Драконът и джинът

Глава 6

„Магьосник ли? Друг път! — сърдито си помисли Джим. — Кое му е хубавото да бъдеш вълшебник, ако почти никога не използваш магията? Когато тя е действие, можеш да кажеш «Нека еди-кой си да се появи пред мен!» и призованият човек мигновено се явяваше.“

— Наред ли е всичко, милорд — попита Хоб, официалният хобгоблин5 на Малънконтри (понастоящем наричан просто Хоб, а преди време удостоен от Джим с титлата „Хобгоблин де Малънконтри“).

— Да — отговори Джим.

Всъщност нищо не беше наред. Хоб бе излязъл от торбичката на гърба на Джим, в която обикновено пътуваше и сега се мъдреше на дясното рамо на господаря си. Самият Джим седеше върху една скала на каменистия кипърски бряг, гледаше Средиземно море и чакаше вече пети час.

И търпението, и нетърпението му отдавна се бяха изчерпали. Напълно отчаян седеше на скалата и се взираше в морето, което бе в добро настроение и къдравата морска пяна леко облизваше сиво-сините камъчета, покриващи брега.

Под погледа на Джим вълните прииждаха отново и отново една след друга, разстилаха се по брега и умираха. С малки изключения, движението им беше равномерно и еднообразно, но от време на време някоя вълна се разливаше по-навътре върху плажа. Всеки път, когато се появеше такава по-дълга вълна, Джим очакваше Ррнлф да изплува от водата, но морския дявол не идваше.

Най-дразнещото в случая бе фактът, че досега колкото пъти Джим бе следвал съвета на Ррнлф и го бе призовавал на глас от брега, морският дявол винаги се бе явявал. Веднъж Ррнлф бе казал или по-скоро бе създал впечатлението, че чува призива веднага и може винаги да се яви пред Джим за отрицателно време.

Като типичен представител на своя вид Ррнлф бе висок около тридесет фута, с голяма глава, широки рамене и тяло, стесняващо се към краката. Джим не можеше да проумее как толкова тънки и слаби нозе носят такова едро и масивно туловище. Особено очебийна беше разликата между ръцете и краката на Ррнлф горните му крайници изглеждаха достатъчно големи не само да вдигнат товара, който един булдозер бута пред себе си, но и да повдигнат с един юмрук и самия булдозер.

Ррнлф беше Естествен, тоест умееше инстинктивно да прави някои неща, които можеха да се опишат само като магически, но нямаше съзнателен контрол над магията, подобно на кучето, което върти опашката си, когато е щастливо. Когато морският дявол е в морето, на хиляди фута дълбочина, съвсем спокойно диша вода, а когато излезе на сушата, по същия начин диша въздух. Не знаеше как или защо го прави, просто приемаше дарбата си като даденост.

Въпреки че с обичайните си за хобгоблините размери беше направо миниатюрен в сравнение с който и да е морски дявол, Хоб също се числеше към категорията Естествени. Може да се каже, че Хоб и Ррнлф заемаха двата противоположни края на ръстовата таблица на Естествените.

— Милорд — гласът на Хоб беше тих и плах, — струва ми се, че си тъжен. Може би ще се разсмееш, ако се разходим върху дим. Само трябва да запалиш малък огън.

— Не — отвърна Джим.

След това осъзна, че тонът му е прекалено рязък. Хоб беше много чувствителен.

— Не, Хоб, благодаря ти — каза Джим, този път по-меко, — просто точно сега не ми се ходи никъде.

— Добре, милорд.

Джим отново се загледа във вълните. Ррнлф беше там някъде, под морската повърхност. Може би нещо го бе възпрепятствало да се яви или просто не успяваше да отговори на призива. Или пък му се бе случило нещо лошо? В океана се срещаха съзнания, далеч по-едри от Ррнлф. Например древният дълбоководен кракен6 Гранфер.

Джим стоеше вече цяла седмица на остров Кипър, но все не можеше да намери Брайън. Последният със сигурност бе пристигнал тук, защото мнозина го бяха виждали, а никой не си спомняше да е напускал острова или да е говорил за заминаване. Фактът, че Брайън не можеше да бъде открит никъде, бе изключително странен.

Ако вече бе продължил за Триполи, Джим не трябваше повече да си губи времето тук. От друга страна, ако Брайън все още се намираше тук, Джим трябваше да го открие, за да продължат пътешествието заедно.

