Драконът и джинът

Глава 25

Въоръжените мъже ги заобиколиха от двете страни и ги поведоха учтиво, но твърдо по коридора. Групата бе достатъчно голяма, за да го изпълни. Вървяха все направо и скоро стигнаха до една висока врата. Тя водеше към огромна празна стая без никаква мебелировка, с изключение на балдахин, разположен под куполовидния покрив. Там, върху куп възглавници, заобиколен от подноси, чаши и стъкленици, седеше някакъв едър мъж.

Щом се приближиха, Джим забеляза, че непознатият не е просто едър, а направо огромен. Освен това лицето му почти не се виждаше изпод забележително дългата пухкава бяла брада, която сякаш започваше под очите му и покриваше скулите, брадичката и шията му като с одеяло. Единственото видимо нещо бе черната вътрешност на устата на мъжа, който в момента лапваше хапка от храната.

На главата си носеше тюрбан и бе облечен в пищна широка копринена мантия в пурпурно червен цвят, която му придаваше още по-огромен вид. На Джим му хрумна, че са нужни най-малко четирима прислужници, с чиято помощ непознатият да се изправи на крака.

Мислите му бяха смутени от приглушения глас на Брайън.

— Това ли е онзи, когото наричат Богатия? Нещо тук не е наред, Джеймс. Струва ми се, че съм го виждал и преди.

— Къде? — попита Джим, но вече се бяха приближили към едрия домакин и не можеха да си шепнат.

— Добре дошли! — каза огромният мъж с дебел глас. — Моля, седнете!

Слугите се разтичаха наоколо с възглавници, подноси и масички. На Джим и Брайън бяха връчени халби, пълни (за радост на Брайън) с червена течност, очевидно вино.

— Богати Мурад, за тези хора ти говорех толкова много: монголът Байджу и благородните франки сър Джеймс и сър Брайън.

— Изключително ми е приятно да се запознаем — каза Мурад Богатия. — Скъпи гости, прав ли съм, че вие, не почитащите Аллаха, вярвате, че можете да пиете алкохол.

Едва ли Джим забеляза, че Байджу също държи халба и вече почти я беше пресушил. Ибн-Тарик не каза нищо, така че явно на Джим или Брайън се падаше да отговорят.

— Прав сте, Богати Мурад — отвърна Джим. — Благодарим ви за виното, което е изключително приятно.

— Желая гостите ми да са доволни и да им доставя всички възможни удоволствия — кимна Мурад. — Високо ценя храните и питиетата си и бих искал и другите да ги оценят. Съблюдавам волята на Аллаха и храня всеки наистина гладен, който е дошъл пред дома ми. На най-скъпите ми гости предлагам и най-отбрани храни.

— Всички знаят това, Велики Мурад — каза Ибн-Тарик, докато Джим се мъчеше да отговори възможно най-любезно.

— Това е добре — отново кимна Мурад. — Франки, разбрах, че търсите франкски роб, а моят голям приятел Ибн-Тарик ви помага в търсенето. Аз също ще сторя всичко възможно, за да ви помогна. Как изглежда този роб?

— Последния път, когато го видях — заразказва Брайън, — беше преди няколко години. Тогава той беше снажен и висок мъж. По-висок от мен, но не колкото сър Джеймс. Черната му коса бе започнала да посивява, имаше малки мустаци, орлов нос и издадена челюст, на която имаше белег. Има едро, кокалесто лице.

— Ще бъде проведено старателно издирване — каза Мурад. — Аз имам много връзки в града и извън него. Надявам се да открием това, което търсите.

— Не са ли чудни пътищата на Аллаха? — попита Ибн-Тарик. — Емирите на цял Египет се нуждаят от информация, която тези франки вероятно имат. Те пък бяха доведени право при теб, който най-добре можеш да им помогнеш в издирването на този отдавна изгубен франкски роб.

— Така е — каза Мурад. Едно малко кафяво куче излезе иззад гърба му, седна до възглавницата, на която седеше домакинът и впери поглед в Джим. — Чудесата на Аллаха са неведоми за човешкия ум.

— Но някои от тях все пак можеш да разгадаеш — отвърна Ибн-Тарик. — Египет по право е люлка на велика империя и така ще бъде и занапред. Халифатът с неговите многобройни емири невинаги разгръща пълните си сили. Може би е време да дойде нов Сала-Ад-Дин — нека Аллах да бди вечно над него! — някой кюрд като теб, Мурад. Някой мъдър и безкрайно храбър човек, който да поведе новата империя!

