Драконът и джинът

Глава 8

Останали сами на покрива, Джим и Брайън се спогледаха.

— Брайън — започна Джим, — сега е моментът да ти съобщя последните новини. Успях да тръгна след теб толкова бързо, защото Джон Чандос се появи с кралската заповед, присъждаща ми попечителство над Робърт Фалън.

— Наистина е действал бързо — отвърна Брайън.

— Знам, че решаването на подобни въпроси отнема години и не бях много обнадежден. Но се радвам да те видя, Джеймс, и то при такива обстоятелства.

— Аз не се радвам на обстоятелствата толкова, колкото ти, Брайън — каза Джим и усети как Хоб се измъква от торбата на гърба му и се настанява на рамото му. След миг с крайчето на окото си забеляза малката сива глава на хобгоблина.

— Между другото, това е Хоб — бързо каза Джим, — живее в комина на сервизното помещение в Малънконтри. Сега ли се събуди, Хоб?

— Не съм заспивал — отговори Хоб. — Ние, хобгоблините, никога не спим. Само сънуваме, без да спим.

— Хобгоблин! — възкликна Брайън, крайно изненадан. — И какво сънувате?

— Ами… хубави топли комини, добри хора и добра храна в къщата и куп деца, които можем да носим върху…

Той млъкна внезапно и се втренчи в Брайън.

— Не те познавам — прошепна хобгоблинът, сви се зад главата на Джим и се вкопчи във врата му.

— Това е сър Брайън Невил-Смит — каза Джим, — моят най-добър приятел. Често идва в Малънконтри и много обича хобгоблини.

— Чак пък много… — прекъсна го Брайън. — Просто нямам нищо против тях, а и ти всъщност си първият хобгоблин, когото срещам.

Хоб погледна Брайън отново, този път с интерес.

— Вие наистина ли сте Брайън… искам да кажа сър Брайън Невил-Смит? Когато сте бил дете, косата ви е била почти бяла, нали?

— Разбира се! — сепна се Брайън. — Колкото до косата ми — да, беше почти бяла. Не че това е твоя работа.

— Веднъж, когато бяхте много малък, на път за Малвърн баща ви ви доведе в Малънконтри. Беше по времето, когато там живееха едни човеци, наречени Клейв. Всички ядяха, пиеха и пееха и съвсем забравиха за вас. Тогава ви взех и яздихме пушека. Не си ли спомняте?

— Яздили сме пушека… — Брайън се намръщи, но след малко се усмихна. — Разбира се, че си спомням! За бога! Носехме се над гората и ти ми показа къде спят таралежите, а също и леговището на мечката. Показа ми и къщата на магьосника — това беше жилището на Каролинус, но тогава още не го познавах. Всичко си спомням! Значи ти си същият този хобгоблин?

— Да — кимна Хоб. — Бяхте много малък, майка ви беше починала, а баща ви не си беше у дома през повечето време. Докато бяхте в Малвърн, тамошният хобгоблин не ви ли водеше на разходка?

— Никога — отвърна Брайън.

— А би трябвало. Аз поне бих го направил — каза Хоб.

— В името на моя патрон, Св. Брайън, никога не съм забравял онова пътешествие! Ти беше така добър с мен.

— Харесваше ми да ви взимам с мен — сериозно каза Хоб.

— Виждаш ли, Хоб — намеси се Джим. — Казах ти, че сър Брайън обича хобгоблини. С теб дори се познава по-дълго, отколкото с мен.

— Много мило от страна на ваше рицарство, че си спомняте — каза Хоб, все още плахо надничайки иззад Джим.

Брайън се разсмя:

— Тогава бях още хлапе и, разбира се, си нямах никаква представа от обществено положение. И все пак, никога няма да забравя онзи момент. Но Джим, защо си се запътил към Божи гроб, носейки хобгоблин със себе си?

