Диво сърце

5.

Елрой Брауър проклинаше съдбата си, която му беше скроила такъв номер — да отиде в Уичита точно в деня, когато там беше Бил Чапман. Знаеше, че ще умре. Но кога точно? Той и неговите похитители бяха на няколко мили от фермата му. Бяха яздили непрекъснато на север по следите на Чапман и спряха чак по пладне.

Когато фермерът разбра какво се канеха да правят с него, започна така яростно се съпротивлява, че трябваше всички индианци да се хвърлят отгоре му, за да го усмирят. Скоро след това той стоеше със свалени дрехи върху горещата земя, вързан на един кол и усещаше как онези части от тялото му, които никога не бяха виждали слънце, бавно се напичат от палещите лъчи на ранния следобед.

Проклетите диваци бяха насядали около него и наблюдаваха как се изпотява. През няколко секунди един от тях почукваше е пръчка пречупеното стебло на стрелата, която стърчеше от бедрото му, и болката пронизваше цялото му тяло като вълна, която нямаше време да се оттегли до следващото почукване.

Той знаеше какво искат, беше го разбрал още във фермата, щом му показаха тримата убити мъже. На няколко пъти вдигаха два пръста, посочваха към него и след това към трите тела, като го бяха накарали ясно да разбере какво искат да му кажат. Те знаеха, че двама от мъжете, които бяха участвали в избиването на индианците, са във фермата, и знаеха, че той е единият от тях.

Елрой се опита да ги убеди, че не е от тези, които търсят. Та нали имаше още две тела, откъде можеха да са сигурни? Но те не му повярваха и всеки път, когато не получаваха отговора, който искаха да чуят, го порязваха с ножовете си.

Направили му бяха вече половин дузина малки рани, когато посочи тялото на Питър. Какво значение имаше. Момчето вече беше мъртво и нямаше повече да страда Брауър обаче страдаше, като гледаше какво, правят с тялото на неговия ратай. Той повърна върху себе си, когато индианците кастрираха трупа и напъхаха отрязаното парче плът в устата на Питър, а след това зашиха устните. Посланието щеше да бъде ясно за всеки, който намери осакатеното тяло на момчето. Само Елрой щеше да знае, че това не е било направено, докато то не е било още живо.

Дали щеше да има същия късмет като ратая си? Смяташе, че единствената причина да не са го убили досега е, че искат да ги заведе при останалите нападатели на индианския лагер. Така че колкото по-дълго останеше жив, толкова повече щяха да бъдат страданията му. Беше готов да им каже всичко, което знае, стига те да се съгласят да сложат край на мъките му, но каква полза, ако тия копелета не можеха да разберат какво им говори. О, Боже, та той и не знаеше как да намери повечето от мъжете. А и щяха ли да му повярват? Не, разбира се.

Единият от команчите се надвеси над него. Срещу слънцето Елрой го виждаше само като черен силует. Опита да повдигне глава и хвърли поглед към ръцете на индианеца. Той държеше няколко стрели. Дали бяха решили най-накрая да свършат с него?

Уви не. Много внимателно и почти нежно индианецът огледа една от раните на фермера. След това бавно и мъчително заби вътре върха на стрелата, но не надолу, а така че леко под наклон да влезе в месестия мускул. О, Боже, бяха намазали с нещо острието на стрелата, което правеше болката направо изгаряща. Беше като горещ въглен, изпуснат върху кожата му и оставен да стои там. Елрой стисна зъби, за да не изкрещи. Той не извика и когато обработиха по същия начин и останалите рани. Якият мъж се стегна. Раните му бяха всичко на всичко шест. Можеше да издържи още дълго след това сигурно щяха да го оставят за малко, за да може тялото му изцяло да попие болката.

Опита се да мисли за нещо друго. Сети се за двете дами, които бяха имали лошия късмет да отседнат във фермата му. Беше благодарен, че не можа да види какво се е случило с тях. А после съвсем неочаквано отново се появиха онези очи — гледаха го втренчено, с неистова омраза. Не си струваше да изнасилва това индианско момиче. Изобщо нищо не си струваше в сравнение със сегашните му.

