Драконът и джинът

Глава 27

— Ти не разбираш! — повтори Мурад-Джефри. Той се разтършува из дрехите си и те се свлякоха на земята. Измъкна ръце от ръкавите и измежду множеството пластове плат и подплънки излезе висок, слаб, сивокос, гладко избръснат мъж, който наистина много приличаше на сър Ренел. Всичко, което оформяше масивното телосложение на Мурад (дори пухкавата бяла брада) лежеше на купчина на земята.

— Вярно е, че цяла Палмира ме смята за мюсюлманин — каза тихо сър Джефри, — но нямам харем. Ти не разбираш! Има толкова много неща, които не мога да ти обясня. Но, Джеронд, аз съм твоят баща и винаги съм бил такъв. Винаги съм те обичал и…

— Така ли? — подметна Джеронд.

— Но ти…

— Ти никога не си ме обичал! — извика Джеронд в пристъп на ярост. — Ти не ме забелязваше, докато не станах на единадесет години и вече можех да играя ролята на домакиня в Малвърн! Единадесет години, сър Рицарю, татко! Ти ме остави да върша работа, която би затруднила и възрастна и опитна жена. И аз се справях. А ти си идваше у дома и заминаваше, когато си пожелаеше, без дори да забележиш, че замъкът е в пълен ред и надеждно защитен, че земите раждат и че хората ни са верни. Всичко това бе моя заслуга, а ти дори не забелязваше!

— Правех го заради теб. Цял живот се стремях да постигна нещо за теб и за майка ти. Тя почина прекалено млада, но ти беше силна и млада, а аз имах амбиции и се опитвах да ги осъществя. Имахме нужда от пари…

— Ти имаше нужда от пари! Трябваха ти за стотиците ти начинания. Пари, с които можеше да отидеш където искаш и да се включиш във всяка безумна авантюра, която ще ти донесе богатство. Е, накрая намери своето богатство. Но прибра ли се с него при мен у дома? Не! Стоиш си тука, а твърдиш, че всичко това било за мен.

— Не разбираш! — повтори сър Джефри и се огледа безпомощно. Джим му съчувстваше донякъде, въпреки че му беше трудно да повярва на добрите му намерения. Обаче лицата на Брайън и Анджи бяха не по-малко строги от това на Джеронд.

— Не съм мюсюлманин. Все още съм християнин — каза сър Джефри.

— Тогава го докажи! — извика Джеронд. — Намери в това забравено от Бога място свещеник, изповядай му се, кажи му, че си ми баща и дай благословията си за брака ми. После застани до нас, когато свещеникът ни венчава. След това с радост ще те оставя на пороците ти.

— В Палмира няма християнски свещеник — отвърна сър Джефри.

— Тогава ще почакаме, докато мине някой, пътуващ с керван към мисията си! Ще се изповядаш, ще разрешиш да се оженим и ще се върнеш там, където си сега!

— Дори и да се появи свещеник, няма да мога да направя никое от нещата, които изброи. Повярвай ми, не мога да ти кажа защо. Не мога да сторя това, което искаш, както и не мога да се прибера у дома с теб. Джеронд, и аз копнея да зърна Малвърн.

Джеронд се изсмя горчиво.

— О, да. Не можеш да сториш нищо от нещата, заради които дойдохме до тук. Съжалявам, татко, но не мога да ти повярвам.

Тя посочи лявата си буза и попита:

— Виждаш ли този белег? Получих го, защото ти не беше в къщи, за да ме защитиш. Не си беше в къщи, за да водиш отбраната на замъка. Малвърн бе превзет, а аз бях в ръцете на човек, който каза, че ще ме обезобразява бавно, ден след ден, докато не се съглася да се оженя за него. След това, с помощта на подкупени от него членове на двора, щеше да обяви теб за заминал на Божи гроб, мен да ме спечели за съпруга, а Малвърн да му стане трофей. Аз не му се дадох, спасих замъка до твоето завръщане — когато и да бъде то. Направих го за теб, татко, а ти сега не можеш да направиш това, от което аз имам нужда!

Сър Джефри затвори очи. Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки и сега изглеждаше с двайсет години по-стар.

— Не мога нищо да направя, Джеронд, и не мога да ти обясня защо. Мисли си за мен каквото искаш. Това, което правя сега, е много по-добро за теб от онова, което искаш да направиш. Поне по този въпрос трябва да ми повярваш!

— Никога! — заяви Джеронд и му обърна гръб.

Анджи се приближи до нея и се опита да я прегърне през раменете, но Джеронд я отблъсна:

— Не сега, Анджела. Не сега. Не искам да те нараня. Можеш просто да постоиш до мен.

