Драконът и джинът

Глава 16

Стаята, в която се намираха, беше просторна и с висок куполовиден бял таван. Едната от стените липсваше, а на нейно място се извисяваше редица от колони, зад които вероятно имаше коридор или балкон. Вратите в другите две стени бяха високи и широки и водеха към други стаи, чийто тавани и стени също блестяха ослепително.

Камъните, с които бяха иззидани стените, бяха чудесно напаснати и бяха издадени напред, за да образуват галерия на стената в ляво. Галерията се намираше на височина около петнадесет фута и бе оградена с обработен, сложно гравиран камък, в който бяха прорязани малки отвори. Изящната зидария играеше ролята на павиран, скриващ тези, които стоят в галерията и гледат надолу. Покрай стените на помещението бяха разположени няколко мебели (главно ниски масички, табуретки и големи възглавници), докато централната част на стаята бе празна и изглеждаше още по-просторна. Белият цвят на стените и тавана само подсилваше усещането за простор. Беше много светло и дневната светлина сякаш струеше не само покрай колоните, но и от други, скрити отвори в стаята. Цялото място като че ли се рееше във въздуха, благодарение на изкусната архитектура или на магия.

— Господа, насам, ако обичате! — каза мъжът в червената роба и ги поведе към една от вратите. Излязоха в коридор, който се изкачваше стръмно нагоре и преминаваше чрез островърха арка с форма на луковица.

Прекосиха стаи, които много приличаха на първата. Подът бе покрит с килими, украсени със сложни орнаменти. От време на време срещаха хора, облечени с широки зелени туники и панталони. Те като че ли патрулираха из стаите и затваряха вратите след гостите.

Сега Джим си спомни, че прислужниците, които изтичаха, за да залостят входната врата, също бяха облечени в зелено. Мъжът в червената роба не обръщаше никакво внимание на слугите и Джим и Брайън последваха примера му. Продължаваха да вървят, следвани навсякъде от дневната светлина, която нахлуваше във всяка стая, дори когато помещението имаше само четири стени и никакви видими прозорци.

Накрая стигнаха до малка правоъгълна затворена врата, твърде подобна на тази на улицата. Различаваше се обаче само по това, че сегашната врата бе изработена от скъпо тъмно дърво с фина полировка, а дръжката и бравата бяха от блестящо сребро. Белокосият мъж спря заедно с двамата приятели и заговори на вратата:

— Господарю, дошъл е Драконовият рицар, сър Джеймс Екерт. Той е тук, с мен, пред вратата ти, заедно със своя спътник сър Брайън Невил-Смит. Каква е волята ти, господарю?

— Двамата рицари могат да влязат — отвърна плътен тих глас зад вратата. — Свободен си, Маджид.

— На твоите заповеди, господарю — отговори Маджид и се обърна към Джим и Брайън. — Абу Ал-Ксаир ви кани да влезете.

После застана отстрани до вратата, която се отвори безшумно и очевидно от само себе си. Поглеждайки вътре, Джим видя стая, по-малка от посетените до сега, но със същия висок таван. На никоя от четирите стени нямаше прозорци, но вътре бе светло, сякаш грееше слънце.

До стената насреща един широкоплещ мъж седеше с кръстосани крака върху голяма бяла възглавница. Пред него стоеше кръгла масичка от черно дърво, а на нея имаше бокал, пълен с вода и някакъв сребърен прибор или механизъм, съставен от сложно групирани и съединени части. Те като че ли бяха подвижни, но сега стояха неподвижни.

Едрият мъж върху възглавницата имаше масивна брадичка и тънка бяла брада. Изглеждаше сравнително възрастен, но точните му години трудно можеха да се определят. Видът му бе на силен човек, седеше с изправен гръб и носеше дълга роба, която покриваше изцяло кръстосаните му крака. Дрехата бе в същия червен цвят, като обичайното облекло на Каролинус, но малко по-тъмна от робата на Маджид. Веждите му бяха извити и високи, очите — тъмни, лицето — квадратно и загоряло, а носа и устните — прави и тънки.

