Драконът и джинът

Глава 21

Джим погледна в посоката, от която идваше гласът, но не можа да види нищо друго, освен три или може би четири бледи светли петна, които приличаха за оптическа измама и като че ли леко се местеха и променяха контурите си.

— Нощни дяволи! — изпищя Келб. — Помощ, господарю!

— Уж си джин, пък те е страх от нощни дяволи! — Джим усети как тялото на кучето се притиска към прасците му.

— Да се боя! — каза Келб с треперещ глас. — Аз? Аз съм най… най-могъщия джин, но някои от тези нощни дяволи могат да бъдат много свирепи, господарю.

— Отпрати джина — обади се гласът на монгола. — Искам да говоря с теб насаме.

— Тръгвай! — нареди Джим на Келб.

— Но, господарю…

— И да не си посмял само да станеш невидим! — добави заплашително Джим. — Веднага ще разбера и ще ти се прииска да си имаш работа с дяволите, а не с мен!

Разбира се, това бе напълно празна заплаха. Освен, че не знаеше нищо за нощните дяволи и техните способности, Джим отлично разбираше, че никога не би могъл да се отнесе жестоко дори с джин. Все пак натискът върху прасците му изведнъж спря. Джим се обърна към мястото, от което идваше гласът на Байджу:

— Не разбирам как си се озовал тук и защо?

— Преди известно време бях в Триполи и посетих Абу Ал-Ксаир малко след като се бе срещнал с вас. Исках да го попитам кога ще се появи отрядът от Златната Орда и как може да бъде спрян. Абу Ал-Ксаир погледна в една чаша с вода и ми каза само две неща: първо, че спирането на Ибн-Тарик е ключът към спирането на Златната Орда и второ, че вие двамата сте единствените, които могат да спрат Ибн-Тарик. Трябваше да ви открия тук, точно сега и да ви помогна да стигнете до Палмира преди кервана.

— И ти дойде тук само защото Абу Ал-Ксаир те е посъветвал така? — попита Джим. Той смяташе Байджу за мнителен и недоверчив човек.

— Магьосникът ми каза всичко, което знаеше — отвърна монголът. — Ти самият си вълшебник и разбираш това. Платих цената, която ми поиска, в злато — не в сребро, а в злато! — и той ми даде своя съвет. Знаеш по-добре от мен дали един магьосник би излъгал, след като е определил заплащането и го е приел.

Байджу бе прав. Магическите правила бяха категорични по този въпрос. Абу Ал-Ксаир не можеше да измами някого, с когото се е спазарил и е сключил сделка. Ако това е широко известен факт, дори сред монголите, тогава не бе чудно, че той се е доверил на магьосника. Абу Ал-Ксаир явно наистина не знаеше защо Златната Орда ще бъде спряна, ако се спре Ибн-Тарик.

— Покажи се — каза Джим на Байджу.

— Да — добави Брайън отзад, — покажи се заедно със спътниците си, монголецо.

Байджу се изсмя кратко и подигравателно:

— Ами тогава светни, магьоснико, въпреки че аз на твое място бих предпочел тъмнината. Все още сме близо до Каср Ал-Абиад и стражите по кулите могат да забележат светлината.

— В такъв случай е най-добре да минем без осветление — каза Брайън. — Какво мислиш, Джеймс?

— Мисля, че си прав, Брайън.

— Близко е до ума — подметна Байджу с презрителен глас. — Елате насам. Довел съм по една бяла камила от Басра23. Те са много по-бързи от товарните животни в кервана. С тях ще наваксаме и след пет дни ще бъдем в Палмира.

Джим усети, че кучето отново се притиска към прасците му. Чу се гласът на Келб:

— О, всемогъщи господарю, прости на непокорния си и лош слуга, че се появява без разрешение, но какво ще стане с мен?

— Той е джин — намеси се монголът, — може и сам да стигне до Палмира.

