Драконът и джинът

Глава 19

Гласовете приближиха и по стъпалата слязоха четирима непознати мъже, придружени от водача на отряда, осъществил отвличането. Без да кажат дума, мъжете отключиха решетката, изтикаха Джим и Брайън навън и ги поведоха нагоре по стълбите. Преминаха по няколко дълги коридора и влязоха в голяма квадратна стая, чийто покрив бе оформен като купол с вградени в него стъклени прозорци, които пропускаха следобедната дневна светлина в помещението. В далечния край на стаята върху куп възглавници седеше някакъв мъж, който не помръдна, докато Джим и Брайън не се приближиха. Тогава вдигна едната си ръка и водачът, следван от четиримата мъже, излезе от стаята. Джим и Брайън останаха прави пред мъжа върху възглавниците.

Трудно бе да се определи възрастта му, но според Джим бе около петдесетгодишен. Изглеждаше леко пълен, но това впечатление може би се създаваше от позата, в която седеше мъжът — с кръстосани крака върху голяма тъмнозелена възглавница. Беше облечен в роба в почти същия цвят, а на главата си носеше бяла на цвят шапка, подобна на издута барета. Очите му бяха тъмни, веждите му сивееха, а лицето бе гладко избръснато. Приятно, благо, почти нежно и бащинско бе това лице, завършващо обаче със заоблена волева брадичка и здраво стиснати тънки устни, които рязко контрастираха с меките спокойни черти и им придаваха свирепо изражение.

— Е — започна непознатият, — най-сетне се озовахте при мен.

— Кой, по дяволите, си ти? — изръмжа Брайън.

Очите на мъжа бавно се фокусираха върху Брайън, после той отново заговори с равен тон:

— Знайте, че аз съм Хасан Ад-Димри, който преди време напусна родния си дом, за да обикаля от град на град с други като мен. С течение на годините хората започнаха да ми правят подаръци, да се покланят пред мен и да се вслушват в мъдрите думи, които изричах. Една нощ обаче при мен се яви един светъл ангел и ми прошепна в ухото следното: „Обръщам се към теб, който по право си владетел на целия свят. Наближава времето, когато Исмаил ще се върне, но пътят му трябва да се подготви. Затова ти отиди в планините и поеми управлението на хашашините в Белия дворец. Възроди изгубената им слава и ги прати по света, за да изкоренят бурените и сред правоверните, и сред неверниците и когато Исмаил дойде, ще види земята чиста и подредена, като добре поддържана градина“.

Погледът на мъжа се обърна към Джим.

— Вие и двамата сте неверници и твърдите, че издирвате трети неверник. Следователно сте като гнусна воня в ноздрите на всеки правоверен. Обаче ти, който се наричаш Джеймс, си по-лош от спътника си и от онзи, който търсите, защото ти си неверник-магьосник. Аз стоя в сянката на Аллах и съм под негова закрила, така че твоята магия не може да ми подейства. Не се страхувам от теб. Има обаче хора, дори сред правоверните, които проявяват слабост и грешат пред погледа на Аллах. Твоите заклинания може да им повлияят, да ги отклонят от правата вяра и да ги обрекат на вечна гибел. Следователно мой дълг е да не допусна да сториш подобно нещо. Моите деца, хашашините, които вие наричате „асасини“, ще съпроводят приятеля ти по неговия по-нататъшен път. Но ти ще бъдеш екзекутиран тук от истински вярващи, които са неуязвими за нечистите магии, които можеш да използваш срещу тях…

Мъжът прекъсна изречението си по средата, а по тона му личеше, че възнамерява още да говори. Погледът му се впери в пространството между Джим и Брайън. Те също се обърнаха да погледнат. Зад тях стоеше Абу Ал-Ксаир в червената си роба.

— Салам — каза Абу Ал-Ксаир.

— Салам алейкум — отвърна Хасан Ад-Димри.

