Драконът и джинът

Глава 24

Джеронд изглеждаше безкрайно изумена. Друг на нейно място би зяпнал с уста, но Джеронд приличаше на Брайън и бе прекалено сдържана, за да си позволи да изглежда глупаво.

— Анджела, ти също ли владееш магията?

— Никога досега не съм опитвала — отвърна Анджи със свиреп тон. — В дена, в който кацнахме на твоята кула, Джим ме бе превърнал в дракон. Щом веднъж съм била дракон, трябва да мога отново да стана такава. А щом успея да превърна себе си, трябва да мога да превърна и теб.

— Но как ще го сториш? — недоумяваше Джеронд.

— Не знам точно как, но това не е важно. Достатъчно често съм наблюдавала как го прави Джим. Ако живееш с един мъж толкова дълго, колкото мен, ще го опознаеш много, много, добре. Отстъпи назад. Ще опитам да се превърна с дракон.

Джеронд направи няколко крачки назад. Анджи остана на мястото си и пое дълбоко въздух. Разпери ръце в страни, стисна юмруци, затвори очи и замръзна неподвижна.

Изминаха няколко минути. Джеронд понечи да каже нещо, после размисли и зачака. След малко Анджи издиша шумно и отвори очи. Тялото й се отпусна, но лицето й все още бе напрегнато.

— Знам, че има начин да стане. Джим вярваше, че магията е в собственото му съзнание и вярваше достатъчно, за да я използва. Опитвам се да постигна същия ефект. Ако вярвам, че мога да го направя, ще се справя. Щом Джим може, значи и аз мога.

— Разбира се, Анджела — кимна Джеронд.

Анджи отново пое дълбоко дъх, затвори очи и стисна юмруци, а Джеронд отново зачака.

— Аз съм дракон, аз съм дракон, аз съм дракон… — мърмореше през зъби Анджи. Джеронд търпеливо изчака още няколко минути, след което приятелката й изпухтя и отново отвори очи.

— Казвам ти, че мога да го направя! — сърдито заяви Анджи.

— Разбира се, Анджела.

Анджи започна да крачи напред-назад по покрива на кулата.

— Най-много ме ядосва фактът, че наистина знам как точно го прави Джим. Достатъчно близка съм му, за да го усетя. Само ако можех да почувствам същото. Потърпи още малко, Джеронд, ще опитам отново.

Опитът не бе успешен.

— Анджела — заговори Джеронд с мек тон, — не мислиш ли, че може би…

Но Анджи стоеше със затворени очи и не чуваше. Изведнъж тя се превърна в дракон. Без да иска, Джеронд отстъпи няколко крачки назад.

— Анджела… Анджела, тук ли си?

Драконът изви грациозно дългата си шия и я погледна. Беше наистина голям, макар че притежаваше изящество.

— Аз съм, Джеронд — каза драконът. — Видя ли? Казах ти, че ще успея. Сега остава само и ти да се превърнеш в дракон.

— Добре! — ентусиазирано кимна Джеронд, после попита с глас, издаващ по-скоро любопитство, отколкото страх. — Боли ли много?

— Никак даже — отвърна Анджи, — застани неподвижно, а аз ще се съсредоточа и ще си представя, че си дракон. Не съм сигурна как точно превърнах себе си, но знам, че мога да го повторя. Ти трябва само да се постараеш и да бъдеш търпелива. Мисля, че твоето превръщане ще отнеме малко повече време.

Драконът затвори очи, сви ноктестите си лапи в юмруци и пое дълбоко въздух.

— Джеронд е дракон, Джеронд е дракон, Джеронд е дракон, Джеронд е дракон…

След няколко безуспешни опита Анджи въздъхна дълбоко и погледна Джеронд.

— Изглежда се налага малко да ми помогнеш. Затвори очи и си повтаряй „Аз съм дракон, аз съм дракон…“ докато се опитвам да те превърна в такъв.

— Добре, Анджела. Трябва ли също…

Чу се силен трясък и от нищото се появи облак дим. След миг на покрива стоеше Каролинус. Изглеждаше девет фута висок, а дъхът му свистеше от гняв.