— Господарю…

— Не — строго го прекъсна Джим. — Както Байджу отбеляза, ти си джин. Ще се срещнем в Палмира. Ти ще се придвижваш сам и когато пристигнем, ще те повикам.

— Господарю…

— Тръгвай!

Натискът върху краката на Джим изчезна.

— Джинът си отиде — каза той, — сега какво ще правим?

— Следвайте гласа ми — отвърна Байджу.

Брайън сложи ръка на рамото на Джим и двамата запристъпваха внимателно по неосветения и изключително неравен терен. Джим се спъна веднъж в нещо като голям плосък камък или малка скала и едва не падна. Когато отново си възвърна равновесието, усети дъха на Байджу. Миришеше на алкохол. Дребният монгол явно бе пил, но гласът му звучеше достатъчно трезво.

След миг Джим разбра какви бяха онези бели петна, които забелязаха при излизането си от тунела. Оказаха се камилите, за които говореше Байджу. Той им помогна да се качат на седлата, после яхна своята камила и поведе колоната между скалите по стръмния склон.

Джим не си спомняше за колко време трябваше да пристигне кервана от Триполи в Палмира, но бяха изминали шест или седем дни, откакто бяха напуснали пристанищния град. Обещаната от Байджу бързина изглеждаше многообещаваща и Джим бе силно обнадежден.

По-късно му се искаше да не е бил чак такъв оптимист.

Намираха се близо до върха на планината. Само след няколко часа след срещата с монгола преминаха през тъмния проход на върха. Беше тъмно, от двете им страни се извисяваха още по-тъмни скални стени, а отгоре мъждукаше покрита със звезди тясна ивица небе. Призори спаха няколко часа, а през деня стигнаха подножието на планината и видяха голямата пустинна долина, в чиято среда бе разположена Палмира. През следващите дни въздухът се затопли и стана по-влажен, макар че все още бе доста неприятен.

В крайна сметка Джим стигна до заключението, че в скоро време не би искал отново да тръгне на друг такъв бърз поход с Байджу. Дребният монгол ги караше да вървят от изгрев чак до късно през нощта. Ако зависеше от него, нямаше да им се съберат и по три часа сън на нощ, легнали на земята, а не увиснали на седлата. Издръжливостта на камилите бе достойна за възхищение. Брайън не се оплакваше, но лицето му с всеки изминал ден все повече посивяваше и когато пристигнаха в Палмира вече издаваше голямо изтощение.

Като цяло пътуването не беше от приятните. Байджу може би все пак бе прав, че тези камили са перлите на своята порода, и са специално развъждани за състезания, а походката им беше значително по-мека и плавна от тази на камилите в кервана. Така или иначе и Джим, и Брайън бяха на края на силите си и едва дочакаха да пристигнат в града.

Най-сетне, олюлявайки се от умора върху седлата, през един късен следобед, влязоха в Палмира. Беше голям град, състоящ се от палатки и сравнително паянтови дървени постройки, изградени върху останките на стар гръцки или римски град. В антично време градът е бил построен въз основа на точен план. От двете страни на главната улица, простираща се в посока изток-запад и преминаваща през центъра на града, все още се издигаха руините на двоен портик, наречен Голямата колонада. Близо до нея бе кервансараят, в който се настаниха.

Джим и Брайън разполагаха с една стая и Джим изведнъж осъзна, че и двамата не носят обичайния си багаж. Тежките доспехи и оръжия, допълнителните дрехи и (най-вече!) обезпаразитеният спален чувал на Джим липсваха.

„Да върви по дяволите!“, помисли си уморено Джим и си избра едно по-чисто място на пода. Мислено около него очерта магическа линия, която щеше да отблъсква всякакви паразити и легна, завивайки се с плаща си. С последни сили добави още една магия, която превърна скърцащия дървен под в мека постеля и потъна в дълбок сън.

