Драконът и джинът

Глава 28

— Добре дошли, посетители — каза Ибн-Тарик с любезен тон.

Внезапно всички се пренесоха в стаята, в която Джим надничаше, и застанаха пред Хасан, Ибн-Тарик, Байджу и кучето.

Джим притежаваше точен и бърз усет за различните мерки — били те ясни или мъгляви. Без изобщо да пресмята, щом се озова в стаята, той веднага разбра, че е отдалечен от най-близко седящия (Ибн-Тарик) на разстояние точно три пъти колкото собствения му ръст. Ибн-Тарик, кучето и Хасан се намираха на върховете на равностранен триъгълник, в чийто център бе Байджу. Кълбото, което биха образували четиримата, би имало диаметър, равен точно на ръста на Джим.

Като че ли тази несъществуваща сфера представляваше главата на невидим, но тежък чук, чиято дръжка се простираше до средата на разстоянието между Джим и седящите. Джим си представи, как подобно на внезапна черна вълна чукът се издига, завърта се и пада, за да размаже него и всички около него. Този чук се контролираше от някои от тримата седящи на върховете на триъгълника или от всички тях заедно.

Силата притежаваше могъщество, с което Джим не се бе сблъсквал преди. Вероятно я владееше магьосник от висш ранг, макар и не толкова велик, колкото онзи, с когото Джим се бе сражавал първоначално при Прокълнатата кула. Тогава Каролинус се бе намесил и бе овладял положението. Сега обаче, притежателят на могъщата сила не бе единственият, който можеше да използва магия. Водовъртежът на силата все още бе съсредоточен върху Ибн-Тарик, но може би Хасан и кучето още не бяха разгърнали мощта си. Джим имаше неприятното усещане, че го очакват още изненади.

Постепенно осъзна, че не е Хасан. Той не можеше да е магьосник, щом ръководеше група като асасините. Тяхната дейност изцяло противоречеше на магическите правила. Пък и ако Хасан имаше някакви магически способности, Абу Ал-Ксаир нямаше просто да говори с него и после да си тръгне. В такъв случай оставаха другите двама. Ибн-Тарик изцяло бе потопен във водовъртежа на силата, но едва ли бе магьосник, защото действаше прекалено агресивно. Отговорът бе един.

— Ти си заклинател — каза Джим на Ибн-Тарик, който се усмихна и отвърна:

— И то по-могъщ, отколкото си си представял. Не е ли така? Мислеше си, че Джулио Екоти — съветникът на френския крал Жан, който се съюзи с победените от теб морски дракони — владее цялата мощ на човек, който изучава и използва „Пълна книга на заклинанията“, нали? Истина е, че Джулио научи малко и после хукна по света да забогатява чрез познанията си. Аз обаче останах и никога не престанах да се уча от големите майстори на моето изкуство. Сега вече силата ми надминава твоята.

Джим внезапно осъзна нещо, което трябваше да забележи по-рано. През прозорците на купола се виждаше как следобедът си отива и настъпва вечер. Не беше естествено обаче мракът да идва толкова бързо. Явно времето бе нарушило обичайния си ход. С потъмняването на небето, сенките, които Джим в началото по-скоро бе почувствал, отколкото видял, че се събират и тълпят в залата, станаха почти видими. Сега приближаваха към него и спътниците му. Джим ясно виждаше очертанията и структурата им. Всяка от сенките имаше свой размер и облик, и всички те заедно стесняваха бавно, но сигурно кръга около групата на Джим.

Нямаше време за губене. Сега Джим разбра защо Каролинус го предупреждаваше да пести магическата си енергия за неотложни и спешни случаи. Теоретично погледнато, запасите му от магическа енергия бяха „неограничени“. На практика обаче трябваше да има някакви ограничения, иначе банката би се разорила — Джим щеше да призове цялата налична магическа енергия и да не остави резервен запас за друг магьосник. Сега се нуждаеше от цялата сила, която можеше да събере, защото усещаше, че се е изправил пред нещо много по-могъщо от самия него. Мислено се зарадва, че не е прахосал запасите си.

