Драконът и джинът

Глава 30

Очите на Брайън светнаха, щом видя масата.

— Къде е прислугата? — попита той на висок глас.

Отговор последва едва след няколко минути, когато един младеж, сравнително ниско поставен в йерархията на слугите внимателно пристъпи в стаята и ги изгледа учудено.

— Храна и вино за гостите на баща ми! — нареди Джеронд. — Бързо, момче!

Но прислужникът стоеше като препариран и зяпаше сър Джефри.

— Да, да! — каза нетърпеливо Джеронд. — Това е твоят лорд, който си дойде у дома. Сега тичай да донесеш заръчаното. Бързо!

Прислужникът се обърна и хукна към кухнята.

Гостите стояха и се споглеждаха неловко. Голямата зала в Малвърн бе почти толкова голяма, колкото и тази в Малънконтри, но след като напоследък бяха прекарали известно време в по-различни сгради, сега замъкът им се струваше мрачен, примитивен и зле мебелиран.

Голямата маса, поставена върху подиума, беше гола, а краката й бяха направени от дървени трупчета.

Другите две маси бяха разположени отстрани върху пода и на практика имаха само крака. Плотовете им бяха свалени и опрени в стената. Следобедната светлина влизаше през няколкото подобни на амбразури прозорци. Поради липса на дим, двата хобгоблина стъпиха на пода и заприличаха на кльощави черни зайци, които жадно оглеждаха студеното празно огнище на Голямата зала. Щом господарката на замъка я нямаше, огънят не се палеше. Въздухът беше мразовит.

— О! — възкликна Джеронд, сякаш се събуждаше от дълбок сън и веднага премина към приетата любезност. — Моля седнете, милейди, господа!

Всички се качиха на подиума и седнаха в тапицираните столове около масата. Столовете приличаха на бъчви, обрязани така, че да се оформи седалка и облегалка. Столът по средата учтиво бе оставен за домакина, сър Джефри, но той седна към края и така, след кратко колебание централното място бе заето от Джеронд.

Тъкмо се бяха настанили и се появиха четирима слуги, които застлаха масата с покривка и сервираха пред всеки бокал, купа и лъжица. Други двама прислужника се заеха да запалят огъня в камината.

Брайън и Джим автоматично погледнаха към ножовете на коланите си, но сър Джефри и сър Ренел, които също протегнаха ръце в обичайния жест към несъществуващите им ножове, седяха и гледаха тъжно.

— Ножове за хранене за вашия лорд и сър Ренел! — нареди Джеронд.

Един от слугите хукна обратно към кухнята.

— Чакай! — обърна се Брайън към слугата, който току-що бе напълнил бокала му. Пресуши чашата и веднага я поднесе за повторно пълнене.

— Сър Брайън! — скара му се Джеронд.

— По дяволите, Джеронд. Жаден съм. Нима ще ми откажеш една бърза чаша вино след всичко, което преживяхме. Обещавам оттук нататък да пия бавно и възпитано.

— Господа — обърна се Джеронд към баща си и сър Ренел, — моля ви, не се смущавайте. Пийте!

Двамата мъже бързо грабнаха пълните бокали, но ги държаха необичайно внимателно. И двамата от години не бяха докосвали такива чаши и сега ги поднесоха почти благоговейно към устните си. Джеронд също отпи от бокала си, последвана от Анджи и Джим, който след примера на жените отпи от виното си глътка, голяма почти колкото тази на Брайън. С вкуса на виното всичко окончателно си дойде на мястото. Джим вече се чувстваше у дома си. Отпи още големи глътки и почти се задави. Никой не си и помисли да разреди виното си, въпреки че на масата имаше кани с вода. Слугите отново напълниха празните бокали.

Анджи се усмихна на Джим, който й отвърна със същото.

— О — обади се Анджи, — хобгоблините.

Всички се обърнаха и погледнаха към пода, където двете забравени духчета стояха едно до друго и гледаха тъжно.