Събуди го Байджу. Монголът не показваше никакви признаци на умора по време на пътуването, нито след него. Стоеше надвесен над Джим и Брайън и попита:

— Да не сте заспали вечен сън?

— Как бихме могли, след като ти ни мучиш над главите? — изръмжа Брайън. — Джеймс, трябва да закусим и да си намерим мечове. Мечовете са най-важното нещо! Къде можем да получим малко храна в това проклето място?

— Ставайте и вървете с мен — отвърна Байджу и незабавно тръгна към вратата.

— Чакай малко — спря го Джим. За разлика от Брайън, който се събуди гладен и в лошо настроение, но веднага се разсъни, на Джим му трябваше известно време преди напълно да се отърси от съня. — Ако излезеш от вратата сам, смятай, че повече няма да ме видиш. Необходимо ми е малко време.

Байджу се завъртя на пета и заговори със заплашителен тон:

— Доведох ви тук, а сега вие не искате да ми се отплатите подобаващо, така ли?

— Не сме сключвали сделка с теб — отговори Джим. — Абу Ал-Ксаир ти е казал, че мога да ти бъда полезен и това е единствената причина, поради която ни помагаш. Щом не си доволен, оплачи се на Абу Ал-Ксаир.

След тези думи Джим насочи вниманието си в друга посока.

— Хоб?

— Да, милорд — отвърна тънко гласче зад гърба му. С периферното си зрение Джим видя как Байджу замръзна на място, лицето му силно пребледня, а очите му се ококориха.

— Всичко е наред — каза Джим, отговаряйки едновременно и на Хоб, и на суеверния страх на монгола. — Само исках да проверя дали си добре. Пътуването сигурно много те отегчава, особено след като не спиш.

— Това не ми пречи, милорд. Ние, хобгоблините сме свикнали да прекарваме дълго време, без да правим нищо. Седим си и си мислим за хубавите неща, които са се случили в миналото. Сънят не ни е нужен.

— Ще ви чакам долу в общата столова — обади се Байджу. Вече не беше така блед, но излезе от стаята възможно най-бързо.

Джим имаше по-важни неща, за които да мисли. Вече се бе разсънил напълно и се чувстваше крайно неприятно. Беше му горещо, дрехите му бяха мръсни и бе готов на всичко за един душ от двадесети век, което разбира се, бе невъзможно. Банята предлагаше известна алтернатива, но къпалните не си струваха неприятностите и неудобствата. Джим просто искаше да се изкъпе, а не да му предлагат женска или мъжка компания, храна, питиета, наркотици и какво ли не. Не искаше да се разправя с хора, които уж искаха да му помогнат с изтриването на гърба, а после изискваха заплащане за услуга. Притесняваше го не толкова цената, колкото невъзможността да се отърве от подобни досадници.

Можеше да почисти себе си и дрехите си по магически начин, но това би изчерпало всичките му запаси и би било в разрез с доброто намерение да пести колкото може повече енергия.

— Готов съм да тръгвам — обърна се Джим към Брайън.

— Облечи си ризницата — укорително го погледна Брайън.

Беше прав, колкото и досадно да звучеше. Джим бе свалил ризницата си, преди да заспи и сега тя лежеше на пода като купчина съшити халки. Облечен само с бельо и риза, Джим понасяше сравнително добре топлия въздух наоколо. Без съмнение с напредването на деня времето щеше да става по-горещо, а ризницата имаше и дебела подплата, но въпреки всичко Брайън беше прав. Намираха се в непознат град, сред непознати хора. Основното правило, което важеше през четиринадесети век в Англия, в Средния изток и навсякъде по света, бе: „Бъди нащрек и очаквай изненади!“.

За голямо съжаление, на Джим все пак му се наложи да навлече доспехите. Почти веднага усети нетърпима жега, но се надяваше, че с времето тялото му ще привикне. Брайън се бе изправил, облечен в дрехите, с които започна пътуването и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Готов съм, Джеймс. Можем ли вече да вървим?