Този човек създаваше впечатлението, че можеш да разчиташ на него и да му се довериш напълно. Приличаше на късче суша, което се мярка пред погледа на безпомощния корабокрушенец в бурно море.

Джим и Брайън влязоха в стаята и вратата се затвори безшумно зад тях. Противно на очакването им, че мъжът в стаята излъчва топлина, въздухът вътре всъщност бе по-хладен и по-свеж от този в останалата част на къщата. Домакинът махна с ръка към другите възглавници, наредени покрай стената и три от тях се плъзнаха и застанаха пред масичката, явно задвижени с магическа енергия.

— Заповядай, Джим, седни! Ти също, Брайън — усмихна се мъжът. — Виждам, че Маджид не е разбрал, че вие всъщност сте трима.

— Трима ли? — малко рязко попита Брайън, докато се отпускаше (доста по-умело от Джим) с кръстосани крака върху една от възглавниците пред масичката.

— Забрави малкият приятел, когото Джим носи със себе си — отвърна Абу Ал-Ксаир и се обърна към настанилият се вече Джим. — Излез, мъниче. Не се страхувай.

Джим усети как торбичката на гърба му се размърда и Хоб се показа на рамото му. Духчето се държеше за врата му и се взираше в брадатия магьосник.

— Ела — подкани го Абу Ал-Ксаир и потупа масичката с ръка. — Седни тук, малки приятелю.

За изненада на Джим, Хоб абсолютно безстрашно подскочи и се настани на посоченото му място, изучавайки с любопитен поглед вълшебника, който на свой ред също гледаше Хоб с голям интерес.

— Ти си от Естествените и там, откъдето идваш, се наричаш хобгоблин, нали?

— Да — уверено отвърна Хоб. — Всъщност, аз съм Официалният Хоб де Малънконтри, но никой, освен милорд Джеймс и милейди Анджела не може да ме нарича така. Ти обаче сигурно също ще можеш.

— Да, бих могъл — кимна магьосникът, — но това е много дълго име и ми прилича на титла. Ако нямаш нищо против, аз също ще те наричам Хоб.

— Щом ти си съгласен, и аз съм съгласен — усмихна се Хоб.

— Добре — кимна Абу Ал-Ксаир. — Защо тръгна на път с милорд Джим и сър Брайън?

— Пътувам с тях, за да мога бързо да се върна и да съобщя на милейди Анджела, ако милорд е в опасност. Тя би искала да знае, защото много се тревожи за него.

— Разбирам — отвърна Абу Ал-Ксаир. После погледна Джим.

— При цялото ми уважение — заговори Джим, — но не трябваше ли да зададеш на мен тези въпроси?

— Разбира се — магьосникът поглади малката си бяла брада, — но бях любопитен и исках малко да поговоря с твоя Хоб. Никога досега не съм срещал хобгоблин. Е, господа, удобно ли ви е, добре ли се чувствате? Струвате ми се малко прекалено облечени за тукашния климат.

— Съвсем не — повдигна вежди сър Брайън. — По пътя за насам наистина ми бе малко горещо, но тук е много прохладно и приятно. Чувствам се отлично.

— Възглавниците удобни ли са ви? Знам, че хората от северна Европа не са свикнали да седят така.

— Напротив, често седим по този начин вечер около огъня, когато сме на път, далеч от дома и мебелите. Сядането върху възглавници на пода никак не ме притеснява.

Джим забеляза, че тонът, с който Брайън се обръщаше към магьосника, става толкова спокоен и приятелски, колкото и този на Хоб. Абу Ал-Ксаир явно очароваше всички, с които общуваше. Леко намръщен, Джим чакаше силата на това очарование да бъде изпробвана и върху него.

— Колкото до теб, Джим — магьосникът не правеше никакъв опит да го предразположи, а просто му говореше като стар приятел, — неприятностите те преследват като пчели, които гонят намазан с мед човек. След като напусна границите на Европа, забеляза ли около теб да се навърта едно малко кафяво куче?