— Благословено да е името на Сала-Ад-Дин — отговори Мурад. — Хубаво е да вярваме, че отново ще се появи друг като него, който също да бъде кюрд. Но няма смисъл да надзъртаме в бъдещето.

Докато домакинът и Ибн-Тарик си разменяха натруфени фрази, Джим и кафявото куче се гледаха един друг. Положението бе направо комично. Въпреки че животното очевидно не бе някой друг, освен Келб в кучешкия си образ, Джим не можеше да му каже „Какво правиш тук?“ или пък „Келб, наредих ти да не се явяваш, без да съм те повикал!“. Нещо му подсказваше, че дори и да бяха насаме, пак нямаше да е разумно да изрича горните реплики. В жълтеникавите немигащи очи на кучето се четеше невероятна наглост.

Съществуваше и хипотетичната възможност това куче да не е Келб, а просто някакво друго подобно животно. Малките кафяви рошави кучета не бяха чак толкова рядко явление. Но ако това бе Келб, каква бе връзката му с Мурад? Джим се замисли над възможните отговори и видя, че те се простират безкрайно надалеч. Нямаше смисъл да се измъчва и да напряга въображението си, затова отново насочи вниманието си към Мурад и Ибн-Тарик. Двамата мъже продължаваха да си разменят комплименти и ласкателства.

— Ако Сала-Ад-Дин бе отново сред нас — нареждаше Мурад, — той сигурно би те назначил за свой Велик везир, Ибн-Тарик, и нямаше да сбърка…

Джим пропусна останалата част от изречението, защото Брайън бе сграбчил лакътя му и забиваше пръстите си в ставата, за да привлече вниманието му. Брайън имаше желязна хватка, която човек трудно би пренебрегнал, но Джим едва-едва отклони погледа си, колкото да вижда приятеля си, който седеше до него и също се преструваше, че гледа напред и следи скучния разговор. Сега Брайън се бе навел достатъчно близо и промърмори в ухото на Джим:

— Джеймс! Погледни бързо към слугата, който тъкмо излиза през стената!

Без да извръща глава, Джим успя да зърне набързо един висок, но прегърбен мъж със сива коса, който минаваше през стената. Тялото му бе болезнено слабо. Преди Джим да го огледа по-подробно, стената се затвори и го скри.

— Това беше сър Джефри, бащата на Джеронд! — прошепна Брайън. — Джеймс, сигурен съм, че беше той!

Джим бързо обмисли положението и прошепна в отговор:

— Нека почакаме, докато слугата се появи отново.

— Но той бе тук за първи път! — настоя Брайън. — Може да не се върне!

Това бе напълно възможно. Изглежда Мурад, подобно на царицата майка на пчелите, имаше множество слуги, които да се грижат за него. Джим напрегна ума си.

— Ще се опитам да прекъсна разговора — прошепна той и насочи вниманието си към Ибн-Тарик и Мурад.

Разговорът между тях се въртеше около отношенията между шиити и сунити. Джим бегло си спомняше ученото в гимназията през двадесети век и според тези знания това бяха двете главни ислямски секти. Всъщност, ако спомените му бяха верни, сунитите бяха правоверни и много по-многобройни, но и броят на шиитите също бе внушителен. В момента събеседниците изразяваха одобрение към сунитите и неодобрение към шиитите. У Джим се затвърди впечатлението, че Мурад и Ибн-Тарик принадлежат към сунитите.

— … нещата се променят, Мурад — говореше Ибн-Тарик. — Помни ми думата. Трябва да сме готови, защото живеем в интересни времена.

Той направи пауза и Джим бързо се възползва от нея.

— Простете ми, велики Мурад и Ибн-Тарик, но се случи нещо забележително. Приятелят ми Брайън и аз току-що видяхме човек, който поразително прилича на онзи, когото търсим. Беше облечен като прислужник и преди миг излезе през онази стена.

Джим посочи стената в дясно на Мурад.

— Един от слугите ми? Сигурен ли си, франк?

— Не мога да съм съвсем сигурен, а също и сър Брайън. Дали е възможно мъжът да се върне, за да го огледаме по-добре?

— Наистина, чудесата днес са навсякъде — отбеляза Ибн-Тарик, потривайки мустаците си.

— Как точно изглежда? — попита Мурад.

— Възрастен е, по-стар от другите, които ни обслужват откакто сме тук — отговори Брайън. — Има сива коса и е някак по-прегърбен и слаб, отколкото си го спомням, но много прилича на сър Джефри, ако не е и самият той!

— Тук, в моя дом?! — възкликна Мурад и плесна три пъти с ръце.