— Брайън, не се обиждай, но вониш.

— Ти също, Джеймс, при това не по-малко. Но по-добре вонящ и жив, отколкото чист и мъртъв. С малко късмет ще си набавим оръжия и други дрехи. Може дори и да почистим тези. Междувременно обаче трябва първо да се нахраним. Вярвам, че ти желаеш същото.

Брайън излезе през вратата и Джим трябваше да направи няколко големи крачки, за да го настигне. Слязоха в нещо като кафене или ресторант на партера на кервансарая. Помещението бе оградено от кръгла старинна мраморна стена, в която имаше ниши. Във всяка ниша бяха разположени ниска масичка и възглавници за сядане. Двамата приятели се огледаха за Байджу, но той не се виждаше никъде.

Настаниха се в една от нишите и поръчаха закуска, към която Джим добави и голяма кана леденостуден шербет. След като прие поръчката, прислужникът се отдалечи. На околните маси не седеше никой. Щом се увери, че няма кой да го подслушва, Джим заговори тихо:

— Имаш ли някаква идея как можем да открием бащата на Джеронд?

Брайън преглътна храната, която бе натъпкал в устата си и отговори:

— Честно да ти кажа, Джеймс, възнамерявах да подходя към въпроса така, както винаги съм го правил — да потърся някой английски или поне френски рицар с добро име и да го помоля за помощ и напътствие. Оказа се обаче, че тук се срещат само неверници. Налага се да поразпитаме.

Брайън се огледа наоколо, съзря мъжа, който им сервираше и му махна да се приближи. Докато чакаха, посегна към общото блюдо, поставено на масата, хвана малко храна с върха на пръстите си, както би направил в Англия и я натъпка в устата си. Прислужникът дойде тъкмо когато Брайън се опитваше бързо да сдъвче и глътне хапката си. Все пак успя да го стори, тъкмо навреме и се обърна към слугата:

— Между другото, друже, би ли ми казал какво е това месо, което си ни поднесъл?

— Крехко месо от млада женска камила, господарю — отговори прислужникът. — Беше от оборите на Мурад Богатия, но си счупи крака и за съжаление се наложи да я заколим. Не е ли ароматно и вкусно?

— Е, поне не е от коза — кимна Брайън, — кажи ми сега, знаеш ли дали в този град има някакви английски рицари?

— Английски рицари? — прислужникът недоумяваше.

— Да, да, английски рицари. Рицари от Англия.

— Господарю — започна изуменият слуга, — чувал съм за френски рицари, но не разбирам какво означава това „английски“.

— Говоря ти за Англия — продължи Брайън бавно, произнасяйки думите високо и на срички: — Ан-гли-я!

— Приятелят ми има предвид рицар от родината си — намеси се Джим, — родината му се казва Англия и е остров, който се намира недалеч от земите на франките.

— Така ли? В Палмира няма франки, слава на Аллах.

— Сигурен ли си? — попита Джим. — Може би в града има франки, но ти не си чувал за тях?

Слугата поклати глава:

— Ако в Палмира има франки, аз със сигурност щях да знам това. Пътниците от минаващите оттук кервани, а и другите посетители разговарят за много неща и никога не пропускат да споменат за новопристигналите по тези земи чужденци.

При тези си думи прислужникът се отдалечи, но почти веднага мястото му бе заето от Байджу, който седна на една от възглавниците в нишата до Джим и кръстоса крака, после се протегна и си взе от храната. Едва след като сдъвка хапката и я преглътна, погледна Джим и Брайън:

— Е, какъв е планът ви?

— Всъщност — заобяснява Джим, — ние търсим един човек, който вероятно е в Палмира. Той…

— На първо място мечовете — прекъсна го Брайън. — Трябва да си набавим оръжия, монголецо. Колкото до сър Джефри, не се тревожи, Джим. Аз вече разказах на Байджу за целта на нашето пътуване.