Обърна се към магическите си сили и се озова на стръмен каменист планински склон. Изкачваше се нагоре към върха, който тъмнееше на фона на черен колос срещу светлината. Джим инстинктивно усещаше, че жезълът, който трябва да вземе, се намира на онзи връх. За миг се поколеба. Разстоянието беше прекалено голямо, а той не смееше да отсъства дълго от куполната зала в Белия дворец. Изведнъж отнякъде се появи Каролинус. Стоеше върху една канара до пътеката, по която Джим трябваше да мине, и гледаше към него.

— Ще имаш време — каза старият магьосник, — но си пести силите, за да стигнеш до върха. Иначе няма да се справиш с това, което те чака там.

След тези думи Каролинус постоя още миг, после изчезна. Вятърът свиреше и свистеше между камъните и скалите от двете страни на тясната планинска пътека. Не се виждаха никакви растения, а само голи скали. Когато Джим пое дълбоко въздух, студът вледени тялото му въпреки дрехите. Вятърът шибна лицето му. Вдиша още веднъж дълбоко от разредената атмосфера и се заизкачва по скалистата пътека между канарите.

Към свистенето на вятъра се добавиха нови шумове и Джим осъзна колко тихо е било всъщност наоколо. Сега чуваше трополенето на ситни камъчета и остъргването на подметките му върху по-големите камъни. Помисли си с благодарност за онази нощ в лагера на кервана, когато асасините го бяха отвлекли. Тогава бе заспал с ботушите, за да предпази краката си от студения планински въздух. Шумът от стъпките и от дишането му отекваше силно в абсолютната тишина наоколо. Никъде нищо не трепваше, не се чуваше дори глас на прелитаща птица.

Джим продължаваше да се изкачва нагоре. Пътеката приличаше на старо пресъхнало корито на поток, който някога се е спускал надолу по склона. Добре, че го имаше, защото навсякъде наоколо се простираше камениста пустош, през която Джим с мъка би си пробил път нагоре. Самата пътека ставаше все по-стръмна и по нея се вървеше трудно. Застудя, но Джим отблъсна вледеняващия мраз с горещата си решителност да стигне до върха.

Продължи да върви, приведен спрямо наклона на пътеката. Мускулите на бедрата започнаха да го наболяват. След малко дъното на пресъхналия поток се стесни дотолкова, че на завоите Джим можеше да протегне ръка и да докосне отвесните стени на пролома.

Каменистият пустинен терен свърши изведнъж, подобно на гора, граничеща с ливада. Пътеката се стесни още повече и също свърши. Джим зави покрай последната голяма канара и се озова пред някакво открито пространство, покрито с лед. Ледът бе сив и гладък, без следи от сняг. Приличаше на замръзнала река, простряна по склона на планината.

Далечният край тънеше в тъмнина. Джим си помисли, че това са други скали, но дишането му бе затруднено от сухия въздух, а очите му сълзяха и не можеше да установи с точност какво представлява тъмната маса отпред. Във всеки случай трябваше да се изкачи по леда, който бе гладък и полиран като чисто нова пързалка за кънки. Приличаше на глетчер, но бе прекалено прозрачен, като истинска ледена река. Джим поспря, за да помисли.

Паузата му позволи да си поеме дъх и избистри погледа му. От другата страна на глетчера, между скалите се забелязваше празно пространство, което би подпомогнало изкачването му. Но първо трябваше да прекоси ледената река.

Стисна скрития нож, когото Брайън го бе научил да носи и когото Джим държеше в готовност още от мига, в който сър Ренел ги бе повел по коридорите в къщата на Мурад и с негова помощ започна да изсича стъпала в леда. Бавно си проправи път и прекоси глетчера. Беше прав — от другата страна ледът бе примесен със скали и имаше много каменисти места, на които можеше да се стъпи. Тук почти не се налагаше да използва ножа. Постепенно ледената ивица се стесни, а скалите намаляха.

