, но за наша изненада той се движеше доста бавно.

Къртни знаеше чия беше вината за това. Тя се осмели да попита тихо:

— Какво ще стане, след като Чандос дойде и вашият приятел разбере това, което го интересува?

Тъмните очи на мъжа дори не трепнаха:

— Деър ще му свети маслото.

— Но защо? — попита девойката задъхано.

— Деър е бесен, че си губи времето, за да го намери. Начинът, по който Чандос беше разпитвал за него в Нютън, беше предизвикателство, което той не можеше остави без внимание. Но по същото време бяхме в Абилин и се върнахме в града едва след като твоят мъж си беше заминал.

— Той не ми е мъж. Просто ме взе със себе си до Тексас — това е всичко. Аз дори едва го познавам, но…

Той не изслуша обясненията й.

— Защо пътуваш с него, си е твоя работа, bella.

— Но — продължи Къртни развълнувано — как можете така спокойно да говорите, че нашият приятел смята да го убие? Не се убива човек току-тъй, още повече заради такава глупава причина.

— Но Деър го прави.

— И вие няма да го спрете?

— Това не ме засяга. Но ако ти се безпокоиш за себе си, по-добре недей. Няма да те оставим тук сама. Ще се върнем в Канзас и ти ще дойдеш с нас.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре, господине.

— А би трябвало, bella. Другата ти възможност е и ти да умреш.

Къртни пребледня, но следващите му думи я шокираха още повече.

— Имаш време да решиш дали има смисъл да се съпротивляваш, Но си помисли добре, защото така или иначе те ще намерят начин да си получат своето. Пък и какво значение толкова има дали ще е само един или четирима?

— Четирима? И вие също?

— Е, ти си bella, а аз съм мъж — просто обясни той.

Къртни поклати глава — не можеше да повярва.

— Но… нали вие попречихте на Ханчет да…

— Той е estupido. Щеше да обърка всичко по този начин и да даде предимство на Чандос.

— Той и сега има достатъчно предимство — отбеляза тя нарочно, като се надяваше да разклати поне малко самоувереността му. — И четиримата сте на светло, докато него го прикрива тъмнината.

— Si, но ние имаме вас.

Думите му попариха желанието й да се прави на герой.

Тя трескаво започна да мисли за начин, но който да помогне на Чандос. Дойде й идея и тя поде:

— Аз му създавах толкова ядове, че той сигурно просто е пожелал да се отърве от мене всеки момент. Така че вие наистина си губите времето тук.

Деър я чу и рече:

— Много добре, госпожичке, ама на мене тия не ми минават.

Къртни се загледа в огъня. Съвсем вероятно беше това да е истина. Чандос щеше да усети опасността. За какво щеше да му бъде да застана на пътя на тези мъже, само защото тя беше тук? Шансовете му бяха четири към едно. Щеше ли да рискува живота си заради нея?

Не искаше Чандос да умре. Но. Господи, не искаше и да я изнасилят.

— Чухме, че бил полуиндианец. Вярно ли е?

Трябваше й време, докато осъзнае, че Ханчет говореше на нея. Трябваше й още малко време, за да схване въпроса му. Те май наистина въобще не познаваха Чандос. Впрочем, също както и тя самата.

Тя хвърли презрителен поглед към огромния мъж с рошавата брада и каза хладно:

— Ако питате дали е наполовина индианец, не е. Той всъщност е три четвърти команч — има ли дума за това?

Къртни се учуди, че беше успяла да наруши спокойствието на тоя мъжага с лъжата си. Той се огледа в заобикалящия ги мрак. В същия миг под копитата на един от конете изпращя клонка и мъжът се стресна.

— Станала си много самоуверена, откакто спиш с полуиндианец — с тези думи червенокосият Джони искаше да й отмъсти и наистина успя да я засегне.

Очите на Къртни заблестяха от обида.

