Драконът и джинът

Глава 18

Джим се събуди с чувството, че се задушава. Беше замаян и объркан, но инстинктът за оцеляване работеше с пълна сила и задействаше съответните рефлекси. Хвърли се през предното чергило на палатката и се събуди напълно, докато се търкаляше надолу по скалистия склон, следван плътно от слаба закачулена фигура, която се опитваше да увие около главата му парче плат и да запуши носа и устата му.

Мозъкът му реагираше все по-бързо и Джим се вкопчи в раменете на нападателя си, заби коляно в корема му, за да го извади от строя за миг и когато онзи падна на земята, удари главата му в каменистия под. Закачулената фигура се олюля и Джим скочи на крака, само за да бъде повален отново от други трима души с качулки, които го задържаха легнал и успяха окончателно да увият плата около главата му. Джим се бореше яростно и нещо го удари отстрани по главата, но толкова леко, че той го усети едва-едва.

Странно, но това бе последното нещо, което почувства, преди да изпадне в безсъзнание.

Когато се свести окончателно, имаше чувството, че е минало доста време. Вървеше по тесен скален мост някъде в планината. Пред него крачеше Брайън с ръце вързани на гърба. Още по-напред пък вървяха няколко тъмнокожи мъже с дълги роби, които отначало му се сториха непознати, но после различи двама-трима от пътниците в кервана. Те не носеха качулки, но това не значеше нищо, пък и имената им бяха неизвестни на Джим. Знаеше само, че са търговци от кервана.

Знаеше също, че зад него вървят други непознати мъже. Смътно си спомняше какво е станало докато беше полуприпаднал. Струваше му се, че вървят от дълго време, може би ден или два. Лявата страна на главата го болеше. Инстинктивно се опита да вдигне ръце и да докосне мястото, за да провери дали е разранено, но бързо разбра, че китките му, подобно тези на Брайън, са пристегнати зад гърба му — при това, доста неудобно.

Спомняше си, че от време на време спираше да върви, защото му ставаше много лошо. Мъжете около него много се ядосваха от това, но се появи един, който очевидно бе водачът им, яхнал кон и строго им нареди да го оставят на мира, докато сам продължи напред.

После си спомни удара отстрани по главата и в ума му изплува мисълта за мозъчно сътресение. Вече се бяха проявили някои от симптомите — ударът го бе накарал да загуби съзнание, имаше главоболие и усещаше, че отдясно, противоположно на главоболието, главата му е разранена. Според медицината имаше още признаци, които Джим в момента не можеше да си спомни, но и установените до сега сочеха евентуално сътресение на мозъка. Ако диагнозата беше вярна, не трябваше да се движи, а да почива продължително.

Джим си спомни, че мозъчното сътресение може да доведе до сериозни мозъчни увреждания, защото ударът по едната страна на главата запращаше мозъка към противоположната страна на черепа и точно от тази противоположна страна мозъкът се увреждаше. Не беше сигурен за подробностите — мозъкът или кървеше от ударената страна или се подуваше от натиска на черепа и създаваше опасно налягане. Човек, получил силно мозъчно сътресение, можеше внезапно да се строполи мъртъв дни след удара, без дори да разбере, че е бил сериозно ранен.

Джим се съсредоточи върху настоящото си състояние и почувства изтощение, световъртеж и отмаляване в цялото тяло — сякаш вече цяла вечност се тътреше през планините с вързани ръце.

Нещо тук не беше наред. Тези мъже явно се бяха промъкнали до кервана докато всички са спели, но бяха взели за пленници само Джим и Брайън и сега ги водеха незнайно къде. Джим можеше да освободи и себе си и приятеля си с магия. По същия начин можеха да се озоват далеч от тук, на безопасно разстояние от нападателите. Всичко това обаче можеше да се направи по-късно, ако е необходимо. Сега на Джим му се искаше да разбере какво точно се бе случило. Освен това може би приближаваха местонахождението на бащата на Джеронд, което щеше да им е полезно, когато се измъкнат от тази каша.

Да можеше само главоболието да изчезне, за да мисли по-добре. Добре би било, ако можеше да вдигне ръце, да опипа главата си и с точност да установи вида на раната.

Имаше нещо, което все пак можеше да стори и то може би се явяваше най-допустимата и позволена употреба на магията. Магията не може да лекува болести, но може да изцерява рани. Ударът явно бе наранил главата и мозъка на Джим. Въпреки силното главоболие той положи усилие и успя да си представи мозъка си — червен и подут от противоположната на главоболието страна. После си представи как червенината и отокът изчезват.