Погълнат от усилието да си пробие път, бе забравил да гледа напред. Ножът в ръката му напомняше за Брайън и Джеронд, дори за хобгоблините, сър Джефри и сър Ренел, но най-вече за Анджи. Живителната топлина на спомена противостоеше на студа, който сковаваше движенията му. Зает с тези мисли Джим сякаш вече бе достигнал върха и бе взел жезъла. Затова и се сепна, когато се озова в края на ледения поток и скалите, през които вървя до сега. Почти се бе втурнал в новото пространство, но успя да спре и да се огледа.

Стоеше пред дълъг сипей, покрит с чакъл. Приличаше на свлачище, предхождащо ледената река и предлагащо по-поносим маршрут към върха. Джим за първи път успя да види колко близо е той — мержелееше се на около хиляда фута по-нагоре.

След като видя, че е наближил съвсем, Джим ускори крачка и се закатери бързо по сипея. Отначало пристъпваше уверено, но се подхлъзна и падна. Повърхността под краката му бе като каменна лавина — свличаше се постоянно, а дребните камъчета се разместваха от тежестта му. Можеше да върви напред, само ако си помагаше с ръце.

Сипеят също не се простираше надалеч. Джим го премина с големи усилия, без да поглежда напред, докато не се озова пред каменна стена. Опря се на нея, а дробовете му трескаво поглъщаха разредения въздух, за да си набавят достатъчно кислород за бясно биещото сърце. Ето каква бе онази тъмна маса, чиито вид не бе успял да определи отдолу — скална стена, която възпрепятстваше изкачването.

Постепенно пулсът му се забави, дишането му се успокои и отново го обзе спокойствие. Вдигна поглед нагоре. Червенината на залеза почти бе изчезнала. Мракът и нощта се приближаваха все повече. Върхът обаче все още се открояваше ярко на фона на оскъдното осветено западно небе и вече не бе така далеч. Скалната стена не бе абсолютно вертикална. Имаше някакъв, макар и нищожен наклон, и няколко издатини. Можеше да бъде преодоляна.

Джим пое дълбоко дъх и започна да се изкачва. Отначало беше оптимист, но с времето ентусиазмът му намаля. Мускулите на ръцете му бяха слаби, а тялото му като че ли тежеше повече, отколкото трябва.

За момент Джим увисна на скалата, като си мислеше, че нито ще успее да продължи нагоре, нито ще може да се върне долу.

После го обзе яд. В крайна сметка, тялото бе само едно животно. То трябваше да прави това, което умът му нареди. Бавно продължи да се изкачва и вече не мислеше за края на скалата. Беше готов да се катери вечно. След известно време дясната му ръка напипа горния ръб на стената. Катеренето свърши.

Със сетни сили се изкачи на върха на скалата и легна там, за да нормализира дишането си. Странно, помисли си Джим, спирането изглежда по-трудно от изкачването. Сега за пръв път забеляза какво му бе струвал пътя до тук.

Краката и ръцете го боляха, коленете — също. Погледна към тях и видя, че са оголени. Дрехите му бяха разкъсани, а ботушите му вече представляваха само кожени ленти около стъпалата и глезените му. И дланите, и стъпалата му бяха замръзнали от допира до леда и скалата. Сега го боляха и когато огледа ръцете си отблизо видя, че са нарязани и ожулени. Не се и опита да погледне ходилата си.

Вече бе много, много близо до върха. Джим вдигна глава, за да погледне каменният пилон на билото и за пръв път смелостта и устрема му сякаш се изпариха. Между него и върха лежеше последното препятствие — тясна ивица безразборно разхвърляни каменни блокове. Нямаше пътека. Само скали — някои заоблени, други назъбени. Навсякъде между тях се виждаха широки цепнатини, в които Джим можеше да падне като в капан. Беше толкова близо, но последното изпитание бе такова, че той заплака.

