Драконът и джинът

Глава 2

По същото време Джим летеше над югоизточния край на земите, които владееше в качеството си на барон на Малънконтри. Теренът се състоеше предимно от ливади и обширни обработваеми площи. Джим оглеждаше пейзажа под себе си и търсеше неколцината наемни работници и фермери, които живееха на изолирани места, далеч от замъка. Искаше да провери дали някой от тях не се нуждае от помощ след бурята.

Доставяше му огромно удоволствие да се носи във въздуха. За негово учудване, тази радост изчезваше бързо след смяната на драконовото тяло с човешко, но се появяваше още по-силна, когато отново разпереше криле. Беше много по-приятно от летенето с малък самолет, за чието управление Джим бе взел няколко урока в родния си двадесети век, и дори от реенето с безмоторен самолет, на какъвто се бе возил два пъти. В сегашния случай полетът се получаваше съвсем естествено. Джим знаеше, че е съвсем сам с въздушните течения. Изпълваше го триумфално чувство за свобода и власт.

Голямото драконово тяло имаше много повече подкожни мазнини от човешкото и в него Джим не се притесняваше от студа. Жегата бе нещо съвсем друго.

Когато веднъж преди две години се опита да се разходи като дракон из Средна Франция през лятото, едва не се разтопи жив. Сега допирът на студения въздух му беше приятен.

Чувстваше се изпълнен с живот чак до самия ръб на огромните си криле, които се простираха на внушителна дължина от двете му страни и осигуряваха на огромното тяло възможност да се издига свободно във въздуха. Всъщност Джим не летеше, а планираше, което правеха и всички едри птици. Придвижването във въздуха чрез махане с криле изразходваше огромно количество енергия. Но след като веднъж бе набрал достатъчно височина, Джим можеше с внимателно насочване на крилете да улавя въздушните потоци и течения. По същия начин корабите обръщаха надлъжното и правоъгълното платно, така че вятърът да ги тласка напред по водната повърхност.

Нагласяването на крилата се извършваше инстинктивно от самото тяло, но Джим оценяваше много високо тази способност, сякаш бе придобито умение. Това го караше да се чувства пълен господар на въздушните си владения.

Вече бе огледал почти всичките си земи и беше дошло време да се връща в замъка, за да не закъснее за обяд. Започна голям завой надясно, с който щеше да се отправи към дома, но точно тогава съзря иглуто от глина и клони, в което живееше вдовицата Тебитс.

„Иглу“ не беше точната дума, но Джим не можеше да измисли друго подходящо архитектурно наименование. Постройката беше изградена от преплетени клони, измазани плътно с глина. Колибата нямаше истински покрив или, по-точно казано, покривът се бе слял със стените и така се получаваше приблизително формата на иглу. В средата на този импровизиран таван имаше дупка, разположена точно над пълно с пясък огнище, в което вдовицата палеше огън за готвене и отопление.

Сега над покрива не се виждаше никакъв дим. Нещо повече — дупката беше затворена отвътре.

Джим описа кръг във въздуха и се приземи шумно пред вратата, която югоизточният вятър бе почистил от навятия сняг. Звукът от стъпването му на земята очевидно вдигна на крак обитателката на колибата. Отвътре се чу кратко трополене, после вратата се открехна и вдовицата излезе навън, омотана в толкова много дрехи, одеяла и всевъзможни парцали, че приличаше на раздърпана плюшена играчка.

Вдовицата веднага разпозна Джим и нададе задължителния кратък писък, за който хората от Малънконтри бяха решили, че е най-подходящия начин да приветстват господаря си в драконовия му образ. После тя се опита да се поклони, което се оказа грешка, предвид множеството катове дрехи върху нея. Вдовицата не успя с поклона, но почти успя да се прекатури през глава. Джим понечи да се пресегне и да я подпре, но се спря навреме. Тя никога нямаше да си прости, че заради нея на господаря й се бе наложило да прави подобно нещо. За щастие, рамката на вратата предотврати истинското изтърколване и вдовицата се изправи отново на крака.

— Милорд! — възкликна тя.

Изпод пластовете дрехи от кръглото й мило старческо лице в Джим се взираха две проницателни тъмни очи.