Джим, чието съзнание все още бе зашеметено от мисълта, че стои на косъм от неизбежната смърт, изведнъж осъзна, че преводачът му не функционира. След миг обаче тази мисъл изчезна и бе заместена от облекчение. Нещата се оправиха сами. Всъщност чутите току-що думи бяха сред малкото арабски слова, които Джим знаеше. Представляваха обичайния тукашен поздрав, след който Абу Ал-Ксаир продължи да говори, но вече на разбираем за всички език.

— По волята на Аллах, правоверните могат да бъдат наранени само от други правоверни, независимо коя религия изповядват. Затова аз, който съм мюсюлманин и чиято вяра е чиста и искрена съм изпратен като представител на Магьосническото царство, за да се застъпя за неверника, когото ти искаш да екзекутираш.

— Не ме е страх от магьосници… — започна Хасан Ад-Димри, но изведнъж отново заговори на арабски, а Абу Ал-Ксаир му отговаряше на същия език. Джим, стреснат от заплахата на Хасан, трескаво обмисляше причините, поради които преводачът му вече не превеждаше. Разговорът явно засягаше него и Брайън, защото между арабските думи се чуваха и английски имена, но по някаква неизвестна причина Джим не успяваше нищо да разбере. Защо невидимият му преводач изведнъж се бе превърнал в цензор? Никога преди не се бе случвало подобно нещо.

Дойде му на ум една идея. Беше готов да се обзаложи, че Абу Ал-Ксаир не искаше Джим да проследи разговора и затова причиняваше смущения в превода.

Внезапно усети, че Брайън го побутва с лакът и му шепне:

— За какво си говорят? Нищо не разбирам от ломотенето им.

— Аз също — отвърна Джим.

Мислите му отново се насочиха към заплахата на Хасан. Разбира се, нямаше да допусне да го убият. Щеше да използва магия, за да се измъкнат двамата с Брайън и да стигнат невредими в Англия. Брайън обаче можеше и да не иска да тръгне. Може би след смъртта на Джим, Хасан щеше да спази обещанието си и асасините щяха да „съпроводят“ Брайън и дори да му помогнат да намери бащата на Джеронд. От друга страна Хасан можеше да изиграе и двамата и да убие и Брайън.

— … очевидно няма какво повече да обсъждаме — каза Абу Ал-Ксаир отново на разбираем език. После се обърна към двамата приятели. — Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Джим забеляза, че въздухът наоколо заблестя и ги обгърна в нещо като трептящ облак. Хасан седеше извън облака с непроницаемо лице и гледаше през тях, сякаш не ги виждаше. Очевидно Абу Ал-Ксаир отново използваше магията си и този път разговорът бе неразбираем за Великия водач на асасините.

— С нищо ли не можеш да ни помогнеш? — попита Джим.

— Страхувам се, че не — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Не ми остава нищо друго, освен да се сбогуваме. Ще обясня на Каролинус, че съм бил напълно безсилен.

— Чакай малко! Какво ще стане с нас? — повиши глас Джим.

Абу Ал-Ксаир сви рамене.

— Ще стане това, което Аллах желае.

— И каква е волята на Аллах? — настоя Джим.

— Че между теб и Хасан ще се случи това, което е писано.

— Искаш да кажеш, че Хасан ще ме убие, а с Брайън ще стори бог знае какво под предлог, че го отпраща, съпроводен от ескорт?

— Боя се, че е точно така — кимна Абу Ал-Ксаир. — Хасан вярва, че е абсолютното непобедим. Вече ви споменах, че той е суфит, а Аллах има особено отношение към такива хора. А може би Аллах го е лишил от способността да разбере кой си и защо си тук. Със сигурност обаче около това място витае особена, могъща аура. Магьосник от по-нисък ранг, какъвто си ти, Джим, не може да я долови, но аз я усещам съвсем ясно. Възможно е дори Хасан да се е сприятелил с някой джин или дори да го е подчинил и понеже няма представа от истинската магия, си въобразява, че нищо не може да му се опре.