Двете стояха мълчаливо една до друга, с гръб към останалите.

Сър Джефри въздъхна, обърна се и започна да навлича отново гигантския костюм на Мурад.

— Почакайте малко, сър Джефри — спря го Джеймс. — Познавате ли ме?

— Не — отвърна сър Джефри с безизразен глас.

— Аз съм ваш съсед. Казвам се сър Джеймс Екерт и живея в Малънконтри.

Сър Джефри остави за миг дегизировката си и се обърна към Джим.

— В Малънконтри?

— Да. Взех го от същия зъл рицар, който беляза лицето на дъщеря ви. Аз съм близък приятел на сър Брайън и Джеронд. Същото важи и за съпругата ми лейди Анджела, която сега стои до Джеронд. Предлагам ви да размислите дали няма възможност да се измъкнете от капана, в който смятате, че сте попаднали. В Англия съм известен като Драконов рицар, защото мога да се превръщам в дракон. Всъщност съм и магьосник, ученик на Каролинус, когото би трябвало добре да познавате.

— Магьосник ли? — сър Джефри бе озадачен.

— Точно така. Не прахосвам магия на ляво и надясно, но съм в състояние да постигна повече от тези, които не са магьосници. Ако ни разкажете повече за това, което ви задържа тук, аз мога да сторя нещо, което вие не сте си и представяли, че е възможно и да ви освободя.

Сър Джефри замълча за миг, после поклати глава и се усмихна тъжно.

— Дори и магьосник не може да ми помогне.

— За рицар показвате малко смелост — отбеляза Брайън с леден тон.

— Не става въпрос за смелост, Брайън — каза сър Джефри. — Съществуват неща, срещу които е безсмислено да се опитваш да се бориш. Не можеш да се пребориш с бурята или пък със зимния студ, който призори може да те убие, ако си се изгубил в гората. Никой човек, никой рицар, никой магьосник не може да промени това.

— Да, но отвореното и будно човешко съзнание вероятно може — каза Джим.

Усети как започва леко да се ядосва.

— Будният ум — продължи той, — може да ти помогне да си построиш подслон в гората за през нощта. Може още да ти покаже къде да се скриеш от бурята или как да й избягаш, ако си в открито море. Вас, сър Джефри, ви е обзела единствената мисъл, че няма изход. Но друг, например аз, сър Брайън, Джеронд или съпругата ми или всички ние заедно може пък да измислим начин, който никога не ви е хрумвал. Помислете. Какво ще ви струва да ни разкажете защо не можете да заминете оттук?

— Ще ми струва единствената цена, която мога да платя — отвърна сър Джефри и погледна към Джеронд.

Джим проследи погледа му и видя как Анджи и Джеронд излизат през вратата и отиват в съседната стая.

Сър Джефри тръгна след тях, но направи само няколко крачки и спря. В очите му се появи внезапен блясък. Той понижи глас и каза:

— Ренел, отиди и ти в другата стая. Ще кажа нещо, което е само за ушите на сър Брайън и сър Джеймс.

— Отново съм човек, а не роб — отговори Ренел. — Няма да се подчинявам повече на ничии заповеди, дори и на твоите. Вече не се надявам да получа свобода, но поне ще умра като мъж. Ще остана и ще слушам.

— Тогава ще се изложиш на същия риск като двамата господа. Бих искал да говоря само с тях. Ако те помоля да излезеш, но не като Мурад, а като другар и стар приятел, ще ме послушаш ли?

— Вярно е — кимна сър Ренел. — Някога той и аз бяхме другари в една глупава авантюра — присъединихме се към последния кръстоносен поход с намерението да нагазим до коленете в златото и скъпоценните камъни на неверниците. В онези дни много си приличахме и хората ни мислеха за близнаци, въпреки че се бяхме срещнали случайно и нямахме роднинска връзка. Пътищата ни се разделиха и когато отново се видяхме, аз бях роб на пазара в Палмира, а той бе станал Мурад Богатия с бялата брада. Как бе постигнал това, не знам, но ме спаси от по-лоша участ и ме доведе тук.

Сър Ренел погледна сър Джефри:

— Все още съм ти благодарен за това, въпреки че не знам какви точно са били подбудите ти да го сториш.

Отново се обърна към Джим и Брайън.

