Драконът и джинът

Глава 5

Джим и Анджи чуха как по стълбите бързо изтрополиха леки стъпки и Джеронд изскочи на покрива с копието на часовоя в едната ръка и гол меч в другата. Изгледа ги ядосано и каза:

— Вие, дракони, сте сбъркали замъка. Сигурно търсите Малънконтри, който е на дванадесет мили на запад оттук — и тя посочи с меча.

— Това сме ние, Джеронд — каза Джим, задействайки обратната магия. В момента, в който изрече тези думи, той и Анджи си възвърнаха човешкия образ и човешките дрехи. Очите на Джеронд се разшириха, а оръжията се отпуснаха в ръцете й. След дълъг миг мълчание тя каза:

— Вие двамата? И ти ли си дракон, Анджи?

— Днес Джим ме превърна за първи път — отвърна Анджи със самодоволна нотка в гласа си. — Много е забавно. Но какво, за бога, си мислеше, че можеш да направиш срещу два дракона, въоръжена само с копие и меч?

— Щях да ги накарам да съжаляват, че изобщо са дошли тук! Ако бяха истински дракони, разбира се. Значи, Джим те превърна и решихте да се отбиете?

— Така или иначе щяхме да ти дойдем на гости. Просто решихме да летим дотук, вместо да яздим. Така е по-бързо — отговори Анджи.

— Много мило от ваша страна, че сте дошли да ме видите… — започна Джеронд, но стъпките на два чифта крака я прекъснаха. От отвора за стълбището излезе висок чернокос мъж с дълъг нос. Това беше Бърнард, началника на стражата в замъка Малвърн. Бърнард влачеше за яката избягалия страж и сега го изправи пред Джеронд.

— Да го обеся ли, милейди? Напуснал е поста си и е отстъпил пред врага като най-голям страхливец.

— Предполагам, че да — процеди през зъби Джеронд, — въпреки че добри войници се намират трудно… От друга страна, той едва ли е добър войник, след като няма смелост да се бие…

При тези думи бившият страж така се сгърчи, че Бърнард го задържа изправен с голямо усилие. Джим побърза да вземе думата.

— Джеронд, бих искал да се застъпя за този войник. Спуснахме се много бързо и той ни видя в последния момент. Мисля, че е напуснал поста си, подтикнат от чувството, че е негов дълг преди всичко да те предупреди и предпази. Затова и си е позволил да наруши заповедите.

— Той е прекалено тъп, за да сети за подобно нещо — каза Джеронд, измервайки с гневен поглед полуприпадналия страж, когото Бърнард стискаше здраво за врата.

— Напротив! — бързо се намеси и Анджи. — Аз също те моля, Джеронд. Сигурна съм, че преди да хукне по стълбите го чух да казва нещо като „Трябва да спася господарката!“.

— Така значи! — възкликна Джеронд. — Едва ли… Добре, Бърнард, отведи го и изпрати друг войник на пост тук. Колкото до този, остави го без храна три дни. Така ще се научи да изпълнява първо дадените му заповеди.

Бърнард повлече надолу радостния войник, а Джеронд отново се обърна към Анджи и Джим:

— Защо не слезем в покоите ми? Малко е разхвърляно, за което се надявам да ме извините. Разбира се, после ще отидем и в Голямата зала, но ми хрумна, че може би ще искате първо да поговорим насаме. Впрочем, аз също възнамерявах да ви навестя в Малънконтри.

Тримата слязоха по стълбите. Покоите на Джеронд в Малвърн бяха уредени по всички средновековни стандарти и за разлика от спалнята на Джим и Анджи в Малънконтри нямаха удобни нововъведения. Но и тук имаше голямо огнище с хубав огън в него, пък и Джеронд лично се бе убедила в предимствата на остъклените прозорци на Малънконтри и веднага, след като се бе сдобила с пари, бе остъклила и своите. Все пак стаята изглеждаше неуютна в сравнение с тази в Малънконтри, въпреки че на Джим му се струваше, че това чувство идва от факта, че столовете не бяха тапицирани, а подът не бе отоплен, като в неговия дом.

Огънят хвърляше ярки отблясъци. Леглото беше необичайно голямо, с четири високи колони, поддържащи балдахин с плътни тежки завеси. Тези завеси осигуряваха на спящите средновековни благородници значителна защита от нощния студ.