— А защо просто не го убеди да ни пусне? Ти можеш да го направиш. Владееш магическите сили.

— И аз, и ти владеем магическите сили, но те служат само за защита. Не забравяй това, Джим! На практика трябва да принудя Хасан да промени решението си, а аз не мога да използвам способностите си за принуда.

Абу Ал-Ксаир изведнъж се намръщи.

— Вероятно Хасан проявява така характерната за исмаилитите неотстъпчивост.

Той прочисти гърлото си и се изплю на пода извън трептящия облак. Хасан продължаваше да седи неподвижно с втренчен поглед.

— Какви са тези исмаилити? — попита Брайън.

— Това са тези, които са последвали като Седми имам Исмаил, а не Муса — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Вече трябва да тръгвам. Ще стане каквото е писано. Сбогом.

Магьосникът изчезна заедно с блестящия облак, а също и следите от плюнка на пода на стаята на Великия водач.

— Достатъчно! — извика Хасан, който сякаш се събуждаше от дълбок сън. — Отведете ги!

Веднага се появиха няколко мъже, които заобиколиха Джим и Брайън и ги върнаха обратно в килията им. Когато останаха сами, Брайън заговори:

— Джеймс, трябва да ми обясниш някои неща. Аз съм най-обикновен рицар, който редовно си казва молитвите, но подобни мистерии ги оставям на тези, които могат да ги разгадаят. Светите земи изглежда са изпълнени с множество странни имена и още по-странни събития. Онзи човек горе, който се представи като Хастен…

— Хасан — поправи го Джим.

— Добре, този Хасан наистина ли ме мисли за толкова долна личност, че да тръгна на поход към Палмира с неговия ескорт, без да погледна назад, след като ти си бил екзекутиран? Не знае ли, че пред него стои истински рицар?

— Очевидно това не му е известно. Така или иначе, действията му едва ли ще ни спрат. Мога да пусна в действие магията си и двамата да се измъкнем оттук. За миг ще се озовем в замъците си в Англия.

— Мислех, че пестиш магическата си енергия — намръщи се Брайън.

— Не и в спешни случаи като този — твърдо поклати глава Джим. — Не съм сигурен обаче дали ти си съгласен да се върнеш в Англия. Ако решиш да останеш тук, и аз ще остана с теб.

— Ами… — Брайън изглеждаше притеснен. — Всъщност… Джеймс, аз дадох обет.

— Обет ли?

— След като реших да употребя наградата от турнира за благородна цел, бях изключително щастлив и двамата с Джеронд слязохме в малкия параклис на замъка Малвърн. Там, пред олтара и кръста аз дадох обет да не спирам да търся бащата на Джеронд, докато не го открия или не намеря сигурно доказателство, че е мъртъв. Не може ли, след като искаш да употребиш магията си, за да се измъкнем оттук, просто да пренесеш и двама ни в Палмира?

— Боя се, че не. Мога да преместя себе си и теб само на места, които съм виждал вече и мога да си ги представя мислено. Можем да се върнем в къщата на Абу Ал-Ксаир или в замъка на сър Мортимър. Не ми е известен друг път към Палмира, освен този, по които вървяхме до сега. Сигурно може да се стигне до там и от север, но не знам точния маршрут. Освен това, ако отново се появим някъде на ливанския бряг, асасините ще научат и отново ще тръгнат по следите ни. Ако можех да се озова в Палмира с помощта на магия, щях да го направя от самото начало, а не да се тътрим с кервана. Абу Ал-Ксаир обаче беше прав като предложи да пътуваме с камили. Трябва да се придвижваме като обикновени хора и да открием начин да стигнем до Палмира и да постигнем целта си също като обикновени хора.

— Но ние не сме обикновени хора! Аз съм рицар, а ти не си само рицар, ами и магьосник.

— Вярно, но никое от тези неща не може да ни е от полза в момента.

— Милорд… — Хоб отново се провря между пръчките на решетката и плахо се намеси в разговора.

