Драконът и джинът

Глава 7

— Ето къде си бил, сър Джеймс! — сър Уилям Брутнър влезе с широки крачки в стаята на Джим. Краищата на копринените му източни одежди се развяваха свободно. — Търсих те навсякъде!

— Излязох да се поразтъпча по плажа и се разходих между дюните на брега. Денят е прекрасен.

— А също и доста топъл. Разходката ти я биваше: изпусна обяда. Да заповядам ли да ти донесат храна и напитки тук?

— Не, благодаря. Обикновено никога не пропускам обяда…

— Няма значение, всичко е наред — махна с ръка сър Уилям. Той беше нисък широкоплещест мъж, леко пълен, но иначе добре сложен. Квадратното му лице, издаващо, че е на средна възраст, беше загоряло и набръчкано от слънцето. Имаше сиви вежди, малки сиви мустачки и строго изражение.

— Ще те заведа в кафенето на къпалнята. Там ще ни сервират изискани блюда и чудесно вино, като на добри християни. Не е нужно да се преобличаш, обстановката е неофициална. Понякога се отбиват различни пътешественици… Впрочем, открихме твоя приятел, когото търсиш, сър Бруно.

— Искаш да кажеш сър Брайън? — попита Джим.

— Същият. С фамилия Невил-Смит. Запомних го заради името Невил. Ти спомена, че бил свързан с рода Невил от Раби.

— Точно така. Къде е той сега?

— Къде ли? Близо до Епископи, нататък по брега — отвърна безгрижно сър Уилям. — Не в самия Епископи, а в малко рибарско село, което е наблизо. Там се намира замъкът на сър Мортимър Брьогел. Той има няколко малки галери и от време на време пиратства наоколо, колкото да си изкара хляба. Сър Мортимър никак не е алчен. Най-много обича да си седи в залата на замъка, да пие и да играе на зарове. Хайде да тръг… — сър Уилям млъкна насред думата. Келб се бе появил до Джим в кучешкия си облик.

— Господарю — обърна се той към Джим, пренебрегвайки сър Уилям. — Може ли да говоря с теб?

— После! Изчезвай! — прошепна Джим.

Кучето мигом изчезна.

— Джин! — изрева сър Уилям. — Слушай, сър Джеймс, винаги съм оказвал гостоприемство на почтени господа, особено на такива, които идват от Англия, но това вече е прекалено. Джин! Как можа да доведеш в къщата ми джин?! Имаш ли представа колко е трудно човек да се отърве от джиновете? Християнски свещеник няма да се заеме с тази работа, така че ще трябва да намеря мюсюлмански. В повечето случаи обаче не се получава, защото мюсюлманският свещеник не е достатъчно съвестен и трябва отново да търся друг човек. Сто пъти предпочитам да се боря с призрак или гоблин7!

— Не се тревожи! — успокои го Джим. — Когато си тръгна, ще взема джина с мен. Ще ме извиниш, но след като си открил сър Брайън, аз отивам при него, без да губя повече време. Трябва да се срещнем възможно най-скоро.

— Толкова много ли бързаш? Кафенето…

— Боя се, че да. — Джим се напъна да измисли някакво извинение и да тръгне час по-скоро. Точно сега изобщо не му беше до кафенета, вино или европейска храна, въпреки че атмосферата в къпалнята беше приятна. Изведнъж му хрумна нещо. — Чувал си за сър Джон Чандос, нали?

— Чандос? Да, разбира се — кимна сър Уилям.

— Смятам, че това е достатъчно — каза Джим, придавайки си възможно най-тайнствен и шпионски вид.

— Разбирам. Напълно си прав. Въпреки това е жалко, че няма да посетиш кафенето. Щеше да ти хареса.

— Сигурен съм в това — каза Джим. — Не мога да ти опиша колко съжалявам, че ще пропусна това. Много мило от твоя страна, че искаше да ме заведеш там.

— Моля, пак заповядай. Точно сега в къпалнята се събират все почтени господа. Те също ще съжаляват, че не са могли да се запознаят с теб. Ще отида да проуча как точно да стигнеш до Епископи и къде се намира замъкът на сър Мортимър — каза сър Уилям и излезе от стаята така бързо, както беше влязъл.