— Той бе добър с мен, когато другите слуги не бяха наоколо и накрая ми предложи да се върна в Англия вместо него, да поема управлението на Малвърн и да приема името сър Джефри де Чени. Той щеше да ми помогне да избягам. Беше съставил план, но по някаква причина, която той не ми каза, планът стана неосъществим и бе изоставен. Минаха месеци, аз все така се надявах и тогава вие дойдохте. Сега знаете всичко, което знам и аз. Не ми е известно как се е превърнал в Мурад и каква магия е използвал за целта. Както виждате, дори няма брада. Можем да си сменим местата и ако той влезе в проходите между стените, останалите слуги ще си помислят, че съм аз. Защо да не мога да слушам, след като сме преживели толкова неща заедно?

— Съгласен съм — каза Джим. — Вие какво ще кажете, сър Джефри?

Сър Джефри вдигна безпомощно ръце.

— Вероятно няма особено значение. Остани, Ренел.

— Ще остана. Доколкото са ми останали сили, ще се сражавам за теб. Обещавам ти го.

— И аз ти обещавам същото — каза сър Джефри. — Ренел, ти си истински приятел. Не те заслужавам.

— Никой от нас не заслужава кой знае какво — усмихна се леко Ренел. — Да преминем по същество и да чуем това, което искаш да кажеш.

— Много добре — каза сър Джефри, понижавайки глас дотолкова, че Джим, Брайън и Ренел трябваше да се приближат, за да чуват. С ъгъла на окото си Джим видя как двата хобгоблина също се приближават и се обърна към тях.

— Не — каза Джим.

— Прости ми, милорд — отвърна Хоб и обърна струята си. — Да излезем ли?

— Не. Само стойте достатъчно далеч, за да не чувате разговора ни.

Двете духчета отидоха в другия край на стаята, а Джим се обърна към сър Джефри, който заговори тихо:

— Върху мен е наложено проклятие! То ще ме споходи, ако престана да изпълнявам заповедите на моя господар — Хасан Ад-Димри, Великият водач на асасините. Понякога се случва така (несъмнено заради някаква магия), че когато вървя по коридорите, през стените на къщата си, мога да изляза, но не в Палмира, а в Белия дворец в планините, където властва Хасан. Тогава знам, че ме вика, за да ми възложи задача. Познавам двореца така, както познавам тази къща. Знам къде да отида, за да го намеря, а щом го намеря, той ми заповядва и аз трябва да се подчиня.

— Защо? — попита тиха Брайън. — Щом единственото му оръжие е проклятието, може да го използва само веднъж и…

— Не е точно така! Проклятието беше върху него, а аз се съгласих да го поема в замяна на всичко това… — сър Джефри махна с ръка в страни.

— Как… — започна Брайън.

— Нека да продължа. Когато пожелае, Хасан идва тук. Слугите го виждат, но не знаят кой е. Тук той прави каквото иска и взима каквото иска. Харемът е негов, а не мой. Не съм се докосвал до жена, робиня или свободна, откакто се настаних тук. Това също е част от проклятието. Освен това мога да ходя в стаите, където лежат несметни богатства — злато, сребро и бижута, но не мога да ги пипна така, както и жените. Те принадлежат на Хасан.

— Как попаднахте под такова лошо влияние? — попита Брайън.

— Магията, с чиято помощ изглеждам като Мурад, всъщност е механизъм, чието построяване усвоих от един човек в Италия. Той правеше маски, дяволски костюми и други подобни, предназначени за религиозни празници. Беше много умен, но и аз се учех бързо. Когато си тръгнах, вече знаех как да се дегизирам като различни хора. Случиха ми се беди, след като с Ренел се разделихме в онази планинска битка…

Сър Джефри погледна за миг приятеля си, после продължи да разказва:

— След онази битка аз се върнах за малко в Англия, после бях на други места, но сега няма да говоря за тях. Накрая беше пътуването ми до тук. Въпреки доспехите и оръжията си бях в опасност. Все пак трябваше и да спя, така че бе въпрос на дни някоя сутрин да не се събудя, защото гърлото ми бе прерязано, а всичкото ми имущество — ограбено. Това щеше да е краят.

Сър Джефри направи пауза, после понижи още повече гласа си:

— Трябваше да мина за мюсюлманин, и то такъв, когото останалите мюсюлмани не само ще приемат, но и с когото ще имат полза да се договарят, вместо да го убиват. Бяха ми останали малко сребърни монети и скъпоценни камъни. С тях отидох в първия попаднал ми магазин, купих всичко най-необходимо и се скрих в пустинята. Там на спокойствие изработих съвършена кюрдска дегизировка. Добих външния вид на Мурад, когото вие вече видяхте. Използвах останалите пари, за да се представя за богат, но стиснат кюрдски търговец. Запътих се към Триполи, където се надявах да намеря приятели, да махна костюма и да заема пари, с които да отпътувам за Англия. По пътя керванът ми попадна на засада, устроена от асасините на Хасан и всички бяхме отведени в Белия дворец.