Отново си спомни за Анджи и останалите, но сега те стояха не около него, а някъде далече. Дълбоко в себе си бе убеден, че ако се опита да прекоси скалите, ще падне между тях и ще остане там завинаги или пък ще бъде промушен от някой остър отломък.

Отново усети присъствието на Каролинус. Обърна се наляво и видя как стария магьосник с неговата червена роба, бяла брада, набръчкано лице и бледи сини очи гледа съм ученика си.

— Защо? — попита Джим.

Искаше да каже: „Защо е толкова трудно?“.

Каролинус отговори, сякаш целият въпрос бе произнесен.

— Защото жезълът се състои от твоето усилие да го достигнеш. Ако се предадеш сега, пак ще го вземеш, но тогава той няма да притежава мощта, която ти е необходима. Можеше да спреш където и да е по пътя и да получиш това, което си заслужил. Но здравината на жезъла ще се измерва спрямо силата на волята и духа ти, която пък ще бъде изпробвана в битката, в която ще използваш жезъла.

На Джим изведнъж му се стори, че е знаел това от самото начало, но не е можел да го изрази с думи. Знаел го е винаги — не само в началото на изкачването, но и още от онзи миг, когато двамата с Анджи се озоваха в този странен средновековен свят на четиринадесети век. Тук те бяха чужди, без свое собствено място — като песъчинки в зъбците на чудовищен механизъм.

От самото начало Джим и Анджи знаеха, че трябва да си извоюват собствено място в този чужд свят. Можеха да си тръгнат, но избраха да останат. Сега бе прекалено късно да променят избора си. Без да се замисля, Джим започна да се изкачва по първата скала от последната отсечка по пътя към върха.

Не видя, не усети, дори не можеше да си спомни как е направил този последен невъзможен преход.

След известно време, което Джим не можеше да измери и след като премина отвъд всичките си мисли, отвъд силата, смелостта и стремежа си, отвъд любовта си към тези, които още стояха в залата на Хасан, обсадени от сенките, той достигна края на скалистата ивица. Едва не падна в празното пространство. Жезълът бе там, извисявайки се на фона на последния угасващ пурпурен отблясък на залеза.

Джим се протегна, хвана жезъла… и отново се озова в стаята с купола.

Върна се почти в същия миг, в който беше тръгнал. Хората наоколо бяха в същите пози, „… силата ми надминава твоята“ — думите на Ибн-Тарик още отекваха в ушите му.

За този миниатюрен миг обаче сенките се бяха приближили съвсем. Джим вдигна жезъла и те отстъпиха… не много, но все пак отстъпиха. За мг погледна надолу към тялото си. Дрехите му бяха здрави, обувките — като нови, а кожата по ръцете му — непокътната. Анджи го изгледа проницателно, но никой от останалите като че ли не бе забелязал отсъствието му.

— Пръчката ти не е заплаха за мен — каза Ибн-Тарик.

Джим хвърли поглед към жезъла си, който не беше нито толкова дълъг, нито толкова дебел като този, с който Каролинус им бе помогнал да нападнат Прокълнатата кула и да спасят Анджи. Жезълът на Каролинус задържа Тъмните сили, докато Джим, Брайън и Дафид ап Хицел надвият създадените от Силите чудовища.

Жезълът в ръката на Джим не беше толкова мощен, колкото онзи на Каролинус, но все пак бе масивен и прав като струна. Пасваше отлично на хватката на Джим. Долният му край бе опрян в пода, а самия под се опираше в земята, зареждайки жезъла и притежателя му с енергия от самата планета.

— Казах, че жезълът ти не е заплаха на нас — повтори Ибн-Тарик. — Ние сме мюсюлмани и както сам знаеш, християнската магия не ни влияе. Свали пръчката и няма да пострадаш.

— Не всички сте мюсюлмани — отвърна Джим, който едва сега забеляза, че китките на Байджу са привързани към глезените му.

