Драконът и джинът

Глава 10

При все, че най-вероятно мамеше при игра на зарове, прогнозата на сър Мортимър за обсадата се оказа напълно вярна.

Джим се събуди посред нощ с впечатлението, че замъкът се разпада на съставните си части. Страховит тътен, идващ от най-близката стена, го разсъни напълно. Огънят в огнището почти бе загаснал, само няколко въглена припламваха приглушено, докато останалата част от стаята бе съвсем тъмна.

— Пиратите са горе, върху скалите и се опитват да хвърлят камъни по замъка — гласът на Брайън се разнесе из тъмнината, след като тропотът утихна. — Както каза сър Мортимър, зъберите са прекалено стръмни, за да успеят. Чу как камъните едва-едва удариха стената на замъка и само я одраскаха, така че утре можем да надникнем през парапета и да видим белезите.

— Добре — отвърна Джим, обърна се и заспа отново.

Нападателите явно бяха на същото мнение като Брайън, защото след първата вълна камъни не последва втора и остатъкът от нощта премина спокойно. На следващия ден Брайън се надвеси над бойния парапет и посочи на Джим белезникавите белези по извитата стена на кулата, оставени от „снарядите“ на пиратите. Джим се учуди, че белезите са толкова малки, защото среднощният трясък не бе никак малък.

Следващата атака срещу замъка бе проведена след няколко часа. Наближаваше обяд, когато неизвестен брой марокански пирати се промъкнаха по стъпалата, носейки над главите си тежък дървен щит, под чиято защита успяха да доближат до самата стена. Подпряха щита на зида, за да ги пази, докато работят под него.

— Сега се опитват да прокопаят стената, така че да освободят и извадят няколко блока от нея — констатира сър Мортимър. — Мислят си, че замъкът ще стане нестабилен или пък че ще могат да направят отвор, през който да влязат вътре. Разбира се, ще останат разочаровани. Кулата има много солидни основи върху и в самата скала. В началото на строежа е бил изкопан дълбок окоп в скалата и той е послужил за база на цялата постройка.

— И все пак… — започна Брайън колебливо. Той, Джим и сър Мортимър наблюдаваха през бойния парапет и слушаха тропането на инструментите и другите шумове, които се носеха изпод щита. Никой от войниците в замъка не бе получил заповед да предприеме нещо срещу копаещите.

— Ако продължават така, рано или късно ще си пробият път към вътрешността на замъка — доизказа опасенията си Брайън и погледна високия домакин, добавяйки:

— Може би греша, но ми се струва, че тази работа ще им отнеме няколко дни.

Сър Мортимър поклати глава.

— Нищо подобно няма да се случи. Пиратите не притежават търпението, за което говорите. Светкавичната битка, бързата победа — това е техният стил. Ако замъкът ми се намираше някъде из северното Средиземноморие, далеч навътре в сушата, предположението ви можеше да се сбъдне. Тук обаче това е невъзможно.

— Сър, участвали ли сте във войните на континента? — попита Брайън.

— В някои — отговори късо сър Мортимър, обърна се и слезе надолу по стълбите към вътрешността на замъка, оставяйки ги сами.

Предвижданията на домакина се сбъднаха отново. Докато сенките се удължаваха с наближаването на залеза, шумът от работата под щита заглъхваше все повече и повече и накрая съвсем спря. Прикриващата конструкция бе понесена надолу, а прашкарите от кулата я обсипаха с камъни, търсейки пролука между щита и земята. Успяха да улучат краката на носачите, но те все пак се измъкнаха извън обхвата на прашките, без да оставят ранени или мъртви след себе си.

През нощта цареше злокобна тишина, нарушавана единствено от пеене и говор, носещи се от изоставеното рибарско село в подножието на замъка.

— Очаквах веднага да изгорят колибите — каза Джим, отчасти на себе си, отчасти на Брайън. Беше вперил поглед в мрака, но единствените светлини, които се виждаха в селото бяха припламванията на няколко факли, носени от часовите около колибите и при двата кораба.

