Диво сърце

21.

Чандос я желаеше! Това беше първата й мисъл, когато се събуди на следващата сутрин. Еуфоричното й настроение от предната нощ не я беше напуснало. Но след като се позамисли, се почувства така, сякаш я бяха залели със студена вода. Ами че истината беше съвсем прозрачна! Каква наивна глупачка беше — да повярва на наивните си фантазии. Естествено, че ще я желае. Та нали той беше мъж, а тя беше единствената жена наоколо. Доколкото беше наясно, мъжете не се отказваха от всяка фуста, която им е подръка. Така че тя го привличаше, но той не я желаеше истински. Още от самото начало й беше демонстрирал безразличието си. Просто се беше поддал на похотливостта си, без иначе да се интересува от самата нея.

— Какво ти е направило това одеяло?

— Какво? — извърна се Къртни.

— Така си се вторачила в него, като че всеки момент ще го разкъсаш със зъби.

— О, аз… сънувах лош сън.

— Не е за чудене, след всичко, което преживя.

Той беше клекнал до огъня с канче кафе в ръката. Беше облечен и избръснат, даже беше нахлупил широкополата си шапка. Явно отдавна вече беше готов за път, Но я беше оставил да се наспи хубаво. Как беше разбрал, че тя толкова се нуждаеше от един здрав сън?

— Ще ми сипеш ли малко кафе, ако не бързаш веднага да тръгваме? — попита го ти, като стана и започна да си сгъна одеялото. Чак сега разбра, че е още с дрехите от предната нощ. „Господи, явно не съм била с ума си“ — промърмори си тя, като усети, че на места роклята й беше все още влажна.

— Май че твърде бавно загряваш — обади се Чандос.

— Бавно загрявам ли? — тя го прониза с очи. — Но ти си знаел! Защо не ме подсети да се преоблека?

— Напротив, подсетих те. Ти ми благодари и веднага след това легна и заспа.

Къртни извърна глава. Трябва съвсем да не е била на себе си, за да си легне с мокри дрехи. И то само защото за някакъв кратък момент Чандос й беше показал, че я харесва! Как можеше да е толкова глупава!

— Ще трябва да се преоблека — каза тя и бързо се отдалечи.

Но неприятностите й не приключиха с това. Миналата вечер беше събрала мокрите дрехи на две на три и без да мисли, ги беше напъхала в чантата при останалите. Сега всичките й дрехи бяха влажни.

Тя хвърли един поглед на Чандос през рамо, а после пак се загледа безпомощно в чантата си.

— Чандос, аз…

— Какво толкова страшно е станало, котенце?

— Нямам какво да облека — изтърси Къртни на един.

— Как, съвсем нищо ли?

— Ами да. Сложила съм в чантата мокрите дрехи, а после съм забравила да ги извадя да се сушат.

— Е, със сушенето ще трябва да почакаш до вечерта. Какво ще кажеш за онези панталони? Много ли са мокри? — Той се приближи и надникна в чантата й.

— Не, те са сухи. Прибрала съм ги в кожената торба.

— Е, тогава ще свършат работа.

— Но аз си мислех, че…

— Какво да се прави. Чакай, ще ти дам от моите ризи.

Къртни беше смаяна — Чандос изобщо не изглеждаше ядосан. След малко й подхвърли кремава на цвят риза от много фина еленова кожа. Единственият проблем беше, че ризата беше без копчета, а се връзваше с връзки. Тя я пристегна отпред, тъй като отдолу беше без нищо.

— Не се мръщи, котенце. Това трябва да свърши работа. Останалите ми дрехи са вече за пране.

— Но аз с удоволствие ще ти ги изпера.

— Не — каза той рязко. — Предпочитам сам да се грижа за себе си.

Сега вече се беше ядосал. Да му се не знае! Къртни взе панталоните и се скри в храстите. Този мъж наистина можеше да те вбеси. Само беше предложила да му помогне. По начина, по който беше реагирал, човек би помислил, че едва ли не тя се мъчи да влезе в полята на негова жена или нещо от този сорт.

