Драконът и джинът

Глава 14

— Моля? — Хоб изглеждаше озадачен.

— Това е просто дума, която означава, че съм доволен — бързо обясни Джим.

Малкото кръгло лице със заострена брадичка грейна в широка усмивка.

— Щом ти си доволен, и аз съм доволен — избъбри духчето. — Ще се радвам да преместя дима, както ти искаш. Кога да стане това? Сега ли?

— Можеш ли да го направиш през деня? — попита Джим.

— Разбира се. Първо ще вдигна пушека високо и ще го насоча навътре в морето, така че хората няма да могат да ме видят. После ще върна дима обратно, но ниско над вълните. Накрая ще го вкарам в корабите незабелязано и ще му наредя да се издига нагоре така, както искам. Тоест, както ти искаш, милорд!

— Благодаря ти, Хоб — усмихна се Джим. — Първо обаче трябва да свърша нещо друго. Ако те извикам през огнището, ще се появиш ли бързо? Трябва да поговоря с някои хора, а после ще се върна тук и ще се видим отново.

— Милорд, ще бъда навсякъде, където поискаш — отвърна Хоб.

Джим излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите. Имаше план, но трябваше да убеди двама души. Първият беше Брайън, който щеше да се съгласи сравнително лесно. Вторият обаче, бе сър Мортимър, който щеше да проумее предимството на плана, но можеше да има и аргументи против него, за които Джим дори не подозираше. Но щеше да спори, когато му дойде времето. Сега на ред бе Брайън и най-разумно бе да се говори първо с него. Брайън наистина се оказа лесен за убеждаване. Той хареса идеята на Джим, която се състоеше в това, войниците под ръководството на сър Мортимър да направят масиран пробив през деня, когато враговете най-вероятно ще са полузаспали или тъкмо ще се събуждат, а онези, които са работили през нощта, ще спят дълбоко.

— Както знаеш, Джеймс, аз винаги съм бил за пробив. Смятам, че без него нищо няма да постигнем. Колкото до другото, осланям се изцяло на твоята мъдрост. Щом ти вярваш, че ще успееш, не ми е нужно друго потвърждение.

— Добре — кимна Джим. — Можеш ли да оставиш стражата за малко? Бих искал да дойдеш с мен и заедно да намерим сър Мортимър, така че да му предложа да поговорим в нашата спалня.

— Защо не — отвърна Брайън. — Бопре е тук. Ще поговоря с него.

Той отиде при сипаничавия мъж, тихо размени няколко думи с него и после се върна при Джим.

— Така си и мислех — на практика тук нямат нужда от моето присъствие, освен по спешност. А едва ли ще има спешни случаи точно на върха на кулата. Оставих на Бопре съобщение. Той ще изпрати човек при сър Мортимър, който да му каже, че ще бъде чест за нас, ако дискретно се срещнем с него в стаята, която ни е дал, за да обсъдим въпроси, около които не бива да се шуми. Казах, че чакаме отговора в спалнята ни.

— Чудесно — кимна Джим.

Двамата отново слязоха по стълбите и се върнаха в спалнята.

Междувременно огънят в огнището бе подсилен с нов запас гориво и сега атмосферата изглеждаше по-светла и по-приветлива. На масата имаше кана с вино и две халби. Помещението бе успяло да се позатопли и определено бе станало по-уютно, дори приятно. Джим и Брайън седнаха на масата и пийнаха малко вино. Сър Мортимър се присъедини към тях минута по-късно и също седна на масата.

— Е, господа, разбрах, че искате да обсъдим нещо важно — каза домакинът и изгледа свирепо слугата, който бързо сложи метална халба пред господаря си, напълни я с вино и излезе тичешком с каната, явно за да я напълни отново възможно най-бързо.

— Сър Джеймс има план — заобяснява Брайън, — и бе така любезен да го сподели с мен. По моето скромно мнение планът е превъзходен. Но нека сър Джеймс сам да го изложи пред вас.

