Драконът и джинът

Глава 9

— Когато се наложи, Бопре изпълнява функциите на мой оръженосец — каза сър Мортимър с необичайно тих глас.

Отново седяха около същата маса с нови три бокала, пълни с вино. Домакинът изчака слугата, който сервираше да излезе и отново заговори:

— Следователно Бопре се явява втори по ранг след мен. Ако той ви каже да направите нещо, ще се радвам, ако възприемете това като молба от самия мен. Не мисля, че в следващите два-три дни ще се случи нещо особено. Пиратите ще опитат всички лесни начини. Може да чуем как по покрива на кулата падат камъни или пък как се опитват да пробият приземната част на стената, но в това няма нищо страшно. Бопре ще се погрижи за всичко и ще ви повика само при крайна необходимост.

— Сър Мортимър — каза Брайън с равен глас. — Извинете ме, но изглежда съм ви разбрал погрешно. Стори ми се, че вие предлагате, ако се наложи, двама благородни рицари да се сражават под командването на оръженосец?

— Точно така — кимна домакинът и погледна Брайън право в очите. — Вие, господа, не познавате начина, по който се води войната в тази част на света, а Бопре има опит именно тук. Уверявам ви, че той ще се обръща към вас най-учтиво.

— Не е там въпросът, сър Мортимър — продължи Брайън. — Ние сме ваши гости, нали?

— Разбира се. Какви други бихте могли да бъдете?

— Надявам се, че е така — каза Брайън. — Освен това се надявам, че ако домакинът ми се нуждае от помощта ми, за да защити дома си, ще ме помоли за това лично, а няма да изпраща някой с по-нисък ранг от моя да ми нарежда.

— Много добре — каза сър Мортимър. — Сега ви моля именно за това.

— В такъв случай аз съм готов да помогна с всичко, което мога.

Джим усети как разговорът се насочва към него и започва да го притиска.

— Аз също, сър Мортимър — каза той.

— Значи постигнахме съгласие — обяви сър Мортимър, ставайки от мястото си. Той изобщо не бе докоснал виното си. — Въпреки, че поставих Бопре за отговорник за отбраната, замъкът си остава мой и решенията взимам аз. Трябва да внимавам с всичко, което става и затова не ще имам достатъчно време, за да обърна достатъчно внимание на гостите си. Сър Брайън, ще ви бъда задължен, ако приемете сър Джеймс в покоите, където ви настаних. Вещите, които вие, сър Джеймс, донесохте с вас на лодката, с която пристигнахте, вече са пренесени в стаята. Ако имате нужда от нещо, повикайте прислугата. Стига да е по силите ми, ще ви доставя желаното от вас. Сега моля да ме извините. Ще обиколя лично замъка, за да проверя как са изпълнени заповедите ми.

Сър Мортимър се обърна, тръгна към стълбището и слезе по него.

— Брайън… — започна Джим, но приятелят му вдигна показалеца си, допря го до устните си и Джим рязко млъкна.

Брайън се изправи, взе бокала и мълчаливо махна с ръка на Джим, който го последва, но остави виното си на масата. Двамата слязоха един етаж по-надолу и се озоваха на малка площадка с три врати. Брайън отвори лявата от тях и въведе Джим в стая, която явно изпълняваше функциите на спалня за гости.

Противно на това, което Джим бе свикнал да вижда в английските замъци, тази спалня беше много по-просторна от обикновеното. Леглото също бе по-голямо, с четири колонки и пищен балдахин. Ролята на прозорец се изпълняваше, при това доста успешно, от една значително разширена амбразура. Капаци или стъкла обаче липсваха и при лошо време в стаята сигурно влизаше не само вятър, но и дъжд.

Вещите на Джим бяха струпани в един ъгъл и той със задоволство забеляза, че там е и личният му, навит на руло и съвсем чист дюшек. Помещението бе мебелирано още с маса и множество столове. Брайън внимателно затвори вратата след себе си, кимна към масата, седна с бокала си в ръка и посочи на Джим един стол.

— Джеймс — заговори Брайън с тих глас, — без да искам те вкарах в капан. Ако има някакъв начин да се измъкнеш оттук с магия, моля те да го използваш. Нападението над замъка на сър Мортимър не те засяга. Най-искрено съжалявам, че те въвлякох в това.