— Байджу, ако искаш, ела при нас — каза Джим и мислено си представи, че връзките ги няма. От върха на жезъла излетя малка светкавица и прогори въжетата. Дребният монгол се изправи и изсумтя.

— Толкова по въпроса дали магията ми действа — каза Джим. — Извървях дълъг и труден път, за да се сдобия с този жезъл. Ти си прав, че не ми е разрешено да нападам с него, но аз не съм тук, за да нападам, а да защитавам нуждаещите се. Бих защитавал дори теб, но трябва да оставиш настрана непозволените заклинания.

Лицето на Ибн-Тарик освирепя, а чертите му се изостриха като на ранен ястреб.

— Аз да не съм някой начинаещ, че да ме защитава такъв като теб?

Джим не отговори. Сега, след като вече държеше жезъла в ръка, умът му бе кристално бистър.

— Отначало — заговори той, — само си искал да попречиш на Брайън и мен да намерим сър Джефри и да го върнем в Англия. После случайно си разбрал (вероятно от Абу Ал-Ксаир, скривайки грижливо от него заклинателската си сила), че нашият успех ще сложи край на всичките ти планове.

Очите на Ибн-Тарик светнаха.

— Не се крия от никой магьосник!

— Би било глупаво — продължи Джим, — а ти не си глупак. И така, научил си, че аз съм младши магьосник, с когото би трябвало лесно да се справиш. Но след като не успя да ме накараш да говоря за магия, така че да проучиш способностите ми докато пътувахме с кервана, уреди аз и Брайън да бъдем пленени от асасините. Надяваше се, че при опита си за бягство ще приложа магията, която владея и така ти ще видиш възможностите ми. Нали?

Ибн-Тарик само се усмихна.

— Ние обаче избягахме не с помощта на голяма магия, а като научихме за тайния изход от крепостта — знание, което ще позволи на Златната Орда лесно да превземе Белия дворец. Ние се превърнахме в истинска заплаха за теб. Защо обаче ние или пък Байджу, който ни посрещна при тайния изход, ще кажем за това на Златната Орда?

— Той е от Ордата — обади се Хасан.

— Ya barid! — извика Ибн-Тарик към него. — Глупак!

И Хасан и кучето се разтрепериха. Ибн-Тарик се обърна отново към Джим, но той гледаше към Байджу.

— Вярно ли е?

Монголът също го погледна в очите и отвърна:

— Не. Аз съм от Ил-Канат — Първата орда, която завладя Персия. В кервана ти казах истината, защото си мислех, че ще ме разкриеш чрез магията си.

— Тогава не проумявах, но сега разбирам — каза Джим. — Като си им казал, че си от Златната Орда, си се надявал да разбереш повече за отношенията между египетските мамелюки и Ордата.

Байджу не отговори, само се усмихна леко.

— Никога не си ги шпионирал, но фактът, че си научил къде е тайният изход, е бил твърде опасен за Ибн-Тарик, който е искал Белия дворец да не бъде превзет.

Джим се обърна към Ибн-Тарик, който каза със спокойно изражение:

— Аз съм приятел на Хасан Ад-Димри, но защо да се занимавам с евентуално монголско нападение над крепостта му? Какво може да направи който и да е заклинател срещу цяла армия?

— Един заклинател не може да стори кой знае какво, но заклинател, съюзен с армията на мамелюките срещу монголите, е нещо съвсем друго — отбеляза Джим.

— Нямам връзки с мамелюките. Познавам само отделни хора измежду тях.

— Напротив — усмихна се Джим. — Свързан си с тях. На мястото, откъдето произхождам, такъв като теб се нарича „политик“. Когато те видях тук, се зачудих, че в наше присъствие разговаряше с Мурад за нов водач, който да превърне Египет в империя. Водач като Сала-Ад-Дин, който е бил кюрд, какъвто е и Мурад. Защо му каза това, след като и ти, и той сте знаели, че всъщност той не е Мурад, а сър Джефри. Разбира се, всичко това е било, за да ме заблудиш. За да заблудиш мен и Брайън и да затвърдиш образа на Мурад, така че ние никога да не заподозрем, че той е сър Джефри. Идеята е била твоя, нали? Ти си уредил така, че да видим сър Ренел.