— Макар че почти нищо не разбирам от тези неща, смятам, че изчакват с паленето, защото колибите им служат за подслон — отвърна Брайън, застанал редом до Джим. — Как завиждам на сър Мортимър за опита му във войните на континента. Чудя се къде ли се е сражавал — в Холандия, Белгия, Люксембург или във Франция. Може би дори се е бил срещу езичниците в Далечния изток.

Джим се вгледа в лицето на Брайън, осветено едва-едва от оскъдната светлина на звездите и непълната луна.

— Ти като че ли му се възхищаваш, Брайън.

— Той е воин, и то много повече от мен. Като изключим няколко малки сражения във Франция, аз никога не съм виждал и никога не съм участвал в решителни битки, обсади и изобщо в истински военни действия. Справям се добре с копието и с някои други оръжия, но не мога да кажа, че някога наистина съм се сражавал.

Тъй като животът на Брайън се състоеше от почти непрекъснати битки (в смисъла, който Джим влагаше в тази дума) още от времето, когато на петнадесет години бе поел замъка Смит след смъртта на баща си, това прекалено възхищение пред човек, участвал в истинска война, леко изненада Джим. Той обаче силно се съмняваше, че тези разсъждения ще се харесат на Брайън и затова ги запази за себе си.

Тази нощ спокойствието отново бе нарушено, но по друг начин. Джим се събуди от различни гласове и шум от стъпки в замъка. Огънят в огнището изведнъж припламна силно, след като Брайън хвърли ново гориво върху живата жарава. На по-силната светлина Джим видя как приятелят му навлича клина и ботушите си и закопчава на кръста си колана с меча, а белезите по голата горна част на тялото на Брайън изглеждаха черни, като че ли бяха нарисувани с боя. Отблясъците на огъня изпълниха стаята с подвижни сенки.

— Опитват се да разбият портата под прикритието на мрака — кратко съобщи Брайън. — Най-добре да се приготвим и въоръжим, Джеймс. Почивката вече отмина.

Следователно минаваше полунощ. Джим скочи на крака и започна да се облича. Обзе го онова усещане за неопитност, което се появяваше винаги, когато му предстоеше истинска битка. В действителност, проявяваше се отлично в ръкопашния бой, където по-голямото му тегло и по-едър ръст му осигуряваха явно физическо превъзходство. Всеки път обаче през главата му минаваше мисълта за това, колко неумело си служи с меча, който запасваше на кръста си.

Най-сетне напълно облечени и въоръжени, Джим и Брайън излязоха от стаята и заслизаха към приземния етаж, откъдето се чуваше най-много шум. Още на втория етаж двамата приятели ясно чуха гласа на сър Мортимър, извисяващ се над общата шумотевица. Заповедните думи отекваха силно по стълбището.

— Тук да застанат тридесет войници! — нареждаше домакинът на долния етаж. — Не правете нищо, освен ако наистина не разбият портата. Ако това стане, отворете тази врата тук само колкото прашкарите и стрелците с лък да стрелят по веднъж. После пак заключете и залостете. Няма да се доберат до вас за толкова кратко време. Така… Внимавайте, отваряйте си очите и бъдете готови. Останалите да вземат слама, която да струпат до портата на кулата. Олиото в котела вече трябва да се е сгряло. Щом и аз се кача горе, хвърляйте сламата от върха на кулата върху пиратите, изливате врялото олио и мятате факлите. Бопре!

— Да, сър Мортимър. — Сипаничавото лице на първия помощник на домакина се показа от тълпата войници, застанали пред рицаря.

— Разположи тук достатъчно прашкари, които да обстрелват добре прохода, когато отворите вратата за малко. Всички останали прашкари да се качат на покрива с мен. Излишните стрелци с лък също. Пригответе достатъчно факли!

— Факлите са вече готови и запалени, сър Мортимър — отвърна Бопре. — Прашкарите и стрелците също вече заеха позиция. Достатъчно са, за да спрат всякакво нападение в прохода. Аз ще се погрижа за всичко.

Сър Мортимър се обърна към стълбището, видя Брайън и Джим, които наблюдаваха оттам и кимна.

— Господа, ако обичате, елате с мен на покрива.