— В кухнята има голям хубав огън, мъничета — каза нежно Джеронд. — Покажи пътя на госта си, Хоб от Малвърн.

Лицата на двата хобгоблина светнаха. Хоб от Малвърн хвана приятеля си за ръка и каза:

— Ела с мен! — и двамата изтичаха към кухнята.

— Никой да не притеснява духчетата! — строго заръча Анджи на най-близкия слуга. — Дайте им всичко необходимо.

— Да, милейди — отвърна слугата и последва хобгоблините.

Тъй като никой не бе ял скоро, всички около масата приветстваха с благодарност пристигането на храната. Още повече се зарадваха обаче на намаляването на напрежението по време на храненето. Постепенно дори сър Джефри и сър Ренел се отпуснаха дотолкова, че да участват в почти забравените от тях светски разговори. Впрочем, те разговаряха единствено помежду си.

На другия край на масата Брайън възвърна обичайната си жизненост с помощта на виното и храната. Поведе разговор, който много приличаше на обичайното бъбрене с Джим, Анджи и Джеронд. Въпреки това обаче, дори и у него се наблюдаваше известно стеснение.

Отношението на Джеронд към баща й не се бе променило, нито смекчило. Околните осъзнаваха това и се чувстваха малко неловко, въпреки че всички се преструваха, че не е така. Етикетът на епохата задължаваше Джеронд, когато говори с баща си, да се обръща към него с подобаващо уважение, сякаш никога не е отсъствал и винаги ще си остане лорд на този замък.

Сър Джефри отвръщаше по същия начин, но на всички бе ясно, че той с радост би зарязал учтивостта в замяна на една дума от страна на Джеронд, с която тя да покаже, че обидата и гневът й са понамалели и че тя може би ще му прости всички онези неща, за които го обвиняваше.

Джим знаеше, че няма нищо по-лошо от „учтивата“ вечеря, където всеки избягва темата, която се върти в умовете на всички присъстващи. Почувства се толкова неловко заради лошите отношения между бащата и дъщерята, колкото и когато видя как двете духчета стоят самички и забравени на пода. Вечерята би се превърнала във весело тържество, ако не беше скарването между Джеронд и сър Джефри. Но то съществуваше, седеше като призрак край масата и принуждаваше всички да се държат строго официално, без да празнуват истински. Джим усети, че го е яд на Анджи, на Брайън и на самата Джеронд, че по-рано не са му казали за търканията между баща и дъщеря. Може би Анджи и Брайън също не са знаели, но това беше малко вероятно. Прекалено близки бяха с Джеронд.

Джим виждаше, че всички са някак нещастни и след като заситиха глада и жаждата си, и храната и виното вече не представляваха такъв непосредствен интерес, разговорите от двете страни на масата постепенно започнаха да замират.

— Сигурно сте уморени? — каза Джеронд на Джим и Анджи. — Можете да пренощувате тук… — тя хвърли кос поглед към сър Джефри, — разбира се, с позволението на баща ми.

— О, да, разбира се, разбира се — бързо кимна сър Джефри. — Моля ви, милейди, останете. Почти нямах възможност да поговоря с двама ви и да ви благодаря. За мен ще е удоволствие да ми гостувате. Вярвам, че и Джеронд мисли така.

Анджи многозначително погледна Джим. Според етикета, на него се падаше да обяви дали ще останат или не. Анджи му подаваше ясен знак, че според нея не е редно да се заседяват тук. Джим предполагаше, че Анджи е забелязала как самата Джеронд, въпреки че ги покани, желаеше час по скоро гостите да си тръгнат и тя да престане да бъде домакиня, а просто да бъде себе си със своя баща и прислугата си.

— Изкушаваш ни, Джеронд — отговори Джим, — но аз и Анджи трябва да се връщаме в Малънконтри. Нали знаеш, домът зове. Освен това, слугите ни, макар и да са добре обучени, не могат да се сравняват с вашите. Прекалено дълго ги оставихме сами и може да се случи някоя неприятност. Винаги трябва да ги наглеждаме. Разбираш ме, нали?