— И кога точно достигна до тези умопомрачаващи подозрения? — изсмя се Ибн-Тарик.

— Както вече казах, в момента, в който погледнах през цепнатината в стената на стаята, която свързва това място с къщата на Мурад. Щом си знаел, че Мурад е сър Джефри, защо му наговори онези неща, щом единствените други присъстващи бяхме аз, Брайън и Байджу.

— Значи си мислиш, че смятам себе си за втори Сала-Ад-Дин, който да тръгне от Египет, с огън и меч да завладее половината свят като Александър и после да плаче, че няма какво повече да прави?

— Не — поклати глава Джим, — не мисля така. Смятам, че си заинтересуван от нещо много по-лесно постижимо и практично. Искаш да възродиш центровете на асасините и да увеличиш мощта им, като я съчетаеш със заклинателството. Планирал си да вербуваш по-млади и по-неопитни заклинатели, които да работят с другите асасински крепости, които ще създадеш. Самият ти ще бъдеш майсторът на тези чираци, тъмният майстор-заклинател, стоящ над всички Велики водачи на асасините.

— Ти бълнуваш — изсумтя Ибн-Тарик.

— Бълнуванията в случая са само твои. Мечтаеш за империя. Изграждането на Белия дворец е само началото. Основал си мощта си върху тази асасинска крепост като си предложил на суфита Хасан власт и богатство. Обещал си да му помогнеш да придобие влияние, ако стане водач на асасините тук. За теб е било лесно да изпълниш обещанието си и с помощта на заклинания да впечатлиш асасините.

— Това са само твои предположения.

— Напротив, сигурен съм — повиши глас Джим. — Макар и посвоему, Хасан е мил, добър човек, когото ти си превърнал в злодей. Белият дворец укрепнал и влиянието му нараснало. Но зародишът на частната ти империя не е още готов да издържи нападението на монголите. Затова Байджу, Брайън и аз е трябвало да умрем, а Хасан да бъде държан в подчинение чрез проклятие.

— Развяваш лъжите си като знаме — надменно каза Ибн-Тарик. — Знаеш, че проклятието не е върху Хасан Ад-Димри, а върху вашия сър Джефри.

— Така е — кимна Джим. — Но ти, като заклинател, не знаеш всичко за проклятията. Иначе не би се захванал с тях. Проклятията са като смъртоносна заразна болест. Могат да разядат човека, който се занимава с тях. Твърде късно си забелязал, че у Хасан се проявяват синдромите на болестта, и вече не си можел да го излекуваш. Изкушавайки се да стане водач на асасините, ти си подкопал вярата му и така е започнало падението му, което постепенно изсмуквало силите му. В това му състояние не би могъл да ти е от полза и затова ти си уредил проклятието да премине върху сър Джефри. А цялото богатство и луксът, които си му обещал били преместени чрез заклинания на една крачка от Белия дворец — в къщата на Мурад Богатия от Палмира.

— Сър Джефри е християнин — отвърна Ибн-Тарик. — Как мога аз, един мюсюлманин заклинател, да вдигна проклятието от някого и да го сложа на друг?

— Ти не би могъл. Един заклинател не е способен на това, както мюсюлмански или християнски заклинател не може да използва магия срещу човек от друга религия или срещу свещеник от собствената си вяра. Това не може да го направи и Келб. Или той може би не се казва Келб?

— Не! — един глас прогърмя и отекна многократно в купола на стаята. На мястото, където беше Келб, сега имаше само облак дим. Гласът продължи:

— Аз съм Сакар Ал-Джини! Келб винаги е бил и все още е най-долния ми роб. Приех неговия образ, за да те следя на остров Кипър. Синът на Давид, цар Соломон ме затвори в бутилка, която изхвърли в морето. Но сега съм свободен. Не съм някой слаб магьосник или заклинател, а Сакар Ал-Джини, джинът на джиновете!

