Драконът и джинът

Глава 1

Вече шест денонощия вятърът духаше постоянно и силно от северозапад. Беше толкова студено, че слугите се скупчваха около огъня в спалните си, навлечени с всичките си зимни дрехи и слушаха воя на виелицата, който според тях вещаеше близък апокалипсис. Вихрушката натрупа дълбоки преспи около крепостната стена и дори пред входа на замъка, и се наложи няколко човека да се спуснат с въжета от бойниците, за да изринат снега и да отворят портата.

Най-сетне вятърът спря, небето се проясни и през този ден времето беше тихо, но страшно студено. После започна отново да духа, но този път от югоизток и то по-силно от преди, а на втория ден от подновяването на бурята пред портата на Малънконтри се появи сър Брайън Невил-Смит.

Ковачът и един от стражите преведоха рицаря през двора до предверието на Голямата зала и криво-ляво му помогнаха да слезе от коня и да изтупа леда, наслоил се плътно по плаща и доспехите му. Войникът отведе животното в топлата конюшня, а ковачът, който явно беше с по-висок ранг от обикновените стражи, влезе заедно с Брайън, за да съобщи за пристигането му.

За голямо съжаление на ковача, той не успя да представи госта. Щом влязоха в Залата, видяха лейди Анджела Екерт, съпруга на сър Джеймс Екерт, господар на замъка Малънконтри и на всички прилежащи земи, която тъкмо обядваше. Тя веднага позна посетителя и го поздрави.

— Брайън! — извика Анджи от другия край на залата. — Откъде идваш?

— Отвън — отговори Брайън, който в повечето случаи разсъждаваше твърде буквално.

Той се приближи до главната маса, която стоеше на висока платформа и бе обърната към две други дълги маси, разположени под прав ъгъл срещу вратата. Обикновено тук седяха сътрапезниците с по-ниско обществено положение, но в момента масите бяха празни. Анджи обядваше сама, но бе заела съответстващото на ранга й място.

— Разбира се — каза Анджи, понижавайки глас, щом Брайън се доближи до нея, — но откъде си тръгнал?

— От вкъщи, от замъка Смит — отвърна Брайън с лека нотка на раздразнение в гласа. Откъде другаде можеше да идва в този студен януарски ден, и то след тежка зимна буря?

След миг обаче раздразнението му изчезна, защото видя храната и питието, поставени пред Анджи. Времето, което Анджела (пренесена принудително преди около три години заедно със съпруга си Джим от двадесети в четиринадесети век) смяташе за обедно, за Брайън си беше време за вечеря. Това представляваше основното му ядене за деня, а днес Брайън не бе хапвал нищо, след като бе закусил призори.

— Заповядай, седни! Веднага ще ти сервират храна и вино — покани го Анджи. — Сигурно си измръзнал до кости.

— Така си е — отговори Брайън със светнали очи. Въпреки че бе очаквал поканата, тя много го зарадва.

Слугите вече му приготвяха място в единия край на масата, така че да седне с профила си към Анджи. Самата тя седеше в същия край на масата, откъм дългата й страна. След като Брайън се настани, един прислужник дойде от сервизното помещение с димяща глинена кана, от която наля някаква топла течност в големия четвъртит метален бокал пред рицаря.

— О, това е греяно вино! — радостно възкликна Брайън и отпи няколко големи глътки от бокала, за да се увери, че носът му не се е заблудил. После постави чашата обратно върху масата и се усмихна добродушно на Анджи. Друг слуга сложи пред него съд с печено месо, дървена чиния и голяма дебела филия ръжен хляб. Брайън кимна одобрително, взе внимателно най-едрото парче месо и после старателно изтри пръстите си в кърпата до чинията.

— Мислех, че когато сте сама, се храните горе — каза Брайън, преглъщайки.

— Преди правех така — отговори Анджи, — но се оказа, че тук е по-подходящо място за хранене.