По отношение на обучението на прислугата обаче двата замъка бяха равностойни. Малко след като седнаха в спалнята, на вратата се почука и след като получи от Джеронд разрешение да влезе, един слуга внесе сладкиши, вино и вода и попита дали господарката ще желае да бъдат сервирани.

Естествено, Джеронд се съгласи (нали имаше гости) и храната бе поставена на масата.

— Не ни безпокойте, освен ако не избухне пожар — нареди строго Джеронд.

— Да, милейди — отговори прислужникът и се оттегли с поклон.

Смесиха виното с водата, и отпиха от получения коктейл и хапнаха от сладкишите. После Джеронд започна разговора:

— Както вече казах, възнамерявах скоро да ви посетя. Но вероятно ще е най-добре първо вие да ми кажете защо искате да ме видите.

— Не, не — каза бързо Анджи, — ти говори първа, Джеронд.

— Ами… — продължи колебливо Джеронд, с поглед, сведен към масата. — Не е моя работа да говоря вместо сър Брайън. Той е рицар и джентълмен и може да говори сам за себе си. Без съмнение той ви е казал, че по един определен въпрос няма нужда от повече разговори. Точно този въпрос обаче бих искала да обсъдя с вас.

— Изплюй камъчето, Джеронд — каза Джим.

— Понякога се изразяваш по много странен начин, Джеймс. Все пак, схванах мисълта ти. Наистина ще изплюя камъчето, тъй като именно заради това исках да се срещна с вас. И двамата знаете, че Брайън и аз сме сгодени.

— Едно от първите неща, които направи Брайън при запознанството ни, бе да ми покаже кърпата с твоя монограм, която ти му бе дала — кимна Джим.

Очите на Джеронд се насълзиха.

— Такъв си е Брайън. Когато се срещнахте за пръв път, за какво си говорихте?

— Говорихме за нашите дами. Аз му казах, че обичам Анджи и Брайън отвърна, че това е съвпадение, защото и той бил влюбен в теб.

— Така ли каза? — Джеронд сияеше. — Но не сте влизали в двубой, нали?

— Не. Отначало ситуацията беше малко неловка, защото аз бях в драконово тяло, от което не можех да изляза, но когато си възвърнах човешкия облик станахме истински приятели. Така че не бихме могли да влезем в двубой помежду си. Още от първия миг разбрах, че близостта между теб и Брайън не е нещо временно.

— Така е. Любовта ни продължава по-дълго, отколкото мислиш. Всъщност, има я откакто аз и Брайън се помним.

— Познаваш Брайън отдавна, нали? — попита Анджи.

— В действителност, с Брайън се познаваме цял живот — отговори Джеронд, — въпреки че не сме роднини. Майка му почина малко след раждането му, близки съседи сме, а и бащите ни бяха много добри приятели, почти като братя. Така че двамата с Брайън израснахме заедно. Аз почти не ходех в замъка Смит, но той ни гостуваше през цялото време.

Анджи я погледна с жив интерес.

— Не е ли странно? — продължи Джеронд. — Сякаш нещата не можеха да се развият по някакъв друг начин. Бащата на Брайън беше в много близки отношения с братовчедите си Невил от Раби. В този смисъл беше съвсем естествено, че натрупа състоянието си като им правеше различни услуги. Така или иначе, по тяхна заръка бащата на Брайън пътуваше много, особено на континента. Фамилията Невил има връзки навсякъде, най-вече във Франция и Италия. Когато баща му беше на път, Брайън живееше тук, в Малвърн.

— В такъв случай сигурно е бил по-близък с твоя, отколкото със собствения си баща — предположи Анджи.

— Не съвсем, защото и моят баща често пътуваше. Но прислугата в Малвърн беше отлично обучена. След като майка ми почина, когато бях на седем години, тук винаги имаше жени, които да се грижат за нас. Всичко беше изрядно, докато замъкът Смит беше… е, нали знаете какъв е сега. Нямаше друго място, освен Малвърн, на което можеше да бъде оставен Брайън. Сър Едмар Клейв и братовчедите му, които тогава живееха в Малънконтри, не бяха хора, на които може да се повери малко момче. Наоколо нямаше други подходящи домакинства, така че Брайън оставаше при нас и, както казах, израснахме заедно.

— На колко години бяхте, когато започна всичко? — попита Анджи.