— Как сте, Тебитс? — попита той.

Вдовицата имаше и първо име, но никой в имението не си спомняше какво бе то.

— Забелязах, че от покрива на твоята колиба не излиза дим — продължи Джим.

— Така е, милорд — отвърна вдовицата — Благодаря за вашето внимание милорд. Много мило от ваша страна, че разговаряте с мен. Безкрайно съм ви благодарна, милорд. Няма дим, защото огънят изгасна.

— Да не би огнището да не е в ред? — попита Джим, стараейки се да подхожда максимално тактично.

— Не, милорд. Благодаря ви, милорд.

— Тогава защо е изгаснал огънят?

— Ако разрешите, и последните въглени изтляха.

Джим въздъхна мислено. Чувстваше се като човек, попаднал в тъмна стая с халка отрупана с ключове, измежду които се мъчи да открие точния ключ, с който да отвори вратата пред себе си. Всичките му поданици изпитваха ужас от откритото оплакване. Те намираха обиколни начини, по които да съобщят исканията си към своя господар и винаги се преструваха, че напълно владеят положението и съвсем не се нуждаят от помощ… но в момента, ако той случайно забележи, точно сега малко подкрепа не би била излишна…

— Да не би по време на бурята да са ви свършили дървата за горене? — отново попита Джим.

— Ами… мисля… че да — отговори вдовицата Тебитс. — Напоследък съм много разсеяна, милорд.

— Не се притеснявайте — успокои я Джим. Той не можеше да си представи, как на нейната възраст тя бе оцеляла през последните няколко дни в неотоплената колиба благодарение единствено на няколкото ката дрехи.

— В близката горичка видях паднал клон, който може да ви бъде от полза. Сега ще отида да ви го донеса.

— О, не, моля ви, милорд, не си правете труда — запротестира Тебитс.

— Не, Тебитс — каза Джим, строго с властен глас — отивам да донеса клона.

— Простете, милорд! Много съжалявам! Моля за милост!

— Веднага се връщам — каза Джим, обърна се и с гръмотевичен плясък на крилете си прелетя късото разстояние до споменатата горичка. Той се постара да се приземи далеч извън полезрението на вдовицата. Наблизо не бе видял паднали клони и нямаше никакво намерение да си губи времето в търсенето им под снега. Той хвана един петнадесетфутов дъбов клон и просто го отчупи от замръзналия ствол. Поразмисли малко, после намери друг също толкова дебел и дълъг клон и отчупи и него. Държейки двете дървета за краищата им, така че да не пречат на полета му, Джим подскочи във въздуха, размаха криле и отново се приземи пред колибата.

— Ето! — извика бодро Джим и изведнъж забеляза как тя се взира някак подозрително в клоните и в краищата им, които са ги свързвали с дървото.

— Да видим — продължи Джим, — имате ли брадва, с която да насечем дървата?

— Уви, милорд — отговори Тебитс, — боя се, че съм я изгубила.

„Старицата сигурно никога не бе притежавала подобна вещ“, помисли си Джим. Желязото беше скъпо. Трябваше да се погрижи в най-скоро време да я снабди с някакво сечиво за разсичане на големите и дебели клони.

— Разбирам — каза Джим. — В такъв случай…

Той вдигна единият от двата замръзнали клона, които бе донесъл и започна да го чупи с лекота, осигурявана му от драконовите лапи. Раздроби дебелата част на дървото, а също и по-малките странични клонки, които също щяха да горят добре в огнището. След като начупи клоните на по-малки, подходящи за горене парчета, постави в ръцете на Тебитс толкова от тях, колкото можеше да носи. Въпреки няколкото ката дрехи, сковаващи движенията й, тя ги сграбчи с очевидна благодарност.

— Ще кажа на Дик Форестър по-късно да прати тук някого с малко дърва от замъка — каза Джим, след като приключи с клоните. — Имате ли кремък и огниво? Ще можете ли да запалите огъня?

— Да, милорд, благодаря ви — отвърна Тебитс. — Винаги сте толкова мил и внимателен, дори към една безполезна стара жена, като мен!

— Нали и аз някой ден ще остарея. Бог да ви благослови, Тебитс.