Джим изгледа сърдито пейзажа пред себе си. Картината бе безобразно красива и ведра. Средиземно море блестеше в яркосиньо, мекият и топъл вятър духаше в лицето на Джим и носеше миризма на сол, а плажът, въпреки че можеше да бъде подобрен с изсипването на няколко хиляди тона ситен пясък върху малките камъчета, все пак бе достатъчно удобен и приветлив, а повечето камъчета сякаш също плуваха, увлечени от вълните.

Единственото грозно нещо наоколо беше един кафяв помияр, който обикаляше и душеше между близките скали нагоре по плажа. Кучето беше малко и мършаво, с жълто-кафява козина, чийто цвят едва се познаваше под мръсотията и петната. Животинчето беше единственото друго живо същество на плажа, освен Джим, тъй като Хоб изобщо не влизаше в категорията на видимите създания. Самият Джим едва сега обърна бегло внимание на кучето.

Скоро забрави за четириногото и за пореден път се съсредоточи върху морските вълни. Няколко пъти призова на глас Ррнлф. После опита визуализация (но без магическо заклинание за поява), концентрирайки се върху морския дявол, независимо от мястото, където се намираше. До сега призивите на Джим трябваше да са отекнали стотици пъти в големите уши на Ррнлф.

Нито един от опитите не се увенчаваше с успех за сега. Изведнъж Джим чу до себе си тънък и едновременно с това дрезгав глас:

— О, велики, могъщи и милостиви магьоснико! Огромна е мощта и силата ти! Помогни ми в моята страшна неволя и ще бъдеш възнаграден повече, отколкото можеш да си представиш!

Джим наруши концентрацията си видя, че до него стои кучето, което само преди миг душеше недалеч по плажа. Не се учуди, че животинчето говори, въпреки че това беше първото говорещо куче, което Джим срещаше в този магически средновековен свят. Тук някои същества говореха, а други не, и нямаше закономерност или причина, която да определя кой има дар слово и кой не.

До сега никое куче не се бе обръщало към Джим, но един от най-добрите му приятели беше английският вълк Ара, който не само говореше, но и изказваше много ясни и аргументирани становища. Освен това Джим бе общувал и с един вълк от Нортумбрия, когото бе срещнал близо до Шотландската граница. Беше решил, че в този четиринадесети век вълците говорят, а кучетата не. Явно това правило не важеше повсеместно. И все пак бе срещал такива необичайни говорещи създания, че в момента много повече го интересуваше прекъсването на концентрацията му.

— Какво има? — попита той сърдито.

— В голяма беда съм и изцяло се предавам на милостта ти, о, Велики! — каза кучето, умилквайки се около него.

— Това го разбрах. Кажи какво по-конкретно искаш.

Кучето се притисна до десния му крак и понижи глас. През ума на Джим за миг мина мисълта за бълхи, въшки и всевъзможни кожни заболявания, но естествената му симпатия към кучетата (дори към плъхоподобните екземпляри, като този), с които обикновено се разбираше добре, го възпря да дръпне крака си.

— Отчаяно се нуждая от твоята закрила, велики и непобедими господарю — продължи кучето почти шепнешком. — Бягам от могъщ и зъл вълшебник, който ме измъчваше по най-жесток начин. Когато те видях да омагьосваш морето, веднага те разпознах. Ти си толкова по-велик и по-могъщ от него, колкото той е по-велик и по-силен от мен. Дръзнах да те помоля за защита, защото знам, че чрез твоето Изкуство ти вече си разбрал, че аз съм джин (както и този, който ме тормозеше и сега ме преследва), така че не е нужно от самото начало да ти се явя в истинския си облик.

За първи път от часове насам Джим изостави мисълта за Ррнлф и подводните бездни. Във всичко казано до сега от кучето, се долавяше ясна лъжлива нотка.

Нищо чудно, че кучето (тоест джинът) го бе разпознало като магьосник. Много други не-хора бяха правили същото. Други не успяваха, но винаги съществуваше вероятност да почувстват или подушат магическия аспект на личността на Джим. В настоящия случай обаче, животното явно налучкваше. Джим съвсем не се опитваше да омагьоса океана.

Обзе го силно безпокойство. Житейският опит в тази епоха го бе научил, че в повечето случаи е най-разумно да не разкрива веднага истинската си същност. Под прикритието на заблудата можеше по-добре да проучи ситуацията, в която се намираше. От това зависеше сигурността им — тази на Джим и особено тази на дребничкия Хоб.