— Имаш предвид Келб? Джинът? Той вече се свърза с мен, за да потърси закрила. Изглежда има господар, някакъв друг, много могъщ джин, който е бесен, че Келб е избягал от огненото езеро, в което го е запратил за наказание.

Докато говореше, Джим усети как гласът му става спокоен и приятелски. „Попаднах в същия капан, в който този магьосник хвана Хоб и Брайън“ помисли си той и каза:

— Обясних на Келб, че ще си помисля дали да го взема под закрилата си. Той наистина се въртеше около мен, но не ми е създавал никакви неприятности.

— Келб с основание се страхува толкова много — каза Абу Ал-Ксаир. — Сакар Ал-Джини е един от най-могъщите джинове. Ти също трябва да внимаваш с него. Съветвам те да си нямаш вземане-даване с този Келб.

— И аз си мислех същото — кимна Джим.

— Добре. Ти си магьосник трети ранг, нали?

— Да — отвърна Джим и изведнъж се почувства силно притеснен, заради което се ядоса на себе си. Та какво значение имаше рангът, който неколцина магьосници бяха решили, че носи?

— Мисля, че джин като Келб не би трябвало да създава големи проблеми на магьосник с твоя статут — каза домакинът. — Но ти трябва да избягваш всичко, което може да те свърже със Сакар Ал-Джини. Той е само един от Естествените, но е изключително могъщ и изключително отмъстителен представител на своя вид.

— Смятам, че ще е най-добре да го избягвам.

— Съвсем правилно — кимна магьосникът, — и все пак, добре е, че го споменахме. За съжаление, има още един неприятен въпрос, по който трябва да поговорим. Каролинус ми съобщи, че срещу теб е регистрирано ново оплакване от страна на едно от царствата. Великият демон те обвинява, че си се представил за демон. Искаш ли да ми разкажеш твоята версия на тази история?

Джим разказа случката в замъка на сър Мортимър.

— Разбирам — каза Абу Ал-Ксаир, след като изслуша разказа. — Извинете ме за момент…

Магьосникът се наведе над бокала с вода, който стоеше на масата пред него и се вгледа в съдържанието му. В стаята цареше тишина, а Джим, Брайън и Хоб мълчаливо чакаха. Джим усети неприятен спазъм в корема. Най-сетне домакинът вдигна погледа си от чашата с вода и каза на Джим:

— Много по-евтино и по-удобно излиза, когато се гадае с бокал, пълен с чиста вода. Не е нужно да използвам кристална сфера, както правите вие на север. Разбира се, това е въпрос на вкус. Смятам, че няма да се затрудниш в оборването на обвиненията. Разбира се, аз трябва да се оттегля от поста на един от твоите съдии.

— Един от моите съдии? — учуди се Джим.

— Съвсем естествено е да се занимавам с това. Познавам тази част на света и аз самият съм имал някои контакти с демони — съвсем бегли, между другото. Заради тези мои познания и опит често ме викат като вещо лице. Моите думи ще те оневинят напълно, но ти всъщност не се нуждаеш от моите свидетелски показания.

— И какво точно разследвате? Случилото се преди няколко дни в замъка на сър Мортимър Брьогел?

— Да — кимна магьосникът. — Навярно знаеш, че гадаенето по кристал е почти неприложимо спрямо събития от настоящето и близкото бъдеще, но при по-особени обстоятелства, каквото е углавното обвинение…

— Углавно? — подскочи Джим. Чак до началото на двадесети век углавните престъпления са се наказвали със смърт. — Какво ще стане с мен, ако наистина бъда осъден за насилие спрямо царството на демоните?

— Разбира се, ще бъдеш предаден на демоните — отвърна Абу Ал-Ксаир. — Също както би трябвало да бъдеш предаден на Краля и Кралицата на мъртвите, ако се беше доказало по-раншното обвинение срещу теб, че умишлено си нахлул във владенията им. Разбира се, обвинението бе отхвърлено. В този случай вината беше на Малвин — онзи френски магьосник първи ранг. Видя какво се случи с него, нали?