Облакът дим се разсея и вместо него се появи ужасяващата грозна фигура с тюрбана и разместените очи и уста, която се бе явила на Джим и Хоб на кипърския бряг, когато Джим бе поискал да се покаже в истинския си образ.

— Винаги си бил един надут самохвалко! — Ибн-Тарик се обърна към джина с неочаквана ярост — изглежда времето, прекарано в бутилката не те е научило на нищо. От всички тук ти не си най-силния, а най-слабия. Сега бъди кучето, което си избра сам и не се променяй в продължение на деветдесет и девет поколения!

Изведнъж на мястото на джина отново се появи малкото грозно кафяво куче, което излая и изчезна.

— Джеймс — обади се Брайън, — достатъчно говори вече. Да грабваме мечовете и да приключваме с този дяволски неверник и неговия… неговия джин! Християнският меч сече и мюсюлмани, и Естествени. Нали за това тръгнаха и кръстоносците!

— Повечето от които измряха! — сряза го Джеронд. — Млъкни, Брайън!

— Предположението ти е лъжливо — Джим отново се обърна към Ибн-Тарик. — Никой джин, дори и Сакар Ал-Джини не може да прокълне който и да било мюсюлманин или християнин. Освен онзи, когото мюсюлманите наричат Шейтан26, само обитателите на още някои царства имат подобна власт. Единствените такива същества, с които един заклинател може да се свърже, са жителите на царствата на дяволите и демоните.

— Така ли мислиш? — подсмихна се Ибн-Тарик.

— Знам го със сигурност. Дяволите и демоните са единствените същества, изградени само от чиста омраза, изпратени на този свят да изпитват хората. Те обаче са затворени в царството си и се намесват в човешките работи само за да тормозят човечеството или за да разстройват равновесието между Случайността и Историята. Такъв е случаят с възраждането на асасините и свързването им със заклинателството. Джин не може да призове демон, но заклинателя може!

Джим хвърли поглед към разпръскващия се облак дим, после отново се обърна към Ибн-Тарик:

— Ние, магьосниците, също можем да призовем демон или дявол, но нашите правила ни го забраняват. Заклинателите нямат правилник. Ти, Ибн-Тарик, си призовал демон, който е проклел Хасан. Сега той е свободен и ти не можеш отново да му наложиш проклятие. В името на всички царства, кажи ми кой демон си призовал?

Лицето на Ибн-Тарик се промени. Пребледня, но най-вече сякаш замръзна — като жива скулптура.

Внезапното чувство, че е заобиколен от хладно електричество стресна Джим. Беше говорил прекалено дълго, бе отклонил вниманието си от прииждащите сенки и сега те вече почти го бяха достигнали. Изведнъж осъзна, че сенките се контролират не от Ибн-Тарик, а от демона. Бяха много близо, на по-малко от една ръка разстояние от скупчените зад Джим хора. След като се отърси от шока, умът му бе прояснен до болка от гняв. Беше бесен, че някой като Ибн-Тарик е могъл да освободи такова зло и могъщо създание.

Джим с все сили замахна с жезъла, по върха му пробягаха малки светкавици и мощта му отблъсна сенките — не толкова далеч, колкото преди, но все пак достатъчно далеч, за да не го безпокоят за известно време. Съзнанието и умът му се заеха да ровят в паметта му, за да открият необходимото в „Encyclope’die Necromantick“, която бе част от магическите му познания и опит.

Някъде там лежеше и разрешението на въпроса. Като продължаваше да държи сенките на страна, най-сетне успя да намери в паметта си раздела, озаглавен „Devyls & Deamons“27 и бързо зачете текста. Пропусна обстойната забрана магьосниците да се занимават с дяволи и демони, продължи надолу, докато стигна до пасажа с най-дребния шрифт, където намери търсената информация.

