Драконът и джинът

Глава 17

В последствие Джим разбра, че язденето на камила си е цяло приключение, за което определението „интересно“ бе прекалено слабо определение.

Керванът, с който Джим, Брайън и Хоб бяха напуснали Триполи преди пет дни в предполагаема посока Палмира, се изкачваше по стръмна пътека в планините. Джим все още не знаеше как да контролира животното, което яздеше.

Заради невероятно дългите си крака камилата трябваше да коленичи, за да може ездачът да се качи на седлото. Всички в кервана, с изключение на Джим и също толкова непохватния в тази област Брайън, можеха да накарат камилата да коленичи, като просто потупат врата й с тънка пръчица. Изглежда Джим използваше пръчицата или прекалено леко, или прекалено силно и животното изобщо не му обръщаше внимание. Очевидно имаше определен трик, който трябваше да се усвои. Освен това камилата бе снабдена с юзди, с които би трябвало да се води като кон, но тя пренебрегваше усилията на Джим и в тази насока.

Това, което животното правеше, и то изцяло по своя инициатива, бе да върви бавно в колона с останалите камили. Щом другите спряха, и камилата на Джим спираше. Наред с това тя сумтеше, пръхтеше, душеше наоколо и бе толкова безразлична към ездача на гърба си, сякаш беше денк с багаж.

Една от положителните страни на камилата бе нейната походка, която бе много по-приятна от добре познатото тръскане на вървящия в тръс кон. Камилата местеше едновременно напред ту левите, ту десните си крака и в резултат седлото не се тръскаше, а се люлееше успокояващо. Джим установи, че по време на езда може дори да спи, още повече, че туарегското20 седло имаше отпред кръстачка, върху която ездачът можеше да подпре ръцете си, а върху тях и главата си. Всъщност, повечето от пътниците в кервана спяха извити над обикновените си камилски седла.

Между спътниците на Джим бе един дребен на ръст мъж с черна коса и заострена глава. Носеше къс извит меч и два ножа, затъкнати в пояса му. Мъжът яздеше с кръстосани върху врата на камилата крака и се оказа, че е монгол.

Казваше се Байджу и явно принадлежеше към някакво монголско племе или клан, което враждуваше с монголите, които керванът можеше да срещне по пътя. Байджу не беше от разговорливите, но изглеждаше изключително опасен човек и Джим забеляза, че останалите хора от кервана го избягваха и много внимаваха да не го обидят с нещо.

С един друг от пътниците обаче, беше истинско удоволствие да се пътува. Това бе Ибн-Тарик, пътуващият учен и мислител, за когото бе споменал Абу Ал-Ксаир.

Ибн-Тарик очевидно бе заможен човек. Облеклото, багажът, гласът, жестовете и дори начинът, по който седеше на камилата, издаваха, че е образован аристократ. Дори и да не бе аристократ в действителност, със сигурност бе високо образован.

Джим не можеше да накара камилата си да върви редом с тази на Ибн-Тарик, но ученият с лекота водеше своето животно и яздеше до Джим, разказваше му много и различни неща за областта, през която минаваха, а също и за тукашните кервани, търговия и история. Ибн-Тарик беше истинска жива енциклопедия, яхнала камила.

По време на разговорите Брайън често успяваше също да се присъедини към тях, било сам, било с чужда помощ. Ибн-Тарик бе изключително интересен събеседник.

Байджу обаче рядко заговаряше Джим, когато той бе сам и никога, когато Ибн-Тарик бе заедно с него. На Джим му се струваше, че Байджу гледа на него и на неспособността му да управлява камилата с известно презрение. Все пак отношението на монгола бе донякъде добронамерено и в него се забелязваше голямо количество уважение. Той някак си бе научил, че Джим е магьосник.

Джим се чудеше дали и Ибн-Тарик знае, но дори и да беше така, не можеше да намери учтив начин, по който да го попита. Самият Ибн-Тарик бе олицетворение на учтивостта. Все пак на петия ден от пътуването Джим се престраши да насочи разговора в желаната посока.

