Диво сърце

26.

Канеше се да вали. Можеше дори да се извие буря, ако се съдеше по скупчилите се тъмни облаци.

Това беше първото нещо, което Къртни забеляза, когато се събуди. След това видя, че Чандос все още спи, така че използва възможността да напълни манерките от реката, тъй като искаше да свари кафето още преди той да се е събудил. Пътечката към реката беше по-усойна от обикновено, защото слънцето беше скрито зад облаците. Мрачното време я караше да се чувства потисната и съвсем не можеше да си представи как ще язди цял ден в дъжда, дори и при положение, че Чандос беше в състояние да пътува. А и не беше кой знае каква радостна перспектива да стоиш под дъжда само с един дъждобран на раменете си. Въпреки всичко нямаше намерение да се оплаква — това просто беше една от лошите страни на пътуването под открито небе.

Като се наведе да напълни манерките, тя хвърли един заплашителен поглед към надвисналото от облаци небе. Е, какво пък, някакъв си дъжд. Да не е дошъл краят на света, каза си тя. Чандос се оправяше. Трябваше да е благодарна за това. Имаше толкова много неща, за които, можеше да е благодарна, че нямаше право да се отчайва от някакъв си дъжд.

— Ти ли си Къртни Харт?

Тя замръзна, както се беше навела над водата. Цялото й тяло се вцепени и дъхът и секна.

— Да не си глуха, сладурче?

Изведнъж в съзнанието й проблесна нещо, при което очите й се разшириха от уплаха.

— Но той ми каза, че не говорите английски.

— Кой? За какво говориш, но дяволите?

Тя се изпрани и отправи поглед към мъжа, който говореше. Като го видя, почти изпита облекчение.

— За Бога, мислех, че сте индианец! Има един, които се навърта наоколо — забръщолеви несвързано девойката.

— Откъде знаеш? Да не си го виждала?

— Ами… не съм.

— Е, нито пък аз. В такъв случай предполагам, че не е наблизо. И така, значи твоето име е Харт?

Какво ставаше? Този непознат мъж не изглеждаше страшен. Лицето му беше обсипано с тънки бръчици около очите и устата като на човек, които често се смее. Физиономията му беше приятна, имаше пълни бузи, а очите му имаха пепеляв цвят. Беше среден на ръст, леко набит, около трийсет и пет годишен.

— Кой сте вие? — запита го девойката.

— Джим Евънс. Аз съм от стрелците — ловя хора срещу заплащане.

— Но вие не приличате… Искам да кажа, че…

— Да, знам — усмихна се той широко. — Виждаш ли, това му е хубавото. Не се вписвам в общоприетия образ на пищолджия. Е, смяташ ли да се върнеш при човека, на когото принадлежиш?

Ако той не й беше казал, че е стрелец, вече можеше да се досети и сама, но си мислеше, че хора от този тип биха търсили Чандос, а не нея.

— Не, аз не съм Къртни Харт.

— Няма да се лъжем сега, нали така? — ухили се той отново. — Шансът в тоя пущинак да има две жени, които така да отговарят на нейното описание, е нищожен. Бих се обзаложил за живота си, че точно ти си тази Къртни Харт, която ми трябва.

— Тогава защо си правиш труда да ме питаш?

— Така си е редно. Не мога да си позволя да сбъркам. Не ми плащат да правя грешки, А и можеш да ми вярваш, че цената, която дават за тебе, хич не е за изпускане.

— За мене ли? Значи вие не търсите… Каква цена? Господин Евънс, трябва да знаете, че аз не съм преследвана от закона.

— Не съм казал подобно нещо.

— Но нали вие преследвате престъпници и ги предавате на властите срещу възнаграждение?

— За мене са важни парите, а не кого ще преследвам. Ще заловя когото и да е и независимо за какво го търсят, стига цената да си я бива. А за тебе дават добри пари. Твоят човек наистина изгаря от нетърпение да те върна при него, сладурче.

— Моят човек? — В момента, в който Къртни осъзна; за кого стана дума, изумлението й се превърна в гняв.

— Но как се осмелява! Рид Тейлър те е наел, нали?