Знаеше, че сега се намира на територията, владяна от източните Естествени, наричани джинове или джанове. Всеки един от тях се наричаше джин. Ако това куче наистина беше джин, тогава най-правилно щеше да бъде Джим първо да разбере какви магически сили владее той, като междувременно разкрие възможно най-малко от собствените си способности.

— Твърдиш, че си джин — каза Джим на животното, — но преди да ти осигуря каквато и да е защита, трябва да разбера дали мога да ти имам доверие и да те опозная по-добре. Първо — наистина ли си джин?

— Наистина, господарю мой! — извика кучето с висок тънък глас и бързо погледна зад гърба си, сякаш очакваше, че някой го подслушва.

— Ще видим — продължи Джим. — Разбира се, ти си прав, като смяташ, че аз те разпознах, без да се явяваш в истинския си облик. Но може би ти си джин, когото някой светец е лишил от силите му, заради извършени злини и сега си обречен вечно да скиташ като куче? Докажи ми, че можеш да си върнеш истинския вид.

— Наистина ли се налага да го прави? — прошепна страхливо Хоб в ухото му.

— Тихо! — обърна се Джим към рамото си. После отново погледна кучето. — Е?

Животното промени външния си вид.

— Кажи ми кога да си отворя очите — каза Хоб.

— Добре. Можеш отново да приемеш кучешки облик. Видях достатъчно — бързо каза Джим. — Хоб, вече можеш да погледнеш.

Това, което Джим видя, а Хоб само мярна с поглед, беше огромна мъжка фигура със сива кожа и голям корем, облечена в нещо като туника и широки пурпурночервени панталони. Джинът имаше отблъскващо грозно лице с трето око, разположено в долния край на челото, точно между другите две. Устата му беше огромна и изкривена в десния ъгъл, което би трябвало да придаде на лицето радостен вид, но вместо това физиономията изглеждаше невъобразимо зла.

След миг джинът отново се превърна в куче.

— Дотук добре — кимна Джим. — Имаш ли и някакви други способности? Например, ако не бях магьосник, а обикновен човек, щеше ли да ме изкушиш с обещание за голямо богатство.

— Прости ми, господарю — проплака кучето, умилквайки се около него, — но щях да го направя. Разбира се, не съм толкова глупав, че да предлагам съкровище на неподкупна личност като теб.

— Докажи ми, че можеш да го направиш. Докарай тук сандък, пълен с рубини, сапфири, диаманти и други скъпоценни камъни.

Сандъкът мигом се появи, но бе здраво затворен и заключен и съдържанието му не се виждаше.

— Прости ми, прости ми… — изскимтя кучето. Капакът се отвори и под него се показаха всякакви разноцветни скъпоценни камъни. Разбира се, никой от тях не бе обработен и шлифован, тъй като шлифовката почти не бе позната през тази епоха.

Джим махна надменно с ръка:

— Отлично. Сега го махни. Подобни дрънкулки не ме интересуват.

Съкровището изчезна. Джим изпита известно съжаление, но не го показа. В тази епоха външният вид и мимиките бяха от първостепенно значение.

— Ще те изслушам и тогава ще реша — каза Джим.

— Ето моята история, господарю. Казвам се Келб и в продължение на хиляда години никога не извърших мерзко или жестоко деяние и никому не причиних зло. Един ден обаче бях поробен от друг много могъщ и много зъл джин на име Сакар Ал-Джини. Векове наред той ме принуждаваше по негова заповед да върша злини и жестокости. Накрая се отвратих дотолкова, че се опитах да избягам.

— Това е добре — каза Джим.

— Не му вярвам — прошепна Хоб.

— При бягството обаче бях заловен от великана Шарахия, който е един от пазачите на градината на Сакар Ал-Джини. Великанът ме върна обратно и за наказание Сакар Ал-Джини ме хвърли в едно огнено езеро. Там понасях страховити мъчения в продължение на шестстотин петдесет и две години, три месеца, две седмици, три дни, девет часа, четиридесет и седем минути и десет секунди. После бях освободен.

Мозъкът на Джим работеше трескаво, опитвайки се да запамети всяка подробност. Имената Сакар Ал-Джини и Шарахия му бяха смътно познати, може би от „Хиляда и една нощ“ на Ричард Бъртън. Не, не беше само това. И другаде беше чел нещо по въпроса… цялата тази история беше свързана и с еврейския цар Соломон.

