Драконът и джинът

Глава 26

— Джеронд — започна Брайън. — Той е остарял и се е променил, но си спомня как навремето търсех хобгоблини и се заклещих в един от комините на Малвърн… той ми заговори за случката, преди аз изобщо да спомена за замъка…

— И какво от това? — сърдито отвърна Джеронд и гневно изгледа слугата. — Той може да си спомня каквото си иска, но не е моят баща! Би трябвало да ми вярваш, Брайън, че все пак мога да разпозная баща си! Този мъж не е сър Джефри де Чени!

Брайън вдигна рамене и погледна безпомощно Джим и Анджи.

— Миличка… — каза мъжът и протегна ръце напред, но Джеронд се дръпна.

— Баща ми никога не ме е наричал „миличка“! Назад! — извика тя и изведнъж измъкна от дрехата си малък, но несъмнено остър кинжал. Мъжът замръзна, като че ли бе вързан с изпъната до крайност верига.

— Брайън, къде намери този самозванец? — попита Джеронд, стискайки ножа в ръка.

— Джеронд… — Брайън явно не знаеше какво да каже и отново погледна Джим, Анджи и мъжа, който бе наречен „самозванец“.

— Щом този тук е самозванец, тогава положението се усложнява неимоверно — каза Джим. — Джеронд, налага се всички добре да помислим, и то бързо. Би ли махнала ножа? Дори и това да не е сър Джефри, едва ли той е виновен за създалата се ситуация.

Джеронд с неохота прибра ножа обратно в дрехите си, а Джим се обърна към „самозванеца“.

— Ти ли си сър Джефри или не?

— Аз съм сър Джефри! — отвърна мъжът, а Джеронд изсумтя презрително. — Дъщеря ми…

Изведнъж гласът му секна и той заби поглед в пода.

— Няма полза — каза мъжът с глух глас. — През последните дванадесет години всеки ден чакам смъртта. Сега тя дойде и видът й няма значение.

— Откъде научи нещата, които са известни само на сър Джефри? — попита Джим.

— Самият Мурад Богатия ми ги каза — отговори мъжът с отчаяно изражение. — Някога бях рицар и се казвах сър Ренел де Оуст. Тогава бях човек и рицар, но след дванадесет години робство от мен не остана нищо, нищо!

— За бога, Джеронд! — намеси се Анджи, защото Джеронд продължаваше да гледа сърдито. — Имай милост към този човек. Това може би е първият му и единствен шанс да избяга…

Тя се обърна към Джим.

— Откъде онзи, Богатия, знае тези неща? Може би крие тук някъде истинския сър Джефри?

— Мога да ви кажа само — отговори сър Ренел с тъжния си глас, — че за трите години, прекарани тук, не съм виждал друг, който като мен някога да е бил рицар. Кълна се в това, което бях някога!

Джим, чието съзнание бе обременено с разсъждения върху неразрешимите проблеми, последвали арестуването им в ресторанта, изведнъж усети ума си кристално бистър и разтоварен от големите и малките неприятности, които му се бяха случили до сега. Усещането бе подобно на внезапното осъзнаване на приближаващата опасност, когато ума и тялото се съединяват в бойна готовност.

Същото нещо му се бе случило като студент по време на сесия. Явяваше се на изпит по физика и половината време се бе взирал във въпросите от теста, без да може да отговори на нито един от тях. Струваше му се, че е изправен пред плътна стена, в която никога не е имало и няма да има пролука. После изведнъж настъпи просветлението и стената бе разрушена. Всичките му знания, придобити през семестъра, отново изплуваха в ума му и въпросите от теста му се сториха детински лесни. Сега се бе случило същото.

— Хоб — каза той.

— Да, милорд.

Джим погледна духчето. Двата хобгоблина, седнали върху реещите се из стаята струи пушек, си приличаха като две капки вода. Единствената разлика бе в това, че Хоб изглеждаше весел и седеше гордо изправен, докато хобгоблинът на Малвърн не само бе по-дребен, но и се бе свил на топка с надеждата никой да не го забележи.

— Ще ни представиш ли приятеля си? — попита Джим.

— Това е Хоб от Малвърн, милорд.

Духчето от Малвърн се сви още повече.

— Добре. Можете ли вие двамата да отидете в градината? Там има един фонтан. Донесете ми вода от него в някакъв съд, например дълбока чиния.