— Хоб! — извика Джим. — Бях забравил за теб за момент. Не знаеш ли някакъв начин, по който да се измъкнем оттук, яхнали дима?

— Първо трябва да си осигурим малко пушек — отвърна Хоб. — Аз загубих димната струя, върху която дойдохме тук двамата с кучето джин. Освен това не мога да пренеса по пушека двама възрастни човека едновременно. Мога да взема само един от вас, но първо трябва да намеря огън. В този замък би трябвало да има огнища, но не знам къде са и как да стигна до тях. Как мислиш, ако поразгледам наоколо, дали хората в замъка ще ме преследват?

— Със сигурност — отвърна Джим. — Нещо повече — ще направят всичко възможно да те убият. Стой тук с нас.

— Но аз трябва да те измъкна оттук, милорд. Теб и милорд Брайън. Ако не го сторя, милейди никога няма да ми го прости.

— Благодаря ти за добрите намерения, Хоб, но не знам как би могъл да ги осъществиш.

— Струва ми се, че бихме могли да поговорим с джина за това — предложи Хоб.

— Джин, тук ли си?

От коридора между килиите се чу скимтене. Пред решетката отново се появи кафявото куче, размахало опашка.

— Келб, ти май си ми приятел само когато това ти е изгодно. Щом си искал да помогнеш, защо не го стори по-рано?

— Старая се, господарю. Тази крепост е била построена много преди асасините да дойдат тук. Построил я е рицар, друговерец като вас, който нападал преминаващите през планината кервани и ги ограбвал. Дошъл тук от север преди двеста години заедно с други франки, за да води Свещена война с местните. Тази крепост не е нищо друго, освен Каср Ал-Абиад, Белият дворец.

— Защо пък бял? — попита Брайън.

— Не знам защо е наречен така — отвърна Келб, — но и до ден-днешен е запазил името си и дори хашашините продължават да го използват. Аз проучих дали не съществува някакъв таен проход или изход и открих такъв. С помощта на могъщата ти магия, господарю мой, ти без съмнение не само ще можеш да освободиш себе си и приятеля си от тази килия когато пожелаеш, а с моята нищожна помощ ще намериш тайния изход, за да избягате.

В главата на Джим звънна предупредителен гонг. Всяко укрепено място, което Джим бе виждал в този средновековен свят имаше такъв таен изход. През таен проход можеше да се избяга и от замъка Малънконтри. Тайните изходи обикновено бяха сред най-строго пазените тайни от собствениците на замъка. Понякога, когато собствеността се смени по време на война, тайната бива изгубена, но често изходът бива отново преоткрит от новия собственик, който на свой ред я пази. Докато пътуваха с кервана, Ибн-Тарик в продължение на няколко дни учтиво се опитваше да подразбере дали Джим не е магьосник. Докато отбягваше да отговаря на въпросите на Ибн-Тарик, свързани с магиите, на Джим му мина през ума, че събеседникът му може да има някакъв скрит умисъл, заради който така настоява да разбере доколко Джим владее магьосническото изкуство.

Преди няколко дни тази мисъл не би разтревожила Джим, но сега тревогата му нарасна. За това допринесе Хоб, когото Джим виждаше с периферното си зрение. Духчето не бе слязло от рамото на Джим и подобно на маймунка се бе изкатерило по заключената решетка. После незабележимо, но систематично се бе прехвърлило върху решетката на съседната килия, която зееше отворена. Сега Хоб седеше на върха на решетката, зад гърба на Келб, и енергично клатеше глава и правеше различни гримаси. Безмълвното предупреждение на духчето засили подозренията на Джим.

— Много добре, Келб — каза той, — печелиш точка. Непременно ще го имам предвид. А сега можеш да си вървиш. Трябва да обмисля нещата.

— Слушам, господарю — отвърна Келб и изчезна.