— Що се отнася до гулите, демоните и другите подобни обитатели на тези планини, каква е вероятността да се натъкнем на някои от тях? — попита той.

— Не се съмнявам, че те са навсякъде около нас и ще бъде така до края на пътуването ни — отвърна Ибн-Тарик. Също както и Брайън, той яздеше с изправен гръб и изглеждаше по-висок, отколкото бе в действителност. Всъщност Ибн-Тарик бе съвсем малко по-нисък от Джим. Имаше силно извит нос, но иначе лицето му беше красиво, дори изящно и невероятно спокойно. Кафявите му очи сякаш проникваха в същността на всичко, което наблюдаваха, и разгадаваха движещите го сили и причините за съществуването му.

— Не трябва да забравяме джиновете, дяволите, а също така и асасините, монголите и представителите на някои диви племена, които биха ни ограбили при първа възможност — добави Ибн-Тарик.

— В такъв случай няма ли да е по-добре да вземем повече мерки за защита? — отново попита Джим.

— Смятам, че в действителност няма от какво да се страхуваме. Гулите предпочитат да нападат самотни хора, изгубили се из пустошта. Явяват им се в образа на красиви жени, но устните им отвътре са зелени. Несъмнено ви е известно, че те се хранят главно с мъртъвци, но няма да се поколебаят да нападнат и жив човек, който не е в състояние да ги пропъди. Демоните пък предпочитат да се занимават с тези, които са нарушили Божите закони според казаното в Корана. Разбира се, вие сте друговерци и като такива не представлявате особен интерес за демоните. Предполагам обаче, че демоните в онази част на света, от която идвате, вероятно биха ви преследвали и вие сигурно разполагате със защити, осигурени ви от вашата религия. Разбира се, те не биха ви предпазили от нашите демони, които не познават Бог, а Аллах. За мен е изключително интересно по какъв начин се пазите от вашите северни демони?

Това бе учтиво подканяне Джим да подскаже, че магията, макар и несвързана пряко с демоните, бе сред неговите занимания.

— Не съм сигурен, че там, откъдето идвам, има демони в тесния смисъл на думата — отвърна Джим. — Те по-скоро са характерни за езическите суеверия. Разбира се, при нас съществуват Тъмните сили, които създават и използват такива същества като огри, харпии и гигантски хидри, но никое от тях не може да бъде наречено демон. Тези създания имат за цел да атакуват човешката психика. Те се прогонват трудно, но иначе повечето творения на Мрака изчезват, ако човек се прекръсти или каже молитвата „Отче наш“.

— Да — кимна Ибн-Тарик, — молитвата на Иисус от Назарет. Знаете ли, че той е и наш светец? Когато е в опасност, мюсюлманинът призовава Аллах и на него се уповава. Дали обаче ще получи закрила или не, това зависи от волята на Аллах. Малцина могат да заявят с пълна увереност, че ще успеят да преминат невредими сред създанията на мрака. От друга страна, както вече казах, най-често това са хора, провинили се в очите на Аллах и демоните търсят именно тях.

— А как стоят нещата с човешките врагове като асасините или монголите? — попита Джим. — Каква е вероятността те да ни нападнат?

— Ние сме в голям керван, а асасините обичат да имат числено превъзходство, когато атакуват. Планинските племена не са достатъчно многобройни, за да се справят с нашия керван. Разбира се, при нападение на монголи ние ще бъдем напълно безпомощни. Те са много свирепи бойци и числено ще са повече от нас. От друга страна монголските отряди може и да не се заинтересуват от нещо толкова дребно като керван. Може да ни срещнат докато пътуват към нещо по-крупно, което смятат да нападнат, например някой град.

Ибн-Тарик замълча и погледна към Джим, очевидно очаквайки той да заговори. Джим се колебаеше. Беше очевидно, че Ибн-Тарик иска да попита, дали събеседникът му не разполага с някакви магически сили, които биха му позволили да защити себе си и евентуално и целия керван в случай, че монголите ги нападнат, но учтивостта не му разрешаваше да зададе въпроса си направо.