— Разбира се, милорд. Ще ти донесем вода, но не мисля, че в градината има чинии.

— Тогава намерете нещо с формата и размерите на чиния.

— Това е лесно — кимна Хоб и се завъртя заедно с дима си. Духчето от Малвърн го последва и двамата изчезнаха зад завесата към градината.

— Защо искаш да ти донесат вода? — попита Анджи. — Да не си жаден?

— Не, не съм жаден… — отвърна Джим, но преди да довърши изречението, двата хобгоблина влетяха обратно в стаята и донесоха водата в паница, направена от… от пушек. Джим изглеждаше силно изненадан, но каза:

— Сложете я на пода. — Наоколо нямаше друго подходящо място. Хоб постави паницата върху килима, а Джим коленичи и се взря във водата.

— Служи за гадаене — поясни той. — В Англия използваме кристални топки или огледала, а тук си служат с вода. Брайън и аз наблюдавахме как един магьосник в Триполи гадае по този начин. Щом той може, аз също мога.

Гадаенето изискваше разход на магическа енергия, която Джим се стараеше да пести, но нямаше друг начин да изпълни плана си. Съсредоточи се върху водата и си представи стаята, в която бяха преди малко и в която вероятно още седяха Байджу, Ибн-Тарик и Мурад с Келб.

Върху подвижната повърхност на течността се появи образът на стаята. Тя беше празна, не се виждаха нито хора, нито кучета.

— Аз нищо не виждам — вметна Анджи, която любопитно надничаше през рамото му.

— Не би трябвало — отвърна разсеяно Джим. — Ти не владееш магията.

— О, разбира се — каза Анджи — Колко съм глупава! Едва ли някога ще мога да овладея подобно сложно нещо.

Тя се отдръпна и отиде при завесите. Погледът й бе толкова гневен, че би могъл да пробие дупка в плата.

— Какво? — попита Джим, все още с раздвоено внимание. Знаеше, че Анджи току-що е казала нещо важно, но той не го бе чул. Върна се към гадаенето и се опита да види образите на Байджу и Ибн-Тарик, независимо от мястото, на което се намираха.

В купата се оформи нова картина. Тя представляваше стая, не много по-различна от първата, но с повече мебели. Ибн-Тарик говореше нещо, Байджу го слушаше, а Келб ги наблюдаваше.

— Добре — промърмори Джим и веднага започна да издирва образа на Мурад и настоящото му местоположение.

Изведнъж си спомни, че кафявото куче, което със сигурност беше Келб, гледаше само него и Брайън. Този спомен засили у Джим подозрението, че цялата тази сцена с Мурад и сър Ренел, представящ се за сър Джефри, е била разиграна само за да заблуди Джим и Брайън. Сър Ренел им бе показан така, както измамник-картоиграч пробутва определена карта на човек, който си мисли, че я е взел случайно от масата.

Най-важното сега бе да открият къде се намира самият Мурад. Джим отново се съсредоточи върху водата и в нея пак се оформи нов образ. Джим видя Мурад, който лежеше на легло, съставено само от дюшек, поставен на пода на стаята. Обстановката не бе богата, а дюшекът не бе дебел и не повдигаше Мурад на повече от два фута над земята.

— Хоб… и Хоб от Малвърн — каза Джим. — Елате и погледнете във водата. Искам да ви покажа нещо.

Нещо в ума му прещрака и му подсказа, че ако се съди по последната й реплика, Анджи е крайно недоволна от нещо.

— Анджи, ако искаш да видиш как изглеждат нещата във водата, ела и погледни. Направих една от картините видима за всеки.

— Не, благодаря — отвърна Анджи, без да се обръща. Все още бе страшно ядосана на Каролинус, Джим, Брайън… и дори донякъде на Джеронд. Джеронд знаеше причината за гнева й и като приятелка трябваше да покаже поне малко съчувствие.

После се сети, че ако Джеронд направи това сега, ще се развика и на нея. А пък Джеронд никога не оставаше длъжна в такава ситуация. Всичко това бе направо смехотворно. Анджи усети, че се усмихва и гневът й се изпарява.

„Джим не разбира“, помисли си тя. „И никога няма да разбере.“ Обърна се, отиде при Джим и се наведе над водата.

— Кой е този мъж с брадата? — попита Анджи.