— И какво стана там? — попита Джим.

— Хасан ми предложи всичко наоколо — богатство, харема, властта, влиянието, ако в замяна аз приема върху себе си неговото проклятие. Бях изцяло в негова власт. Можеше да прави с мен каквото си поиска. Ако не се бях съгласил, сигурно щеше да ме убие. А и тогава глупаво се надявах, че ще намеря начин да се измъкна от проклятието. Грешах.

— И какво точно бе проклятието? — попита Брайън. — Какво става, когато то те порази?

— Това е единственото нещо, което няма да ви кажа. Такова проклятие никой разумен човек не би искал да понесе, камо ли да го предаде на друг. Ако се бях опитал да се изплъзна от проклятието, след като вече съм го приел върху себе си, то щеше да ме преследва до края на света и накрая да ме застигне. После щеше да се прехвърли и върху наследниците ми чак до седмо коляно.

— От къде един човек е успял да се сдобие с такава сила, че да проклина така? — замисли се Джим. — Ами Келб?

— Келб ли?

— Джинът. Не ми казвайте, че не знаете за него. Когато преди малко бяхме събрани всички в голямата стая, той излезе и седна до вас.

— Онова кафяво куче е джин? Мислех си, че е само куче, което има задачата да ме наблюдава от време на време. Подозирах, че е шпионин на Хасан, но не съм си и помислял, че е джин.

— Това е много интересно — каза Джим.

— Мога ли да попитам защо?

— Защото джинът е от Естествените, а те не притежават властта да създават проклятия.

Сър Джефри бе крайно изумен.

— Кажете ми нещо — продължи Джим. — Знаете ли дали в тази къща има място, от което веднага може да се отиде в Белия дворец? Можете ли да ме заведете до него?

Джефри се поколеба.

— Всъщност има две такива места, през които се минава последователно, за да се отиде в крепостта на Хасан. Да не би да искате да отидете в Белия дворец?

— Да — отвърна Джим. Думата отекна в тишината. Останалите се втренчиха в него.

— Джеймс, това едва ли е разумно! — каза Брайън. — Ние дори не сме въоръжени. Ако можехме отнякъде да си набавим мечове…

— Не мисля, че ще имаме нужда от мечове или каквито и да било други оръжия. Освен това възнамерявах да отидем само аз и сър Джефри.

— И да си сложиш главата в устата на лъва, без аз да мога да ти помогна в битката? — извика Брайън. — Никога!

— Тогава, щом и ти ще дойдеш, което е ненужен и глупав риск, трябва да ми се довериш във всичките ми действия. Няма да мога обаче да ти пояснявам постъпките си, когато отидем там.

— Джеймс, не са ми нужни обяснения — каза Брайън. — Но все пак ще е добре да имам меч.

— По пътя ще можете да се снабдите с мечове — предложи сър Джефри.

— Добре — кимна Джим. — Почакайте ме тук за минута.

Той излезе от стаята и отиде в съседното помещение.

— Анджела, Брайън, сър Джефри и аз ще ви оставим тук за малко. Искаме да проверим нещо по коридорите.

— Няма да стане — поклати глава Анджи. — Ако ще ходите някъде, аз също идвам с вас.

— Бройте и мен — обади се Джеронд.

— Ще станем голяма група — каза Джим. — Първоначалната ми идея в Белия дворец да отидем само двамата със сър Джефри се превърна в цяла експедиция. Ако дойдете с мен, главната ми грижа ще е да ви пазя. Не искам да ви вземам на онова място.

— Двете духчета ще ни пазят от опасности. Решено е, Джим!

Анджи посочи зад гърба на Джим. Той се обърна и видя любопитните лица на хобгоблините, яхнали пушеците си. Очевидно го бяха последвали до тук. Джим се предаде.

— Хобгоблини — каза той, — отиваме в крепостта на асасините.

— Разбирате ли? — попита ги Анджи.

— Не — отговори духчето на Малвърн. Това бе първата дума, която Джим чуваше от него.

— Аз ще ти кажа как да стигнем до там — обади се Хоб. — Ще ти хареса. Много е вълнуващо.

Хобгоблинът от Малвърн преглътна и кимна.

Джим се бе принудил да се съгласи. Често му се случваше и затова реши да не хаби повече енергия в битка с неизбежното.

— Елате насам — каза той и тръгна към другата стая.

Сър Ренел го чакаше там и каза:

— Убеден съм, сър Джеймс, че не сте възнамерявал да ме оставите тук?