Келб явно очакваше Джим да каже нещо, преди да продължи разказа си.

— И после какво стана? — каза Джим с възможно най-отегчен тон. — Защо Сакар Ал-Джини те освободи от огненото езеро?

— Бях избавен не от Сакар Ал-Джини, а от великия цар Соломон, син на Давид. Той залови Сакар Ал-Джини заедно с други зли джинове и демони и затвори всеки един от тях в отделна медна бутилка. Запечата бутилките с олово и ги подпечата със своя пръстен, а после хвърли Сакар Ал-Джини в Тивериадското езеро, където никога повече няма да върши никакви злини. След като цар Соломон затвори Сакар Ал-Джини в бутилката, силите, които ме държаха в огненото езеро отслабнаха и аз бях свободен.

— В такъв случай бедите ти са свършили. Не разбирам защо ми губиш времето — сърдито каза Джим.

— Уви! — проплака Келб. — Един глупав, любопитен морски великан взел бутилката, в която бе затворен Сакар Ал-Джини, за да я разгледа и махнал печата. Това е станало преди пет дни. Сега злодеят отново е на свобода. Изпълнен с гняв, той търси всички онези, които преди са му били слуги и най-вече мен, който избягах от наказанието, наложено ми от него. Той е много по-могъщ от мен и аз не мога да му се противопоставя.

Цялата тази история се стори на Джим твърде невероятна. Но от друга страна, той се намираше в свят, изпълнен с магия и населяван от необикновени създания. Всичко можеше да се случи. Сигурно Келб просто преувеличаваше и доукрасяваше житието си.

— Кой е глупавият морски великан, който е освободил Сакар Ал-Джини от бутилката?

— Не знам. Такива, които като мен за избягали от гнева на Сакар Ал-Джини, ми разказаха какво се е случило, но без подробности.

„Вероятността Ррнлф да е помогнал на Сакар Ал-Джини да избяга от бутилката не е голяма“, помисли си Джим. В двадесети век океаните и моретата покриваха около сто четиридесет и два милиона квадратни мили от земната повърхност. Едва ли тези цифри бяха много по-различни през Средновековието, което гарантираше достатъчно водно пространство за голям брой морски гиганти, които може би дори не се познаваха помежду си.

Ако Ррнлф бе причинил освобождаването на Сакар Ал-Джини, тогава може би Сакар Ал-Джини някак бе успял да унищожи или обезсили Ррнлф. Джим вече доста време не го бе призовавал, а пък можеше да се окаже, че този Келб е в състояние да помогне за много от нещата, за които Джим разчиташе на Ррнлф.

— Имаш ли къде да се скриеш, докато те извикам? — попита Джим.

— Да, господарю — отвърна Келб.

— Добре. Скрий се там и чакай. Ще те извикам веднага, след като обмисля някои въпроси. Запомни, че не съм ти обещавал закрила. Не я предоставям на всеки срещнат.

— Сигурен съм в това, господарю — каза смирено Келб.

— Тогава изчезвай. Ще те повикам, когато съм готов.

Джим се изправи на скалата, върху която седеше.

— Достатъчно време прекарахме тук, Хоб. Връщам се в Пафос, в дома на сър Уилям Брутнър.

Джим тръгна по плажа покрай дюните, които го деляха от Пафос — полуград, полусело, населено главно с местни гърци. Срещаха се обаче и неколцина наследници на кръстоносци от различни кръстоносни походи, които не бяха стигнали по-далеч от Кипър. Тези хора се бяха замогнали и живееха в почти европейски къщи — не точно замъци, но много удобни постройки. Сър Уилям Брутнър осигури на Джим храна и подслон, спазвайки обичая, прилаган от британската и европейската висша класа, когато срещне някой, принадлежащ от нейния социален кръг.

— Искаш ли и аз да те наричам „господарю“, милорд? — попита тихо Хоб, седейки на рамото на Джим.

— Разбира се, че не. Не и ти, Хоб — отвърна Джим.

— Но нали ще ме пазиш? Нали не съм „всеки срещнат“?

— Не, разбира се — увери го Джим, — ти си моят Хоб от Малънконтри.

— Разбира се — повтори доволно Хоб. После се отпусна на рамото на Джим.