— Да, знам какви ги вършат слугите — кимна Джеронд. — Ще се радвам да ми гостувате, но няма да ви насилвам.

Тя се обърна към сър Ренел.

— Сър, добре дошъл сте да останете тук, като наш гост, докато решите къде ще отидете…

— Джеронд — бързо се намеси Анджи, — аз и Джим се надявахме да поканим сър Ренел у дома. С радост ще го вземем с нас още сега. След както се устрои, може би ще иска да дойде на гости на теб и сър Джефри. Ти ще се чувстваш задължена да му обърнеш внимание, но аз знам, че ще си заета с подготовката на сватбата си.

Колкото и да е бил безучастен сър Ренел към отношенията и чувствата на околните като млад, тази резервираност се бе изпарила по време на робството. Той се обърна към Джеронд с искрен тон и очевидно с облекчение от освобождаването от формалностите:

— Милейди, с радост бих останал тук с вас и сър Джефри, но също така се надявах да погостувам и на сър Джеймс и съпругата му. Изключително ме заинтересува разказът на сър Джефри за Драконовия рицар. А и така няма да съм ви в тежест. Вие си имате много други грижи.

— Уви — кимна Джеронд. — Не мога да отрека, че ще съм много заета. — Тя отново хвърли поглед към баща си. — И ще имам доста задължения. Ще се радвам да ви видя, когато съм по-свободна, за да се порадвам на компанията ви по-пълноценно. Сигурно звуча като лоша домакиня, но в случая лейди Анджела е права и наистина ще е по-добре да отидете в Малънконтри.

Последва размяна на учтиви фрази, които не можеха да заблудят никого, а и нямаха тази цел — Джим бе чувал многократно точните им съответствия на малкото светски сбирки, които бе посетил в двадесети век — и бе уговорено, че сър Ренел няма да смята Джеронд за лоша домакиня, а Джеронд няма да счита сър Ренел за неблагодарен гост, пренебрегнал гостоприемството на Малвърн и предпочел компанията на Джим и Анджи. Сър Ренел отиваше в Малънконтри, но Джим започна да се чувства още по-неудобно.

Не можеше да се отърси от мисълта, че нещо не е наред, че не е редно тримата да си тръгват (всъщност четирима с Хоб, но пък той вероятно вече си бе у дома след езда върху пушека). Щяха да сбъркат, ако оставят тук сър Джефри сам, отблъснат и отчаян и Джеронд, която се бе ожесточила срещу баща си така, както само тя можеше. Просто не беше правилно.

Тримата вече бяха станали и готови за тръгване, когато Джим каза:

— Почакайте!

Каза го, без да се замисля, подтикнат от гнева. Ядосваше се на Джеронд, на баща й, на всички останали и на себе си.

Джим си пое дъх. Беше разбил стъклената стена на маниерността, която прикриваше неловкото положение. В тази епоха отговорите на подобно поведение бяха два: спор или пренебрежение. Да се пренебрегне Джим бе трудна работа. От друга страна Брайън му бе най-близкия приятел, Джеронд би разбрала думите му, сър Джефри и сър Ренел му дължаха освобождението си от различни видове робство.

Джим добре знаеше всичко това. Анджи се приближи до него и също погледна останалите. Тя също не знаеше как ще реагират, но това нямаше особено значение. Джим бе обзет от собствените си чувства и продължи да говори, без да подбира думите.

— Всичко това е погрешно! Сър Джефри, кажете на дъщеря си защо не можехте да се приберете у дома и да донесете богатство, въпреки че живеехте в разкошния палат, който тя видя. Кажете й!

Сър Джефри мълчеше, пребледнял.

— Кажи й, човече! Или аз ще го сторя!

Подобно на механична кукла, сър Джефри се извърна сковано към Джеронд.