— Видяхме се за първи път, когато аз бях на пет години, а Брайън на седем, въпреки че може да сме се срещали и като по-малки, което аз не си спомням. Както вече казах, помня, че го видях за първи път, когато бях на пет години. След това започнахме да прекарваме много време заедно всяка година. Станахме като брат и сестра и човек би си помислил, че е невъзможно да се влюбим един в друг.

— Въпреки това се влюбихте — каза Анджи.

Джим погледна през прозореца към изпъстреното с облаци небе, в което кръжеше див ястреб. В гласа на Анджи се прокрадна нотка, от която той винаги се боеше. Топлината на огъня и пълната чаша вино, която бе така глупав да изпие на екс, притъпиха съзнанието му и почти го приспаха. Опасяваше се, че разговорът ще приеме безсмислен обрат: „Нали твоят прачичо живее там? Чудя се дали не означава, че и някои от роднините ми също са живели там?“. Джим усети, че се унася и с голямо усилие задържа очите си отворени.

Джеронд кимна на Анджи:

— Ние самите отначало не осъзнавахме, че сме влюбени. Знаехме само, че като деца щом се разделяхме много, си липсвахме едни на друг, а когато се съберяхме, бяхме безкрайно щастливи. В онези дни се карахме и дори на няколко пъти се сбихме. Но въпреки всичко един ден се оказа, че сме влюбени. По-късно, когато аз пораснах, казах на баща си, че с Брайън възнамеряваме да се оженим. Това е истина, през един от онези редки периоди, когато той си беше у дома и успях да говоря с него.

— Толкова рядко ли си идваше? — попита Анджи.

— Той винаги отсъстваше, защото изпълняваше нечий поръки или друга задача, която би му донесла злато. Както вече споменах, моят баща и бащата на Брайън си приличаха по това, че все преследваха голямото богатство. Така или иначе, когато му казах какво изпитвам към Брайън, баща ми тропна с крак и се развика, че никога няма да ми разреши да се омъжа за Брайън и че трябва да сключа брак с херцог или принц. Това бе другата му грандиозна мечта и не го интересуваше факта, че не бих дала Брайън за никой принц на света.

Джеронд внезапно се обърна към Джим, който положи всички усилия да изглежда буден и заинтригуван от разговора.

— Точно за това исках да поговоря и с двамата, Джеймс. Брайън ми каза, че очаквате кралят да ви присъди попечителството над Робърт Фалън и че може да се наложи ти лично да се явиш пред Негово величество, заради което в момента не можеш да напуснеш Англия. Напълно те разбирам, Брайън също.

— Ами… — започна неуверено Джим. Чувстваше се крайно неловко. Без съмнение Брайън беше дълбоко засегнат от отказа на Джим да му помогне в издирването на бащата на Джеронд при Божи гроб, особено сега, след като бе известно къде точно се намира той. При тези обстоятелства да си остане у дома, дори с цената на едно приятелство, бе единственото разумно според средновековните стандарти нещо, което Джим можеше да направи. Земята и състоянието бяха всичко и придобиването им превъзхождаше по важност всичко останало.

Следователно здравият разум на Брайън се съгласяваше, че действията на Джим са правилни. Но въпреки всичко те бяха кръвни братя в буквалния смисъл — заедно бяха проливали кръвта си в не една битка. Истинският рицар, какъвто бе Брайън във всяко свое действие, би пренебрегнал богатството и земите на Фалън и би се притекъл на помощ на другаря си. Джеронд несъмнено споделяше чувствата и вижданията на Брайън.

— Ами… — повтори колебливо Джим.

— Джеймс, не мисли, че искам да оспоря решението ти — каза сериозно Джеронд. — В живота на всеки от нас често се налага да прави труден избор, сигурна съм, че подобно на Брайъновото, и твоето сърце е забило по-силно при мисълта за приключение при Божи гроб. А и ти винаги си бил готов да помогнеш на другар по оръжие. Сега обаче вероятно ще ти се наложи да решаваш много други въпроси, които те засягат, особено по отношение на управлението на имуществото на Робърт Фалън. Все пак, въпреки всичко те моля да обмислиш отново едно от решенията си.

— Всъщност, Джеронд… — започна Джим, но Джеронд отново го прекъсна.

— Не, Джеймс, изслушай ме, моля те!

— Разбира се — каза Джим и се почувства още по-неловко.

— Искам да ви кажа нещо, което не бих казала на никого другиго, освен на вас двамата. Мога да го направя, защото с Брайън сме много близки.