— НЯМА ДА СТАНЕ ТАКА! — изкрещя магьосникът. Джеронд и дракона отвориха очи и издишаха, но не казаха нищо.

— Анджи — продължи Каролинус, — това е краят… или почти краят! Един калпазанин ми стига! Съпругът ти ходи по света, и прахосва магическа енергия наляво и надясно, като че ли тя расте по дърветата! Освен това оплеска всичко и като по чудо намира логическо обяснение на всяка каша, като си служи с понятията от другия свят, в който сте живели преди. Двама такива като Джим вече са прекалено много! Аз съм стар човек, Анджела Екерт, и не мога да се разправям с вас!

— Трябва да намеря Джим! — каза драконът.

— Да, но не по този начин! — отсече Каролинус и изведнъж Анджела прие отново предишния си вид.

— Как смееш! — развика се тя.

— Първо вземаш това, което ти нямаш право да притежаваш! — отговори Каролинус. — Анджела Екерт, не може да издирваш Джим, превърната в дракон. Да не говорим пък да превръщаш и Джеронд и да я вземеш със себе си! Всъщност ти въобще не можеш да се преобразяваш в дракон. Ако Джим иска да те превърне в нещо, аз не мога да го спра, защото той има право да постъпи така. Ти обаче сама не трябва да се превърнеш не само в дракон, но и в каквото и да било друго нещо. Все пак обаче опита и по този начин наруши всички правила на „Encyclope’die Ne’cromantick“25. Ти си нелицензиран магьосник, занимаващ се с магия без надзор на старши магьосник и без да си получила каквото и да било разрешение. Знаеш ли, че балансът на Силите бе разклатен за цяла минута!

— Нека се клати! — отвърна Анджи, която също изглеждаше с няколко фута по-висока и гледаше Каролинус в очите. — Трябва да измъкна Джим от бедата, в която се намира и ти не можеш да ме спреш. Ако ми попречиш да се превърна в дракон, значи ми пречиш и да му се притека навреме на помощ. Ако нещо се случи с Джим, защото ти си ме задържал… по-добре внимавай, Каролинус! Сериозно ти говоря!

— Бог да ми е на помощ! — каза Каролинус, защото Анджи явно не се шегуваше.

— Просто те предупреждавам — повтори тя със същия тон.

— Анджи, това са глупости. Не знаеш ли, че не можеш да навредиш на майстор-магьосник, като мен?

— Ще намеря начин! — изръмжа зловещо Анджи.

— Боже Господи! — повтори Каролинус и добави с учуден глас: — Анджи, нямах представа, че ти…

— Е, сега вече знаеш.

— Скъпа моя — търпеливо заговори Каролинус, — повярвай ми, съчувствам и на теб, и на Джим. Бих им помогнал, ако можех, но не мога. Ако успееш да го спасиш сама, без да използваш магия, аз пръв ще те поздравя за това. Това обаче, което се опита да направиш преди малко, не е възможно, а и никога не е било. Съжалявам, Анджи. Това е последната ми дума.

И Каролинус изчезна. Гневът на Анджи бавно се изпари и двете с Джеронд мълчаливо се спогледаха.

— Не се тревожи, Анджела — спокойно каза Джеронд. — Ще намерим друг начин да спасим Джеймс и Брайън.

— Какъв друг начин? — попита тихо Анджи.

Хоб леко се изкашля. Звукът бе толкова тих, че ако не беше пълната тишина на върха на кулата двете жени, обърнати една към друга, не биха го чули. Но сега се обърнаха към Хоб. Духчето отново прочисти гърлото си и като че ли се сви под погледите на двата чифта очи, вперени в него.

— Аз имам една идея…

Анджи въздъхна и каза:

— Добре, Хоб, ще ни я кажеш по-късно. Сега трябва да мислим за други неща.

— Не, не! — извика развълнувано Хоб. — Знам по какъв начин можете бързо да отидете при милорд Джим и милорд Брайън. Ще използваме дима и…

Двете жени се спогледаха.

— Но нали ти каза… — започна Джеронд.