— Кога успя? — ококори се Джим.

— Още докато пътувахме с кервана и ти си бъбреше с твоя приказлив другар Ибн-Тарик. Или може би трябва да го нарека джентълмен?

Брайън погледна Байджу, който старателно се тъпчеше с ядене.

— Ибн-Тарик държа ли се като джентълмен?

Байджу сви рамене и продължи да яде.

— Така или иначе обясних на Байджу как изглежда сър Джефри, за да го познае в случай, че го види. Не си ли го виждал тук?

Брайън отново погледна монгола, който ядейки поклати глава.

— Така няма да стигнем доникъде. Ако обичаш, остави храната за малко и ни обърни внимание. Имаме основание да смятаме, че той е в Палмира, но нямаме и най-малка представа как да го издирим.

Байджу прекъсна за момент основното си занимание и погледна двамата приятели.

— Огледайте се и поразпитайте дали някой не го е виждал!

— Вече го сторихме — отвърна Джим, — попитахме слугата, който ни сервира яденето и той ни отговори, че ако в Палмира има някой европеец, той със сигурност ще знае, защото тук се хранят пътниците от керваните, а и много други хора и бързо се разчува, че в Палмира е пристигнал чужденец.

Байджу издаде някакъв кратък звук, нещо средно между кашлица и смях. После се огледа и откри с поглед прислужника, който в момента бе зает с обслужването на други хора в една от нишите.

— Ела тук! — извика монголът.

Облечените в широки дрехи мъже от другите ниши спряха да се хранят, погледнаха Байджу, спогледаха се и заговориха помежду си на висок глас нещо неразбираемо на седящите в сепарето на Джим и Брайън. По жестовете и по израженията на посетителите обаче, можеше лесно да се разбере, че се изказват възмутително или презрително за маниерите на Байджу. Слугата невъзмутимо продължи да се занимава с клиентите от другата ниша още няколко минути, сякаш не бе чул грубото повикване, а после се обърна и усмихнат доприпка до монгола.

— Викахте ли ме, господарю?

— Кажи ми има ли франкски роби в Палмира? — попита бързо Байджу.

— Несъмнено има, господарю. Но не мога да кажа колко са или на кого принадлежат. Кой ти гледа някакви си роби?

— Ти ми каза, че в Палмира няма франки — намръщи се Джим.

— Така е, господарю, но робите…

Слугата сви рамене и разпери ръце. Брайън каза:

— Тогава търсим франкски роб, по-висок от теб с една педя, с посивяла коса, разделена на път отпред и малки мустаци, които вероятно са бели. Може би сега е без брада, а косата му също е побеляла. Но не е стар и немощен, а все още здрав и силен, със сини очи и белег върху челюстта и брадичката. Сигурно има и други белези, но този е най-характерен. Виждал ли си такъв роб?

— Не, господарю, но мога да поразпитам хора, които обръщат внимание на тези неща. Ако те знаят нещо, до ден-два ще разбера.

— Ще получиш награда — каза Байджу, — няма да е голяма, но ще получиш нещичко, ако намериш роба, за когото говорим. Разбра ли?

— Напълно, щедри и благородни господарю — поклони се слугата. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо друго?

— Да — кимна Байджу, — донеси още от това, което беше в тази чаша.

— Да, господарю — слугата взе празния бокал и се отдалечи бързо.

Байджу се облегна назад върху облицованата стена на нишата, въздъхна доволно, погледна Джим и Брайън и се оригна. Брайън бе привикнал към този източен начин за изразяване на задоволство от храната, а Джим се бе научил да овладява гримасата си. Все пак вътрешно потрепери, въпреки че знаеше, че оригването тук означаваше „Беше много вкусно!“.

Монголът им се усмихна свирепо и язвително, но несъмнено с чувство за хумор.

— Ибн-Тарик е тук. Мярнах го по-рано днес, преди вие да слезете тук.