Джим въздъхна мислено.

— Ни най-малко.

— Заприличахме на керван — промърмори Брайън.

— Аз също съм убедена, че Брайън не имал намерение да ме остави тук. Нали, Брайън? — попита Джеронд.

— Не, разбира се… — намръщи се Брайън. — Истински керван… — прошепна отново той, но толкова тихо, че го чу само Джим, който бе най-близо до него.

След няколко минути, въоръжени с мечове (включително и жените), всички тръгнаха из многобройните полуосветени тесни коридори, минаващи между стените. От време на време от началото на колоната се разнасяше гласът на Джефри и обявяваше, че са близо до целта.

— Да беше тук ловното ми копие — прошепна в тъмното Джеронд. Ловното копие бе любимото й оръжие — леко, но изключително ефективно.

— За съжаление, в тази къща няма ловни копия — отвърна баща й.

Известно време вървяха мълчаливо и достигнаха до нещо, с което вече бяха почти свикнали — гладка стена в края на коридора.

— Разбира се, вие можете да я отворите — обърна се Джим към Джефри.

Домакинът кимна, натисна стената на няколко места и част от нея се плъзна в страни, разкривайки абсолютно тъмно пространство.

— Последвайте ме — каза сър Джефри, пристъпи в тъмнината и веднага изчезна. Джим, Брайън и останалите направиха същото. Почувстваха се така, сякаш влизат в басейн с мастило. Дори въздухът вътре бе тежък, лепкав и почти втечнен.

— Не се страхувайте — чу се гласът на Джефри, — просто вървете напред.

Послушаха го и цялата група продължи да крачи слепешката. Изведнъж се озоваха в стая, наполовина по-малка от спалнята на Мурад и без никаква мебелировка — голи каменни под, таван и стени, осветени от помръкваща следобедна светлина, пропускана от една-единствена амбразура.

Джим се огледа, за да провери дали всички са тук. Цялата група бе на лице, включително и двете духчета.

Помещението нямаше врата, нито какъвто и да било изход. Стените бяха абсолютно гладки, с изключение на амбразурата.

— Как ще излезем от тук? — попита Брайън.

Джим се обърна към сър Джефри, за да му зададе същия въпрос и видя как домакинът му маха да се приближи към една от стените. Когато се приближи, забеляза, че в зида между два от квадратните каменни блокове, има цепнатина. Тя бе умело прикрита от един каменен блок, който бе леко издаден навън. Цепнатината можеше да се види само от определен ъгъл.

— Погледнете през цепката — каза сър Джефри и Джим го послуша.

През отвора се виждаше голямата квадратна стая с куполовиден покрив, в която Джим и Брайън се запознаха с Хасан в Белия дворец. Цепнатината явно бе разположена високо над пода и даваше отлична видимост. Прозорците на купола бяха осветени в розово от залязващото слънце. Вътре в стаята горяха факли, а в далечния край на помещението Хасан Ад-Димри разговаряше с Ибн-Тарик. Байджу, с вързани крака и ръце, седеше на пода близо до Хасан. Там бе клекнало и едно малко кафяво куче, което явно също участваше в разговора.

Когато магьосникът Абу Ал-Ксаир се бе явил пред Хасан, за да защитава Джим и Брайън (за съжаление, безуспешно), бе споменал пред Джим, че някой или нещо помагали на Хасан, че тук действала неведома сила, която Джим като магьосник от долен ранг, вероятно не може да усети. Тогава Джим не беше сигурен каква точно е тази сила, но сега ясно усещаше присъствието й в стаята.

Приличаше на хладно докосване, на натиск, извиращ от онази точка на стаята, която бе като вдлъбнатина в центъра на водовъртеж. Джим усещаше натиска като голяма, отворена ръка, която го притиска. Струваше му се, че почти може да я подуши — усещаше някаква странна, горчива миризма. Забеляза и друго изумително нещо — иначе добре осветената стая, като че ли бе започнала да се изпълва с множество странни, полуневидими сенки. Те не се прокрадваха само в ъглите, но и в средата на залата, движеха се напред-назад, някои бяха по-тъмни и плътни от други, но всички ставаха невидими, когато Джим се опитваше да се взре в някоя от тях.

Каквото и да значеше това, несъмнено ясна бе само позицията на центъра на водовъртежа на силата. Той бе разположен не в Хасан, а в Ибн-Тарик.

Кафявото куче изведнъж обърна глава по посока на цепнатината, през която Джим наблюдаваше и кучешкото му лице сякаш рязко се доближи до лицето на Джим. Той чу ясно как кучето каза:

— Наблюдават ни.