Щом джинът си тръгна, Джим махна на Хоб, за да седне отново на рамото му и се приближи към втрещения Брайън. „Време е за някоя малка магийка“, помисли си Джим. Мислено си представи, че Брайън и Хоб могат да чуват мислите му, а той — техните.

„Сега, Брайън, Хоб“, каза Джим мислено. „Ще говоря, без да използвам гласа си. Вие само трябва да си помислите онова, което искате да ми кажете и аз ще ви чуя“.

Джим погледна към Брайън и видя, че той го разбира. На лицето му бе изписана широка усмивка.

„Вие двамата знаете, че аз се стремя да пестя магията си, така че трябва да се справим с положението, като употребяваме вълшебства колкото може по-малко. Да започнем с теб, Хоб? Можеш ли да събереш малко дим от онази факла в ъгъла? Не изговаряй думите, само си ги помисли.“

„Не знам дали ще мога да ги кажа само наум“, каза Хоб, но след миг изглеждаше вече удивен и изключително доволен. „Мога! Мога! Успях! Факлата не дими достатъчно, но ще събера необходимия пушек — както при мнимия пожар на пиратските кораби. Да, милорд, ще се изкача до факлата. Решетките са малко по-надолу и от тях просто ще скоча върху скобите, които придържат факлата към стената. Така ще се добера до огъня.“

„Няма ли да се изгориш?“, попита Джим.

„Не, милорд. Огънят и димът са ми приятели.“

„Чудесно. В такъв случай, Хоб, искам от теб да се изкачиш при факлата и да стигнеш до дима. Яхни го и с него обиколи колкото можеш из замъка, без да те забележат. Искам да откриеш тайния изход, за който говори Келб.“

Хоб се изпъчи гордо:

„Милорд, аз вече знам къде се намира тайният изход. Когато заедно с джина пристигнахме тук, аз при първа възможност го оставих сам и с дима обиколих из сградата. Не ми беше трудно да проуча всичко около изхода и най-вече подземния тунел, който води навън. Сигурен съм, че Келб говореше именно за него. Прилича ми на тайния изход на Малънконтри.“

„Благодаря ти, Хоб. На твое място обаче, не бих споменавал тунела на Малънконтри пред никого тук, освен пред сър Брайън.“

„Да, милорд. Искате ли да ви пренеса върху дима през тунела? О, забравих, ти и сър Брайън сте твърде едри, за да минете през отдушниците.“ Хоб изглеждаше тъжен.

„Отдушници ли?“, попита Брайън.

„Отдушниците над факлата, през които излиза димът.“

„Пътят преминава ли през помещения, в които има много асасини?“, попита Джим.

„Да, милорд. Пътят минава през част от замъка, която наричат Рай. В нея водят новодошлите асасини. Там има пиене и всякакви забавления.“

„Разбирам.“

„Джеймс?“, обади се Брайън. „Мислиш ли, че ще намериш път за бягство, без да използваш магия. Струва ми се невъзможно.“

„Налага се поне да опитам.“, отвърна Джим. Той се замисли, вперил невиждащ поглед в решетките и каменните стени на килията. После каза на глас:

— Келб!

Джинът се появи, размахвайки опашка.

— Келб, ти можеш да станеш невидим когато си поискаш, нали?

— Невидим ли? Господарю, не разбирам.

— Можеш ли да направиш така, че да не те видят, въпреки че стоиш до тях?

— О, да. Всъщност, често си служа с този похват, когато ме преследват. Свивам се зад някой ъгъл и преследвачите ме изгубват от поглед. Когато на свой ред завият зад ъгъла, виждат само стая или коридор без следа от куче. Поколебават се за миг и после се отправят в друга посока, където предполагат, че съм се скрил. Тогава аз отново ставам видим и се измъквам. По-лесно е, когато съм видим. Мога да ставам невидим, но са нужни големи усилия, за да остана в това състояние.

— Когато станеш невидим, всички около теб също стават невидими, нали?

— Да, господарю.