Сър Мортимър кимна, но точно в този момент вратата зад него се отвори и слугата влезе, но не с една, а с две препълнени кани с вино. Сър Мортимър отново му хвърли сърдит поглед, защото чашата му от около минута стоеше празна.

— Извинете, милорд — избъбри нещастният прислужник и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Е, сър Джеймс — започна домакинът, отпивайки голяма глътка от халбата си, — какво сте намислили.

— Нещо, което трябва да се осъществи преди слънцето да е изгряло напълно. Иначе не бих бързал толкова да го споделя с вас.

— Моментът е много удачен за разговори — сър Мортимър се облегна назад в стола си и отново отпи от виното. Сега изглеждаше по-възрастен. Умората придаваше на лицето му свиреп вид, което донякъде важеше и за двамата му събеседници. — Мароканците се отказаха за сега и отидоха да спят в селото. Моите хора също спят, с изключение на постовете.

— Затова бих искал да поговорим час по-скоро — каза Джим. — За да проработи планът ми, трябва да действаме бързо, преди изгрев-слънце. Това, че враговете спят, е изцяло в наша полза. Това ще бъде нашето предимство.

— Да, да — сър Мортимър забарабани с пръсти по масата. — Какво точно имате предвид?

— Смятам, че ни се отваря възможност да прогоним пиратите оттук. Проблемът е, че не познавам тези хора и тази част на света толкова добре, колкото вас, сър Мортимър. Например как биха реагирали мароканците, ако видят, че от далечните краища на корабите им се издига дим?

— Господа, вече ви казах, че няма да позволя тайният ми проход да бъде използван за несигурната операция по подпалването на вражеските кораби. Още повече, че последното нещо, което искам, е да лиша пиратите от средство, с което да избягат.

— Изслушайте ме — настоя Джим с достатъчно твърд тон, който накара умората да изчезне от лицето на домакина, а очите му да се вторачат в събеседника. — Не предлагам да палим корабите, а само питам за информация. Искам да знам как биха се държали пиратите, ако видят, че от далечните краища на корабите им се издига дим. Бихте ли ми казали, сър?

— Ако видят дим, разбира се, ще вдигнат тревога и всички ще се втурнат като луди към корабите, за да гасят огъня. Но повтарям — не искам съдовете да се палят!

— А аз ви повтарям, че нямам предвид нищо такова. Според плана ми, ще се опитам да ви помогна чрез някои елементи на магическото ми изкуство.

Изражението на сър Мортимър рязко се промени.

— Освен това не искам никакво заплащане. Ще го направя само и единствено защото честта ме задължава като гост, да помогна на домакина си. Ако ме изслушате и ми съдействате със сведения…

— С най-голяма радост ще ви изслушам и информирам, сър Джеймс. Моля, простете ми за прибързаните думи.

— Тогава си представете как всички спящи пирати изведнъж се събуждат от викове за пожар на корабите. Втурват се нататък, за да разберат къде е огънят. Докато се тълпят, някои ще се промъкнат в корабите и ще установят, че няма пожар, а само дим. Тогава ще ги връхлетят вашите хора в пълно въоръжение и готови за битка. Повечето от пиратите няма да са въоръжени, други ще носят само камите си. Ще бъдат сънени и ще очакват насреща им да има огън, а не въоръжен отряд.

Лицето на сър Мортимър светна.

— Ще ги разпердушиним! — после домакинът отново стана сериозен. — Няма да успеят да се организират. Трябва много да внимаваме, за да нападнем в точния момент. Ако са объркани и в неведение за случващото се — тогава просто ще ги избием. Докато се усетят, че при корабите ги чака не пожар, а гибелта им, вече ще сме ги ударили. Ще останат прекалено малко от тях, които да се бият и най-вероятно това ще е края на обсадата. Има обаче един проблем — пиратите са добри войници и е възможно да се сетят, че това е капан. Тогава ще избегнат нашата атака, ще вземат оръжията си и… както знаете, превъзхождат ни числено пет към едно.