Джим погледна Брайън през масата и разбра, че той говори сериозно.

— Разбира се, че мога да се измъкна оттук с магия. Всъщност, и двамата можем да избягаме по магически начин. По-важното е обаче да разбера, ти в какво си се забъркал тук, Брайън.

Докато изговаряше тези думи, Джим осъзна, че е допуснал непростима грешка в общуването. Въпреки, че Брайън му бе най-близкият приятел, Джим му бе задал прекалено личен въпрос. Нямаше право да пита приятеля си защо се е оказал в тази или онази ситуация. Джим отвори уста, за да се извини, но Брайън заговори преди него, сякаш бе прочел мислите му:

— Няма нищо, Джеймс. Разбирам, че говориш така само от загриженост за мен. Ако можеш да избягаш, трябва да го сториш. Аз самият не мога да си тръгна.

— Защо не? — попита Джим.

— Дойдох тук, защото бях поканен — отвърна Брайън — от сър Мортимър, който срещнах в Епископи. Там гостувах на други почтени английски рицари, чиито дядовци са се установили в Кипър по време на ранните кръстоносни походи. Сър Мортимър се прояви спрямо мен като изряден домакин и аз не мога да не изпълня задължението, което като гост имам към него, особено, щом като той е в затруднено положение. При теб нещата не стоят така. Ти дойде да ме търсиш и ме намери обвързан към това място. Свободен си да си вървиш. Умолявам те, Джеймс, тръгни си, докато още можеш. Ако трябва да изпратиш вести на Джеронд и Анджела, кажи им, че когато си ме видял за последно съм бил добре и просто се е появило малко препятствие, което малко ще забави изпълнението на задачата, заради която потеглих.

Джим усети как Хоб отново се измъква от раницата на гърба му. Хобгоблинът се бе скрил, когато сър Мортимър прекъсна разговора за детството на Брайън и ездата върху пушека. Сега Хоб отново показа глава от багажа и дъхът му погъделичка ухото на Джим. Огледа се наоколо и възкликна щастливо:

— О! Дим и огън! Какво хубаво огнище! Милорд, може ли да разгледам комина?

— Разбира се, Хоб — кимна Джим и след миг сивата фигурка на хобгоблина подскочи от рамото му към огнището и изчезна. Джим отново се обърна към Брайън, чийто последни думи прозвучаха странно фалшиво.

— Брайън, ако искаш изобщо не ми отговаряй и ми прости, че те питам, но тук нещо не е наред. Случило се е нещо много лошо, което ти не желаеш да ми кажеш, нали? Наистина ли си готов да заминеш веднага щом свърши обсадата?

— Заклел съм се да постъпя така — отвърна Брайън — и няма да престъпя клетвата си. Давам ти дума, че ще направя всичко възможно да продължа издирването на бащата на Джеронд, веднага след като напусна замъка на сър Мортимър.

— Тогава защо не си заминем двамата? Задълженията ти като гост…

— Си остават такива! — гласът на Брайън изведнъж стана суров и рязък. — Никога не съм се отмятал от думата си, за бога, и никога не ще го сторя!

— Говориш за обещанието си към сър Мортимър, нали? И какво точно си му обещал?

— Джеймс… — Тонът на Брайън бе направо гневен, но се овладя и млъкна. Погледна надолу към масата и бокала с вино, отпи глътка и отново вдигна поглед към Джим. — Джеймс, ще продължа търсенето си, но вероятно малко ще се забавя. Прав си, има нещо, което не ти казах. То е свързано с една моя грешка. Проявих слабост. Всъщност… почти не ми останаха пари, с които да пътувам нататък.

— Моля? — Джим беше изумен. — Не искам да… — продължи той, вперил поглед в приятеля си. Квадратното кокалесто лице на Брайън, с неговите сини очи и силно извит нос изглеждаше някак особено дръзко. Джим се замисли на думата „любопитствам“, която стоеше на върха на езика му и изрече по друг начин въпроса си:

— … ти задавам неучтиви въпроси, но как така си свършил парите толкова скоро? Струва ми се, че имаше достатъчно средства, за да пътуваш спокойно няколко месеца, дори година.

— Така беше — кимна Брайън. — Грешката е моя, Джеймс. Ние всички сме грешници и си имаме своите слабости. Както знаеш, една от моите е играта на зарове. Трябваше да се закълна, да се откажа от подобни неща по време на пътуването, но изобщо не помислих за това, когато тръгнах.