— Един, който се нарича Мурад Богатия — отвърна Джим. — Той притежава тази къща, в която се намираме. Хоб, можете ли двамата с Хоб от Малвърн да отидете до отвора в стената, която е зад мен? През него влязох тук. Не огледах подробно, но ми се струва, че стената в достатъчно дебела и в нея има проход. Цялата къща е пълна с такива проходи. Можете ли двамата да проучите и да разберете как се стига до стаята, в която се намира мъжа, когото виждате във водата?

Двете духчета се вторачиха в образа на Мурад.

— Не виждам защо не — каза Хоб. — Приличат на комини, само че не са насочени нагоре, а настрани.

— Бързо ли ще откриете мъжа? — попита отново Джим. — Той сега е сам и аз искам да стигнем до него докато е сам и възможно най-бързо. Добре ще бъде, ако намерите маршрут, по който няма да се сблъскаме със слугите. Те също използват проходите.

— Няма нужда хобгоблините да търсят пътя — намеси се сър Ренел. — Аз го знам. Това е една от стаите в покоите на Мурад. Там той често си почива за около час. Ще ви заведа, а ако срещнем други прислужници, ще отклоня въпросите им.

Джим се обърна към Брайън:

— Какво мислиш, Брайън? Ако останем насаме с Мурад, ще научим повече за положението, в което попаднахме. Предлагам да опитаме да се доберем до него и да го разпитаме.

— Идеята е отлична — кимна Брайън. — Но аз ще вървя първи, дори и сър Ренел да показва пътя.

Той тръсна леко ръка и ножът от ръкава се озова в юмрука му, после погледна към двете жени. Джеронд също извади своята кама с бързината и ловкостта на фокусник. Анджи бе по-бавна, ножът й бе по-малък, но също бе добре скрит в облеклото. От своя страна Джим бръкна под източната си дреха и в чорапите, които Анджи му бе изплела по западен маниер. Там бе скрит нож, който в Шотландия наричаха skean dhu. Имаше късо острие, широко при дръжката, но силно изтънено към върха и бе изключително удобен за държане.

— Не сме отлично въоръжени — обобщи Брайън, — но съм сигурен, че ти, Анджела и ти Джеймс няма да се колебаете да използвате ножовете си, ако се наложи. Из тъмните коридори вероятно ще срещнем прислужници.

— Бъди спокоен, Брайън — кимна Джим. — Сър Ренел, покажете ни пътя.

— Бог да ви благослови, сър Джеймс, задето говорите с мен като с равен! — каза сър Ренел. — Аз единствен нямам оръжие, но ще се постарая да свърша поне едно добро дело, преди да умра. Ще стане по-бързо, сър Брайън, ако аз водя. Аз знам пътя, за разлика от вас. Ако се усъмните в мен, можете да използвате ножа си.

— Честно казано, недоверчив съм — отвърна Брайън. — Ако по-нататък оправдаете доверието ми, може би ще ви дам оръжие.

— И мога да умра в бой!? Бог ми изпраща тази възможност. Последвайте ме!

Сър Ренел ги поведе през прохода между двете стаи и докато преминаваха, Джим видя, че стената е много по-дебела, отколкото той си мислеше и изключително солидна. Сър Ренел се отклони в дясно и натисна леко друга плоча, която откри пътя към друг тъмен проход. Той бе толкова тесен, че най-добре бе да вървят в колона по един.

— Хоб? — обърна се назад Джим. — Тук ли сте? Вие, хобгоблините, виждате добре в тъмното, нали?

— Да, милорд — чу се гласът на Хоб, — виждаме отлично.

— Брайън — каза Джим, — предлагам да пуснем духчетата да вървят на около петнадесет фута напред и да ни предупреждават за наближаваща опасност. Те се движат безшумно и не се забелязват в тъмнината. Дори и да стигнат проход, осветен с факли, пак няма да се забележат.

— Съгласен съм — отвърна Брайън.

Джим усети леко раздвижване на въздуха покрай ушите си, което означаваше, че минават хобгоблините със своя пушек. Колоната продължи напред бавно и пипнешком. След време тръгнаха по-бързо, тъй като сър Ренел крачеше с увереността на човек, който е свикнал да минава оттук.

След известно време напред се появи светлина и се озоваха в по-широк коридор, осветен от факли. Прекосиха го, без да срещнат никого, после сър Ренел ги поведе из истински лабиринт от завои и коридори, всичките осветени и безлюдни. Изведнъж обаче Хоб долетя до Джим и прошепна в ухото му:

— Човек!