При тези думи домакинът премина по стълбището и подмина Джим и Брайън, изблъсквайки ги към каменна стена в ляво. Изкачвайки по две стъпала на веднъж, сър Мортимър изчезна от погледа оставяйки далеч зад себе си двамата приятели, които се опитваха да го настигнат.

Джим, чийто крака все още бяха схванати от катеренето по стълбите предишния ден, се загледа замислено в празните стъпала пред себе си. Струваше му се невъзможно което и да е човешко същество да успее да пробяга петте етажа на замъка, като на всяка крачка взима по две от десетинчовите стъпала. И въпреки всичко, след като видя сър Мортимър в действие, Джим вече бе склонен да вярва, че домакинът ще поддържа същото темпо по целия път до покрива. Нещо повече — докато Джим и Брайън още изкачваха подножието, сър Мортимър сигурно вече излизаше от отвора на върха на кулата.

Най-сетне изкачиха стъпалата и на светлината на факлите, държани от войниците при зъбците на парапета така, че да не се превърнат в мишени за стрелци отдолу, Джим видя натрупано значително количество слама, готово за хвърляне.

Сър Мортимър стоеше с леко разкрачени крака и наблюдаваше как войниците трупат още наръчи слама към големия куп. Буен огън гореше с пълна сила под котела с олио, който с помощта на прикрепените към огнището колела бе придвижен до отвора в парапета, разположен над прохода. Самият казан бе окачен на две метални дръжки и само с едно завъртане горещото му съдържание можеше да се излее през ръба върху главите на нападателите. Топлината от подвижното огнище се усещаше от няколко крачки. Джим с изумление видя как сър Мортимър изведнъж пристъпи към котела и небрежно мушна показалеца си в течността.

— Достатъчно горещо е — констатира домакинът и се дръпна от казана.

Джим се втренчи в пръста на сър Мортимър, но не забеляза никакви белези от изгаряне. След малко му хрумна, че на огън с такива размери му е нужно известно време, преди да накара самото олио наистина да заври. Количеството течност бе прекалено голямо.

— Напълнете ведрата и се подредете близо до амбразурите над входа. Петима души да бъдат в готовност да изливат — нареди сър Мортимър.

Войниците донесоха дълъг железен прът и с него двама души завъртяха котела около оста му и го наклониха така, че да може лесно да се подложи и напълни кофа. Пълните ведра бяха нареждани покрай парапета. Наливането продължи докато дузина ведра бяха подредени непосредствено под зъбците на кулата.

По стълбището се зададе задъхан войник:

— Сър Мортимър, Бопре ме изпрати да ви съобщя, че според него няма скоро да разбият първата врата. Таранът им не удря постоянно в една точка, а бие по цялата врата. С ваше разрешение, сър Мортимър, Бопре предполага, че пиратите не са сигурни къде точно стъпват в тъмното.

— Добре — изръмжа сър Мортимър и отпрати вестоносеца с думите: — сега ние хубаво ще им светнем. Предай това на Бопре.

После домакинът отново насочи вниманието си към ставащото на покрива.

— Достатъчно слама. Пригответе се да я хвърлите долу, като я мятате възможно най-близо до вратата. Тя сама ще се разпилее докато пада. Готови… хвърляйте!

Сър Мортимър направи две широки крачки напред, сграбчи огромен наръч слама с дългите си ръце и го запрати надолу. Всички наоколо правеха същото, включително и войниците, които стояха на стража в задната част на замъка. За около две минути всичката слама се свърши.

— Олиото! — изплющя гласът на сър Мортимър.

Мъжете, назначени да носят кофите, грабнаха по една и започнаха да изливат горещата течност, като се стремяха тя да пада колкото може по-близо до вратата.

— Факлите! — нареди сър Мортимър, след като и последното ведро бе изпразнено.

Факлите бяха донесени на същото място при парапета, откъдето беше хвърлено всичко останало. Джим и Брайън стояха малко встрани и видяха как непосредствено пред портите на замъка внезапно избухнаха големи пламъци. Сламата незабавно разпали огъня, а олиото го подхранваше.

— Прашкарите! — проехтя нова заповед.