— И какво стана? — попита Джим.

— Както навярно Джеронд ти е казала, пристигнах в Кипър, защото сър Франсис Невил, мой втори братовчед, рицар от ордена на хоспиталиерите12, е тук и се надявах да се посъветвам с него. Знаех, че е на острова по работа — да уреди някакви въпроси между хоспиталиерите и няколко богати и влиятелни местни господа. Джеронд сигурно ти е разказала всичко това.

Джим кимна.

— Когато обаче пристигнах тук, се оказа, че сър Франсис вече е отпътувал за главната квартира на своето братство, която се намира на остров Родос. Орденът на сър Франсис е основал болницата в Йерусалим на името на Св. Джон Йерусалимски. Оттук, разбира се, идва и името хоспиталиери, по-точното и правилно име на ордена е Орден на рицарите от Родос. Надявах се да науча от сър Франсис най-добрия път за Палмира, а също и как да се държа и за какво да внимавам, докато пътувам натам.

Брайън млъкна. Джим реши, че е приключил разказа си и попита:

— Всичко това обаче едва ли ти е струвало всичките пари, освен ако не са ти ги откраднали?

— Съвсем не — каза Брайън. — Крадецът, който би опитал да ми вземе кесията, трябва да е много смел. Не. Братовчед ми сър Франсис не беше на острова, но има много приятели, които аз издирих, след като споменах имената им пред други господа. Тукашните приятели на сър Франсис ме приеха изключително гостоприемно. Те ме предаваха един на друг — един познава Палмира, но не знае най-добрия път до там, друг знае пътя, но не познава града, а трети пък е добре осведомен за корабите, които пътуват между Кипър и Триполи13, която е най-подходящото пристанище за моята цел. Палмира се намира навътре в сушата, на известно разстояние от Триполи и от всички други пристанищни градове.

— После какво стана?

— Бедата беше там, Джеймс, че всеки рицар, когото срещнех, се стараеше да ми осигури храна, вино и някои забавления, сред които, разбира се, присъстваха и заровете.

— Аха! И накрая се оказа, че си загубил всичките си пари.

— О, не — поклати глава Брайън, — изобщо не беше така. Изгубих съвсем малка сума, защото играех много умерено. В Епископи обаче се запознах със сър Мортимър, който бе дошъл в града по някакви свои дела. Той се присъедини към играта и тогава аз спечелих.

— Ти си спечелил? — ококори се Джим.

— Да, спечелих, при това една значителна сума. Приключих играта с повече пари, отколкото имах при пристигането си в Кипър. Цялата ми печалба бе от сър Мортимър, който изглежда живееше само за да пие и да играе комар. Знаеш, че нося доста на пиене, но сър Мортимър е направо шампион в тази област.

— Представям си — кимна Джим.

— И така, приех поканата на сър Мортимър да му гостувам за кратко и да отидем заедно за риба. Той ме увери, че да уловиш с въдица риба с човешки размери е толкова приятно, колкото и да победиш някого в единоборство. Знаеш, че в Англия нямаме риби, които са достатъчно големи, за да ги хванеш само с въдица. В това отношение сър Мортимър не ме излъга. Наистина отидохме за риба и преживяването беше невероятно! Незабравимо!

— Вярвам ти, Брайън. Но по време на риболова ти все още си разполагал с пари и то повече, отколкото си имал при тръгването си от Англия.

— Не, Джеймс, бях спечелил сума, по-голяма от тази, която имах при идването си тук — каза укорително Брайън.

— Разбирам — кимна Джим.

— И така, вечерта след риболова играхме на зарове и тогава… Джеймс, успехът ми в Епископи може да се обясни само с невероятно добър късмет. Тук, в замъка, се случи точно обратното. Губех поголовно, проиграх почти всичките си монети. Не мога да си тръгна, без да се опитам да си върна загубеното. Дори и да не успея, чувството ми за чест ме задължава да остана и да помогна на сър Мортимър в този труден за него час.

— Съмнявам се, че той изобщо смята момента за толкова труден — промърмори Джеймс. — Значи си играл с него в Епископи и си спечелил много, но после пак си играл с него в замъка му и си изгубил почти всичко. Винаги ли играехте със заровете на сър Мортимър?