— Не можех да направя онова, което ти искаше. Бях прокълнат.

— Не можеше ли? — Джеронд наблегна на втората дума. Устните й почти се свиха презрително.

— Не смеех — прошепна баща й.

— Не си посмял ли, татко?

— Разкажи й всичко — подкани го Джим. — Проклятието първоначално е било наложено на Хасан Ад-Димри, който го е прехвърлил върху теб, а ти си го приел. Кажи й защо!

— Хасан ми предложи двореца в Палмира и цялото онова богатство, което ти видя там, Джеронд. В замяна аз трябваше да сваля проклятието от него и да го поема върху себе си. Той ми предложи всичко, което някога съм търсил, но се засмя, когато приех.

— Защо Хасан се засмя? — попита строго Джим.

— Той се засмя, но тогава аз не обърнах внимание на това. Хасан се смееше, защото ако след приемането на проклятието се бях опитал да избягам, то щеше да ме преследва навсякъде. И не само това, то щеше да трае вечно.

Сър Джефри отново млъкна и заби поглед в земята.

— Кажи й всичко — подкани го Джим с по-мек тон.

— Хасан каза, че ако избягам, проклятието ще порази не само мен, но и наследниците ми до седмо коляно. Затова се смееше: „Мисли за синовете си и за техните синове. Всички те ще страдат!“.

Сър Джефри пое дълбоко дъх и отново вдигна поглед.

— Хасан го каза, макар и не така направо. Аз бях сигурен, че ще намеря начин да се измъкна от проклятието и да се върна в Англия с част от парите. Съмнявах се, че мюсюлманско проклятие би повлияло на християнин. Грешах, но когато го разбрах, вече бе късно. Не можех да избягам от проклятието, но можех да не го предам на теб.

Сър Джефри погледна Джеронд.

— Значи накрая просто не си се осмелил — остро попита тя.

— Кажи й какво е било проклятието — настоя Джим. — Джеронд, ти видя Ариман. Знаеш, че беше напълно истински и това, което щеше да последва баща ти дотук, също щеше да е не по-малко реално.

— Не ме е страх от проклятия — Джеронд гордо вдигна глава, — въпреки, че баща ми се страхува.

— Кажи й какво е проклятието. Щом го чуе, ще промени мнението си.

Сър Джефри се обърна към Джим. Лицето му бе старо и уморено.

— Не мисля, че… — започна той.

— Кажи й — повтори Джим. — Не разбираш ли, че ако не назовеш проклятието, Джеронд няма да разбере и да ти прости.

Сър Джефри пое дълбоко дъх, изправи рамене и отново погледна Джеронд.

— Не исках да ти причинявам това, дъще. Проклятието беше проказа.

— Проказа!? — Брайън и сър Ренел възкликнаха едновременно. Джеронд не каза нищо, но силно пребледня.

Както Брайън бе казал на Байджу, в Англия прокажените не бяха прогонвани в пустинята от разгневени тълпи, въоръжени с пръчки, но със сигурност бяха низвергнати не само от обществото, но и от дома си. Бяха обречени на скиталчество и просия и трябваше да звънят със звънец, за да предупреждават за приближаването си. Проказата всяваше ужас не само в Англия, но и в Близкия изток през цялото Средновековие.

— Затова сър Джефри не искаше да се върне у дома — добави Джим.

Джеронд погледна Джим, после баща си и издаде някакъв странен задавен звук. После изведнъж избухна в плач, обърна се и затича надолу по подиума, през вратата на залата и нагоре по стълбите, водещи към спалните.

Останалите в залата стояха в мълчание. Анджи заговори първа и гласът й отекна в стените.

— Сър Джефри, мисля, че отношенията между вас и дъщеря ви сега започват да се подобряват, но ще отнеме време и вие трябва да докажете, че сте се променили.

Отново настана тишина, в която се чу гласът на сър Джефри.

— Ще успеем с Божията помощ!