Трябваше му известно време, за да осъзнае, че е успял. Най-осезаемо бе внезапното изчезване на главоболието. Сега, когато го нямаше, Джим разбра, че почти е свикнал с него.

Впрочем това нямаше никакво значение. Важното бе, че непосредствената опасност от мозъчно сътресение бе отстранена. Главата му се проясни и за съжаление сега Джим усети по-силно присъствието на ремъците или каквото там притискаше китките му. Бяха така пристегнати, че спираха кръвообращението.

Почти бе готов да си представи, че ремъците са по хлабави, за да нормализира кръвообращението си, когато му хрумна друга идея. Тихо се прокле, че не се е сетил за това по-рано. Земята, в която се намираха, бе пълна с всякакви видове магия и подобни на нея явления. Много от тях се намираха в областта на несъзнателното и не бе възможно да се контролират умишлено. Пример за това бяха Естествените. Срещат се обаче и магически източници, достъпни за съзнателно направляване. Възможно бе, ако си послужи открито с магия, да привлече към себе си вниманието на този, който се надява именно на това, за да проучи какви възможности притежава Джим. Може би щеше да е по-добре да потърси друг, немагически начин за разхлабването на ремъците.

Докато размишляваше над всички тези неща, групата достигна до края на пътеката, която се виеше по планинския рид и следваше извивките на планината. Навлязоха в малка каменна долина, в която също имаше поток, извиращ от скалите. Водата образуваше малко езерце, преди да продължи надолу по склона.

Мъжете в началото на колоната вече се бяха събрали около езерцето и пиеха от него. При вида на водата Джим изведнъж усети силна изгаряща жажда. Ускори крачка към потока, но се натъкна на един от нападателите, който чакаше реда си край езерцето.

— Назад, невернико! — изрева един от мъжете, които бяха зад Джим. Гласът му бе свиреп и жесток и не вещаеше нищо добро, но Джим се възползва от възможността да поговори с него.

— Вижте, нямам представа къде се намирам и няма начин да избягам. Не може ли да свалите въжетата или с каквото там сте вързали китките ми или поне да ги поразхлабите? Ръцете ми изтръпнаха, а и няма да мога да пия, щом не мога да гребна от водата.

Вместо отговор мъжът зашлеви Джим по лицето с опакото на ръката си. Ударът бе така неочакван, че почти го събори на земята. Наоколо веднага се надигна врява и през тълпата си проби път друг мъж. Скоро насъбралите се отстъпиха, за да му направят път. Новодошлият пристъпи към Джим и попита онзи, който го бе ударил:

— Какво става тук?

— Опита се да избяга.

— Лъже! — извика друг глас.

Това беше Брайън, който си пробиваше път през плътно скупчилите се наоколо хора.

— Той само го помоли да разхлабят ремъците на ръцете му. Би трябвало да махнат както неговите, така и моите. Не сме въоръжени и няма къде да избягаме.

— Значи не се е опитвал да избяга? — попита мъжът.

— Разбира се, че не, да се продъните в Ада дано! Аз съм английски рицар и не лъжа!

Брайън изглеждаше зле. И двете му очи бяха насинени, носът му като че ли бе счупен, а по лицето му имаше няколко рани. Джим забеляза, че приятелят му куца.

— Той лъже… — започна отново мъжът, който бе ударил Джим, но новодошлият го зашлеви по същия начин, с опакото на ръката си.

— Тук аз решавам кой лъже! — каза водачът. — Неверниците казват истината, а ти не!

Джим си помисли, че ако не притежаваше способността да си послужи с магия, сигурно щеше да излъже не по-малко нагло от мъжа, който отнесе шамара.

— Махнете въжетата от китките им! — нареди водача, докато се връщаше обратно към потока. — И им дайте да пият! — добави той през рамо.

Джим усети как нечии пръсти хващат китките му и свалят ремъците. След миг се почувства като че ли ръцете му са били прекарани през най-сложната машина за мъчения, която средновековния мозък би могъл да измисли. Кръвта нахлу в дланите и пръстите му, но за момент Джим почти съжали, че са го развързали.

Брайън с нищо не показваше как се чувства, но вероятно изпитваше същото. Мъжете, които ги бяха пленили, стояха съвсем наблизо и на Джим му се стори, че с нетърпение чакат да видят признак на слабост или страдание. Джим успя да запази лицето си безизразно и болката бавно започна да отшумява. Вече усещаше как кръвта пулсира в пръстите му, после и това чувство изчезна и нараняванията по китките му привлякоха вниманието.