— Колко мислите, че ще трае объркването? — попита Джим. — Ами ако редом с войниците ви се сражава и седемфутов демон? Пиратите вече знаят, че в замъка ви присъства магьосник, тоест аз.

— Защо сте толкова сигурен? — учуди се сър Мортимър. — Откъде знаете, че на мароканците им е известно, че сте тук и сте магьосник?

— Именно защото съм магьосник — отвърна Джим с възможно най-тайнствен и злокобен глас.

— Да, разбира се… — лицето на сър Мортимър стана извънредно любезно, както при първата си среща с Джим. — Простете ми, сър Джеймс, съвсем нямах намерение да се съмнявам в думите ви. Наистина ли можете да създадете демон, който да се сражава за нас?

— Да. Ще ми отнеме около половин час, но може да изникне малка пречка. Как ще реагират хората ви, ако сред тях се появи демон?

Светналото лице на сър Мортимър загуби значителна част от блясъка си.

— Интересен въпрос — каза той, потривайки брадичката си. — Вероятно ще се наложи първо да им представим демона тук, в замъка, преди нападението. Ще се превърнете ли в демон пред тях?

— Не съм казвал, че самият аз ще се преобразя в демон, а че ще призова такъв, който да се бие заедно с войниците ви.

Вероятно се дължеше на зрителна измама, създадена от пламъците в огнището и светилника, но Джим бе готов да се закълне, че лицето на домакина леко пребледня.

— Истински демон? — попита той.

— Казах ви всичко необходимо. Не е нужно да обяснявам повече, независимо дали одобрявате плана ми или не. Подробностите не могат да се обсъждат с хора, които не са магьосници.

— Да, да, разбирам — кимна сър Мортимър и гаврътна чашата си, но не я напълни отново.

— Половин час, нали? — домакинът се изправи. — Дотогава вече ще бъде светло, но слънцето все още няма да е изгряло. Идеалният момент да се нападнат хора, които са будували цяла нощ и си мислят, че могат да поспят сутринта. Вярно е, че и моите хора стояха будни цяла нощ, но те бързо ще забравят умората, щом веднъж влязат в схватка. Ще се видим след половин час, господа. Дотогава ще съм събрал всичките си бойци на първия етаж на замъка. Ако сър Брайън слезе долу, за да наглежда войниците, аз ще се кача, за да посрещна демона и да го съпроводя до моите хора. Ако видят, че ние двамата вървим редом с демона, войниците ми ще бъдат по-уверени. Сър Джеймс, нали ще дойдете с мен, когато заведа демона долу?

— Не — поклати глава Джим.

Сър Мортимър пребледня още повече.

— Разбирам — кимна той.

— Ще стоя там, откъдето ще мога да контролирам всяко движение на демона. Не ме питайте къде е това място.

— Нямам и намерение — бързо отвърна сър Мортимър. — Само се опитвам да намеря начин, по който да успокоя страховете на хората си.

— Убеден съм — намеси се Брайън, — че колкото по-голям е ужасът при срещата с демона, толкова по-голяма ще е смелостта им в битката с пиратите.

— Съгласен съм. Господа, аз тръгвам. Ще се видим след половин час.

Сър Мортимър кимна и излезе.

— Джеймс, сериозно ли говореше, че ще призовеш истински демон? — попита Брайън.

— Не съвсем. Има нещо, което трябваше да ти кажа, но досега все не успявах. Малко преди да тръгна след теб, разговарях с Каролинус за коледното тържество у графа. Нали си го спомняш?

— Как бих могъл да забравя?

— Както знаеш, тогава си служих доста свободно с магията. Можех да си го позволя, защото имам специална авансова сметка. Преди да получа попечителството над младия Робърт, говорих с Каролинус по този въпрос и той ми разясни някои неща, които по ред причини не мога да обсъждам, дори и с теб. Отнасят се до това, защо не бива да прахосвам така магията си. Повярвай ми, всичко това е изключително сериозно.

— Не съм и предполагал, че имаш такива неприятности. — Брайън изглеждаше силно загрижен.