Стената, през която бе излязъл загадъчният слуга, отново се отвори. Този път от вътре излезе висок старец с къдрава бяла коса и дълъг жезъл с позлатен връх. Старецът се поклони ниско на Мурад.

— Какво ще заповяда Мурад Богатия? — попита той.

— Преди малко тук е идвал един слуга, по-стар от другите, прегърбен и с посивяла коса. Гостите ми са го разпознали и биха искали да го видят отново. Намери го и го прати тук.

— Заповедта ще бъде изпълнена — поклони се старецът с жезъла и изчезна зад стената, която отново се затвори.

— Добре ли познавахте този франк? — попита Ибн-Тарик, обръщайки се към Джим и Брайън.

— Много добре, въпреки че не съм го виждал от години — кимна Брайън.

— Скоро ще разберем кой е — каза Мурад.

Само след няколко секунди стената за пореден път се разтвори и слугата, когото Джим бе зърнал, влезе в стаята, следван от брадатия старец с жезъла, който го изтика пред Мурад. Въпреки, че лицето на роба бе извърнато надолу, по него ясно се четеше пълно отчаяние. Слугата не погледна Мурад в лицето.

— Как се наричаш? — попита домакинът.

— Наричам се Неверникът — отвърна мъжът с глух, дрезгав глас.

— Ти си роб тук. Обърни се към гостите ми, за да могат да ти видят лицето.

Мъжът се извърна бавно, но очите му гледаха надолу.

— Вдигни си главата! — строго нареди стареца с жезъла.

Слугата повдигна лице. Брайън се взираше в него със странно ожесточение. Останалите също наблюдаваха с интерес.

— Никога не съм предполагал, че човек може дотолкова да се промени — тихо каза Брайън с глас, подобен на ръмжене. — Мисля, че е той. Сър Джефри?

Слугата повдигна още малко глава и погледна Брайън.

— Отговори му! — заповяда Мурад.

— Аз… — мъжът почти заекваше, — някога бях… сър Джефри де Чени.

Брайън скочи на крака, отиде при слугата и го прегърна, целувайки го и по двете бузи.

— Сър Джефри? Помните ли ме? Аз съм Брайън Невил-Смит! Спомнете си колко често ходех в Малвърн и на практика израснах заедно с дъщеря ви Джеронд.

— Джеронд… — Робът изглеждаше напълно вцепенен и не отвърна на прегръдката на Брайън.

Чувствата на Джим бяха смесени. От една страна нямаше нищо лошо в случващото се — всъщност сцената бе изключително трогателна. Но нещо в нея не бе наред. Съвпадението беше прекалено голямо и смущаващо. Срещнаха Ибн-Тарик, който познава Мурад, който пък случайно притежава роб, който се оказва именно човека, когото издирваха из половината Близък Изток.

— Сър Джефри, кажете нещо! — настояваше Брайън.

— Може би му дойде в повече — предположи Джим, — все пак от години не е виждал сънародници. Ако Брайън и аз можем да постоим насаме с него известно време…

— А на мен ми се струва съвсем изкуфял — вметна подигравателно Байджу.

— По-вероятно е да е силно изненадан от някого, когото отдавна не е виждал — каза Ибн-Тарик. — Предложението на сър Джеймс звучи разумно. Велики Мурад, чието милосърдие и щедрост не знаят граници, би ли разрешил този роб да остане насаме с гостите ти?

— Така да бъде — кимна Мурад и махна щедро с ръка. После погледна брадатия старец с жезъла и раздвижи пръстите си. Мъжът с жезъла застана пред Брайън и каза:

— Последвайте ме, моля.

Робът тръгна веднага, Брайън го последва, а Джим се присъедини към групата с един скок.

Излязоха от голямата стая и преминаха през отвор в стената. Озоваха се в тесен, но богато украсен коридор, който ги отведе в малка, но също богато мебелирана стая. Брадатият старец с жезъла спря и заяви:

— Ще останете тук, докато Мурад Богатия не ви призове.

После се завъртя на пети и излезе. Щом стъпките му по каменния под на коридора заглъхнаха, робът бавно вдигна очи към Брайън и попита с тъжен глас:

— Наистина ли си ти, Брайън? Нали не сънувам?

— Аз съм, сър Джефри. Елате насам…

Брайън подхвана възрастния мъж под ръка и го заведе до една от стените, където имаше купчина възглавници.

— Седнете, сър Джефри. — Наложи се почти да бутнат стареца надолу върху възглавниците, където той по навик кръстоса крака по източен маниер. Джим и Брайън седнаха до него.