— Именно за това искам да поговорим, преди сър Мортимър да се върне. Веднага, след като получихме попечителството, Анджи и аз отидохме в Малвърн, за да говорим с Джеронд. Тя ни разказа всичко, което знае и което би ми помогнало да те намеря. Пристигнах в Кипър още преди седмица, но никой не знаеше къде точно се намираш. Опасявах се, че вече си взел кораб за Триполи. Джеронд каза, че това е следващата ти спирка.

— Тя е била съвсем права — кимна Брайън. — Наистина не очаквах да ме догониш, поне не толкова скоро. При всяко положение щях да ти оставя съобщение, което да ти помогне да ме намериш. Доколкото разбирам, след моето отпътуване не се е случило нищо важно в Малвърн и Малънконтри?

— Да, като изключим радостната вест, донесена от сър Джон Чандос. Той дойде, придружен от войници и доколкото успях да разбера, се бе запътил към уелската граница.

— Чудно защо — каза Брайън. — Бях в замъка Сийрнарвън, но не чух никакви новини за Уелс. Все още не разбирам защо си взел със себе си и хобгоблина.

Откъм шахтата се чу гласа на сър Мортимър, който сякаш се приближаваше, като че ли рицарят се изкачва обратно по стълбата.

— Анджела настоя — бързо изрече Джим. — Тя и Джеронд са изключително загрижени за твоето пътуване. Джеронд каза, че до края те е умолявала да не тръгваш.

— Така беше — кимна Брайън. — Но аз не виждах причина да отлагам пътуването си. Сигурно разбираш, Джеймс, че докато чакам Джеронд да свикне и да се съгласи с пътуването ми, златото, с което се надявам да се сдобия, може и да го няма вече.

— Разбирам — каза Джим. — За едно нещо обаче Анджи много настояваше. Тя искаше да има възможност да узнае възможно най-бързо, ако нещо се случи с някой от нас двамата. Спомняш си как си яздил пушека с Хоб…

— Съвсем ясно — кимна Брайън.

— Тогава сигурно си спомняш и как ти се е струвало, че се движиш бавно върху дима, а всъщност преминаваш голямо разстояние много бързо. Хоб и аз често използвахме пушека, за да дойдем дотук. Разбира се, пътувахме и по други начини, но също така яздихме дима. Смисълът на всичко това е, че ако се случи нещо с теб или мен, Хоб може да се върне бързо в Англия и да съобщи на Анджи, която пък ще каже на Джеронд и, ако може да се направи нещо, те ще го сторят…

Джим млъкна, защото главата на сър Мортимър изникна от отвора на стълбището, а след миг високият рицар вече стоеше на покрива.

— Сър Джеймс, сър Брайън — обърна се той към двамата приятели. — Източните суеверия могат да изкарат човек от кожата му. Можете ли да си представите защо беше целият този шум? Заради някакво малко кафяво куче, което така и не открихме при претърсването.

— Кафяво куче? — глухо повтори Джим.

— Именно! — продължи сър Мортимър. — Какво развинтено въображение! В моя замък не може да има куче, защото ако такова се е примъкнало вътре, всички останали псета от селото биха се довлекли също тук, за да търсят остатъци от кухнята. На всеки човек или животно му се налага да мине през входните врати, така че кучето няма никакъв шанс да се вмъкне незабелязано. Абсолютно никакъв шанс. Моят готвач обаче, а и дузина други от хората ми се кълнат, че са го видели. Разбира се, вие се досещате, какво са си помислили. Сър Джеймс, вие сте още нов тук и може би не разбирате, но сър Брайън знае. Хората ми са помислили кучето за джин. Според тях всяко животно може да е джин. Всичко е джин! Смехотворно!

Последната дума отекна и закънтя между двата носа, ограждащи малкия залив и рибарското село.

Докато сър Мортимър говореше, двамата стражи се върнаха на покрива и мълчаливо заеха постовете си. Домакинът понижи глас до обичайната си височина.