— Келб! — обърна се Джим към празния въздух.

Кучето се появи пред него.

— Какво има? — попита Джим.

— Аз също имам някои способности — каза Келб със самодоволен глас.

— Сигурно е така. Какво искаше да ми кажеш? — Джим вече ставаше нетърпелив.

— С методи, които само джиновете владеят, аз разбрах, че търсиш един друг човек и го намерих. Сега е близо до Епископи, в кула до едно малко крайморско селце. Виждаш ли колко ценен слуга мога да ти бъда, Велики?

— Не съм напълно убеден в това. Може би ти си се появил в кучешки облик пред кухненската врата на някой дом и просейки огризки, случайно си чул слугите да говорят, че аз търся един приятел рицар, за когото току-що се е разбрало, че се намира в Епископи?

— Слугите наистина ли говорят за това? — с учудване попита Келб. — Такова странно съвпадение е просто невероятно, но…

— Спри да се извиняваш. Казах ти, че когато взема решение по твоя въпрос, ще ти съобщя. Така и ще стане. Сега си върви!

— Тръгвам, господарю — поклони се Келб.

Джим потегли на югоизток покрай кипърския бряг в посока Епископи. Пътуваше с малка воняща лодка с латинско8 платно, което някога е било червено на цвят. Поради страх от пирати малобройният екипаж през целия път придържаше плавателния съд близо до брега. Собственикът на лодката — весел чернокос и черноок грък, чийто трима синове образуваха екипажа — обясни, че ще плават в плиткото, понеже големите тежки кораби на врага не могат да ги преследват там. Те биха могли да се доближат до самия плаж, където галерите биха се повредили сериозно.

— Какво ще стане, ако и крайбрежната вода се окаже дълбока? — попита Джим и докато произнасяше тези думи, усети, че нещо се размърда леко върху дясната му плешка. Там се бе скрил Хоб, сгушен на меко в голямата, подобна на раница торба, с която Джим пътуваше. За миг се изплаши, че хобгоблинът ще се покаже, за да се включи в разговора, но Хоб не издаде звук и си остана скрит в раницата.

— Ако не можем да се измъкнем и да спасим лодката, спасяваме само себе си — обясни собственикът с тон на фаталист. — По-добре, отколкото да ни хванат, за да ни набият на кол или да ни разпънат.

Джим се замисли над казаното или по-точно се опита да се замисли. Смяташе, че е имунизиран срещу морска болест, след като вече бе пропътувал толкова голямо разстояние по море, започвайки от Британия. Всъщност, придвижването му ставаше по различни начини. По море или на кон, които купуваше от едно място и продаваше на друго. Също така летеше в драконов облик, но тайно и обикновено през нощта. От време на време заедно с малкия хобгоблин, който можеше да язди дима от огъня, пътуваха, яхнали пушека.

Джим се бе изкушавал да премине цялото разстояние от Англия до Кипър именно така, яхнал пушека, но трябваше да следва маршрута на Брайън и да се увери, че приятелят му не е бил пленен, хвърлен в тъмница, ранен или дори убит по пътя. Подобни неща се случваха често през Средновековието. И така, Джим посети всички градове и се свърза с всички хора, на които Брайън бе възнамерявал да гостува и бе сигурен, че другарят му е изминал целия път до Кипър и е пристигнал там преди самият Джим да се появи на острова.

Междувременно Хоб се бе проявил като приятен и мил спътник и Джим не съжаляваше, че го бе взел със себе си по настояване на Анджи. Тя искаше хобгоблинът незабавно да й съобщи, ако с Джим се случи нещо.

Едно от преимуществата на традиционните способи за пътуване бе изграждането на имунитет срещу морска болест. Или поне така си мислеше Джим до момента, в които се качи на тази малка подскачаща лодка. Клатушкането върху крайбрежните вълни накрая си каза думата. Чак до повръщане не се стигна, но усещаше студ и спазми в стомаха, които му пречеха да се съсредоточи.