— Брайън — заговори мъжът с треперещ глас, — спомняш ли си как търсеше хобгоблини в един от комините и се заклещи вътре? Джеронд дойде с викове при мен и беше сигурна, че ти се е случило нещо ужасно. Трябваше сам да се пъхна в комина, за да те извадя оттам.

— Добре си спомням случката — засмя се Брайън. — Спомням си и хубавия пердах, който изядох заради глупавата си пакост.

— Това бе просто детска лудория — усмихна се сър Джефри, — навремето бях много нетърпелив…

Той вдигна ръка и леко докосна едната буза на Брайън.

— Вече си станал мъж и рицар. Дори имаш белези…

— Спомняте ли си — каза Брайън. — Коледата, когато никой не очакваше да се приберете у дома, а вие дойдохте един ден по-рано, тогава бях четиринадесет годишен и двамата с Джеронд мислехме, че ще прекараме сами празниците. Тогава вие се появихте.

Сър Джефри кимна.

— А пък следващия Великден… — Брайън потъна в порой от спомени. Джим стоеше незабелязан от страни. Сър Джефри кимаше на всичко, което Брайън казваше, но не можеше да разбере дали наистина си спомня случките или просто се съгласява с говорещия. Лицето му изглеждаше много щастливо.

Докато сър Джефри и Брайън подновяваха познанството си, Джим се зае със собствените си мисли. Намирането на сър Джефри не означаваше край, а по-скоро начало на проблемите.

Мурад се отнасяше с Джефри като с роб, следователно той бе негова собственост. Дали Мурад щеше да пусне Джефри? Вероятно. Но дори и да го освободеше безплатно, пътуването обратно към Англия щеше да струва скъпо на Брайън, а и на Джим.

Джим крачеше неспокойно из стаята и се опитваше да намери решение на проблемите, които изникваха едновременно. Брайън все още имаше доста от златните монети, спечелени на турнира. Монетите бяха зашити в подплатата, която Брайън носеше под ризницата и понеже самата подплата бе пришита и към ризницата, нейната тежест прикриваше тежестта на монетите.

По английските стандарти сумата бе значителна, но как ли би изглеждала в очите на Мурад, който, ако се съди по къщата, прислугата и почтителното отношение на Ибн-Тарик, явно бе милиардер. Дори ако монетите на Брайън и парите на Джим се окажеха достатъчни за откупуването на сър Джефри, после тримата щяха да останат без средства или друга помощ в един непознат град, далече от Европа.

На първо място стоеше въпросът как да покрият разходите по пътуването към дома? Как да тръгнат от Палмира и да стигнат в Триполи, където Брайън вероятно щеше да намери някакви англичани и да заеме от тях пари за обратния път? От всичко, видяно до сега, Джим бе разбрал, че по тези земи заеми не се даваха лесно на чужденци. Всъщност, това важеше за всички части на света.

На второ място изникваше проблемът за Ибн-Тарик и Байджу. Присъствието и на двамата в кервана вече можеше лесно да се обясни с факта, че те имаха помежду си политически отношения, свързани с придвижването на Златната орда към Ливан и взаимоотношенията на монголите с мамелюките или Египетския халифат. Според думите на Ибн-Тарик, последните две неща бяха едно и също.

Може би Ибн-Тарик и монгола също щяха да поискат нещо в замяна на свободата на сър Джефри. Байджу не ги бе снабдил с камили, взел от крепостта на асасините и докарал така светкавично в Палмира, само защото имаше щедро сърце.

Въпреки, че все повтаряше думата „приятели“ Ибн-Тарик също не бе извор на безкрайна щедрост. Нещо повече — той имаше прекалено много връзки и прекалено често се появяваше на точното място в точното време, за да му се има доверие. Дали бе възможно от самото начало да е знаел, че издирват сър Джефри? И ако е знаел, откъде е научил? Дали не е планирал да ги заведе при бащата на Джеронд, а после да поиска отплата за помощта си? Ибн-Тарик бе най-дипломатичния политик и един от най-мъдрите хора, които Джим бе срещал в четиринадесети век. Изглеждаше напълно възможно да е получил съобщение от Кипър, че един английски рицар търси сър Джефри. Въпросът бе защо египтянинът се интересуваше от това? Вероятно Ибн-Тарик бе получил оскъдни сведения и затова се бе присъединил към кервана и се бе опитал да измъкне информация от Джим. Понеже не бе успял да го стори, някак бе успял да уреди Хасан Ад-Димри да отвлече Брайън и Джим и да ги затвори в Белия дворец. Но дали бе предвидил бягството им от крепостта на асасините?