— Да — кимна Джим. Никога нямаше да забрави тази гледка: Малвин, разпънат между два тъмни облака с формата на Краля и Кралицата на мъртвите, седнали на троновете си, висеше като удавен плъх на края на въже.

— Както вече казах, това не се отнася за теб — продължи Абу Ал-Ксаир. — Дори и без моето експертно мнение фактите са неоспорими. Документирано е, че в разговора си със сър Мортимър ти си заявил съвсем ясно, че ти самият няма да се превърнеш в демон. Казал си му, че ще осигуриш присъствието на такъв. Разбира се, ти си го излъгал, но това е напълно оправдано, например при обстоятелства, при които магьосникът се нуждае от защита, но не иска никой да пострада. Ти просто си оставил сър Мортимър да си мисли, че отнякъде си докарал демон, което в никакъв случай не нарушава суверенитета на демонското царство. Това, че сър Мортимър, неговите хора и пиратите, нападащи замъка, са повярвали, че ти си демон, си е тяхна грешка и тяхна отговорност. Спазил си магьосническото право и си защитил домакина си, без никой да пострада. Не си направил нищо лошо.

— Нищо лошо — повтори Джим с тих глас. В ума му изникна плажът, покрит с телата на мароканците, които войниците на сър Мортимър претърсваха и обраха най-безцеремонно.

— Не се тормози заради това — каза Абу Ал-Ксаир, сякаш бе прочел мислите на Джим. — Ако мароканците не бяха убити, щяха да загинат войниците на сър Мортимър, самият сър Мортимър, а най-вероятно и вие тримата. Нека да приключим с темата, да се подкрепим с храна и питиета и да поговорим за нещо по-интересно и по-приятно.

Джим усети леко подухване по тила си и след миг един облечен в зелено прислужник сервира на масата поднос със сладкиши и три малки чашки, чието съдържание приличаше на кафе. Слугата постави по една чашка пред Джим, Брайън и Абу Ал-Ксаир, а пред Хоб сложи купа с мляко, която духчето излочи като котка. Бокалът с водата и непознатият механизъм изчезнаха миг, преди появата на прислужника.

Абу Ал-Ксаир веднага сръбна от кафето си и отхапа от един от сладкишите. Джим смътно си припомни, че някъде бе чел, че този жест бе проява на добри маниери в тази част на света. Домакинът яде и пие преди гостите си, за да покаже, че нито храната, нито напитките са отровни.

Джим също повдигна чашката си към устните си. Както бе очаквал, напитката се оказа силно черно кафе с много захар. Забеляза как Брайън внимателно отпи и по лицето му се изписа изумление още преди да е поставил чашката обратно на масата. Тъй като досега е бил заобиколен само от преселници европейци, очевидно не бе пил нищо друго, освен вода и вино. Брайън бе достатъчно добре възпитан и не каза нищо за непознатата гореща напитка с особен горчиво-сладък вкус.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа вино — каза домакинът. — В къщи изобщо нямам от него. Навярно знаете, че Коранът забранява виното на правоверните мюсюлмани, какъвто съм аз. Доколкото успях да разбера, ти, Брайън, издирваш бащата на твоята любима, така че да получите благословията му и да сключите брак, а Джеймс в дух на приятелство те е последвал (макар и малко по-късно) и те е настигнал в Кипър.

— Точно така — кимна Брайън. Той бе отпил само една-две глътки от кафето, но вече бе изял пет от сладкишите. Джим забеляза, че броят им магически се допълва и подносът не оставаше празен, въпреки изядените количества.

Брайън продължи:

— Бащата на моята дама направи нещо, което малцина биха сторили в днешни времена — отправи се на кръстоносен поход. Той се надяваше, че съдбата ще бъде благосклонна към него. Дълго време нямахме вести от него, но наскоро един рицар се завърна от Изток и предаде на моята дама, че баща й бил видян в Палмира. Разбрахме, че това е град, който се намира навътре в сушата и до него се стига през Триполи17.

