Диво сърце

15.

За първи път Къртни видя индианеца на обяд, точно преди да Преминат река Арканзас. Тази сутрин Чандос се беше отправил с коня си на запад към реката и после беше тръгнал на юг, за да намери брод.

Къртни се беше взирала в реката толкова дълго, че очите й бяха почти заслепени от отразяващите се лъчи на обедното слънце. От мястото, където седеше, беше трудно да различи добре сенките между дърветата и буйния храсталак по брега на реката. Не можеше да бъде сигурна, че наистина е видяла нещо да се движи, така че мъжът с дългите черни плитки, който й се беше мярнал, можеше просто да е илюзия.

Когато каза на Чандос, че й се е видял един индианец на отсрещния бряг на реката, точно там, откъдето щяха да я пресекат, той не обърна внимание на думите й.

— И да е имало някой наистина, не бива да се тревожите.

След това той хвана поводите на старата Нели и задърпа коня в реката. Къртни забрави за индианеца, тъй като сега вниманието й беше съсредоточено върху това да се задържи на седлото, докато ледената вода постепенно покриваше краката й — най-напред стъпалата, после бедрата и накрая стигна до кръста й. Петнистата кобила непрекъснато се изправяше и потапяше, сякаш можеше да продължи галопа си и във водата.

Най-после преминаха реката и мохерната пола на Къртни за езда и фустата й бяха проснати на едни храст да съхнат, а тя беше обула непривичните за нея панталони. Едва сега се беше сприятелила с дребната си кобила, която я беше пренесла през водата невредима. И тя, и Шуърфут, конят на Чандос, бяха от породата пинто. Това бяха красиви синеоки животни и много си приличаха, с тази разлика, че Шуърфут беше на черни и бели петна, а кобилата — на кафяви и бели.

Къртни знаеше, че индианците предпочитат най-много конете от тази порода и предполагаше, че това се дължи на тяхната голяма издръжливост на дълги разстояния. Тя никога досега не беше имала собствен кон, като се изключи Нели, и затова сега искаше да даде име на кобилата си.

Най-сетне тя излезе иззад храстите, където се беше бавила колкото се може повече при конете, за да отложи момента, в който ще се покаже обута в панталоните.

В магазина нямаше време да ги пробва, просто ги беше огледала и й се беше сторило, че ще й станат, но явно беше сбъркала. Изобщо не й бяха по мярка. Бяха твърде тесни за мъжки панталони — по-скоро бяха за момче, и ако не беше погладувала последните дни, така й щеше да си остане скрита зад храстите.

Тя видя, че Чандос беше слязъл на брега на реката и пълнеше манерките им, но бързо забрави за него, щом погледна към обяда, който вреше на огъня — в един тиган къкреше задушено. Тя намери лъжица и се наведе да разбърка яденето. От разнасящия се аромат устата й се напъни със слюнка.

— Дявал да го вземе!

Къртни се стресна, изпусна лъжицата и извика от изненада. Обърна се бавно и видя Чандос, който стоеше на няколко крачки от нея. В едната му ръка се поклащаха манерките, а с другата беше захлупил челото си, сякаш беше ударен от неща. Но когато очите им се срещнаха, девойката разбра, че ударът е бил от съвсем друго естество.

— Чандос, какво има?

Той не отговори. Гледаше панталоните й, погледът му бавно обходи извивките на тялото й, които така ясно се очертаваха под плътно прилепналия плат. Тя знаеше, че панталоните й са доста тесни, но Чандос я накара да се почувства така, като че ли не беше облечена с нищо.

Лицето й гореше.

— Няма нужда да ме гледате така. Отначало не исках да ги купувам, но Мати каза, че може би ще искате да се облека като мъж за маскировка, и аз ги взех. Откъде да знам, че няма да ми станат? Имайте предвид, че нямам навик да си купувам мъжки дрехи, а и нямаше време да ги пробвам, защото ми бяхте дали само един час за…

— Замълчи, жено! — сряза я той. — Пет пари не давам защо ги носиш, просто ги махни и си облечи отново полата.

— Но нали вие ми казахте да ги купя! — ядосано възрази Къртни.

— Казах панталони и риза. Това не значи, че… Ако имаш малко ум в главата си, няма да си развяваш малкото стегнато задниче пред очите ми.

— Как смеете… — задъха се тя.

— Не ме дразнете, лейди! — изръмжа Чандос. — Просто отново си облечете полата.

— Още не е изсъхнала.

— Не ме е грижа, ако ще да е вир вода. Облечете я веднага!

— Чудесно! — обърна се тя обидено и добави: — Но ако изстина, вината няма да е моя и вие ще трябва да…

Мъжът я сграбчи за рамото и толкова силно я завъртя, че тя щеше да падне, ако не я беше хванал. В следващия миг Къртни си помисли, че и той е изненадан не по-малко от нея, щом като здраво беше обхванал ханша й и продължаваше да я държи, въпреки че тя вече стоеше на краката си.

Достатъчно беше търпяла своеволията му.