— И вас също, милорд.

Джим се издигна във въздуха, съпровождан от плясъка на крилете си. Усети задоволство, че поне веднъж е успял пръв да благослови някого от хората си. Набра височина и отново се отправи към замъка.

Докато летеше, нещо интересно привлече погледа му. Нещо, което въобще не беше на негова територия. Телескопичното му драконово зрение го информира, че в малкото съседно имение, собственикът му сър Хъбърт Уитби размахваше ръце, крещеше нещо неразбираемо и ръководеше няколко от слугите си, които явно се опитваха да разрешат някакъв проблем.

Сър Хъбърт не беше от най-добрите съседи. По-скоро беше от най-лошите. Но все пак, помисли си Джим, сър Хъбърт не бе наистина зъл, опасен, нечестен или крадлив — все неща, характерни за лошите съседи в Англия през четиринадесети век. Раздразнението му обаче никога не изчезваше, винаги беше ядосан за нещо, инатеше се до последно и по всеки повод се оплакваше надълго и нашироко.

За миг Джим се изкуши просто да продължи своя път и да забрави какво е видял. Но после съвестта му, съчетана със силното социално чувство за дълг към съседите, което съществуваше по онова време, го спря и той се понесе в посока към сър Хъбърт и неговия проблем.

Докато се приближаваше, яхнал съответния въздушен поток, Джим огледа добре ситуацията долу. Една от кравите на сър Хъбърт очевидно бе паднала в пълна със сняг яма или малка падина и рицарят напразно се опитваше да я измъкне оттам с помощта на четирима от хората си.

Лошото бе, че кравата никак не можеше да ги подпомогне — или не разбираше как точно би могла да го направи — а и тежеше доста, така че четиримата мъже не успяваха да я повдигнат или изтеглят. Сър Хъбърт вдигаше толкова много шум, че никой от хората му не забеляза приближаващия се Джим, докато той не се приземи сред тях със същия плясък, с който бе кацнал пред дома на вдовицата Тебитс. Всички се обърнаха и няколко секунди просто го гледаха втренчено.

— Дракон! — изрева сър Хъбърт и изтегли меча си от ножницата. Беше силно пребледнял, но стискаше здраво оръжието. Въпреки всичките си недостатъци, сър Хъбърт не беше страхливец. В четиринадесети век никой страхливец не доживяваше до зряла възраст, независимо към кое обществено съсловие принадлежеше.

Явно те не можеха да разпознаят Джим, както това правеха собствените му хора. Четиримата мъже, придружаващи сър Хъбърт, всъщност не бяха въоръжени, като се изключат обичайните многофункционални ножове, закачени на поясите им. Но те всички изтеглиха камите си и сграбчиха каквото друго имаха под ръка, и можеше да им послужи за оръжие — два дълги дървени пръта и, колкото и смехотворно да беше, едно въже.

Разбира се, поведението им бе глупаво. Дори облечени в доспехи и снабдени с пълно въоръжение, петимата мъже вероятно никога не биха оцелели при опит да се сражават с дракон, с размерите на Джим. Дори и да успееха да му нанесат сериозни рани, Джим със сигурност щеше да умре последен.

— Не ставайте глупак, сър Хъбърт — каза Джим, и английската фраза прозвуча сякаш съвсем на място. „Какъв друг по-удобен израз за подобни ситуации“, помисли си Джим.

— Аз съм Джим Екерт, съседът. Сега съм в драконовото си тяло. Дойдох, за да помогна, ако мога.

Лицето на сър Хъбърт си остана бледо, а мечът, макар и леко отпуснат, все още беше в бойна готовност.

— Така ли? — попита той недоверчиво.

— Летях наблизо, за да огледам земите си след бурята — продължи Джим — и видях, че имате някакви затруднения.

Сър Хъбърт съвсем свали меча си, но все още не го прибираше в ножницата.

— Ако наистина си Джим Екерт, защо не дойде като човек?

— Помислете за момент, Хъбърт! В драконовото тяло има много повече сила, когато се налага да помагам в подобна ситуация.

— Дявол да го вземе! Откъде, по дяволите, да знам? — извика рицарят — Може да си някой обикновен дракон, който иска да ни разкъса.