Джеронд се обърна към Анджела.

— Преди да срещна теб, Анджела, не бях имала близка приятелка. Не мога да понасям повечето жени. С изключение на някои по-възрастни дами, всички те са просто едни бъбриви и безхарактерни същества. Толкова са завладени от собствените си възгледи и са така твърдо убедени, че винаги са прави, че сигурно постоянно бих се карала с тях. Но ти си различна, Анджела.

— Ами аз… — каза Анджи.

С нотка на извратено задоволство Джим забеляза, че е така очевидно притеснена, както бе и той самият преди малко.

— Става дума за това да умеем да постигаме взаимно съгласие по даден въпрос — продължи Джеронд и отново се обърна към Джим. — Именно по този начин сте свързани ти и Брайън. Той никога не е имал близки приятели от своето съсловие, които да споделят възгледите му. Винаги се е състезавал с тях и винаги е бил по-добрият във всеки двубой. По тази причина малцина са хората, които уважава. Има такива, към които Брайън изпитва огромно уважение, заради по-високото им положение, като сър Джон Чандос, който е толкова по-възрастен и с такива заслуги във война и мир, че Брайън изобщо не може да се сравнява с подобен рицар. С всички останали достойни мъже, които би могъл да уважава, той трябва да се бие. Ти сам видя какво стана със сър Харимор на празненството у графа. Някой ден Брайън ще убие сър Харимор, освен ако преди това Хари не убие него. Въпреки всичко обаче, Брайън не се съмнява в бойните умения на Хари. Брайън може да харесва твоя стрелец Дафид ап Хицел, защото не е от благороден произход. Затова и не може да има никакво състезание между тях двамата. Брайън с радост ще признае, че Дафид ап Хицел не само е по-добър стрелец от всички други, но е и по-добър стрелец от него самия.

Джеронд за пореден път се обърна към Анджи:

— Не си ли чувала същите думи от устата на Даниел, Анджела? Не ти ли е казвала как Дафид не може да търпи някой равен в своето съсловие? Когато Даниел и Дафид заживели заедно с баща й Джилс О’Лоуд и неговите разбойници, Дафид, за да е в мир със себе си, постоянно се съревновавал с всеки един от дружината и дори влизал в двубой с двама едновременно.

— Знам за това — кимна Анджи и хвърли поглед към Джим.

— За първи път чувам, но не съм изненадан — каза Джим.

— Точно това искам да кажа. Сега вече държиш здраво, благодарение на добрия сър Джон Чандос, попечителството на Робърт Фалън в ръцете си. А Брайън замина съвсем сам.

Джеронд се поколеба за миг. После продължи:

— Брайън не очакваше да го последваш, дори и да знаеше, че въпросът с попечителството вече е уреден. Той никога не би те помолил за това. Ти значиш много за него, Джеймс. И си единствения човек, когото Брайън може да приеме като равен. Освен това ти си и единствения човек, на когото би разчитал, когато е в затруднение.

— Джеронд — започна Джим, — знаеш, че не владея добре оръжието. Брайън можеше да поведе със себе си дузина рицари или дори мнозина не благородници, които са много по-опитни в боя и биха му пазили гърба много по-добре от мен.

— Не е там въпросът, Джеймс! Вярно е — и ще ме извиниш, че ще ти го кажа направо — че ти вероятно никога няма да бъдеш нито добър ездач, нито велик майстор на някое оръжие. Няма да достигнеш дори средно равнище в някоя от тези дейности, но Брайън ти се възхищава неимоверно.

— Имаш предвид моята магия? Това стана случайно, Джеронд. Ако съдбата не ме бе превърнала в дракон, никога не бих станал чирак на магьосник, за да се занимавам с магия, която създадох случайно, без да искам. Всичко се дължи на случайността.

— Не — поклати глава Джеронд. — Не е това. Всички ние уважаваме смелостта и таланта ти, които те подтикват да изучават това странно Изкуство. Не, въпросът е там, че ти представляваш всичко онова, от което Брайън най-много се възхищава и го вижда само у теб и у сър Джон Чандос. Ти си preux chevalier4, истински джентълмен, който никога и при никакви обстоятелства не би изменил на рицарски си дълг.