Байджу сам бе казал, че е разбрал от Абу Ал-Ксаир къде и кога да чака Джим и Брайън. Това бе изключително важно, защото означаваше, че магьосникът е знаел предварително за пленяването им в Белия дворец и за бягството им през тунела. Щом е знаел всичко това (все пак беше майстор-магьосник, въпреки че твърдеше, че гледането на кристал не показва бъдещето), може би е казал на Байджу да помогне на Джим. Така поне би постъпил Каролинус…

Главата на Джим се замая и той реши засега да остави настрана разсъжденията. Крачейки из стаята, той несъзнателно се бе заел да изучава стените й. Не се забелязваха други отвори, освен вратата, нямаше дори прозорци, а осветлението се осигуряваше от няколко запалени факли, които се справяха добре, въпреки сравнително малките си пламъци. Джим прокарваше ръка по стените и проверяваше за процепи и жлебове. И в стаята, в която седяха Байджу и Ибн-Тарик, и в тази, в която се намираше Мурад, стените се отваряха и даваха възможност на слугите да преминат. Не бе изключено и тук да има подобни подвижни части! Ако ги откриеха…

Джим все още не бе възприел насериозно тази възможност, когато пръстите му напипаха малък вертикален ръб — част от почти невидима сглобка, разположена между два грижливо напаснати камъка. Джим спря и плъзна ръце нагоре и надолу по стената. Ръбът се простираше от пода чак до тавана.

Сега, след като знаеше какво търси, Джим забеляза, че в най-високата си точка сглобката се пресича с друга такава, която слизаше отново към пода. Очертанията на евентуалната тайна врата се прикриваха и от факта, че стената, както повечето стени в тази къща, бе облицована с квадратни мраморни плочи. Пресичащите им се контури прикриваха сглобката.

Откриването на тайната врата обаче означаваше, че отварянето й ще бъде лесно. Джим натисна мраморната плоча и прокара ръце по целия ръб на вратата. Не бе сигурен кога точно бе докоснал вероятното място, но изведнъж плочата се раздвижи, отдръпна се няколко инча назад и после се плъзна встрани. Без да се замисля, Джим пристъпи в тъмнината и закрачи към близката дневна светлина.

Очакваше да намери само някакъв таен проход, скрит в стената между две помещения. Вместо това се озова в друга стая. Едната й стена липсваше и като че ли гледаше навън, но бе прикрита от няколко полупрозрачни воала.

Силно развълнуван, Джим тръгна напред и се опита да отметне завесите, за да погледне нататък. Най-сетне се справи с пластовете тъкан и видя нещо като вътрешен двор с дървета и фонтан. Дърветата не бяха високи, но клоните им бяха отрупани с портокали и лимони — някои полуузрели, други готови за бране. Отвъд дърветата се виждаше някакъв зид, който явно отделяше градината от улицата. На Джим му се стори, че ако се вгледа между стволовете на дърветата, ще види зелена врата, която можеше да ги отведе към свободата.

Обзе го радост от изненадващото откритие, но тя скоро премина в отчаяние. Дори и да успееха да избягат, как щяха да скрият ценния роб, откраднат от Мурад? Особено в този град, където милиардерът явно имаше огромно влияние и многочислен контингент от хора, които да издирят и намерят бегълците. Със сигурност нямаше да могат дори да стигнат до другия край на Палмира, без никой да ги забележи. А щом веднъж ги видят, Мурад незабавно щеше да научи.

Докато се бореше с тези мисли и предположения, през завесите зад гърба на Джим преминаха две струи дим, сякаш платът изобщо не съществува. Върху единия пушек седяха Хоб и Анджи, а върху другия — Джеронд и някакъв непознат хобгоблин. Димът спусна двете жени точно пред Джим, а духчетата увиснаха във въздуха.

— Джим! — извика радостно Анджи и го прегърна.

Той я целуна сърдечно и я прегърна с чувство на облекчение. После се обърна към Джеронд.

— Джеронд, открихме баща ти. В съседната стая е.

— Открили сте баща ми? — изуми се Джеронд, а Анджи изведнъж се отдръпна и попита:

— Наистина ли, Джим? Това е чудесно! Хайде да отидем при него!

— Получиха се и някои усложнения… — заобяснява Джим, но бе прекъснат от Брайън и сър Джефри, които влязоха през отвора в стената и се насочиха към градината. Брайън се втурна към Джеронд.

— Виж, Джеронд — каза той след буйната прегръдка. — Намерихме сър…

Но Джеронд гледаше възрастния мъж със студено изражение и прекъсна Брайън с леден тон:

— Това не е баща ми!