— Да — кима домакинът. — Палмира се намира навътре в сушата, на известно разстояние от другата страна на планините. Палмира е търговски център и важна спирка в маршрута на керваните. Вероятно бащата на твоята дама е станал търговец и затова е в Палмира. Ако се е устроил добре там, може изобщо да не иска да се връща у дома.

— Как можем да стигнем до Палмира? — попита Брайън.

— Единственият разумен начин да се стигне дотам е да се присъедините към някой керван, пренасящ стоки към Палмира и градовете отвъд нея. Маршрутът минава през планините, които понастоящем са опасни, защото там е разположена твърдината на асасините18. Намира се в Каср Ал-Абиад или Белия дворец и от няколко години е в изключителен подем.

— Асасини ли? — попита Джим, изпреварвайки Брайън с няколко секунди.

— Да — отвърна домакинът. — Те поне твърдят, че са асасини или по-точно хашашини и не бих се наел да споря с тях. Разбира се, това не са истинските асасини, които водят началото си от Хасан Ибн Ал-Сабах, първият „Старец на планината“. Преди около триста години той превзел крепостта Аламут в долината близо да Казвин. Аламут се превърнал в техен главен щаб в продължение на много години, чак докато монголите не започнали да превземат крепостите на асасините една по една. Накрая паднал и самият Аламут, а последната крепост на асасините в Сирия, Каф, била превзета след по-малко от сто години. Братството обаче се появява и сега от време на време. Не знам името на този, който се нарича Велик водач на групата в планините, през които вие ще минете, но той е суфит — един от правоверните, които почитат Аллах, но по свой странен начин. Бил е призован да стане исмаилит и да се присъедини към онези исмаилити, които са хашашини или асасини. Керванът обаче, е подготвен за опасностите и хората в него са въоръжени. Ако не се отделяте от групата, имате добри шансове да стигнете невредими до Палмира.

— Не ми изглежда чак толкова трудно — каза Брайън. — Всъщност, една малка схватка по пътя би разчупила скуката от пътуването.

— Радвам се, че си така спокоен и уверен — усмихна се магьосникът. — Все пак ви съветвам да си отваряте очите, не само заради асасините, но и за други врагове, повечето от които са Естествени. Между скалите могат да се спотайват истински демони, а също и различни таласъми, духове и гули19. Може да се натъкнете дори на рифон или базилиск, въпреки че в наши дни те се срещат рядко и едва ли ще нападнат керван.

Лицето на Брайън пребледня, а Хоб скочи от масичката върху рамото на Джим и се вкопчи във врата му.

— Какво ще искат от мен? — попита духчето с тънък глас. — Какво ще искат подобни същества от хобгоблин като мен?

— Успокой се — каза Джим. — Ще се погрижа нито асасините, нито базилискът да не те закачат.

Хоб въздъхна с облекчение и седна върху рамото на Джим. Абу Ал-Ксаир наблюдаваше хобгоблина с голям интерес. След кратко колебание Хоб се обърна към магьосника:

— Тук някъде има ли огнище?

— Съжалявам, малки приятелю, но тук нямаме огнища. В кухнята има запален огън. Сър Брайън, трябва да говоря със сър Джеймс насаме. Ако нямаш нищо против, ще ти покажат стаята за гости. Ще минете през кухнята и Хоб ще види с какъв огън и дим разполагаме.

— Разбира се, ще се радвам да го сторя — каза Брайън и се изправи бързо и гъвкаво от възглавницата, без дори да се подпира с ръка на земята. — Значи ще поостанем тук?

— Само тази нощ. Уредих да пътувате с керван, който тръгва утре.

Джим усети зад гърба си ново раздвижване на въздуха и се чу гласът на Маджид.