— Досега все още никой не съм разкъсал — отговори Джим. — Достатъчно често сте били на обяд в Малънконтри, за да го знаете.

— Добре — каза сър Хъбърт и прибра меча си в ножницата. — Как можеш да ни помогнеш?

— Още не знам. Нека първо да погледна. В какво е пропаднала кравата?

— В нищо и никаква яма — измърмори сър Хъбърт. — Ако имаше и капка ум в главата си, можеше и сама да излезе оттам. Проклети крави!

— Стените на ямата стръмни ли са или полегати?

— Полегати. Ако ни беше помогнала поне малко, щяхме вече да сме я измъкнали.

— Щом стените са полегати, сигурно ще успея да сляза долу и да я повдигна, а вие ще я издърпате нагоре.

— Ще те ритне — каза сър Хъбърт с нотка на задоволство в гласа.

— Ще видим.

Джим се приближи до дупката, а кравата, която изведнъж видя и подуши дракон в непосредствена близост, измуча ужасено. Джим опипа с крак наклона под снега и леко се плъзна до хълбока на кравата. Тя отново измуча за помощ. Сега тялото на Джим я притискаше към отсрещната страна на така наречената яма и тя не можеше да рита през високия до пояс сняг.

Джим така и не разбра дали кравата е успяла да го ритне или не, но той успя да подложи под корема й рамото и сгънатото си крило. Сега вече животното бе в пълна безизходица, нададе последен отчаян зов за помощ и млъкна.

Джим пое дълбоко дъх и повдигна кравата, както човек повдига тежест, балансирана на едното му рамо. Животното не беше от леките, но от друга страна мускулите, които Джим пусна в действие бяха несравнимо по-мощни от човешките. Кравата бавно се издигна и изпълзя през ръба на ямата. Хората на сър Хъбърт веднага я подхванаха, изтеглиха я през снега далеч от дупката и започнаха да я изправят на крака. Джим излезе сам от падината.

— Доста лесно се справи — забеляза сър Хъбърт недоволно, като че ли обвиняваше Джим, че му е нанесъл някаква щета.

— Пак заповядайте — отговори Джим спокойно, защото знаеше, че тези думи на рицаря са най-голямата благодарност, която той можеше да изрече. После подскочи във въздуха, за да поеме отново дългото пътуване към дома.

Вятърът духаше от югоизток и той трябваше да се изкачи на по-голяма височина, за да направи голям завой над земите на сър Хъбърт и да се насочи отново към Малънконтри. Тъкмо завиваше, когато изведнъж осъзна, че се намира достатъчно високо и гледа в правилната посока, за да види горите, в които беше къщата на Каролинус. Съвестта му внезапно се обади.

Откакто заедно с Анджи, младия Робърт Фалън и част от прислугата се върнаха от коледното тържество у графа на Съмърсет преди около месец, все се канеше да поговори с Каролинус — неговият учител по магия. Но все нещо непредвидено изникваше и пречеше на Джим да се срещне с по-възрастният магьосник.

Сега бе идеалният момент да се отбие за малко у Каролинус и да си поговорят накратко по някои въпроси, които възникнаха по време на празника у графа и оттогава постоянно тревожеха Джим. За едно от тези неща Джим имаше смътното чувство, че дължи извинение на Каролинус. През дванадесетте дни у графа между ученика и учителя се бе появило известно напрежение.

Сега, обаче трябваше да се връща в замъка, пък и вече бе станало време за обяд. Анджи щеше да го чака в Голямата зала, а и Робърт може би се нуждаеше от присъствието му…

Робърт се бе превърнал в грижа, която усложняваше всяка иначе обикновена ситуация. Всъщност Джим въобще не бе сигурен дали е подходящ за настойник на сираче от благороден произход през четиринадесети век, когато всички момчета с подобно потекло бяха възпитавани като бъдещи воини. Самият Джим не беше истински воин. Детето можеше да бъде твърде зле обременено от възгледите за живота, характерни за двадесети век…

Джим бързо пропъди тези мисли от ума си. Робърт беше прекалено млад, за да обядва с тях в Голямата зала. Съвестта му го разпъваше и в двете посоки, но после той си напомни, че Анджи нямаше да го чака много дълго и щеше да започне обяда сама, така че на практика нямаше проблем. Самият Джим можеше да се нахрани по всяко време, след като се върне в Малънконтри.