— Да. Защо питаш? Ти, Джеймс, знаеш, че никога не нося в себе си зарове, защото може да се изкуша и да загубя малкото, което притежавам. Постоянно се боя, че един ден мога да се самозабравя и в пристъп на комарджийска страст да заложа дори Бланчард от Туърс. И да го загубя.

Джим кимна сериозно. Брайън бе продал цялото си бащино наследство, освен порутения замък Смит, за да купи Бланчард — едрия бял жребец, който бе бойният кон на Брайън и чийто интелигентност и стремителен дух биха били достойни дори за коня на някой принц. Всъщност без Бланчард, Брайън не би могъл да спечели турнирите и наградите, от които на практика живееше. В тези състезания кон с подобно телосложение, сила и бързина бе жизнено необходим.

— Джеймс, сър Мортимър не може да е мамил на зарове — настоя Брайън, вперил очи в Джим. — Един рицар никога не би постъпил така. Знам, че има и такива случай, но това са непочтени рицари и жалки негодници, чието място не е на една маса с достойни хора. Но сър Мортимър има замък и имоти тук. Той не би оцелял, без помощта на съседите си и затова не би дръзнал да ги мами, тъй като рано или късно ще го разкрият. И ще се обърнат срещу него.

— Прав си, Брайън, но като че ли забравяш една подробност.

— И каква е тя? — наежи се Брайън.

— В тази част на света да отмъкнеш всичко възможно от всеки срещнат е съвсем в реда на нещата. Всъщност, и двамата добре знаем, че това може да се случи на всеки пътник, не само тук. Искам да ти напомня, че ти си гост тук, просто един непознат, което те прави лесна плячка.

— Той не би посмял! — извика Брайън.

— От всичко видяно досега, ми се струва, че сър Мортимър никак не се колебае в дръзките неща.

Брайън седеше и бавно проумяваше факта, че сър Мортимър е измамил един рицар. Постепенно лицето му ставаше все по-свирепо и по-свирепо, а костите му сякаш щяха да излязат от кожата.

— За бога! Ако той…

Брайън млъкна, а гневът бавно изчезна, заменен от отчаяние.

— Както и да е — въздъхна той. — Нищо не може да се направи. Би било върха на нахалството да поставям под въпрос почтеността на сър Мортимър без сигурно доказателство. Загубих много от него, но за да си го върна обратно, трябва да играем отново. Така или иначе, няма начин да разберем дали играе честно или мами.

— Няма начин за теб — каза Джим. Той владееше магията, но в момента не можеше да реши как точно да я използва, за да провери дали сър Мортимър мами на зарове. И все пак трябваше да има начин. — Но ако той няма нищо против да седя до вас, докато играете… ако не подозира, че аз внимавам, за да разбера дали играе честно…

— Той не би поставил под съмнение почтеността на друг рицар… — Брайън млъкна за миг и после възкликна: — В името на Св. Джилс, ако ти си прав, сър Мортимър ще бъде много подозрителен. Не знам как да избегнем това.

В главата на Джим вече се оформяше план.

— Как мислиш, Брайън, дали сър Мортимър би приел едно предизвикателство?

— Несъмнено! Не му липсва смелост.

— Тогава може би ще успеем да го въвлечем в игра на зарове, където вниманието му ще е насочено повече към самата игра, отколкото към възможните причини за моето присъствие на масата. Например, ти можеш да го предизвикаш в някой напечен момент, когато двама рицари не биха седнали да пият вино и да играят на зарове. Ще можеш ли да го направиш?

— Разбира се — кимна Брайън. — Но кога да стане това? И още нещо — останали са ми само няколко златни монети. Само си придавам вид, че имам повече. Срамувам се да те моля, но ако може…

— Няма проблеми — прекъсна го Джим, — ще ти дам достатъчно пари, за да заинтригуваш сър Мортимър. Не се тревожи за това.

Джим се усмихна вътрешно, като се сети колко е хубаво, че може по магически начин да се снабди с всяка необходима му сума пари. Разбира се, след двадесет и четири часа тези пари щяха да изчезнат, а и да се използва фалшиво злато, за да се измами някого, е против магическите правила. Така поне би казал Каролинус. Но сигурно бе позволено по този начин да се залови един измамник.

— Нека изчакаме атаката срещу замъка да набере сила — каза Джеймс.