— Значи ще оставим лодката на брега и ще бягаме — каза Джим. — Какво ще стане обаче, ако пиратите ни преследват и заловят мен, например?

Знаеше, че в Европа човек, облечен богато като него, със сигурност може да бъде задържан за откуп. Собственикът на лодката сви рамене и каза:

— Ще ви вземат всичко ценно и после ви чака същото, както и нас.

— Ако не се разделим — настоя Джим, — а преследващите ни пирати са малко на брой, можем да ги отблъснем.

Собственикът кимна рязко и Джим се обнадежди за миг, но после си спомни значението на жеста. Все още не свикнал с факта, че в някои близкоизточни райони кимването означаваше „не“, а поклащането на глава „да“. Въпреки отговора на лодкаря Джим почувства известно облекчение. Щом като останалите нямаше да останат и да се отбраняват заедно с него, той се чувстваше свободен да се погрижи първо за собствената си и тази на Хоб безопасност. В такъв случай трябваше само да се скрият някъде за малко, Джим да се превърне в дракон и да отлети, отнасяйки Хоб далече от всякакви пирати.

Така или иначе, през целия път не срещнаха никакви морски разбойници, а и на Джим не му прилоша истински. Въпреки това се зарадва, когато стъпи на каменистия бряг пред замъка на сър Мортимър. Всичко изглеждаше чудесно, с изключение на факта, че на плажа ги чакаха половин дузина изключително свирепи и въоръжени мъже с железни или кожени брони и шлемове. Ако се съдеше по лицата им, можеха да бъдат далечни братовчеди на собственика на лодката, но им липсваше неговата приветливост. Джим току-що бе слязъл на брега и един от стражите насочи меча си към гърлото му.

— Махни оръжието, ако не искаш да отнесеш камшика! — изкомандва Джим с типичен рицарски тон и маниер. — Незабавно доложете в замъка за пристигането ми! Аз съм сър Джеймс Екерт де Малънконтри, Драконов рицар, и съм дошъл да видя сър Брайън, който гостува тук. Настоявам веднага да известите сър Мортимър или сър Брайън!

Достатъчно дълго бе живял в този свят, за да знае как трябва да постъпи в подобна ситуация. Тайната бе в това да е колкото може по-богато облечен и да се държи така, сякаш е неизмерно по-високопоставен от всички наоколо.

Стратегията на Джим успя. Войникът, насочил меча към гърлото му свали оръжието, но отстъпи само няколко крачки назад и през рамо нареди на един от другите стражи да предаде думите на Джим в замъка. После мъжът с меча каза:

— Сър Дракон, последвайте ни, моля!

Войниците го ескортираха нагоре по стръмния мокър бряг, покрай безредно построени малки сгради, които бяха отчасти къщи, отчасти складове. Навсякъде имаше мрежи, опънати на колове и риба, която бе окачена да съхне. Непосредствено зад селото теренът изведнъж стана още по-стръмен. До замъка се стигаше по една криволичеща пътека, от която бе по-лесно да паднеш, отколкото да се изкачиш. Джим имаше чувството, че стъпва по някакво странно естествено стълбище с ръбести и неравномерни стъпала.

Замъкът имаше само една кула и няколко долепени до нея ниски дървени постройки и изглеждаше твърде примитивно. Джим обаче забеляза, че крепостта далеч не е толкова паянтова и уязвима, колкото му се стори на пръв поглед. Построен от сиво-сини каменни блокове, замъкът имаше масивна входна врата, която бе здраво затворена и залостена. Водачът на ескорта потропа на нея и извика на хората вътре, след което портата се отвори и откри тесен къс проход между две каменни стени, водещ към друга, не по-малко солидна врата.

Докато вървяха към втората порта, Джим вдигна поглед и видя, че високите стени на прохода са снабдени с тесни амбразури. От тях върху всеки, който е разбил първата врата и щурмуваше втората, можеха да се изливат неприятни вещества, като например вряло олио, което пък на свой ред можеше да бъде запалено с факли, хвърлени през същите тези амбразури. По този начин пространството между двете порти се превръщаше в смъртоносен капан.