— Джеронд… — каза Джеймс, чувствайки се съвсем безпомощен. Не знаеше как да приеме подобен комплимент. Всичко, което можеше да стори, беше просто да го понесе като бреме. Беше съвсем сигурен, че ни най-малко не се доближава до идеалната личност, за която говореше Джеронд и на която Брайън така се възхищаваше, но също така осъзнаваше ясно, че няма да помогне на Джеронд, ако започне да спори с нея точно сега.

— Затова се осмелявам, Джеймс, да те помоля да се съгласиш да настигнеш Брайън и да го придружиш през останалата част от пътуването му. Едва ли е стигнал по-далеч от остров Кипър. Мога да ти дам имената на хората, които Брайън познава там и като потърсиш тях, лесно ще го откриеш. Те са мъже, познати из целия остров. Умолявам те, Джеймс, не ми отказвай, без да помислиш над думите ми!

— Джеронд… — започна Анджи, но Джеронд продължи да говори на Джим и не й обърна внимание.

— Много е важно да бъдеш с него, докато търси баща ми. Брайън ще те послуша така, както не би послушал никого другиго. Знаеш, че е склонен да се отклони от пътя и при най-малкия шанс да участва в битка. С теб ще бъде по-уверен, но и по-разумен. Ти си по-мъдър от него. Да, добре ме чу, ти си по-мъдрият! Когато си с него, ще бдиш за безопасността му. И Брайън, и аз знаем, че няма да му измениш в което и да е изпитание. Затова те моля коленопреклонно да го настигнеш и да пътуваш с него!

— Ей, ей… — възкликна Джим и улови Джеронд точно навреме, преди да е коленичила пред него. От средновековна гледна точка в това нямаше нищо особено или нередно, но според възгледите му от двадесети век, молбата на колене караше Джим да се изпоти от притеснение.

— Джеронд, ще настигна и придружа Брайън. Именно това искахме да ти съобщим.

Тя го погледна и лицето й стана бяло като платно. За миг изглеждаше така, сякаш щеше да припадне, като войника, който преди малко едва не бе обесен. За щастие на Джим тя се държеше добре.

— Точно така, Джеронд — каза бързо Анджи и също я прегърна. — Джим реши да отиде. Нали така, Джим?

Тя се обърна към него, Джим току-що осъзна пълния смисъл на това, което бе казал.

— Разбира се! — отговори той възможно най-искрено. Леко пусна Джеронд и тя прегърна Анджи.

Лицето на Джеронд си върна цвета и тя скочи от стола. Целуна Джим, после и Анджи и се завъртя покрай тях, като в танц.

— Време е за вечеря! — радостно възкликна Джеронд. — Ще си направим истинско пиршество. Последвайте ме!

Вратата на спалнята внезапно се отвори и в стаята влетяха Бърнард и неколцина стражи с извадени мечове.

— Приберете оръжията, идиоти такива и изтичайте при готвача! Имаме двама гости за вечеря: лорд и лейди Екерт. Нека приготви и сервира най-отбраните и фини блюда. Ние слизаме след пет минути. Чухте ли, пет минути! Искам масата да е сложена и първото ястие да е сервирано. Тръгвайте!

— Тръгвайте! — изрева Бърнард към другите войници, които незабавно изчезнаха в коридора. — С ваше разрешение, милейди, с ваше разрешение, милорд, милейди.

Бърнард бързо се обърна, излезе и затвори вратата след себе си.

— Молим те да ни простиш, Джеронд — каза Анджи. — Трябваше да говорим направо, а не да те оставим да ни умоляваш.

— Какво значение има? — изчурулика Джеронд и направи пирует. — Така или иначе вие ми казахте това, за което мечтаех и се молех. Довечера в знак на благодарност ще изредя всички молитви по няколко пъти. Не съжалявам за нито една дума, която казах, нито за това, че не ви изслушах. Важното е, че ти, Джеймс, се съгласи. Ще го отпразнуваме!

— Ще трябва да ми разкажеш всичко, което би ми помогнало да го настигна и открия — каза Джим.

— Ще научиш всичко, което знам аз самата — отговори Джеронд. — По време на вечерята ще ти предам всяка дума на Брайън. Но… пътуването ще бъде трудно. Наистина ли искаш да отидеш?

— Разбира се!

— Тогава всичко е наред, дори и самото пътешествие да не е лесно — каза Джеронд.

— Не се безпокой. От моята гледна точка това пътуване не е нищо особено. Не забравяй, че съм магьосник.