— Господа, предлагам да забравим всички тези глупости и да слезем долу. Аз с удоволствие бих изпил една чаша вино и предполагам, че същото се отнася и за вас двамата.

Двамата последваха сър Мортимър и от ярката слънчева светлина преминаха надолу към сумрачната вътрешност на замъка. Настаниха се на пейки около същата маса, на която Брайън и домакинът седяха при пристигането на Джим. Бяха им сервирани бокали с вино. Джим забеляза интересната подробност, че слугите бяха отнесли първият бокал, от който бе пил, преди да се качат на покрива и който бе почти пълен. Съдържанието му най-вероятно бе изпито от кухненската прислуга.

След като седнаха, Брайън се обърна към сър Мортимър.

— Ако кафявото куче наистина е било джин, вероятно е могло да влезе тук, без да го видят. Едва ли е използвало вратите. Джиновете си служат с магия, нали?

— Да, да — отвърна сър Мортимър. — Но това не беше джин, разбира се. Какво ще търси джин тук… — Думите му бяха прекъснати от единствения звук в замъка, който бе по-пронизителен от гласа на домакина, а именно звъна на гонга на върха на кулата. Чу се шум от стъпки, които бързо приближаваха по стълбите и един от постовите нахлу в стаята, още преди тътенът на покрива да е отзвучал.

— Милорд! Милорд! — извика войникът. — Те са тук! След малко ще ни нападнат! Току-що завиха с по една галера покрай всеки от двата носа. До няколко минути ще изтеглят корабите на брега пред селото!

— По дяволите! — изрева сър Мортимър, скочи на крака и обърна препълнената си чаша на масата. — Не може ли един добър християнин да има миг спокойствие в собствения си дом?

Той се взираше във вестоносеца, който стоеше пребледнял. После домакинът разсеяно се протегна към бокала си, но установи, че е преобърнат и празен и взе чашата на Джим, пресушавайки я с една-единствена голяма глътка. „Доста впечатляващо“, помисли си Джим, като се има предвид, че бокалът съдържаше почти цяла пинта11 вино.

Гонгът над главите им не замлъкваше и ушите на Джим започнаха да пищят. Той видя, че устните на Брайън се движат, но не можа да чуе какво казва. Гласът на сър Мортимър обаче се извиси над кънтежа без особени затруднения.

— Портите да се отворят за селяни! Стрелците с прашки и лъкове веднага да се качат на върха на кулата! Бързо!

Вестоносецът се втурна надолу по стълбите към по-ниските етажи на постройката.

— Сър Мортимър, може ли гонгът да бъде спрян вече? — извика Брайън през шумотевицата. — Сигурно всеки в замъка отдавна го е чул!

— Селяните също трябва да чуят. Последвайте ме, господа!

Сър Мортимър излезе на стълбите и така се сблъска с един забързан стрелец, че едва не го уби. Продължи нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, а Джим и Брайън изостанаха далеч назад. Джим вървеше първи, просто защото седеше по-близо до стълбите.

— Аз съм въоръжен само с нож — изпухтя Брайън в ухото на Джим. — Добре е, че си носиш меча и доспехите.

Брайън беше прав. Джим носеше меч, просто защото като пътуващ рицар беше немислимо да тръгне без него. Доспехите, които се състояха от плетена ризница и железен шлем, бяха неотменна защитна принадлежност на всеки пътник. Войниците, които го бяха посрещнали при слизането на брега, не му бяха взели меча — вероятно защото не допускаха, че би могъл сам да надвие дузина от тях, дори и да е въоръжен. Джим изведнъж осъзна, че дотолкова е свикнал с тежестта на оръжието и доспехите си, че от запознанството със сър Мортимър насам изобщо не се бе сетил за тях.

— Ти по-добре слез долу, за да се облечеш и въоръжиш — каза Джим през рамо. — Аз ще уведомя сър Мортимър.

— Не, не — отвърна Брайън. — Няма да е никак учтиво. Нашият домакин щеше да ни съобщи, ако има някаква опасност и трябва да се въоръжим.