Джим обаче беше преведен спокойно и безпрепятствено и през втората врата и бе въведен в изключително мрачно помещение. Изглежда, източникът на светлина тук беше само един, при това доста отдалечен.

Продължиха напред, докато достигнаха до нещо като светлинен кладенец, които преминаваше през средата на замъка и достигаше чак до върха на кулата. Горе се виждаше парченце синьо небе и част от назъбения парапет. При лошо време този отвор несъмнено биваше покриван. Сега обаче шахтата беше отворена, слънчевата светлина проникваше надолу, отблясъците й отскачаха от каменните стени и успяваха да поразсеят тъмнината в останалата част на замъка. Все пак на по-долните етажи, дори и в самия кладенец, осветлението беше подсилено от запалени факли по стените.

Поведоха Джим по каменните стъпала, покрай стената. Стълбището се извиваше спираловидно по вътрешния зид на кулата. На третия етаж Джим видя Брайън в компанията на един висок по-възрастен мъж с издължено тъжно лице и мустаци, спускащи се от двете страни на тънките му устни. Приличаше повече на пенсиониран учен, отколкото на войнствен благородник.

— Джеймс! — извика Брайън, скачайки от масата, на която седеше.

Другият мъж също се изправи, но по-бавно.

Щом непознатия стана от стола, Джим бързо коригира мнението си, че бавното му движение се дължи на напреднала възраст. По-скоро издаваше небрежност, нещо като заучен мързел. Изправен в пълния си ръст, мъжът се извисяваше значително не само над Брайън, но и над Джим. Мустаците и косата му като че ли показваха, че не е първа младост, но тялото му издаваше, че е с двадесет или повече години по-млад, отколкото изглежда. Беше висок най-малко шест фута и половина9, имаше дълги крака, а здравата му мускулатура говореше за сила и бързина при действие.

Джим не успя да огледа по-подробно непознатия, защото Брайън се хвърли към него, прегърна го и целуна първо по лявата, а после и по дясната буза. Това беше обичайният поздрав между приятели през четиринадесети век и Джим се бе научил да го приема с радостно изражение.

— Ти си тук, Джеймс! — извика Брайън, след като го пусна от прегръдката си. — Не мога да опиша колко се радвам, че дойде! Тъкмо навреме! Позволи ми да те запозная със сър Мортимър Брьогел!

Джим знаеше как да се държи в подобен случай. Сведе глава в кратък поклон към високия мъж зад масата, който отвърна със същия жест.

— Чест е за мен да се запозная с вас, сър Мортимър — каза Джим.

— Удоволствието е изцяло мое, сър — отвърна сър Мортимър с впечатляващ басов глас и замълча многозначително.

— Моля за извинение! — весело избъбри Брайън.

— Сър Мортимър, това е почитаемият барон сър Джеймс Екерт, Драконов рицар, за когото много съм ви говорил.

— И не само вие — каза сърдечно сър Мортимър. — Особено ми е приятно да се запозная с вас, сър Джеймс. Както сър Брайън вече спомена, идвате в подходящ момент. Моля, присъединете се към нас на трапезата.

На Джим все още му се гадеше от пътуването с лодката, но сър Мортимър проявяваше любезно гостоприемство и би било обидно да му откаже. Пък и бе доволен, че го приветстваше така сърдечно. Присъедини се към Брайън и сър Мортимър и тримата седнаха в единия край на масата. Тя, подобно на останала мебелировка, която Джим бе забелязал до сега в замъка, бе възможно най-проста и практична. Домът на сър Мортимър напомняше за Малънконтри, какъвто беше, когато Джим и Анджи се нанесоха там. Предишният обитател на замъка не бе живял, а по-скоро бе лагерувал вътре, използвайки сградата като база за многобройни походи и акции.

Джим допря устни до големия четвъртит бокал с искрящо вино, който бе поставен пред него и отхапа от жилавото месо, сервирано от един слуга. По вкуса реши, че е овнешко. След като успя да сдъвче месото достатъчно, за да го глътне, Джим каза:

— Може ли да попитам защо вие, господа, казвате, че съм дошъл в подходящ момент?