— Не е чак толкова страшно — отвърна Джим, — но при всички положения занапред трябва да съм изключително пестелив по отношение на магическата енергия. Така че нямам намерение да призовавам демон, което впрочем не е разрешено на един магьосник. Всъщност, ще направя така, че самият аз да изглеждам като демон и ефектът ще бъде същия. За целта обаче, трябва да остана сам в продължение на около двадесет минути. Затова искам да те помоля да направиш нещо за мен — не би трябвало да го върши човек с твоя ранг, но тук сме на гости и нямам доверие на слугите. Би ли пазил отпред, пред вратата на стаята, за да не ме безпокои никой? Смятам, че ако кажеш, че вътре правя магии, едва ли някои ще поиска да влезе.

— С радост ще изпълня молбата ти — отвърна Брайън. — Обещавам ти, че никой няма да те безпокои.

— Благодаря ти, Брайън.

— Това е най-малкото, което мога да сторя.

Брайън излезе от стаята, а Джим се съсредоточи върху задачата си. Първо си представи принадлежностите за дегизировка, които щяха да му трябват. Така щеше да изразходва много по-малко магическа енергия, отколкото ако смени собствената си външност. Оформи в ума си необходимите неща, а също и функциите им. Чифт бивни трябваше съвсем естествено да се прикачат към истинските му зъби. Щом си представеше, че не са му нужни вече, щяха да изчезнат заедно със зеления пигмент по кожата. Чифт рога щяха да прилепнат към скалпа му, а после също да изчезнат… и така нататък. Накрая, но не по важност, бяха чифт ботуши, с които да ходи съвсем леко и естествено, но които щяха да увеличат ръста му най-малко с два фута.

Последва миг тишина. После предметите, които Джим бе поръчал, започнаха да се появяват с леко изпукване на въздуха и да се подреждат на масата, където допреди малко обсъждаха плана с Брайън и сър Мортимър. Принадлежностите не бяха големи, с изключение на ботушите, които изглеждаха съвсем обикновени, но кончовите им сигурно щяха да стигнат до кръста на Джим, след като ги обуе. Реши да ги остави за накрая и първо взе бивните. Допря ги до горните си зъби в левия и десния край на устата, така че острите им краища да се извиват над долната му устна и да достигат брадичката.

Бивните прилегнаха идеално. След това Джим докосна зелената боя с едната си ръка и тя сама се разпростря по кожата на всички видими части на тялото му, а вероятно и под дрехите. Рогата се закрепиха на главата му лесно и здраво като бивните. Единственият проблем бе симетричното им разполагане от двете страни на главата. На Джим му се прииска да има огледало, за да се огледа и изведнъж се сети, че може да се снабди с такова посредством съвсем малък разход на магическа енергия.

Представи си огледалото и то се появи на масата в желания вид — високо осем инча и широко пет. Джим се вгледа в отражението си. Бивните и зелената кожа сами по себе си бяха достатъчни, за да променят коренно външния му вид. Огромните зъби дори опъваха краищата на горната му устна и разтягайки кожата на лицето, му придаваха още по-зловещ вид.

На Джим му хрумна, че може да използва тази дегизировка, за да забавлява Робърт, но Анджи никога не би допуснала подобно нещо.

Мисълта за Робърт го натъжи. Представи си как десетгодишното момче слуша разказа на Брайън и го пита: „Ти какво направи в битката?“. Джим с изумление установи колко деликатен е този въпрос. Всъщност Брайън би трябвало да се грижи за отглеждането и възпитанието на Робърт. Но и Брайън, а и всеки друг, когото Джим бе срещал досега в четиринадесети век, бе прекалено суров. Доказателство за това бе отношението му към собствения му оръженосец. Въпреки годините, прекарани с Анджи в тази епоха, Джим разбираше, че не е в състояние да се пригоди към нея. Средновековните хора пренебрегваха болката и очакваха същото и от другите.