— Може просто да е забравил — сухо вметна Джим, който още не си бе съставил твърдо мнение за сър Мортимър. — Ако се окаже, че са необходими мечове, ще ти отстъпя моя. Ти ще го употребиш по-добре от мен.

Брайън издаде някакъв звук, който звучеше като несъгласие, но и той, и Джим бяха прекалено задъхани от усилието да настигнат сър Мортимър, за да поговорят повече. Освен това скоро излязоха на покрива.

Там вече се намираха трима или четирима човека, притекли се от долните етажи при звука на гонга. Един от тях бе и стрелецът с лък, когото сър Мортимър едва не изблъска в шахтата. Джим излезе на покрива и отначало мислеше, че двамата с Брайън ще се втурнат към бойния парапет и ще погледнат надолу към нашествениците. Вместо това обаче, двамата останаха по местата си, а вниманието им бе приковано от един войник, който се спускаше към тях по дълго въже, подобно на паяк, слизащ от тавана по паяжината си. Само че в този случай въжето се спускаше от оголената скала върху надвисналите зад замъка зъбери. Върхът й бе достъпен само за птици или ангели. Сър Мортимър стоеше с широко разтворени крака и гледаше сърдито към приближаващия по въжето войник.

— Защо не ги видя по-рано? — изръмжа домакинът, щом стражът стъпи на покрива на кулата.

— Извинете ме, милорд — отвърна мъжът, — сигурно галерите са се движили плътно покрай брега — дотолкова, че двата носа са се прикривали в продължение на няколко мили. Възможно е дори да са се прилепили до брега в тъмното снощи и да са изчакали, за да се приближат сега.

— Аха! — извика сър Мортимър. — Е, така или иначе, вече са тук и ги виждате ясно.

Докато траеше този кратък разговор, по стълбите се стичаха още войници. Джим преброи само трима стрелци с лък, но пък имаше много други: слаби тъмнокожи мъже, сравнително дребни на ръст. Те изглеждаха невъоръжени, като се изключат издутите торбички на коланите им, които явно съдържаха някакво по-особено оръжие.

Освен това имаше и войници, също явно невъоръжени, но понесли на ръце различни камъни, чиито размери варираха от бейзболна топка до малък пъпеш.

Брайън се бе приближил до парапета, за да огледа нападателите. Стоеше до сър Мортимър, който бе насочил вниманието си в същата посока. Джим също се присъедини към тях. Долу зигзагообразния път, водещ към стълбите и широко отворените порти на замъка бе изпълнен с множество хора, носещи различни неща — от брадва до торби с неизвестно съдържание.

Забелязаните преди малко галери маневрираха, насочвайки носовете си към плажа. Беше съвсем ясно, че имат намерение да приближат сушата колкото може повече. Всъщност галерите спряха и хвърлиха котва на не повече от десет или петнайсет фута от брега и през бордовете им започнаха да скачат мъже, които тръгнаха към брега. Бяха с различен ръст и на някои водата стигаше до кръста, а на други до раменете. Доспехите и оръжията им също бяха разнообразни, но преобладаваха кръглите дървени щитове и извитите мечове, които пиратите стискаха в ръце, докато приближаваха брега.

Щом излязоха от морето и стъпиха на сушата, нападателите се втурнаха с викове към селото и обитателите му, които се опитваха да избягат и да се скрият в замъка.

Пиратите не нападаха в определен строй, но много скоро мнозина от тях навлязоха между колибите. Джим очакваше да види как постройките почти веднага лумват в пламъци, но това не се случи. Нашествениците просто тичаха между къщите и преследваха бягащите селяни.

— Прашкари! — изрева сър Мортимър.