— Не би могъл да улучиш по-добро време, Джеймс — отвърна Брайън. — Това е шанс, който се случва веднъж в живота. Никога ли не си мечтал да кръстосаш меч с мароканец?

За миг Джим се замисли върху името, после си спомни, че така биваха наричани мароканските пирати. Всъщност Мароко изобщо се смяташе за люлка и убежище на пирати — поне така смятаха сър Уилям Брутнър и приятели му, които Джим бе срещнал на остров Кипър.

— Сигурен съм, че си! — продължи нетърпеливо Брайън. — Обаче никога не си мислил, че ще ти се отдаде такава възможност. Ето сега аз гостувам тук и стана дума, че на брега при замъка всеки момент могат да се появят пирати. На нашия добър сър Мортимър му се е отдал удобен случай — да се снабди с няколко източни търговски кораба и изглежда собствениците на стоката в тези кораби са наели някои от най-свирепите мароканци да дойдат тук и да ликвидират сър Мортимър и замъка му.

На Джим му дожаля за собствениците на търговските кораби. Иначе казано, думите на Брайън означаваха, че грабежите по море на сър Мортимър бяха стигнали дотам, че собствениците и търговците се бяха престрашили да се опитат да спрат ограбването и за целта бяха наели няколко от прочутите мароканци.

Разбира се, помисли си Джим, такова нещо като справедливост не съществуваше както из Средиземноморието, така и из останалите морета по света. Силният нападаше всеки по-слаб и съответно бягаше от всеки по-силен от него.

Освен това Джим вече бе чул точно по какъв начин си вади хляба сър Мортимър. Въпреки че не желаеше да влиза в сражение с мароканските пирати, Джим бе съгласен с Брайън, че това е едно от най-вълнуващите неща на света. Пък и ако преживееше приключението, то щеше да се превърне в история, която да разказва след завръщането си в Англия и с която да предизвика завистта и възхищението на всички.

Честно казано, Джим познаваше Брайън достатъчно добре, за да знае, че към подобни битки го тласка повече страстното вълнение от действителния сблъсък на живот и смърт, отколкото желанието по-късно да разказва приключенията си. И все пак един такъв разказ не бе съвсем лишен от стойност.

Така или иначе, гласното споменаване, на която и да е от тези мисли пред Брайън и сър Мортимър нямаше да е най-разумното нещо. Вместо това Джим се засмя и се постара да изглежда не само заинтересуван, но и щастлив.

— Наистина ли? — възкликна той. — Навярно очаквате пиратите да се появят всеки момент.

— На върха на кулата стои денонощна стража — обяви сър Мортимър с изумителния си басов глас.

Джим бе готов да се закълне, че събеседникът му не говори с тон, по-висок от нормалния, но думите му сякаш рикошираха от каменните стени наоколо и ечаха из целия замък. Сър Мортимър притежаваше от онези гласове, които човек напълно би чул и разбрал, дори ако е отдалечен на двадесет фута и го обгражда тълпа от хора, говорещи възможно най-високо.

— Досега — продължи сър Мортимър, — никой от стражите не ми е докладвал това, което очакваме, въпреки че често са били забелязвани платна на хоризонта. Разбира се, пиратите най-вероятно ще дойдат гребейки на галери със свалени платна, но дори и тогава, в ясно време ще ги видим, че наближават и ще имаме възможност да се подготвим. Междувременно вие навярно бихте желали да се присъедините към сър Брайън и мен за една игра на зарове?

— Моля за извинение, сър Мортимър — каза Джим. — Както сър Брайън вероятно ви е казал, аз съм магьосник и при определени обстоятелства магическата ми мощ и способности зависят от въздържанието ми от всякакви забавления, в които е намесен късметът. Между другото, сър Брайън, нося новини и съобщения до теб от лейди Джеронд и моята мила съпруга лейди Анджела, които не бива да забравя да ти предам в подходящ момент. Ако ти и сър Мортимър желаете да играете на зарове, аз с радост ще поседя и ще погледам.