Погледите им се срещнаха и този път, по изключение, двамата напълно споделяха едно и също мнение.

Причината беше в слугите. Анджи, разбира се, предпочиташе да се храни в помещението на върха на кулата, където всъщност бяха покоите на господаря и господарката на Малънконтри. Това беше топло и удобно място, с добре уплътнени прозорци от истинско стъкло и с подово отопление, което бе инсталирано от Джим. На практика той бе възстановил един вид хипокауст, използван от ранните римски завоеватели в Британия и напълно забравен през Средновековието. Системата се състоеше от два каменни пода с разстояние между тях, в което циркулираше въздух, затоплен от постоянни огньове, поддържани в огнища намиращи се извън стаята.

В самите покои също имаше огнище, което служеше главно за украса, но се ползваше и за отопление в много лошо време. Голямата зала, разбира се, също бе оборудвана със собствени места за палене на огън. Огнищата бяха три, при това огромни. Едното се намираше зад главната маса, точно зад гърба на Анджи, а другите две бяха разположени по средата на дългите стени на залата. Тъй като сега Анджи бе тук, и в трите огнища гореше силен огън, но въпреки това помещението си оставаше студено.

И все пак, въпреки предпочитанията им, на Джим и Анджи се налагаше поне на обяд да се хранят тук. Никой слуга не би дошъл да ги моли на колене да обядват и вечерят тържествено в Голямата зала, но бяха направени някои косвени намеци относно удобното разположение на сервизното помещение близо до главната маса и факта, че храната можеше да се сервира, докато е още гореща.

Никой не бе протестирал официално, но все пак съществуваха неписани правила за това, което могат да правят господарят и господарката — дори когато господарят е прочут рицар и могъщ магьосник. Слугите биха се подчинили на всякаква заповед, войниците биха се сражавали до смърт за феодалните си господари, но нито слугите, нито войниците, нито наемните работници, нито крепостните, нито който и да било друг в имението би се опълчил срещу обичая. Когато обичаите повеляват, всички се подчиняват, дори самият крал.

И така, при всеобщото неизказано, но съвсем ясно доловимо отношение сред обитателите на Малънконтри, накрая все пак традициите се наложиха над Анджи и Джим. Предполагаше се, че господарят и господарката на подобен замък трябва поне да обядват по съответен начин и на съответното място. Такова бе и предназначението на Голямата зала. Носейки храната от външната кухня до сервизното помещение, слугите можеше и да замръзнат, но това нямаше никакво значение. Нещата трябваше да се правят по определения начин и това важеше и за замъка Малънконтри.

— Къде е Джеймс? — попита Брайън, след като вече бе погълнал достатъчно месо и вино, за да поуспокои къркорещия си стомах.

— Скоро ще се прибере — отвърна Анджи. — Сега е някъде там — и тя посочи с пръст нагоре.

— А, да — кимна Брайън.

За някой непознат, жестът на Анджи би се сторил непонятен или пък би означавал, че съпругът й е напуснал земния живот, но Брайън веднага разбра смисъла му.

— Джим реши, че трябва да хвърли един поглед на хората в земите извън замъка — продължи Анджи — и да се увери, че всички те са добре след бурята.

Брайън кимна с пълна уста, после преглътна и каза:

— В такъв случай, с ваше разрешение, милейди, бих искал да го изчакам да се върне. Искам да съобщя и на двама ви едновременно добрите новини, които нося. Ще ми простите ли, ако сега не говоря за това?

— Разбира се — отговори Анджи.

Въпреки учтивия въпрос в края на малката реч на Брайън, Анджи разбра, че той нямаше никакво намерение да говори, преди съпругът й да се прибере. Това беше своеобразно предупреждение за нея. Щом Брайън искаше да говори и с двамата едновременно, значи щеше да иска нещо от Джим. Опитът бе научил Анджи в такива случаи да се готви за сериозен отпор. Предупреденият винаги бе по-малко уязвим.

— Джим ще се върне скоро — каза тя.