— Знам, какво съм казал — усмихна се Хоб, — че не мога да нося едновременно двама възрастни човека. Обаче размислих и реших, че мога да потърся помощ. Тоест, ако постигна съгласие и получа разрешение.

— Какво разрешение? — попита Анджи.

— Не от теб, милейди, или от лейди Джеронд. Замъкът Малвърн, разбира се, също има свой хобгоблин. Не го познавам добре. Срещал съм го няколко пъти, когато пушеците ни са се кръстосвали. Аз мога да пренеса лейди Анджела, а хобгоблинът на Малвърн — лейди Джеронд.

— Дали би го направил? — лицето на Джеронд помръкна. — Ами ако може, но откаже?

— Моля ви, милейди. Не го принуждавайте. Той не е като мен, кротък е и не е свикнал да се отдалечава от дома си. Ние с него сме съвсем различни. Нека да поговоря с него, а вие двете елате в замъка Малвърн с коне или по друг начин. Ако имаме късмет, ще се срещнем на върха на най-високата кула на Малвърн и може би просто ще заминем за Палмира.

— Хоб, наистина ли мислиш, че ще можеш да го убедиш? — попита Анджи.

— Не искам нищо да обещавам предварително, милейди, но ще се постарая. Както вече казах, той е много плах и кротък, но искрено се надявам да пробудя бойния му дух, който се крие в душата на всеки хобгоблин.

— И аз се надявам, не по-малко от теб — отбеляза Джеронд със строг глас.

— Ще се постарая, милейди! — повтори настойчиво Хоб. — Вярвайте ми!

— Вярваме ти, Хоб — усмихна се Анджи. — Опитай се да ни разбереш. Лейди Джеронд иска сър Брайън да се прибере невредим, както аз и ти искаме Джим да си дойде жив и здрав.

— Знам, милейди. Мисля, че всичко ще бъде наред. Ще се срещнем в Малвърн.

Облачето пушек се издигна в небето и подгонено от вятъра в посока изток, бързо изчезна от поглед.

— Няма ли да ни нахранят? И докога ще ни държат тук? До Второ пришествие ли? — негодуваше Брайън, крачейки из клетката. Джим бе открил, че в килията има нещо като легло, но с детски размери. Беше опитал внимателно да приседне на него и „леглото“ успешно бе издържало тежестта му. Сега седеше на него и наблюдаваше движенията на Брайън.

— Знам какво си мислиш, Брайън, и ти обещавам, че ако се наложи, ще пусна в действие магията си, но засега се справяме и без нея. Нямаше да я пестя, ако не бях наистина обезпокоен.

— От какво? — Брайън го изгледа с недоверие.

— Имаше нещо по-особено в начина, по който Каролинус ме предупреди да използвам колкото може по-малко магия. Никога преди не съм го виждал толкова сериозен. И друг път е размахвал ръце и е бил строг, но сега бе по-различно. Опитваше се да ме предупреди за нещо, но както самият той винаги е казвал, бедата в магическите среди е там, че нещата не могат са се кажат направо. Аз сам трябва да открия проблема, а Каролинус може само да ми помогне да намеря нужната посока. Струва ми се, че вече разбирам защо трябва сам да натрупам опит. Ако някой ми разкаже нещо, аз никога няма да му повярвам истински, докато не попадна в същата ситуация в реалния живот…

— Шшт! — прекъсна го Брайън. — Някой идва. Който и да е, добре е да знае за нас възможно най-малко.

Двамата замълчаха. В помещението с килиите влезе същият офицер, който ги бе арестувал. Сега ги придружаваха четирима по-спретнати и добре облечени стражи. Дрехите им бяха в синьо и бяло, а шлемовете и ризниците им бяха стоманени.

— Излизайте! — нареди офицерът, след като отключи вратата. Сега тонът му бе равен и безизразен — нито любезен, нито груб и заповеднически като преди. — Тези войници ще ви заведат на място, където ви очакват.