Пет минути по-късно девойката се върна и се зае да си прибира постелката за спане. Беше почервеняла от яд и възмущение. Ризата, която Чандос й беше дал, беше твърде дълга, за да може да я напъха в панталоните. А и дълбокото деколте, което при него стигаше сигурно само до средата на гърдите, при нея се спускаше чак до пъпа. Но най-неприятното нещо бяха връзките на ризата. Те бяха направени от по-твърда кожа и тя все не успяваше да ги върже добре. Колкото и силно да ги пристягаше, винаги оставаше да се вижда скандална цепка.

Тя гледаше през повечето време да е с гръб към Чандос и когато се приближи до огъня да си вземе кафето, сложи шапката си отпред на гърдите, като само му хвърли свиреп поглед, сякаш го предупреждаваше да не казва нищо. Мъжът мълчеше. В действителност беше му необходима цялата воля, за да не поглежда към нея.

Къртни се чудеше с какво да се захване, за да не мисли за неудобството от необичайното си облекло, когато погледът й спря върху коня на Траск, който беше вързан заедно с техните три коня.

— Не беше ли малко жестоко да караш Траск да измине целия обратен път до Канзас пеша?

Този лек укор оказа по-голямо въздействие, отколкото беше очаквала Чандос я изгледа с леденоснните си очи и тя си помисли, че той ще избухне всеки момент.

— Като не знаеш какво е извършил, лейди, как можеш да съдиш какво заслужава и какво — не?

— А ти сигурен ли си, че той е виновен?

— Да.

— За какво?

— За изнасилване. За убийство. За клане на мъже, жени и деца.

— Господи! — пребледня Къртни. — Но щом си знаел всичко това, защо не го уби веднага?

Чандос не отговори нищо, изправи се и се запъти към конете.

— Извинявай! — извика тя след него. Дали я чу?

Боже мой, непрекъснато се извиняваше за нещо. Защо просто не си държеше устата затворена?

Щеше да зачеркне Деър Траск от съзнанието си. Той заслужаваше да бъде разпънат и разкъсан на четири, както наказваха в цивилизованите страни за такива ужасни престъпления. Но тя нямаше да мисли повече за това.

Изля останалото кафе и загаси огъня, а след това отиде при коня си и видя, че Чандос беше имал добрината да го оседлае вместо нея. Набързо прокара четката през косата си, която беше чиста, но се беше сплъстила.

Тя се бореше с един непокорен кичур, когато Чандос дойде и застана зад нея.

— Щом мислиш, че съм добър в тези неща, бих могъл да направя нещо и за тебе и да ти оправи прическата — в гласа му явно се усещаха насмешливи нотки. След малко продължи: — Та колко скалпа съм бил свалил, казваш? Бройката нещо ми се губи.

Къртни се обърна и го погледна. Той се смееше срещу й — колко бързо си беше върнал доброто настроение!

Спомни си какви врели-некипели беше наговорила по негов адрес миналата нощ и страните й пламнаха.

— Колко дълго стоя там и ни слуша?

— Достатъчно дълго.

— Знам, че няма и частица истина във всичките тези приказки — побърза да го увери девойката. — Просто, когато ме попитаха дали си наполовина индианец, реших, че по-добре да им кажа да. Исках малко да ги поизплаша. Освен това те твърдяха, че никога не са те виждали — откъде тогава можеха да знаят, че приличаш на индианец?

— А не приличам ли? — прекъсна я Чандос леко обезпокоен. — Нима си виждала толкова много индианци, че да си толкова убедена?

Къртни пребледня. Той май я вземаше на подбив, а това изобщо не й беше забавно, но скоро се убеди, че е напълно сериозен.

— Нали не си наполовина индианец — прошепна тя и веднага съжали, че го е попитала. Не можеше да очаква отговор на такъв въпрос, а и той без друго не й каза нищо, а само впи очи в нея. Винаги успяваше да я обърка с този поглед. Тя наведе глава. — Забрави за този въпрос. Ако си готов, да тръгваме…

Той бутна в ръката й едно парче месо, останало от миналата вечер.

— Това ще ти бъде храната до обяд.

— Благодаря — каза тя и без да го поглежда, попита: — Чандос, знаеш ли какво означава bella?

Той я изгледа напрегнато.

— Мексиканецът ли ти го каза?

— Да.

— Означава — „красива“.

— А, така ли? — за пореден път Къртни усети, че силно се изчервява.