— Е? — остро подхвърли тя. — Мислех, че искате да се преоблека?

Гласът му беше нисък и дрезгав — ласкав, но и някак странно раздразнителен.

— Май не разбираш какво става, а котенце?

— Не мислите ли, че бихте могли вече да ме пуснете? — нервно попита тя.

Той не го направи и за част от секундата очите му изглеждаха толкова смутени, колкото й нейните. Изведнъж девойката почувства, че не й достига въздух.

— Съветвам ви за в бъдеще да се постараете да не ми поднасяте такива изненади. Можете да си носите панталоните, щом като, както отбелязахте, аз съм настоял да ги вземете. Ако аз не мога да контролирам своето… неодобрение, това си е мой проблем, не ваш.

Тя сметна това за извинение от негова страна за необичайното му поведение. Със сигурност щеше да се постарае да не го изненадва повече, след като това го караше да се държи така безразсъдно.

— Тогава, ако нямате нещо против, предпочитам първо да хапна и да оставя полата си да изсъхне още малко. Така става ли?

Той кимна и Къртни отиде да донесе чиниите от багажа.

Беше изминал един час, откакто бяха потеглили, като се движеха покрай реката на такова разстояние, че да избегнат гъстата растителност по брега, когато Къртни отново видя индианеца. Дали беше същият — откъде можеше да знае? Но този път тя не си въобразяваше, а наистина го беше забелязала. Той яздеше кон, който много приличаше на нейния, беше се спрял на едно малко възвишение на запад от тях и ги наблюдаваше.

Тя се приближи с коня си до Чандос.

— Видяхте ли го?

— Да.

— Какво иска?

— От нас нищо.

— Защо тогава стои там и ни гледа? — настояваше девойката.

Накрая спътникът й се обърна към нея и я погледна.

— Успокойте се, лейди. Това няма да е последният индианец, който ще видите следващите няколко седмици. Не се притеснявайте от него.

— Да не се притеснявам?

— Да — строго натърти той.

Къртни стисна устни. За Бога, този човек можеше да те вбеси. Но сега индианецът вече не я тревожеше толкова, след като Чандос беше останал напълно спокоен.

Не след дълго те се отдалечиха и когато тя погледна назад, видя, че индианецът не ги е последвал, а е останал на мястото си.

Докато дългите следобедни часове бавно се нижеха, Къртни си спомняше за всички индиански нападения, за които беше чувала или беше чела. Приемаше, че някои от тях са били оправдани, защото са били предизвикани от масовото избиване на приятелски настроените към белите чейени от страна на Джордж Кастър и неговия 7-ми кавалерийски полк. Това беше станало в същата година, в която тя загуби баща си, а впрочем Кастър беше оправдан от съда поради липса на доказателства съвсем наскоро.

Тя въздъхна. Белите хора избиваха индианците. Те пък на свой ред търсеха отмъщение. След това пак белите отмъщаваха на индианците и така нататък и така нататък. Щеше ли това да спре някога? Засега изглеждаше невъзможно, поне в близкото бъдеще. А тъй като индианците бяха пръснати по цялата територия от Мексико до границата с Канада, всъщност цялата страна беше засегната от войната между белите и чернокожите.

Преди година в Северен Тексас сто и петдесет индианци от племената киова и команчи нападнаха един керван от десет каруци, които превозваха жито от Уедърфорд за форт Грифин. Водачът на кервана успя да окаже съпротива на нападателите, като им прегради пътя с каруците и по този начин даде възможност на някои от хората да се спасят, но всички останали бяха намерени след това избити и обезобразени.

Разправяха, че индианците били предвождани от вожда на киовите Сет-тейнт-те, по-известен като Сатанта. Сатанта беше твърде колоритен и отдалече се познаваше по това, че на главата си носеше метален шлем, украсен с пера, и беше облечен в куртка с пагони на генерал от американската армия. Къртни си спомни как Мати се смееше на неговото чувство за хумор, проявено при внезапната му атака на форт Ларнед: след като задигнал голяма част от конете на полка, той изпратил бележка до командващия офицер, в която се оплаквал от лошото качество на конете и молел при следващото му посещение те да са по-добри.

Къртни не вярваше, че могат да срещнат този вожд някъде по пътя си, защото сега Сатанта беше в тексаския щатски затвор, макар да се говореше, че вече бил пуснат на свобода.

Имаше и други известни и забележителни индиански вождове, като например полуиндианецът Куана Паркър, който отскоро беше водач на команчите. А имаше и доста войнствено настроени племена, дори и сред тези, които по общо мнение вече бяха усмирени след затварянето им в резерватите.

Да, Наистина това пътуване криеше твърде много опасности. Би ли могъл да я защити един сам мъж?

Мислеше си, че просто трябва да се молят да не им се случи нещо лошо и да могат да разчитат на конете си. Ако непрекъснато си мислеше за заплахите, които ги грозяха, тя не би била в състояние да продължи нататък. Не, по-добре беше да се ръководи от начина, по който Чандос възприема нещата.

Само се надяваше, че той наистина има основания да е спокоен.