Сега не бе моментът за подобни разсъждения и Джим се постара да забрави за тях. Прикрепянето на рогата и без друго ангажираше съзнанието му. След като ги подравни, се зае с контактните лещи, с чиято помощ зениците му изглеждаха като блестящи диаманти, заобиколени от тъмнина. Добави и дълги изкуствени нокти на пръстите си. Лещите даваха добра видимост, сякаш не съществуваха. Джим с облекчение установи, че са доста удобни. Никога не бе носил лещи в двадесети век. Сега това време му изглеждаше по-скоро като далечно минало, отколкото като нещо предстоящо.

На ред бяха ботушите. Джим седна и внимателно обу левият от тях. Кракът му лесно се плъзна вътре и като че ли всичко бе точно по мярка. Обнадежден, Джим нахлузи и другия ботуш и се изправи, удряйки си главата в тавана на стаята. Не се нарани, но все пак беше болезнено. Ядоса се, но на самия себе си, понеже в стаята нямаше никой друг. Добави още няколко дреболии по грима и дегизировката бе завършена. После отново се погледна в огледалото и замалко не подскочи. Отсреща стоеше най-грозното създание, което някога бе виждал. Преди си мислеше, че Келп в човекоподобното си тяло държи този рекорд, но ако грозотата е обратната страна на красотата, то той бе по-красив от дузина джинове, събрани в едно.

Така или иначе, сега нямаше време за философски разсъждения. Джим повиши глас и каза:

— Брайън, вече можеш да влезеш.

— Добре, Джим — отвърна Брайън и отвори вратата.

В мига, в който влезе в стаята, дясната му ръка се стрелна към лявото му бедро, където в ножница висеше меча му.

— Джеймс? — в гласа на Брайън имаше подозрителна нотка. — Ти ли си, Джеймс?

Лявата му ръка се стрелна надясно и сграбчи дръжката на камата, за да я изтегли едновременно с меча.

— Това съм аз, всичко е наред — бързо каза Джим. — Толкова променен ли изглеждам?

— За бога, Джеймс! Ако не ми бе заговорил с обикновения си глас, щях да си помисля, че някой истински демон те е хванал и изял, докато бях отвън. Наистина ли си ти?

— Да, Брайън аз съм. Съжалявам, че те стреснах така, но в същото време съм много доволен. Щом успях да изплаша стар приятел, враговете ни със сигурност ще бъдат ужасени.

— Богородице! Те ще умрат от страх!

— Още по-добре — усмихна се Джим. — Сега трябва да говоря с Хоб и да му кажа да закара дима при пиратските кораби, сякаш в тях има пожар. Брайън, мога ли да те помоля още веднъж да излезеш отвън и ако се появи сър Мортимър, задръж го и чукни по вратата, за да ме предупредиш?

— А не е ли по-добре, вместо да чукам на вратата, самият аз да вляза и да се уверя, че си готов, преди да го пусна вътре? Много бих искам да видя лицето му, когато те зърне!

— Чудесно. Точно така ще направим.

След като Брайън отново излезе от стаята, Джим се приближи до огнището, наведе се (при това доста, заради ботушите) и извика в комина:

— Хоб, би ли дошъл тук? Искам да говоря с теб.

— Да, милорд — изцвърча весело тънко гласче и Хоб изскочи от огнището. Той изгледа Джим с втрещен поглед и веднага се шмугна обратно в комина.

— Хоб! — извика Джим след него, несръчно навеждайки се още по-напред, за да може гласът му да стигне до края на комина. — Върни се! Не обръщай внимание на вида ми. Това съм аз, сър Джеймс. Лицето ми е грозно заради дегизировката.

Не последва отговор. Джим продължи да говори в комина и да уговаря духчето да слезе долу. Катарамата на колана му упорито се опитваше да пробие дупки в корема му по посока на гръбнака. Поради неудобната поза почти не му остана дъх. Накрая все пак от комина се чу тих отговор:

— Ти не си милорд Джеймс — гласът на Хоб трепереше. — Ти си джин.