Промени наклона на крилете си и се насочи към върховете на дърветата, които закриваха от поглед малката поляна, на която се намираше къщата на Каролинус.

Той завари полянката такава, каквато бе очаквал. Беше плътно заобиколена от множество високи дъбове и тисове. Имаше приблизително овална форма, а площта й беше горе-долу като на футболно игрище. Снегът покриваше дърветата и се стелеше по земята на около десет ярда от къщата, като образуваше идеален кръг, в който все още бе лято.

В средата на кръга стоеше къщата, по която също нямаше сняг. Тревата наоколо беше зелена, цветята цъфтяха, а един фонтан изливаше звънтящите си струи в средата на малък басейн, от който от време на време изкачаха малки златни рибки или пък малки златни русалки? Погледът на Джим никога не успяваше да установи това с точност.

До езерото минаваше старателно подравнена пясъчна пътека, водеща до вратата на малката странна тясна къща с островръх покрив, която въобще не изглеждаше на място си тук. Но застанала редом с басейна, тревата и проблясъците на подскачащата във водата златна фигурка, къщата сякаш не би могла да бъде на никое друго място.

Джим се приземи шумно на края на пясъчната пътека, но никой не излезе да го посрещне. Върна се отново в човешкото си тяло, облечено в топли зимни дрехи. Отначало, докато още се учеше как да използва магията, имаше някои проблеми с облеклото, но сега всичко беше под контрол. Отправи се към вратата и леко почука.

Отговор не последва. Джим внимателно бутна вратата, тя се отвори безшумно и той влезе вътре.

— Кой е? А, това си ти, Джим… — каза Каролинус, вдигайки поглед.

Магьосникът седеше в големия си стол с висока облегалка, а на масичката до лакътя му лежеше отворена някаква дебела книга. На коляното му, като пеперуда на клонка, бе кацнала изящната зелена фигурка на една наяда1.

— По-добре да си вървиш, скъпа — каза нежно Каролинус на наядата. — Ще довършим разговора си по-късно.

Тя скочи от коляното му, застана пред него със сведен поглед и измърмори нещо неразбираемо.

— Разбира се! — отговори Каролинус.

Наядата се обърна и тръгна към вратата. Джим се дръпна встрани, за да й направи път и тя мина покрай него със сведени очи, като му хвърли само един кратък поглед и отново промърмори нещо неясно.

— Съвсем не — каза Джим.

Той не я разбра, както очевидно и Каролинус преди малко, но така подбраните думи бяха достатъчно неутрални като отговор. Наядата излезе през вратата, която се затвори след нея.

— Е, моето момче — каза бодро Каролинус. — Радвам се да те видя, и то в човешкото ти тяло. Къщата ми не е от големите.

Домът на вълшебника наистина беше малък. Нещо повече — беше направо претъпкан до тавана с книги и с всякакви обикновени и магически предмети, които човек можеше да си представи. Всъщност повече приличаше на склад, отколкото на къща. Но откакто Каролинус свикна да получава всичко, което му трябва, само като заповяда и то просто да се появява пред него, от купищата с вещи наоколо, претъпканата къща вече не правеше никакво впечатление на стария магьосник.

Джим започна неуверено:

— Откакто се върнахме от празненството у графа, все се каня да се отбия при теб. Сега случайно минавах наблизо и дойдох направо тук. Може би прекъсвам нещо важно или пък ти си зает?

— Съвсем не, съвсем не — отвърна Каролинус. — С Лалин можем да си бъбрим по всяко време, а с теб се виждаме твърде рядко.

Последните думи си бяха чиста проба подкана към Джим да каже, че е положил много усилия да види Каролинус. Всъщност именно Каролинус бе труден за откриване. Все пак, Джим си замълча.

— Няма значение, нали сега си тук — продължи весело магьосникът. — Виждаш ми се отпочинал и в добро настроение. Готов ли си за следващото си приключение?