— Повтарям ви още веднъж — Чандос не ми е любовник! Той е един безжалостен дивак. Но когато видях как уби Джим Уорд, тоя проклет разбойник, разбрах, че това е човекът, който ми трябва, за да ме заведе до Тексас.

— По дявайте! — изруга Ханчет. — Значи старият Джим е мъртъв?

Къртни изпъшка. Нищо чудно, че познаваха Уорд — и те бяха от същата пасмина като него.

— Да. Чандос го уби — отвърна тя. — Той преследва престъпници, които се издирват, за да вземе наградата. Дали не е питал и за вас по същата причина? — обърна се тя към Деър.

Той невъзмутимо поклати глава.

— Мене не ме преследва законът, госпожичке. Уверявам те, че не оставям никакви свидетели след себе си.

Ханчет и Джони Ред се изсмяха. Къртни беше загубила преимуществото си и се мъчеше да си го възвърне.

— Е, предполагам, че и вие сте безмилостен, жалък и прочее, така че имате много общи черти с Чандос. Той далеч не е приятен тип. Знаете ли, че се опита да ми изкара акъла, като ми разказа колко скалпове е свалил? Няма да ви казвам бройката — аз самата не можах да повярвам. Каза ми също, че няколко години се е движел с оня кръвожаден Сатанта. Но и аз не мога да си обясня как е могъл да убие за пари цели седемнайсет души, както разправя. Как е успял да ги очисти, при положение че е още толкова млад? Казах му го и на него, казвам го и на вас — това направо не е за вярване.

— Млъкни, жено! — рязко й заповяда Деър. Беше бесен.

— Защо? Не ви ли се чу нещо? — невинно попита тя след малко. — Това може и да е Чандос. Трябваше да е тук преди доста време. Но той сигурно няма да се покаже, пък и за какво му е, след като може просто да ви гръмне един по един…

— Запуши й с нещо проклетата уста, Джони — изръмжа Деър.

Точно когато червенокосият посегна към нея, отекна изстрел. Куршумът го закачи в лявото рамо и го блъсна назад. Останалите, в това число и изплашената до смърт Къртни, скочиха на крака.

Джони Рид се гърчеше на земята и крещеше, че костта му е раздробена. Къртни почти не го чуваше, защото в ушите й още кънтеше, но знаеше, че трябва по някакъв начин да предупреди Чандос, и викна:

— Чандос, те искат да те убият!

Тя млъкна, защото Деър замахна да я удари. Ръката му обаче не успя да я докосне, защото в същия миг един куршум се заби в лакътя му и той изпусна пистолета си. Щом видя какво стана с Деър, Ханчет насочи дулото на револвера си към нея. В следващата секунда един точен изстрел изхвърли оръжието от ръката му. Ушите на Къртни продължаваха да пищят и тя се озърташе около себе си напълно изумена.

— Глупаци — извика Ромеро, — той стреля, за да предпази жената. Оставете я на мира. — Senor8, не стреляйте por favor. Вижте, оставям пистолета си настрана — и след като хвърли оръжието си, той разпери ръце встрани. Можеше да разчита само на късмета си, че няма да бъде застрелян в безпомощното състояние, в което се намираше.

Този ход се оказа успешен, защото Чандос престана да стреля. Настъпи пълна тишина. Джони Ред, който лежеше до огнището, тихо изохка. Ханчет също изпъшка, като се държеше за кървящата си рана.

Страхът на Къртни се беше изпарил почти напълно, въпреки че ръцете и краката й все още трепереха. Чандос беше успял, беше надделял над тях. Но защо не идваше? Защо сега просто не поговореше с тях — да се разберат, да се качват на конете си и да се махат. Защо мълчеше?

Ромеро бавно се приближи до огъня, за да помогне на Деър да превърже ръката си.

— Бъди разумен, amigo — чу го тя да шепне. — Той можеше да ни очисти всичките, а вместо това само ви рани. Питай го каквото те интересува и да потегляме. Предимството вече не е на твоя страна.

— Все още имам госпожичката — просъска Деър, като гледаше към Къртни.