— Не съм джин. Аз съм демон, тоест аз съм лорд Джеймс Екерт, когото ти познаваш много добре и само се преструвам, че съм демон. Знам, че изглеждам като чудовище, но това е само външно. Хайде, Хоб, слез долу! Трябва да поговорим. Време е да се справим с хората, които нападнаха този замък и ти играеш основна роля в плана. Слез долу и ще го обсъдим.

Духчето подаде върха на главата си изпод ръба на огнището. Отне му почти минута, преди да покаже цялото си лице.

— Ако наистина си милорд Джеймс, тогава ми кажи какво име ми даде преди време?

— Нарекох те Официален хобгоблин на Малънконтри и продължавам да те наричам така. Никой друг на света не знае това име.

Бавно и боязливо Хоб се измъкна от комина. Джим внимаваше да не прави резки движения.

— Ако наистина е така, както казваш, какво искаш от мен?

— Искам да направиш това, за което вече говорихме — отвърна Джим. — Сър Мортимър ще дойде всеки момент и аз ще сляза долу с него, за да ме представи на хората си. Няма да се издавам, че съм сър Джеймс. Не искам войниците да се страхуват от мен и от вида ми, а да повярват, че ще им помогна и ще се сражавам на тяхна страна.

— Изглеждаш ужасно! — каза Хоб, приближавайки се бавно. — Сигурен ли си, че си ти?

— Разбира се, че съм сигурен. Вече сме готови и трябва да тръгваме, защото слънцето скоро ще изгрее. Искам ти да се заемеш с дима, така че да започне да се вие от корабите след петнадесет-двадесет минути. Пиратите може да не го забележат веднага.

— Вече съм приготвил пушека — отвърна Хоб, вече по-смело. — Не беше трудно. Какво друго да направя?

— На първия етаж, където са се събрали всички хора на сър Мортимър, има огнище. Можеш ли да влезеш в този комин, да се спуснеш по него в огнището и да слушаш какво си говорим? Непосредствено преди да започнем атаката искам да избързаш напред и да вдигнеш дима над корабите. Вероятно всички ще излезем от замъка, но ти изчакай докато сами забележим дима, а пиратите се втурнат към лодките си, за да гасят въображаемия пожар. Колко време ще ти отнеме да стигнеш от първия етаж до корабите и да вдигнеш дима?

— Почти никакво — отвърна Хоб. — Щом ти и останалите излезете отвън, аз ще вдигна пушека нагоре. За съжаление не мога да накарам мъжете в селото да го забележат по-бързо.

— Няма значение. Не съм очаквал… — някой задраска по вратата.

— Брайън? — извика Джим. — Можеш да влезеш. Аз ще съм изчезнал, защото имам няколко магически ангажимента, но демонът те очаква. Предупреди ли сър Мортимър какво ще види?

— Да — отвърна Брайън. — Искаш ли първо да вляза сам?

— Да, ако обичаш. Надявам се, че сър Мортимър ще бъде така любезен да почака за момент. Преди да тръгна трябва да ти кажа нещо, което не е свързано с плана.

Вратата се отвори и Брайън влезе в стаята. Джим му махна да се приближи и му прошепна:

— Брайън, като демон ще говоря с друг глас. Нека това не те притеснява. Можеш да кажеш на сър Мортимър, че след като сме разменили няколко думи, аз просто съм изчезнал. Смятам, че това ще свърши добра работа.

— Несъмнено.

— Тогава го покани да влезе.

Брайън отиде до вратата и се обърна към сър Мортимър, който стоеше отвън. Високият рицар влезе, видя дегизирания като демон Джим, спря, отвори уста, после я затвори и за малко не посегна към меча си.

— Аз съм непобедим! — изрева Джим, с глас, който бе цяла октава по-нисък от обичайния му тембър. Постара се да звучи злокобно. — Никой не може да ми се опълчи и не приемам заповеди от никого, но ще ти помогна в битката. Сега можеш да ме заведеш там, където чакат останалите.

Сър Мортимър си възвърна самообладанието и част от нормалния тен на лицето. Ръката до меча бавно се отпусна и домакинът каза с хладен тон:

— В такъв случай, демоне, последвай ме!