За нещастие колебанието на Джим бе породено от предпазливост, подобна на тази на Ибн-Тарик. Не можеше да се разкрие просто ей така. Беше почти сигурен, че магьосническите му занимания са известни на Ибн-Тарик, но да обяви направо, че е магьосник, бе съвсем друго нещо.

Джим си блъскаше главата, по какъв хитроумен начин да се измъкне от неловкото положение. Той не владееше изкусния, учтив маниер, по който Ибн-Тарик подхождаше към темата. От друга страна ученият очевидно бе предоставил на Джим правото да обяви, че е магьосник. Въпреки че не искаше да крие магическите си способности, Джим желаеше колкото е възможно повече да се придържа към образа на обикновен английски рицар. Английски рицар, който може да има много недостатъци, но в никакъв случай не му липсва възпитание — поне дотолкова, че да не се хвали с постиженията и способностите си.

Всичко това поставяше Джим в положението на колебаещ се непохватен човек. Като пътуващ учен Ибн-Тарик на драго сърце би разменил информация за информация и с радост би научил от Джим нещо повече за магията, като например имената на известни магьосници, при които е учил и така нататък. От четири дни насам Ибн-Тарик внимателно се опитваше да насочи разговора към тази тема.

— Бях силно впечатлен — заговори Ибн-Тарик, след като паузата продължи неестествено дълго, — от историята на великия магьосник друговерец от Кордоба, който преди повече от половин век спасил града от нападение.

Ето още един тънък намек, изречен с очевидното намерение да подтикне Джим към разговор за магьосници и магически случки и за ролята на вълшебството при евентуална среща с монголите. За нещастие Джим никога не бе чувал за великия магьосник от Кордоба — испански град, който през единадесети и дванадесети век е бил сред главните центрове на Западния свят и Северна Африка. Накрая каза:

— Предполагам, че ако монголите изникнат отнякъде, просто трябва да се държим учтиво с тях и всичко ще бъде наред.

— Иншаллах! (Да бъде Божията воля!) — отвърна Ибн-Тарик с нотка на разочарование. — Слънцето вече се снижава над върховете на планините и скоро ще се наложи да спрем. Ще избързам напред, за да видя къде ще нощуваме.

Ибн-Тарик се отправи към предната част на кервана и Джим остана сам. Това зарадва Джим, защото искаше да помисли на спокойствие. Добре щеше да бъде, ако бе разпитал събеседника си за Палмира и за шанса да открият бащата на Джеронд, но колебанията около магьосническата тема отвлякоха вниманието му. Това, което той наистина желаеше и се бе опитал да изрази с думи, бе да помоли Ибн-Тарик да бъде дискретен и да не разгласява информация, отнасяща се до него или Брайън.

Разбира се, персоните и целта на Джим и Брайън не бяха напълно дискретни, но думата „магьосник“ определено трябваше да се избягва. В обикновен разговор, воден от бъбриви и склонни към клюки събеседници, „магьосник“ лесно се превръщаше във „велик магьосник“. А великите магьосници привличаха съответно голямо внимание и предизвикваха небивал интерес, който щеше значително да попречи на Джим и Брайън в техния опит да проучат Палмира и местонахождението на господаря на Малвърн, по най-дискретния възможен начин.

Главното затруднение на Джим се криеше в това, че дори с помощта на своя невидим и несъмнено вълшебен преводач, той не владееше така изкусно езика си, както Ибн-Тарик. Налагаше се да измисли някакъв компромисен вариант, така че Ибн-Тарик да разбере положението, без да е необходимо да му се разяснява с думи.

Джим бе потънал дълбоко в мислите си, когато изведнъж усети, че не язди сам. До камилата му вървеше друго животно — това на Байджу. Монголът бе наблизо от няколко минути, но както обикновено не бързаше да започне разговор.