Да, имаше едно изключение. Едно особено и специално положение, при което призоваването на демони беше разрешено на магьосници.

Отново насочи вниманието си към сенките, които се промъкваха все по близо. Отново ги отблъсна на безопасно разстояние и извика в празното пространство:

— Демоне, който си бил призован и пуснат в тази точка между Историята и Случайността, с властта и правото на царството, към което принадлежа, те призовавам да назовеш името си и да се явиш! Сега!

Въздухът наоколо за миг бе почти засмукан, като че ли някакъв великан, голям колкото самата земя, вдишваше дълбоко. После някакъв силен шепот заговори беззвучно в главата на Джим, който знаеше, че и останалите присъстващи също го чуват в главите си.

— Тук съм — каза гласът. — Аз съм Ариман, демонът на демоните.

Всичко наоколо — стаята, куполът започнаха сякаш да се размиват и да изчезват. Навсякъде плъзна безплътна мъгла.

Джим, всички зад него, Ибн-Тарик, Хасан и мястото, където бе стоял джинът висяха в безвъздушното пространство, високо над земята. Изглежда се намираха толкова високо в атмосферата, че имаха видимост отвъд всички обичайни хоризонти. Погледът достигаше до всеобхватното небе и до земята, потънала някъде долу в тъмна мъгла. Пейзажът приличаше на странно одеяло, изтъкано от пространството и времето. В една част от него, далеч извън обхвата на обикновеното зрение. Беше ден и се водеше битка. Това беше Айн Джалут преди два века, когато водачът на египетските мамелюки надвиваше монголите. За първи път монголите бяха надвити, а мамелюките тръгнаха към Ливан, за да изтласкат християнската армия. По-близо се виждаше пясъчна буря, която в същия миг опустошаваше посевите и разрушаваше домовете на селяните. Събитията от миналото и събитията от настоящето се случваха едновременно сред пустошта.

— Ариман — каза Джим на глас. — Ибн-Тарик ли е твоя господар?

Шептящият, който всъщност беше Ариман, се засмя безшумно в главите им:

— Кой говори за демона и неговия господар? Когато демонът бъде призован, той става господар. Аз управлявам всичко. Ибн-Тарик е мое творение. Погледнете го!

Джим погледна през редкия въздух, който го делеше от Ибн-Тарик и видя, че мъжът не бе помръднал — сякаш се бе превърнал във восъчна фигура. Изражението му също не се бе променило.

— Погледнете надолу и вижте какво още съм направил.

Джим отправи поглед надолу и видя как далеч на север, на около седмица път, армията на монголите приближава планините, в които бе скрит Белия дворец.

— Сега погледнете на юг и на изток. Мамелюките, идващи от юг, бяха на по-малко от три дни път от Белия дворец. Щяха да стигнат там много преди монголите.

— Монголите си мислят, че трябва само да превземат една крепост от асасините, както са правили преди — каза Шептящият, — но този път ще заварят крепостта въоръжена и готова да им противостои. Армията на мамелюките, много по-многобройна от монголите, също е заела позиции и е скрита, за да ги обгради. Монголите ще измрат до крак, а Байджу така и няма да успее да им каже за тайния тунел. Това важи и за всички останали. Накрая целият свят ще бъде въвлечен във войната между монголите и мамелюки.

Шептящият се засмя.

— Мурад Богатия отново ще поеме ролята си. Хасан Ад-Димри ще ръководи всичко оттук, но като марионетка на Ибн-Тарик, който пък е под моята власт. А ти и всички тези хора с теб ще умрете.

— Не — отвърна Джим, — няма да умрем.

Докато Ариман говореше, в едно кътче от съзнанието на Джим се яви онова, което всички трябваше да сторят. Той се обърна към останалите и ги погледна. После каза:

— С общи усилия и с малко късмет ще победим. Светът може да бъде спасен. Можем да се справим с Ариман.