Най-накрая Елрой изрева. Индианецът не се беше задоволил с досегашните му рани, а направи нова и забоде в нея още една стрела. Елрой разбра, че те няма да спрат, докато не покрият със стрели цялото му тяло не можеше да издържа повече — това мъчение нямаше да свърши никога. Той започна да скимти, да проклина, да крещи, но в следващия момент отново го порязаха и с това тлеещите въглени на болката лумнаха в огън.

— Копелета! Проклети копелета! Ще ви кажа това, което искате да знаете Всичко ще ви кажа!

— Наистина ли?

Елрой спря да крещи и за миг забрави за болката.

— Ти говориш английски? — промълви тай, като едва си поемаше въздух. — Слава тебе, Господи!

Сега имаше някаква надежда. Сега можеше да се спазари с тях.

— Какво е това, което ще ни кажеш, фермер? — гласът беше тих и приятен и това още повече смути Елрой.

— Пуснете ме и ще ви кажа имената на хората, които търсите — на всеки един от тях. Ще ви кажа и къде можете да ги намерите.

— Ти и без друго ще ни кажеш всичко, фермер. Но сделката няма да бъде за живота, а за смъртта ти — за една по-бърза смърт.

Озарен от мимолетна надежда. Елрой беше изпънал тялото си напред. Сега отново се отпусна на земята. Беше смазан. Всичко, на което можеше да се надява, беше да свършат с него по-бързо.

Той каза на индианците всичко, за което можа да се сети — всяко име, описание на човека, в коя посока е най-вероятно да го открият. На всеки въпрос отговаряше бързо и точно.

— А сега ме убийте! — настоя фермерът в края на разпита.

— Както ти уби нашите жени, майки и сестри?

Индианецът, който говореше такъв чист и правилен английски, коленичи до него. Сега Елрой можа ясно да разгледа лицето и очите му. О, Боже, това бяха нейните очи, които го гледаха със същата дива омраза. Веднага му стана ясно, че тоя човек няма да го остави да умре така лесно.

Едрият фермер облиза устните си. Така и не разбра откъде му дойдоха тези думи, но заговори:

— Тя беше добра. Не беше кой-знае какво, но ми достави истинско удоволствие. Аз я оправих последен. Умря под мене, с моя…

Някъде дълбоко от душата на индианеца се изтръгна вик, който като с нож пресече и издевателската реч на фермера. Един от другите команчи се опита да спре младия воин, но не успя. Досегашните мъки на Елрой бяха стигнали такъв краен предел, че последвалата болка почти не му направи впечатление. По-силен от болката беше шокът, когато видя въпросното парче своя плът отрязано в ръката на индианеца, миг преди същата ръка да го убие.

На три мили от това място Къртни Харт унило гледаше разпилените около каруцата вещи — разкъсани дрехи, счупен порцелан, унищожени хранителни продукти. Трудно й беше да реши какво от тях може да се спаси. В този момент не можеше да свърши каквото й да е, за разлика от Сара, която преглеждаше нещата им, като че ли нищо не се е случило.

За Къртни беше шокиращ самият факт, че е още жива. Но по-лошото бе, че баща й го няма.

Бърни Бъкслър, най-близкият съсед на Елрой, беше видял дима от запалената къща и беше дошъл да разбере какво става. Намери двете мъртви тела зад къщата и откри Сара и Къртни в скривалището. Нямаше никаква следа от Далас, Елрой Брауър и д-р Харт. Но бащата на Къртни трябваше да е някъде наоколо, защото конят му пасеше в нивата и по гърба му имаше петна от кръв Дали Едуард беше ранен?

— Щях да го видя ако се е отправил към Рокли за помощ — каза им Бърни. — По-вероятно е червенокожите да са го отвлекли заедно с другите двама. Сигурно няколко яки пленници ще са им от полза, докато намерят друго индианско племе, с което да живеят.

— Какво ви кара да говорите така, г-н Бъкслър? — попита Сара. — Мислех, че индианците обикновено взимат за пленници жени.