Джим и Брайън излязоха от клетката, четиримата стражи ги заобиколиха и всички заедно се заизкачваха обратно по стълбите. Офицерът вървеше отзад. Тръгнаха по коридора и свиха през една врата, която ги изведе в по-широк и по-чист коридор. Вървяха известно време по него, после отново завиха и се озоваха в трети коридор, чиито под бе покрит с килими, а стените бяха от мрамор.

Накрая стигнаха до голяма врата, разположена вдясно и офицерът показа с жест, че Джим и Брайън трябва да минат през нея. Стражите отстъпиха назад. От самото начало те не бяха казали нито една дума. Джим и Брайън минаха през вратата и тръгнаха по къс, но разкошно обзаведен проход, водещ към не по-малко разкошна стая. Единствената разлика между помещението и досегашните коридори бе в това, че тук-там по стените на стаята висяха дълги завеси, под които вероятно се криеха други врати.

Байджу и Ибн-Тарик седяха на възглавници, толкова близо един до друг, че коленете на кръстосаните им крака почти се допираха. Пред тях беше поставен поднос с храна и малки кафени чашки от фино полирано черно дърво.

— Храна! — изръмжа Брайън и очите му светнаха лакомо.

— Приятели мой! — извика Ибн-Тарик, щом ги видя да влизат. — Очаквах ви! Елате, подкрепете се, и аз ще ви обясня защо ви се случиха тези неприятности.

Ибн-Тарик плесна с ръце и на стената зад него две каменни плочи се разместиха и се разтвориха. Оттам излязоха четирима мъже, облечени в същите цветове като стражите — тъмно синьо и ослепително бяло. Преди Джим и Брайън да се приближат до масата, слугите разположиха възглавници и ниски дървени масички, върху които бе сервирано кафе в малки чашки.

— Добре ли си? — попита Брайън.

— Никога не съм бил зле — отвърна Байджу.

— За щастие — каза Ибн-Тарик, — успях да се намеся, преди приятелят ни да бъде отведен на по-малко…

Той замълча, гледайки как Брайън поглъща малките сладкиши от подноса със скорост, с която дете лапа бонбони. После плесна отново с ръце, четиримата прислужника, които излязоха от стената, застанаха мирно и се обърнаха към него. Ибн-Тарик потупа с пръст края на подноса и слугите излязоха през отвора в стената.

— … приятно място от това, на което бяхте вие двамата — продължи Ибн-Тарик. — Всъщност изобщо не бе планирано да ходите в тъмницата. Но, какво да се прави…

Четиримата слуги се върнаха с четири подноса с храна и ги подредиха така, че един да бъде в центъра, а останалите три — около Брайън.

— … щом става дума за властите, винаги всичко е много сложно и често стават грешки.

От начало Джим се зае с кафето. Както обикновено, черният течен динамит почти изгори вътрешностите му.

— Да не би да се намираме в дома на военния губернатор на града? — попита той.

— Не — отвърна Ибн-Тарик, — това е къщата на Мурад Богатия, с когото сме приятели.

— Тогава излиза — продължи Джим, като едновременно си взимаше храна от подноса и гледаше как появил се от нищото прислужник долива кафе в чашата му, — че този Мурад Богатия е военен губернатор на Палмира?

— Не, той не е градоначалникът на Палмира, но има много имоти и голямо влияние в този град и военният губернатор му предостави някои от войниците си. За нещастие, както вече споменах, инструкциите са стигнали до нисшите членове в доста преиначен вид. Решили са, че вие сте някакви престъпници.

Първата хапка само бе раздразнила апетита на Джим и той бе готов, наред с Брайън, да се захване по-сериозно с храната. Все пак се стараеше да не се тъпче неконтролируемо, което бе трудна задача.

— Тогава би ли ни казал защо бяхме доведени тук? — попита той с пълна уста.

Ибн-Тарик разпери ръце.

— Искрено съжалявам, че се получи така. Мурад Богатия искаше само да ми услужи, като доведе тук приятелят ни Байджу, така че да можем да разговаряме без любопитни уши наоколо. Няма нищо необичайно в това един монгол да бъде арестуван от градската стража. Само че се получи така, че малко преди войниците да бъдат изпратени, аз открих, че един от въпросите, които ще обсъждам с Байджу, до известна степен засяга и вас двамата. Колко точно ви засяга, аз самият не знам, но от това произтече и объркването в заповедите, дадени на войниците.