Тя също го изгледа втренчено.

— Не мисля така, господине. Мога да си тръгна, когато поискам и вие няма да посмеете да ме спрете. Където и да е той, сега ви държи на мушката си.

О, какво голямо удоволствие изпита, като видя как очите на мъжа срещу нея заблестяха от яд, защото беше казала истината. Но Деър като че ли не можеше да приеме фактите, защото пристъпи към нея. Чу се още един изстрел и този път куршумът се заби в крака му. Той падна на земята и извика от болка.

Ромеро сграбчи Деър за раменете, за да го задържи.

— Стига вече! Ако не престанеш, всички ще станем на решето.

— Това беше добър съвет.

— Чандос! — извика възторжено Къртни и се обърна по посоката, откъдето беше чула гласа му.

След като започна да се ориентира в тъмнината наоколо, тя изпита непреодолимо желание да изтича и да се хвърли на врата му, но не посмя да го направи, за да не отвлече вниманието му. Той стоеше в края на сечището с пистолет, насочен към мъжете. Шапката закриваше очите му, така че никой не можеше да каже към кого гледа в момента. Целият му вид излъчваше твърдост и безкомпромисност, но за Къртни изглеждаше чудесно.

— Ти ли си Чандос? — Ромеро стоеше с разперени настрани ръце. — Стана голяма патаклама за нищо, senor. Питал си за ей този мой приятел. Той ти прави услуга, като сам дойде при тебе. Иска само да разбере защо си го търсил.

— Това е лъжа! — обади се дръзко Къртни и посочи изобличаващо към Деър. — Той искаше да те убие. И този ми каза същото — кимна тя към Ромеро. — Каза ми и какво щеше да стане, след като те убият. Те щяха… щяха да ме…

— Все още ли имаш трудности с думите, лейди? — попита Чандос.

Тя се учуди как можеше да се шегува в този момент.

— Добре де, щяха да го направят! — сопна му се тя.

— О, не се съмнявам, любов моя. И докато си още ядосана, защо не им събереш пистолетите вместо мене?

В първия момент тя не помръдна. Беше толкова изненадана от начина, по който той се беше обърнал към нея. Но когато се наведе да вдигне първия пистолет, разбра, че го прави, за да си помислят другите мъже, че тя е неговото момиче.

Като внимаваше да не застава пред някой от похитителите и по този начин да му попречи да ги държи под прицел, тя вдигна пистолетите на Деър и Ханчет от земята. Пистолетът на Джон Рид си беше все още в кобура му. Ромеро й подаде своето оръжие, а тя сама измъкна собствения си колт от колана му, като при това му хвърли тържествуващ поглед.

— Не бъди отмъстителна, bella — тихо й рече той. — Не си ли спомняш, че ти помогнах?

— Разбира се — отвърна тя. — Спомням си също и причината, заради която каза, че го правиш. Да кажа ли всичко на Чандос и да го оставим той да реши дали си ми помогнал или не?

Тя се отдалечи, без да го остави да й отговори. Мразеше го повече от другите, защото се беше възползвал от слабостта й, за да я наплаши до смърт, а после й беше вдъхнал малка надежда, за да я разбие на пух и прах след това. Те всичките бяха отрепки, но той беше по-жесток от другите.

Тя се приближи до Чандос и хвърли пистолетите на земята зад гърба му, като задържа своя колт в ръката си.

— Знам, че в този момент не ти е много до моите благодарности — тихо каза тя, бързо го прегърна и се притисна към гърба му. — Но трябва да знаеш, че бях страшно щастлива в мига, в който ти се появи.

— Цялата си мокра — промърмори той.

— Тъкмо се къпех, когато те дойдоха.

— С дрехите ли?

— По бельо, естествено.

— Естествено — повтори той и се ухили.

А малко по-късно и Къртни, и другите останаха като гръмнати, когато, каза тихо:

— Изчезвайте, докато още можете да шавате.

Той ги пускаше да си отидат!