— Извинявайте, госпожо, но ако индианците ни видят тук с малката, ще сметнат, че едва ли бихте издържали на дълъг път.

— На път? Изглежда си мислите, че знаете какво смятат да правят тези индианци? — сопна му се Сара — Не виждам откъде можете да сте така сигурен. Те явно имат лагер тук някъде, нали?

— Имаха, госпожо, имаха. В това е цялата работа. Те не са ви нападнали да крадат добитък. Преди две нощи Джон, момчето на Ларс Хендли, долетя като стрела в Рокли и разказа как той. Елрой и Питър заедно с още няколко мъже от Уичита отишли на юг оттук да очистят оная банда индианци киова, които се готвеха да нападат Рокли. Той твърдеше, че вече няма от какво да се страхуваме, защото те ги избили всичките: и мъжете, и жените, и децата. Да, ама изглежда са пропуснали няколко от тях. Тия типове, които са идвали тук, сигурно са били на лов или нещо от тоя род, и като са се върнали в лагера, са заварили всичките си близки изтрепани.

— Това са чисти предположения, г-н Бъкслър — сбърчи нос Сара. — Киова не са единствените индианци по тези места.

Без да крие раздразнението си, фермерът продължи:

— Освен това Джон Хендли се хвалеше какво са правили в този индиански лагер. Перчеше се с такива неща, които не са за пред дами.

— О, за Бога! — усмихна се Сара презрително. — Изнасилили са няколко дивачки. Но това не значи, че…

— Излезте навън и хвърлете един поглед на тялото на Питър, ако искате да знаете какво значи това, госпожо — разгорещи се Бъкслър. Но не бих ви препоръчал. Гледката не е от красивите. Другото момче въобще не са го докосвали. Убили са го чисто. Но сигурно дълго време ще сънувам кошмари, след като видях какво са направили с Питър. Смятам, че ще намерим и Елрой някъде наоколо, обработен по същия ужасен начин. Не се иска човек да е кой знае колко умен, за да разбере, че ония са преследвали само тях двамата, както и да се досети каква е причината. Ако те се интересуваха от жени, щяха да отвлекат вас двете. Не, това си е чисто отмъщение и не може да бъде друго. Ще видите, че и Джон Хендли много скоро ще изчезне от тези места, защото нещата няма да свършат дотук. Тия червенокожи няма да спрат, докато не пречукат и последния човек, когото преследват.

Преди да излезе с важен и малко намусен вид от фермата, мъжът посъветва двете жени да си стягат по-бързо багажа, „щото нямат цял ден на разположение“. В началото на разговора им той истински им съчувстваше и гледаше да е колкото се може по-любезен, но Сара така се беше нахвърлила срещу него, че сега нямаше търпение да ги изпрати до Рокли и да се отърве от тях.

Една седмица по-късно войниците, които преследваха мародерстващите индианци, намериха тялото на Елрой Брауър. Както се очакваше. Джон Хендли напусна Рокли и се изгуби нанякъде. Никога повече баща му не научи нещо повече за него. По едно време се разчу, че и някакъв фермер бил нападнат от индианците близо до Уичита, но това беше последното индианско нападение, за което се заговори по тези места. Един собственик на ранчо на име Бил Чапман беше убит малко по на север от Уичита, но това като че ли нямаше никаква връзка с предния случай, макар някои да твърдяха, че той е предвождал наказателната акция срещу индианците. Чапман беше намерен заклан жестоко в леглото си и някои предполагаха, че убийството е дело на червенокожите, а други — не. По всяка вероятност убиецът беше сред наемните работници на Чапман, защото много от тях изчезнаха скоро след това.

Не се намери никаква следа от Едуард Харт и Далас. Сара Уитком се смяташе за вдовица. Но беше немислимо да се вярва, че тежко ранен човек би оживял като пленник на индианците, още повече когато те непрекъснато трябваше да бягат и да се крият.

Къртни беше толкова потресена, че не можеше да се опре на друго, освен на слабата надежда баща й да е останал жив.

Сега Сара и Къртни бяха свързани една с друга — обстоятелство, което беше еднакво потискащо и за двете.