Джим си помисли, че спътникът му е меко казано странен. Според всички видими белези, Байджу изглеждаше някак маловажен, дори смешен. Той не само бе дребен на ръст, но и яздеше съвсем прегърбен. Чак по-късно Джим разбра, че позата на монгола е не толкова прегърбена, колкото отпусната. Всъщност от всички пътници в кервана Байджу се чувстваше най-добре на седлото. Лицето му бе кръгло, очите дръпнати, скулите — високи, а кожата жълта. Погледът му винаги бе безизразен и от него бе невъзможно да се разбере какви са чувствата му, да не говорим за намеренията.

И все пак монголът бе доста дружелюбен, макар и по свой, лаконичен начин. Държеше се точно обратно на Ибн-Тарик — не отговаряше на зададените му въпроси, а просто изказваше мнението си с равен глас. Джим знаеше, че Байджу няма да заговори пръв.

— Изглежда скоро ще спрем за през нощта — каза Джим. — Струва ми се, че вече застудява. Все пак се намираме високо в планините.

Погледна към Байджу, който под ризницата си не носеше нищо друго, освен тънка риза в тъмносин цвят, направена от някаква плътна тънка и удивително модерна тъкан.

— Не ти ли е студено само с тази риза под доспехите? — попита Джим.

— Ризата е от коприна — отвърна монголът.

Джим се почувства доста глупаво. Разбира се, че монголите ще имат облекла от коприна, след като поддържаха връзка с Далечния изток. Всъщност робата на Абу Ал-Ксаир също изглеждаше копринена.

— На запад сме свикнали да носим по-плътни дрехи под металните ризници. Вие не ги ли употребявате? Или просто тук имате съвсем друг начин на обличане?

— Носим коприна заради стрелите — отвърна Байджу. — Когато в тялото ти се забие стрела, заедно с нея коприната също влиза по-навътре. После лесно можеш да извадиш стрелата като издърпаш внимателно плата.

Джим потрепери мислено. Никога не бе чувал за подобен метод за вадене на стрели. Явно бе много ефективен. Коприната във всички отношения беше интересна материя. Вероятно притежаваше свойството да се увива около бодливия връх на стрелата и бе достатъчно здрава, за да не се скъса, когато бива издърпана обратно. В същото време да се вади стрела по този начин едва ли бе приятно преживяване — въпреки че бе по-лошо, тя да остане забита в тялото.

— Стрелите на монголите винаги ли са със заострени краища? — попита Джим.

— Винаги — отвърна Байджу.

— Стрелите и другите оръжия не са ли различни при различните племена? Или различните царства?

— Винаги са едни и същи.

— На запад нашите оръжия са различни. Най-общо имаме къс меч и дълъг меч и различни техни варианти. Обикновено по оръжието и по дрехите на даден човек, можеш да разбереш откъде е той. Ако срещнеш друг монгол, как различаваш от къде е?

— Гледам — отвърна Байджу.

Джим помисли, че ще каже още нещо, но очевидно тази единствена дума бе целия отговор.

— Имам предвид дали гледаш за определени отличителни белези — например дрехите, оръжията или нещо друго, което ти показва откъде идва човекът?

— Поглеждам го и това е всичко — повтори монголът. — Поглеждам го и разбирам.

— Ясно — кимна Джим. — Имаш ли представа от кое царство са монголите, които бихме могли да срещнем тук?

— Ще бъдат от Златната Орда. — Байджу се наведе и плю на земята.

— Това твоите хора ли са?

— Не. Аз съм от Ил-Канат. Ние владеем земята на север срещу Долга на Джуки от Златната Орда.

Яздиха мълчаливо известно време, после Джим попита:

— Хората от Златната Орда приятели ли са с асасините? Между асасините има ли монголи?

— Не — отвърна Байджу. — Монголите са воини, а асасините — не.

— Ибн-Тарик каза, че едва ли ще имаме проблеми с асасините, защото керванът ни е голям и силен.