— Разбирам и въпреки това е жалко — кимна сър Мортимър, но на Джим му се стори, че това е съжаление на комарджия-мошеник, чиято поредна жертва се е измъкнала.

— Както и да е — продължи домакинът, — може би ще е по-добре да ви запознаем с това, което сър Брайън и аз обсъждахме преди малко, а именно начина, по който да отбраняваме замъка си, когато пиратите атакуват тук.

— С радост ще чуя плана ви — отвърна Джим.

— Елате! — каза сър Мортимър, отново разгъвайки тялото си до пълната му височина и ги поведе по стълбите към самия връх на кулата, който представляваше каменен кръг, заобиколен от нащърбен парапет. В средата на покрива беше отвора на светлинния кладенец. До бойния парапет, който гледаше към морето, имаше още един отвор, вероятно предназначен за входния проход.

На покрива на кулата имаше пет комина, високи доста над шест фута, а също и огромен, почернял от сажди котел на колела, под който бе разположено песъчливо подвижно огнище. Цялото това съоръжение несъмнено служеше за приготвяне на вряло масло, с което да бъдат полети нападателите.

До котела стоеше някаква хамак, на която бе окачена кръгла плоча с диаметър около четири фута и изработена от метал, подобен на бронз. След като видя един особен ковашки чук, подпрян до рамката, Джим разбра, че устройството явно е голям гонг.

От двете страни на гонга стояха двама мъже, очевидно войници на стража, вперили поглед в морето. Когато и сам погледна натам, Джим видя няколко платна, белеещи се на различно разстояние от замъка, но тъй като стражите не им обръщаха внимание, това явно не бяха приближаващите галери на враговете.

Двамата войници се огледаха, когато сър Мортимър изведе Брайън и Джим на покрива. Сър Мортимър посочи с пръст стълбата, по която току-що се бяха качили и стражите изтичаха надолу по нея, изгубвайки се от поглед.

— Ще научат плановете ми, когато аз реша да им ги съобщя — каза сър Мортимър, снишавайки глас, докато заставаха до парапета, далеч от вентилационната шахта и комините, които биха могли да закрият гледката към морето. — Погледнете оттук и сами преценете какво е положението.

Джим и Брайън надникнаха през парапета надолу към плажната ивица. Кулата и въобще целият замък бяха не по-високи от четири или пет етажа. Но тъй като кулата бе много тясна и бе кацнала на върха на скалата, заобиколена от назъбени урви, създаваше се впечатление за смайваща височина. На Джим и Брайън им се струваше, че се намират на много по-нависоко, отколкото бяха в действителност. Чувството за главозамайваща височина се подсилваше от стръмните стъпала, а по-нататък и от не по-малко стръмната зигзаговидна пътека, водеща към плажа. За миг на Джим му се стори, че стои на ръба на бездна, дълбока най-малко половин миля.

Въпреки съвършената зрителна измама Джим ясно осъзнаваше, че не се намира на чак толкова голяма височина над каменистия склон. Странното в случая бе фактът, че дървените постройки наоколо изглеждаха по-близо от действителното. Сякаш тях Джим ги наблюдаваше през телескоп, а всичко останало наоколо съзерцаваше от илюзорно високата кула.

Чакълестият прибой, където се разливаха вълните, очертаваше малък залив. Стръмната скала зад замъка извиваше краищата си като рога, които образуваха два носа. Зъберите върху всеки нос бяха малко по-високи от покрива на самия замък и докъдето стигаше поглед, бяха пусти, с изключение на ниска хилава растителност и няколко пасящи овце.

Ширнало се наоколо, Средиземно море беше все така кротко и спокойно, както и в деня, когато Джим пристигна на остров Кипър. Синята му повърхност се простираше чак до извития хоризонт, с пръснатите по нея платна, които Джим преди малко забеляза как се задминават едно друго, заети с крайбрежните си дела.