— Брайън… — започна Джим с глас, достатъчно силен, за да го чуе приятелят му, но бе прекъснат от някакъв човек, който внезапно изскочи пред тях и почти се сблъска със сър Ренел.

— Неверник! — възкликна мъжът. — Какво правиш с тези…

— Не питай! — отвърна сър Ренел с твърд тон. — И забрави, че си ни виждал!

Слугата ги изгледа, после бързо мина покрай тях с глава, извърната към стената.

— Трябва да побързаме — обади се сър Ренел от началото на коридора. — Той ще мълчи известно време, защото аз съм слуга на прислужниците и обикновено не говоря с никого. Ще си помисли, че съм толкова нахален, защото изпълнявам заповеди. Но рано или късно ще каже на някого и новините ще стигнат до ушите на всички и най-вече тези на Мурад.

Сър Ренел ускори крачка, останалите също забързаха. За щастие, коридорът бе осветен и нямаше опасност да се сблъскат или да се спънат. Тъкмо достигнаха поредната факла, когато сър Ренел спря и вдигна ръка.

— Тук ще завием надясно — каза той. — Нататък няма осветление, но от двете външни страни на коридора има хора, така че пазете тишина. Много сме близо до стаята, в която е Мурад.

Завиха и сър Ренел спря пред една монолитна на вид стена. Отвори я с едно докосване и влязоха в стаята, където би трябвало да се намира Мурад. Щом прекрачиха прага, входът автоматично се затвори зад гърба им. Сър Ренел, Джим и Брайън се спогледаха. После Джим се зае да проучи обстановката.

Намираха се в стаята, която бяха видели в купата с вода. В страни имаше арковидна врата с пердета, откъм която се носеше портокалово и лимонено ухание.

— Ще се наложи да го събудим — каза Джим, поглеждайки към Мурад.

Той се приближи към леглото, протегна ръка и хвана рамото на спящия. Пръстите му изненадващо потънаха в плата, сякаш там нямаше нищо. Джим придвижи хватката си нататък и изведнъж напипа нещо, което повече приличаше на рамо. Поглеждайки под брадата, забеляза, че вратът, в сравнение с останалото тяло, е доста тънък. Джим хвана здраво рамото и го разтърси.

Мурад отвори очи и извика:

— Кой… какво — изправи се в леглото с пъргавост, нехарактерна за толкова пълен човек. Огледа присъстващите и очите му се разшириха, щом съзря Джеронд.

— Джеронд! — възкликна домакинът, като че ли само тя присъстваше в стаята. Погледът му се обърна към сър Ренел.

— Защо я доведе тук? — извика Мурад.

— Защото си спомних какъв бях някога — отговори сър Ренел.

— По дяволите! — изръмжа фалшивият Мурад или истинският сър Джефри. — Все още имах шанс, ако ти си бе изиграл ролята!

Той скочи от леглото и се изправи, извисявайки се над сър Ренел.

— Говори и прави каквото искаш — отвърна сър Ренел и безстрашно вдигна очи. — Бях забравил кой съм, но отново си върнах изгубеното, като ги доведох тук, при теб. Сега прави каквото искаш.

Сър Ренел се извърна настрани с безразлично изражение. Истинският сър Джефри примигна, после погледна Джеронд.

— Дъще… — прошепна и пристъпи напред.

Джеронд се отдръпна. Лицето й сякаш бе от камък, а гласът — от лед:

— Ти имаш гласа и маниерите на моя баща, но съм ти дъщеря, само по грешка на природата! Ти, който хокаше сър Ренел за това, че ни е довел тук, поглеждал ли си се скоро в огледалото? Представляваш жалка и грозна картина. Значи накрая намери богатството, което търсеше. Станал си мюсюлманин и несъмнено живееш щастливо със своя харем и всички други пороци, характерни за неверниците.

— Джеронд, изслушай ме…

— Не искам да ви слушам, сър! — отсече Джеронд и отстъпи още една крачка назад. — Искам само да върнете жалкото си тяло в Англия, да се облечете като английски рицар, да се престорите на християнин и да ми дадете благословията си да се омъжа за сър Брайън Невил-Смит! След това можете да се върнете тук, при харема си!