На върха на кулата имаше пет-шест стрелци с лък и почти три дузини прашкари. Те се наредиха до парапета с лице към плажа, отвориха торбичките на кръста си и извадиха по един дълъг каиш от два пласта кожа с разширение по средата, оформено като джоб. Прашкарите отново бръкнаха в торбичките и извадиха заоблени метални снаряди. Всеки стрелец спокойно намести по един снаряд в джоба на ремъка, хвана му двата края в една ръка и започна да го върти леко във вертикален кръг. Всички прашкари гледаха надолу към плажа, тежестта на снарядите в джобовете опъваше ремъците (които очевидно бяха най-важната част от прашките) до крайна степен, така че те се въртяха като палки в ръката на стрелците.

— Не се занимавайте с онези, които не са стигнали до пътя — каза сър Мортимър. — Заемете се с тези, които са близо до селяните. Започнете, когато ви кажа.

Мъжете стояха до парапета, размахали прашките си в привидно нехайство. Първите нападатели вече бяха много близо, само на няколко крачки от една старица, изостанала зад бягащите към замъка, когато сър Мортимър издаде заповедта. Тази част от пътя, която за миг остана празна зад селяните, сега бе пълна с марокански пирати.

— Сега! — извика сър Мортимър и всички прашкари, сякаш бе репетирано, пуснаха единия край на ремъците си, наклониха се напред и освободиха снарядите. Веднага след това всеки стрелец извади нов снаряд от торбичката си, закрепи го на мястото му в прашката и отново завъртя ремъците, подготвяйки се за нов удар.

Долу резултатите бяха забележителни. Разбира се, от тази височина ударите на снарядите изглеждаха безшумни и, за разлика от стрелите, не се виждаше пръчка с пера по края, стърчаща от улучения човек.

— Балеарски прашкари! — извика Брайън със задоволство. — Това са балеарски прашкари, нали, сър Мортимър?

— Повечето от тях — промърмори домакинът с поглед, насочен към подножието. — Тренират от съвсем малки, подобно на стрелците с голям боен лък. Но прашкарите са по-евтини, не идват от далеч и от гледна точка на местоположението на моя замък е много по-лесно да складирам големи количества снаряди, които те хвърлят, отколкото грижливо изработените стрели за боен лък. Ако замъкът бъде нападнат и евентуално попадне под обсада, запасите от стрели не могат да бъдат попълвани. Прашките нямат обхвата на големия боен лък, но на близки разстояния, като в сегашния случай, стрелбата им е с отлична ефективност.

— Без съмнение! — възкликна Брайън.

Точността на прашкарите наистина бе изумителна. От върха на кулата Джим видя, че половината от най-близките нападатели изведнъж бяха повалени на земята. Тези, които още стояха на краката си, се обърнаха и панически побягнаха надолу по пътя. Пиратите, които отстъпваха последни също паднаха покосени, но останалите стигнаха до долния край на пътя, а прашкарите спряха да въртят оръжията си и погледнаха към сър Мортимър за следващи заповеди.

Домакинът поклати глава. Това явно бе знак да му донесат вино и един от стражите веднага му донесе чаша. Сър Мортимър стоеше с бокала в ръка, но не пиеше от почти преливащата червена течност. На върха на кулата цареше мълчание. Долу нашествениците вдигаха шум за две армии. Надничайки през парапета, Джим забеляза, че повечето пирати се събират в малкото пространство между селските колиби, където започваше зигзагообразния път към склона. Те виеха и яростно размахваха оръжията си, гледайки към замъка. Някои от пиратите явно имаха лъкове, защото изпратиха няколко стрели, но никоя от тях не достигна по-високо от три четвърти от височината на кулата, преди да рикошира в каменните стени и да падне.

— Изобщо не е чудно, че става така — отбеляза Брайън, заставайки до Джим. — Трудно е да прецениш разстоянието до мишената, когато гледаш към върха на толкова стръмен хълм.

Сър Мортимър отпи от бокала си. Още няколко стрели бяха изстреляни, за да се ударят отново безобидно в стената. Минутите минаваха, шумът долу все повече утихваше, докато и там не настъпи мълчание. После се чу силен глас.