Ибн-Тарик погледна изпитателно Байджу и направи пауза, давайки му възможност да каже нещо, но монголът не продума и дума, а лицето му си остана безизразно.

— Всеизвестно е, че монголите завладяха крепостите на асасините в Персия, докато ние от Египет (който е моята родина) превзехме всички тукашни замъци. Напоследък асасините се надигат отново под водачеството на Великия водач Хасан Ад-Димри и неговия Бял дворец, в който според мен сте били отведени вие двамата след отвличането ви от кервана. Наскоро при Египетския султанат се появиха хора, които пропагандират идеите на Хасан Ад-Димри и предлагат да се съюзи с мамелюкския халифат на Бахри… Мога ли да ти помогна, приятелю?

Последните думи бяха отправени към Брайън.

— Вино… или вода! — глухо каза Брайън. — Задавих се с канела!

— Разбира се — кимна Ибн-Тарик и плесна с ръце. След секунди Брайън преглъщаше хапката подправена с канела с помощта на висока чаша, пълна с вода. Ибн-Тарик продължи разказа си.

— И така, Хасан Ад-Димри се домогва до един от египетските халифати. Наскоро открихме причината за това. Хасан е научил, че Златната Орда се е отправила на юг от Персия и вероятно крайната й цел е Египет. Научихме още, че монголите възнамеряват да ликвидират Хасан и гнусните му асасини. Като човек с връзки сред мамелюките, аз се заех да поговоря с някои монголи и да проуча дали нещата не могат да се уредят по друг начин. Ние в Египет предпочитаме сами да унищожим Хасан Ад-Димри и възнамеряваме да го сторим. Затова не е нужно монголите да слизат на юг. Наистина аргументите в подкрепа на тази теза натежават: ние сме по-близо и в по-добра позиция да се заемем с асасините, а и нашите воини-мамелюки са по-подходящи за целта, отколкото яздещите на коне номади. Разбира се, в никакъв случай не искам да обидя нашия приятел Байджу.

Ибн-Тарик се усмихна на монгола, който го изгледа със същото невъзмутимо изражение.

— Точно преди Байджу да бъде доведен тук, за да разговаряме, аз научих, че той наскоро е получил с ваша помощ някаква информация, която ще увери монголите, че ще могат да превземат Белия дворец много лесно. Нямам представа каква е тази информация, но помолих войниците да проучат дали и вие двамата няма да се присъедините към разговора ни. За съжаление, нареждането да ви доведат тук е било разбрано погрешно.

— Аха! — възкликна Брайън така, че всички да го чуят. Най-сетне бе успял да задоволи глада си и сега се възползваше от съда с вода и кърпата, които един прислужник бе поставил пред него. Изведнъж обаче Брайън престана да се мие, вероятно защото бе уловил погледа на Байджу, изпълнен с омраза и заплаха. Джим подозираше, че дребният монгол съжалява, че не е убил него и Брайън, преди да бъдат хванати в капана, където щяха да се опитат (ако трябва — и с магия) да измъкнат тайната на бягството им от Белия дворец. Байджу ги бе оставил живи, защото е смятал да използва опита им с тайния тунел. Сега съжаляваше за това.

Джим се обърна към Ибн-Тарик, който бе зает със слуга, шепнещ му нещо в ухото. Щом Джим го погледна, прислужникът се изправи и излезе през стената. Ибн-Тарик извади една от репетираните си усмивки.

— Току-що ми съобщиха, че Мурад Богатия иска да се срещне с вас. Бихте ли ме последвали?

Разнесе се тих шум от стъпки и леко потракване на метал. Огледаха се и видяха как най-малко дузина войници в синьо-бели униформи, въоръжени с копия и мечове влизат в стаята през вратата, през която бяха влезли и Джим и Брайън.

— Вероятно можем да тръгваме — любезно каза Ибн-Тарик.