Байджу се обърна и погледна събеседника си право в очите, после отново се загледа напред. Джим вече бе посвикнал с нрава на монгола и знаеше, че този жест изразяваше презрение. Очевидно Байджу не бе на същото мнение относно отбранителните възможности на кервана.

Изкачваха се по едно скалисто дефиле между големи планински зъбери, увенчани с остри като бръсначи огромни камъни. Накрая стигнаха до изхода на клисурата, където скалните стени от двете страни се снишиха и разкриха широко пространство, покрито със скални блокове с всякакви размери — от речно камъче до цяла къща.

Мястото изглеждаше като древно речно корито. През него и сега течеше поток, водещ началото си от почти вертикалната скална стена насреща. Джим чу как ездачите пред него викат и дърпат юздите на камилите, за да ги накарат да коленичат. Бяха достигнали мястото за нощуване.

Докато слънцето залязваше зад планинските върхове и постепенно се мръкваше, повечето камили бяха поне частично разтоварени и палатките (или техните подобия) бяха разпънати. Благодарение на Абу Ал-Ксаир, освен двете ездитни камили, Джим и Брайън имаха и две товарни животни, едното, от които носеше палатка. Бяха се научили да я разпъват.

Щом подслонът бе готов, Джим и Брайън запалиха отпред огън, използвайки за гориво сушен камилски тор — неразделна част от багажа при този етап на пътуването през планините. Байджу се оправяше самостоятелно. Доколкото се виждаше, монголът нямаше собствена палатка и нощем просто се сгушваше до камилата си или на друго място, осигуряващо завет.

Ибн-Тарик очевидно се бе присъединил към други пътници от кервана. Групата им беше на известно разстояние и почти не се виждаше между скалните отломъци, но като че ли се състоеше от шест-седем търговци, събрани на обща вечеря.

— С ястията на неверниците човек не може да се нахрани както трябва — измърмори недоволно Брайън, докато ядяха яхния, приготвена от припасите в багажа, осигурени също от Абу Ал-Ксаир.

— Очевидно по тези места месото е деликатес — каза Джим. — Ядат само козе или овнешко, въпреки че досега тук не сме видели овце.

— В Кипър поне овнешкото беше като хората — изръмжа Брайън. — С парче печен бут се наяждаш отлично. Жилавото козе месо едва ли ще подобри значително вкуса на тези зеленчуци.

Въпреки думите си обаче, Брайън се хранеше с по-голям апетит от Джим. Това бе второто и последното ядене за деня. Първото бяха изяли сутринта, преди тръгване.

— Вероятно ще видим диви кози или друг планински дивеч — вметна Джим докато събуваше здравите ниски ботуши, които бе купил в Триполи специално за пътуването с кервана. После обаче размисли. През нощта нямаше да му е студено на краката, ако бяха обути. — Може пък да успеем да убием едно-две животни и да хапнем друго месо.

— Дано успеем с милостивата помощ на свети Франциск — отвърна Брайън.

Хоб бе излязъл от торбичката си и сега седеше на рамото на Джим. Бяха достатъчно далеч от останалите пътници и духчето бе невидимо в падащия здрач и под слабата светлина на огъня. Всъщност всеки, който успее да го види, би го взел за маймуна — плешива, странна, но несъмнено маймуна. Размерите и силуетът на Хоб пасваха идеално за целта.

Все пак бе добре Хоб да остане възможно най-невидим. Той много се забавляваше по време на нощните престои на кервана. Яздеше дима от един огън до друг из целия лагер и се връщаше с цял куп безполезна информация. Нямаше търпение да разкаже на Джим подслушаните истории за демони и чудовища, разказвани от хората около огъня. На пътниците и през ум не им минаваше да погледнат нагоре, където изтъняващия дим изчезваше в небето.

Но Хоб бе внимателен хобгоблин и когато същата вечер се върна в палатката и откри, че Джим и Брайън спят, ги остави да си почиват. Яхна отново дима от угасващия вече огън пред палатката, подклаждайки го предварително с малко гориво от запасите, предвидени да стигнат до края на пътуването.