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Покажи на сър Брайън стаята, в която ще пренощуват той и сър Джеймс. Пътьом минете през кухнята и покажи на нашия малък приятел огньовете, на които се готви. Сигурно Хоб ще иска да се премести на рамото на сър Брайън?

Хоб веднага подскочи и се озова върху рамото на Брайън, който изглеждаше леко смутен, но не възрази, когато духчето се вкопчи здраво в шията му. Джим ги проследи с поглед, докато вратата се затвори безшумно, после отново се обърна към Абу Ал-Ксаир.

— Не искаш дори Хоб да чуе това, което ще ми кажеш. Защо?

— Мисля, че засега така е най-добре. Радвам се, че си така уверен в способностите си да се справиш с всички онези същества, които могат да нападнат кервана. Всъщност, опасността е малка. Повечето от споменатите създания предпочитат самотни жертви и едва ли атакуват голяма група хора. От друга страна, ако изобщо срещнете монголи, те може да са толкова многочислени и свирепи, че керванът да е напълно безпомощен пред тях. В такъв случай препоръчвам да не им оказваш никаква съпротива. Просто им обясни защо пътуваш за Палмира. Уредих да носиш със себе си малко вино и малко варен алкохол — мисля, че на север го наричате бренди, а и с други имена. С виното и брендито можеш да подкупиш монголите. Можеш също да им обещаеш всичко, за което смяташ, че ще ти осигури безопасно пътуване. Освен това, добре би било, ако направиш така, че алкохолът да се появи по магически начин. Няма значение дали наистина ще използваш магия или ще приложиш някой трик. Разбирам, че напоследък пестиш магическата си енергия и приветствам тази постъпка. Ако виното и брендито се появят по вълшебен начин, монголите няма да си помислят, че в кервана има още скрит алкохол. Ако им хрумне подобна мисъл, ще разпердушинят всичко. Известно е, че монголите са пристрастени към алкохола.

— Чувал съм за това — кимна Джим. Наистина бе така, въпреки че информацията едва сега изплува в съзнанието му. Беше едно от онези парченца познание, останало от двадесети век, когото Джим и Анджи бяха напуснали.

— А какво ще кажеш за самата магия? Как биха реагирали монголите, ако я приложа?

— Магията ще ти свърши добра работа и може дори да ти спечели уважението им. Ще те причислят към техните шамани, които всъщност са вид магьосници, но изпълняват и други функции, явявайки се като религиозни фигури в обществото на монголите.

— Като заговорихме за магия, много ми допада начина на регулиране на температурата в къщата. По магически начин ли става? — попита Джим.

— Това е един мой каприз — кимна домакинът, — подобен на желанието на твоя приятел Каролинус да поддържа около малката си къща цветя и зелена трева, независимо от сезона. Когато достигнеш първо ниво, синко, опитът ще те научи да постигаш целите си без магия, ще ти остава магическа енергия, с която да задоволяваш някои свои прищевки.

Абу Ал-Ксаир въздъхна и добави:

— Моята къща навява древни спомени, а архитектурата й припомня скъпата премъдрост от времето, когато нашата цивилизация беше в разцвета си на юг от Средиземно море. Имахме строители, учени и много мъдреци. Но после дойдоха монголите на Чингис хан, завладяха и разрушиха градовете ни. Заедно с тях изчезна и голяма част от научните постижения и мъдростта. Сега живея в самота и уединение и рядко ми се случва да беседвам с човек, който размишлява задълбочено и се вглежда в света, за да го проумее.

Домакинът замълча и леко разтърси глава, сякаш бе сънувал.

— Прекалено много говоря за себе си. По-важно е, че наред с древните мъдреци и учени и сега по света се срещат добри мислители. Ще пътуваш заедно с един такъв в кервана. Той все още е млад, бих казал на не повече от тридесет години и се казва Ибн-Тарик. Разговорът с него ще бъде истинско удоволствие за теб по време на дългия преход до Палмира. Някога яздил ли си камила?

— Не — отвърна Джим.

— Много е интересно — усмихна се Абу Ал-Ксаир.