— Английски рицарю! — извика гласът. — Сър Мортимър, знам, че си там. Аз съм Абдул Хасан, а това са моите хора. Не можеш да издържиш нашата атака. Искам да говоря с теб, сър Мортимър. Английски рицарю, покажи се на парапета.

През същия този парапет Брайън и Джим видяха, че тълпата долу се е разделила на две, за да даде път на висок мъж с червен тюрбан и дълга развяваща се роба. Непознатият стоеше в началото на склона. Беше по-висок от повечето пирати, но дори и от върха на кулата Джим успя да прецени, че човекът с тюрбана определено отстъпваше по ръст на сър Мортимър. Пиратът чакаше, вдигнал мургаво лице към замъка.

Сър Мортимър спокойно пристъпи напред, застана, извисявайки се между назъбените ръбове на парапета и погледна надолу.

— Какво искаш? — забележителният му глас прогърмя към пиратите.

— Ще превземем замъка, и ще го изгорим, а теб ще разпънем на кръст — извика Абдул Хасан. — Това обаче ще стане само ако ни принудиш да си пробиваме път с бой. Давам ти възможност за избор. Излез сега и ни остави замъка. В такъв случай ти и всичките ти хора ще си тръгнете невредими. Повтарям — излез сега и ще те пуснем да си отидеш. Ние искаме само това, което е в замъка ти.

Сър Мортимър стоеше и не отговаряше, а само гледаше надолу към пирата. След дълга пауза мъжът с тюрбана изкрещя отново:

— Какво ще кажеш, английски рицарю? Отговори ми сега, защото няма да имаш друга такава възможност.

— Аз съм германец — извиси се гласът на сър Мортимър.

— Не ме интересува как се наричаш — извика Абдул Хасан. — Приемаш ли условията ми? Отговори ми сега. Няма да ти дам втори шанс.

Сър Мортимър гледаше замислено надолу. Секундите летяха, той вдигна бокала до устните си, но само сръбна от него и отново го свали. Бавно и внимателно завъртя китката си и изля съдържанието на чашата в празния въздух. Виното се разля по земята точно пред портата на замъка. После сър Мортимър хвърли и бокала. Металният съд падна по права линия върху каменните стъпала, удари се, отскочи, отново се удари и вече смачкан до неузнаваемост се дотъркаля в краката на Абдул Хасан. После сър Мортимър се обърна и се отдалечи от парапета.

Известно време долу бе тихо, а след това се надигна гръмогласен рев от страна на пиратите. На върха на кулата гласът на сър Мортимър се чу ясно в шумотевицата.

— Постоянно ще има стража от десет души! Всички ще спят въоръжени и… Бопре!

— Да, милорд — отвърна слаб мъж с меч на хълбока и европейски доспехи и стоманен шлем. Косата му бе тъмно кестенява и гъста. Лицето му бе с остри черти, но бе белязано от едрата шарка.

— Ти ще имаш задължението да следиш за стражата — каза сър Мортимър. — Специални часови ще пазят по стълбите. На портите също ще оставиш войници. Ще напълните този котел с олио и ще поддържате под него слаб огън, за да може при нужда бързо да се загрее. Независимо с какво се занимавам, дали спя или съм буден, ти веднага ще ми докладваш, ако пиратите започнат да щурмуват предната порта. Иначе ти ръководиш отбраната. За днес не очаквам да предприемат повече действия, но внимавай, когато ако се опитат да ни нападнат откъм скалите или да използват барут долу при стената или пък нещо друго, различно от обичайните средства.

— Да, милорд — отговори Бопре.

— Така, господа — обърна се сър Мортимър към Джим и Брайън, — защо не слезем пак долу? Занапред едва ли ще имаме много време за себе си.

Без да дочака отговор, домакинът се обърна, тръгна към стълбите и заслиза по тях. Джим и Брайън го последваха.