Джим повдигна ръцете си и ги огледа. Гледката не беше приятна. Ремъците се бяха врязали дълбоко в кожата и сега целите китки бяха в кръв. Джим и Брайън бяха допуснати последни до потока и след като пи, Джим изми ръцете си във водата. Оказа се, че китките са по-скоро ожулени, отколкото сериозно нарязани. Магията можеше да ги излекува, но имаше опасност употребата й в този момент да бъде забелязана. Колкото по-малко знаеха хората наоколо за способностите на Джим, толкова по-добре.

Брайън също изми нараненото си лице, което изглеждаше значително по-добре без засъхналата кръв. Оставиха ръцете и на двамата приятели свободни. Джим опипа дясната страна на главата си, където беше цицината. Установи, че мерките, взети спрямо мозъчното сътресение, бяха отстранили и последиците от удара.

Разрешиха им да вървят един до друг, където ширината на пътеката позволяваше това. Повечето от мъжете наоколо също вървяха пеша. Единствено водачът, който бе наредил да им отвържат ръцете яздеше начело на отряда.

Джим и Брайън мълчаха, след като с поглед постигаха съгласие относно положението си. Ескортът им бе достатъчно близо, за да чуе какво си говорят. Без съмнение, това не бе случайно. Джим сега вече не бе така доволен от факта, че всички в този свят изглежда говореха един и същ език.

Ако съществуваше такова разнообразие от езици, каквото бе налице в двадесетия век, от който идваше Джим, двамата с Брайън можеха да говорят на английски, без опасност пазачите им да ги подслушват. Биха могли дори да разговарят на провлачения диалект от Съмърсетшър21, където живееха. Англоговорещите го разбираха напълно, но за източното ухо звучеше абсолютно чуждо. Вероятно по-късно щеше да им се отдаде възможност да обсъдят ситуацията и да обменят мнения.

След двучасов преход стигнаха до крайната точка на пътуването: замък или по-скоро скално укрепление. Беше значително по-голямо от кипърската крепост на сър Мортимър, но бе по същия начин естествено защитено от стръмния планински склон, на който се издигаше.

Пред голямата врата на крепостта нямаше ров с вода, но се забелязваше някакъв окоп, който явно не бе част от естествения терен и вероятно бе изкопан от хора. Над окопа минаваше подвижен дървен мост, прикрепен с вериги към замъка. Когато минаваше по него, Джим погледна надолу към рова.

Съжали, че го е направил. Окопът бе дълбок повече от един човешки ръст и дъното му бе покрито с остри копия. Те бяха така прикрепени и насочени нагоре, че ако някой паднеше (или беше бутнат) в рова, веднага щяха да го промушат почти дузина остриета. Всъщност, долу имаше и трупове — от скелети, до останки на хора, умрели преди броени дни. Носеше се отвратителна воня.

Отрядът мина през портите, които се разтвориха пред него и влезе в нещо като кръстоска между малък покрит двор и открита конюшня. Водачът слезе от коня си и го повери на един слуга. После издаде заповед и двама мъже подкараха Джим и Брайън пред себе си, а останалите от ескорта се отправиха в друга посока.

Преминаха през втора врата, после през проход и стълбище, което водеше към друг проход, който представляваше тесен коридор с редици килии от двете страни. Килиите бяха отделени с железни решетки, вкопани в каменния под и таван, и на практика представляваха десетфутови места за спане. Изглеждаха много модерни, като от двадесети век, а и според средновековните стандарти бяха забележително чисти. Джим нямаше представа какво означава това, но в случая чистотата му изглеждаше някак зловеща. Двамата с Брайън бяха натикани в една от клетките и заключени посредством решетка и верига. Решетката бе спусната до пода, а веригата бе така закачена за нея, че повдигането бе невъзможно, освен ако не бъде освободен края на веригата. Той пък бе прикачен към каменния под, далеч извън обсега на затворниците.

През цялото време човекът, за когото Джим смяташе, че е водачът на отряда, не каза нищо, но накрая заяви:

— Ще чакате тук. След време ще трябва да се явите пред нашия Велик водач. Не си и помисляйте за бягство. Оттук няма изход.

После водачът и двамата мъже си тръгнаха и Джим и Брайън останаха сами. Тишината бе така дълбока, че сякаш отекваше в ушите им. Спогледаха се под жълтата премигваща светлина на факлата, закачена в края на коридора, където започваха стъпалата за горния етаж.

Брайън все още изглеждаше зле, но не обръщаше внимание на нараняванията си. Очите му светеха. С голямо внимание и интерес той проучи решетките и всичко от помещението, което успя да огледа, включително пода и тавана. После се обърна към Джим и заговори тихо, почти в ухото му:

— Не виждам начин, по който биха могли да ни подслушат, но съм готов да се обзаложа, че все пак могат да го направят. Ако обаче говорим тихо и близо един до друг, вероятно няма да разберат разговора ни, дори и да го чуят.