Джим чу в ухото си гласа на сър Мортимър:

— Очаквам най-малко две големи галери, всяка от които носи максимум по двеста въоръжени пирати. Като прибавим към тях и екипажа на галерите, броят на нападателите нараства до петстотин бойци. Те ще акостират, ще изгорят селото и ще убият всеки, който им се изпречи, а после ще се опитат да влязат в замъка откъм скалите. Там обаче ще установят, че надвисналите зъбери зад кулата им пречат да хвърлят нещо достатъчно тежко, за да ни причинят щети. Освен това тревата горе е хлъзгава, а до ръба на скалата се стига по много стръмен скат, така че ще изгубят няколко човека, преди да разберат, че опитите да се проникне оттам са напразни.

— Защо не използват гръцки огън? — попита Джим.

— Гръцкият огън е тайна, която все още се пази строго в Константинопол — отвърна домакинът. — Пиратите нямат от него, а също така не притежават каквито и да било обсадни и стенобитни машини и съоръжения. Може би имат известно количество барут, което ще се опитат да разположат в основата на кулата и така да я повредят. По-ниските стени обаче са дебели най-малко шест фута, а на места достигат и до десет. И други са се опитвали с барут, но не са успявали. Както вече казах, ще опожарят селото и, разбира се, ще се опитат да се изкачат по стъпалата и да влязат през главния вход.

— Където ще се окажат в капан — вметна Брайън.

Сър Мортимър кимна.

— Ще им струва скъпо, но ако удържат достатъчно дълго, могат да проникнат и през двете врати. В такъв случай ще нахлуят в замъка и ние ще умрем. Затова в последния момент трябва да се вземе решение, което всъщност ще направя аз лично. С цялото ми уважение към вашите умения и опит във военното дело и боравенето с оръжие, това е моят замък и аз ще го защитавам по начина, който владея най-добре. Ако пиратите разбият външната врата, оцелеят под врящото олио в прохода и започнат да разбиват вътрешната порта, тогава трябва да бягаме.

— Аха! — възкликна Брайън.

Сър Мортимър продължи:

— Има таен проход от замъка, а тунелът излиза малко по-нататък по плажа. Ако броим и тези от селото, които в краен случай също могат да се бият, ще имаме в замъка около сто и петдесет човека. Със сто от тях можем да атакуваме нападателите ни в тил или пък неочаквано да ги нападнем през нощта, когато се оттеглят за почивка, като си мислят, че ние сме обсадени в замъка и по никакъв начин не можем да им избягаме. В своето лекомислие ще допуснат грешка. Ако имаме късмет, ще хванем повечето от тях заспали или пък ще ги стреснем в тъмното. Понеже те са моряци и краката им не са привикнали при нападения или бягство да тичат нагоре-надолу по стръмни пътеки, можем да им нанесем достатъчно щети и те да решат, че сме получили подкрепления от Епископи или от по-близо. Тогава ще избягат обратно на галерите си.

— А бихте ли ни казали горе-долу от коя страна на замъка се намира изходът от тайния тунел? — обърна се Брайън към високия рицар.

Сър Мортимър погледна надолу, усмихна се мрачно и отвърна:

— Мога да ви кажа това, но всичко останало, свързано с тайния изход, е семейна тайна.

Той махна с ръка към близкия склон в дясно на замъка.

— Намира се недалеч в тази посока.

Брайън обмисляше едно свое хрумване.

— В основата на склона на не повече от петдесет ярда10 оттук на плажа има няколко големи скали — каза той. — Дайте ми шестдесет от вашите хора и аз се кълна, че през нощта или по друго време, когато пиратите са заети, ще изляза и с огън или по друг начин ще унищожа корабите им.

— Точно това не искам да става, сър Брайън — каза домакинът. — Ако не могат да избягат с галерите си, ще трябва да останат тук с нас, независимо дали го искат и дали на нас ни харесва. Не забравяйте, че имат числено превъзходство, почти пет към едно. Ако корабите им бъдат разрушени, пиратите ще се бият на живот и смърт и накрая могат като нищо да завземат замъка и да ни избият.

Неочаквано от дъното на шахтата се чу крясък, последван от странен шум и различни гласове.

— Гръм и мълнии! — избухна сър Мортимър, а гласът му отекна из целия залив. С четири огромни крачки рицарят стигна до отвора на стълбището и изчезна надолу.