— Добре, Келб, намерих ти работа. Ще пренесеш мен и Брайън през тайния тунел, за който говореше. Сега ще ти обясня как точно ще стане това. Обърни се настрани и се облегни на решетките пред килията.

— Ако направя това, господарю — каза Келб с нова, лукава нотка в гласа, — ще ме защитаваш ли от Сакар Ал-Джини? Ако сториш това, аз ще бъда най-верния ти слуга.

— Не можеш да бъдеш по-верен от мен — намеси се Хоб и подскочи на рамото на Джим, вкопчвайки се във врата му.

— Да, мога — настоя Келб.

— Не, не можеш! В никакъв случай! — разгорещи се Хоб.

— Този спор е безсмислен — каза Джим, — и трябва да се прекрати. Хоб, ти си моят стар и доверен хобгоблин от Малънконтри. Колкото до теб Келб, ти трябва да докажеш верността си в продължение на същия брой години, през които Хоб ми е бил верен…

— … откакто милорд и милейди за пръв път дойдоха в Малънконтри, — бързо добави Хоб. — Знам, че отначало не ви говорех много… и така нататък, милорд, но хобгоблинът винаги е бил верен на тези, в чиято къща живее. Обичам теб и милейди още от първия миг. Аз съм най-верният… най-верният…

— Така е, Хоб — кимна Джим. — Не се вълнувай толкова. Никога не съм се съмнявал в теб и се радвам, че ми напомни откога си с нас. За миг обаче мислих само за себе си и за Брайън. Келб, облегни се на решетката. Ще те взема под закрилата си и ще те защитавам винаги, стига ти да не направиш нещо, с което да ме накараш да те изоставя. Винаги се дръж подобаващо.

— Няма по-добро поведение от моето — отвърна Хоб. — Ти не можеш… — разпалено продължи той, но Джим го прекъсна.

— Хоб, сега това няма значение. Казах ти, че ти си мой стар и верен помощник, а Келб тепърва ще трябва да заслужи мястото си. Сега, Келб, ние тримата ще се превърнем в малки насекоми и ще кацнем на гърба ти. Ти ще ни изведеш от замъка през тайния тунел. Знаеш ли как да стигнеш до него?

— Да — изскимтя Келб, — намира се оттатък Рая…

— Добре. Сега се облегни на решетките.

Келб още се колебаеше.

— Какво възнамеряваш да правиш господарю? — предпазливо попита той.

— Нищо особено. Само ще превърна себе си, Брайън и Хоб в бълхи и ще се скрием в козината ти. Ти ще се промъкнеш през замъка и когато станеш невидим, и ние ще бъдем невидими.

— Не знам дали ще се получи, господарю — каза Келб.

— Щом кучето може да става невидимо, защо и нас не направиш такива? — попита Брайън. — Тогава няма да се налага да се превръщаме в бълхи.

— Не мога, господарю — продължи Келб.

— Защо не?

— Той е Естествен, а не магьосник — напомни Джим. — Да не губим повече време в приказки. Келб, застани до решетката!

— Сигурно има и друг начин — измърмори Брайън.

— Хайде, Брайън, като бълхи ще бъдем прекалено дребни и няма да ни забележат, дори и да не сме невидими. Келб… сега!

Джинът се обърна и се притисна странично към решетката.

Джим никога досега не се бе превръщал в насекомо. Чувал бе как Каролинус заплашва с подобна участ хора, животни и Естествени и бе видял с очите си как възрастният магьосник превърна тридесетфутов морски дявол в едър бръмбар. Самият Джим обаче никога не бе осъществявал такова преобразяване, дори не се бе превръщал и в животно. Все пак при визуализацията всичко изглеждаше възможно и според Джим идеята никак не бе лоша. Келб щеше просто да ги пренесе през Белия дворец и да ги измъкне навън. Джим притвори очи, съсредоточи се и си представи себе си, Брайън и Хоб като бълхи в козината на Келб. Закова картината в съзнанието си и каза:

— Тръгваме!

И потеглиха.