Джим кимна.

— Според теб защо ни доведоха тук? Имаш ли план как да се измъкнем оттук?

Джим наклони глава към Брайън и също заговори тихо в ухото му:

— Не знам защо от целия керван отвлякоха само нас. Най-страшното е, че цялата тази експедиция като че ли е организирана с единствената цел да хванат нас двамата. Разбира се, не знаем какво още са взели от кервана.

— Съгласен съм с теб — кимна Брайън. — Всичко това е много странно. Къде мислиш, че се намираме?

— По споменаването на Великия водач съдя, че сме в щаба на асасините. Не знам обаче защо. Сещаш ли се за някаква причина, поради която някой тукашен и по специално асасините не биха желали да открием бащата на Джеронд?

Брайън поклати глава.

— Брайън, ако е необходимо, може да се измъкнем оттук с магия, стига нещо в замъка или по тези земи да не я обезсили. Не мисля, че има такава вероятност, така че мога да ти обещая, че ще се измъкнем невредими, каквото и да става. Не си послужих с магия до сега, защото все повече се убеждавам, че някой иска да разбере какви точно магически умения притежавам. Затова се въздържам от магията, а когато все пак я използвам, стремя се да е в най-проста форма. По тази причина не излекувах китките ни, след като ни развързаха. Щеше да е съвсем очевидно.

— Това са само нищожни драскотини, Джеймс. Виж ако ти пречат да осъществиш някакъв план…

— Не пречат на нищо. Несъмнено ние с теб се справяме отлично с ролята на обикновени хора, които са били отвлечени. Остава ни само да чакаме. Всъщност мисля, че…

Джим бе внезапно прекъснат от неочакван, но приятен глас:

— Милорд! — изписка Хоб и се плъзна между две пръчки от решетката. Пред килията едно кафяво куче весело махаше с опашка. — Вижте кого съм довел!

— Опитах се с лай да разбудя останалите от кервана — каза джинът. — Там нямаше други кучета, но никой не се помръдна. Явно са се страхували да погледнат как така в кервана изведнъж се е появило куче. Успях обаче да събудя хобгоблинът. Сторих всичко, което е по силите ми, за да те спася, господарю!

— Наистина ли? — попита с подозрение Джим.

Келб очевидно се опитваше да подражава на невинния, прям и почти детски начин на изразяване, присъщ на Хоб.

— Това бе едно от нещата, които исках да ти съобщя онази вечер, милорд — бързо каза Хоб. — Мъжете около всеки огън, който посетих, си говореха, че ще спят особено дълбоко. После, след като един от тях заговори за това, другите се спогледаха особено и дълго мълчаха. Когато се върнах в палатката обаче, вие вече бяхте заспали и двамата…

Брайън се взираше в Келб.

— Това куче може да говори?

— Не е куче, а джин, който търси моята защита — обясни Джим. — Още не съм му дал отговор — добави той с остър тон и погледна строго кучето. После продължи:

— Много е интересен фактът, че Келб въобще не снишава гласа си и всичко, което казва, сигурно се чува на друго място в замъка. Запомни, Хоб! Всичко, което казваш на висок глас, вероятно се подслушва по специален начин.

— Но сега не ни подслушват, милорд — отвърна Хоб. — Имат събрание.

— Събрание ли?

— Да, господарю — бързо каза Келб. — Нареждат им да тръгнат на друга експедиция, като тази срещу нашия керван. Великият водач им дава заповеди.

— Аха — измърмори Джим и се обърна към Хоб: — Вие двамата как се озовахте тук?

— Пренесох го върху дима заедно с мен — смутено обясни духчето. — Дали не сбърках, милорд? Не знаех с какво да ви помогна, но си помислих, че ако дойда тук, може би ти ще измислиш нещо и ще ми кажеш какво да направя и с какво да бъда полезен.

— Те не се нуждаят от твоите услуги — каза Келб на Хоб, и после се обърна към Джим и Брайън. — Господари, не се страхувайте. Ако по някаква причина не успеете сами да се освободите от това място, аз ще ви освободя и отново ще ви върна на пътя към Палмира и към този, когото търсите.

— Откъде знаеш какво точно търсим в Палмира? — попита Джим, но в същия миг откъм стълбището в края на коридора се чуха гласове. Хоб се шмугна покрай решетките и се сви в един тъмен ъгъл, където сивото му тяло се сливаше с мрака. Келб пък направо изчезна.