— Той плаща.

— Но той не ми е мъж. Не ми е никакъв!

— Какъвто и да ти е, за мене няма значение — сви рамене Джим Евънс. — Той те иска обратно в Канзас и ще те получи, защото в противен случай няма да ми брои парата.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, господине, но нямам намерение да се връщам в Канзас по каквато и да било причина, а най-малко защото Рид Тейлър го е поискал. Боя се, че напразно сте си изгубили времето. От всичко…

— А пък аз се боя, че не ме разбираш, сладурче — прекъсна я той. Говореше със същия любезен тон, както и преди, но изразът на лицето му беше станат по-суров. — Никога не си губя времето напразно. Ще се върнеш в Канзас. Каквито и възражения да имаш срещу това, можеш да ги обсъдиш с господин Тейлър, не с мене.

— Но аз отказвам…

Той извади пистолета си и го насочи към нея. Сърцето й се разтуптя. И преди изобщо да се сети, че и тя също има пистолет в себе си, той вече го беше забелязал и й го измъкна с рязко движение.

— Не ме гледай така учудено, сладурче. — Лицето му се разтегна в усмивка. — Аз съм майстор в занаята.

— Е, виждам. Но наистина ли бихте ме застреляли? Съмнявам се, че Рид ще ви плати, ако ме закарате при него мъртва.

— И това е вярно — каза той провлечено, — но той не уточни в какъв вид иска да те доставя.

Къртни разбра за какво й намекваше. Можеше ли да опита щастието си и да побегне? Но мъжът беше сам на крачка от нея.

— Дори и не помисляй да бягаш или да викаш. Ако твоят компаньон дойде насам, ще трябва просто да го гръмна. — Той й посочи към реката: — Да вървим.

— Ами нещата ми? Сигурно не очаквате, че ще тръгна, без да…

— Идеята ти е чудесна, но забрави за нея. След това, което оня мексиканец ми разказа за твоето червенокожо приятелче, бих предпочел изобщо да не се срещам с него. И ако сега тихичко изчезнем оттук, той така и няма да научи какво е станало с тебе.

Тя започна да изпада в паника. Това, което говореше Евънс, беше истина. Когато Чандос дойдеше насам да я търси, щеше вече да е заваляло и дъждът щеше да заличи следите им.

Тя започна нарочно да се тутка, като се надяваше Чандос вече да се е събудил. Питаше се как да спечели поне малко време.

— Мексиканецът, за когото споменахме, да не се казва Ромеро, а?

— Да, той е. Срещнахме го случайно заедно с още двама, като идвахме насам. Наприказваха ни сума ти небивалици за твоето приятелче. Изкараха го, че бил като цяла армия. Какви ли не ги разтягат мухльовците, когато търсят извинение за провала си или се мъчат да прикрият собствената си некадърност. Предположих, че може дори да са те очистили, но просто ги е страх да си признаят. Хубавеца много настояваше да ги утрепем и да се върнем в Канзас, но мексиканецът предложи да ни заведе до мястото, където са те видели за последен път, а оттам беше шега работа да ви хванем дирите.

— Кой е Хубавеца?

— Е, вярвам не ме мислиш за такъв глупак, че да тръгна сам през индианската територия. Другите чакат с конете си малко по-нагоре по реката. Решихме, че приятелчето ти няма да се усъмни, ако се появя самичък, и аз имах добрия късмет да го надхитря.

— Предполагам, че сте ме видели, като идвах сама насам?

— Е, да. Не съм ли голям късметлия? — каза той, като се хилеше, — защото, казвам ти, сладурче, хич не изгарям от желание да се срещам с тоя червенокож.

Той я дръпна към себе си и тя разбра, че това е последната й възможност да извика. Обаче не можеше да го направи. Ако с Чандос всичко беше наред, девойката нямаше да се поколебае, но той беше още твърде отпаднал след ухапването и можеше да го убият. А и не я заплашваше никаква опасност. Просто я принуждаваха да се върне в Канзас — това беше всичко.

Скоро след това обаче тя съжаляваше за решението си да тръгне, без дори да е извикала за помощ.