Стрелците с прашки намиращи се на покрива, вече бяха приключили със сламата и сега зареждаха оръжията си. Кожените ремъци се завъртяха, готови да изстрелят снарядите си. Прашкарите пристъпиха към парапета и докато отдолу се носеха викове и писъци, те започнаха да стрелят.

От върха на кулата се понесе всеобщ възторжен рев, сред който се открои един глас:

— Пиратите бягат!

— Никой да не се измъкне жив! — избумтя гласът на сър Мортимър. — Прашкари, погрижете се!

Джим видя как последните две горящи фигури се преметнаха надолу по стъпалата и останаха да лежат неподвижни. Пред самата порта, но без опасност да я подпали, сламата все още гореше ярко. Тук-там, където нечие тяло бе загасило пламъците, се виждаха тъмни петна. Огънят очертаваше контурите на захвърления от пиратите таран — масивна греда, чиято челна част бе скосена така, че да компенсира наклона на терена, на който стояха тласкащите я пирати.

— Сипете още олио върху тази тояга, а също и слама. Трябва да я запалим — нареди сър Мортимър и се огледа за мъжа, който преди малко му бе донесъл съобщение. Войникът стоеше наблизо, почти докосвайки лакътя на господаря си.

— Кажи на Бопре да изпрати тук горе излишните си прашкари и стрелци с лък. Да остави долу само дузина от тях.

— Да, милорд — кимна мъжът и бегом изчезна надолу по стълбите.

Откъм селото, където бяха останалите пирати, се надигна страхотна врява, но никой не излезе от колибите, за да не попадне в обсега на стрелбата от кулата.

— Е, господа — обърна се сър Мортимър към Брайън и Джим, — какво ще кажете да се почерпим с чаша вино?

Брайън и Джим едновременно промърмориха учтиви думи на съгласие и последваха домакина надолу по стълбите. Въпреки, че имаше няколкогодишен опит в средновековния живот, Джим все още бе малко смутен от безмилостното избиване на хората, които носеха тарана. Когато стигнаха до долния етаж, Джим се постара да забрави тези мисли. Той реши, че причината всички неща тук да бъдат приготвяни като с магия, бе изключително силният глас на сър Мортимър. Когато домакинът и двамата му гости се появиха край масата, слугите вече сервираха трите бокала, пълни с вино. Въпреки че кухнята се намираше на далеч по-долен етаж, друг прислужник веднага донесе сирене, хляб и студено месо. След толкова време, прекарано на открито на върха на замъка, Джим усети пристъп на клаустрофобия. Нощният въздух бе хладен, но приятен, а комбинацията от напрежението, рязката смяна на обстановката и доспехите, с които Джим бе навлечен, пораждаше странно чувство за неудобство.

Като всяка друга важна стая, така и това помещение си имаше собствено огнище. Огънят почти загасваше, но все пак още излъчваше топлина. Джим леко се стресна, когато видя как Хоб изведнъж надникна изпод горния ръб на камината. Духчето му се усмихна щастливо и отново изчезна.

За щастие, през това време сър Мортимър бе с гръб към огнището. Джим се досети, че хобгоблинът никога не би се показал, ако към огъня гледаше някой друг, освен Брайън и той самият.

За миг Брайън се зачуди, как духчето е успяло да стигне от огнището в спалнята дотук, но после се сети, че Хоб очевидно бе тръгнал нагоре по комина в спалнята на Брайън, а после се бе спуснал надолу по комина в тази стая. Вероятно хобгоблинът изучаваше всеки комин и всяко огнище в замъка.

— Сър Мортимър — започна Брайън, след като седнаха около масата, — доколкото си спомням, вие казахте, че единственият начин, по който може да се превземе замъка ви, е пробивът през главния вход. Пиратите вече се опитаха да атакуват портата, но вие ги отблъснахте с лекота. Обсадата сигурно не ви тревожи особено много.

Сър Мортимър свали вече на половина празната си чаша.

— При обикновени обстоятелства нападателите изобщо не ме безпокоят — отвърна домакинът. — Не се боя от малка и зле въоръжена тълпа пирати. Виж, едни по-многобройни и по-решителни врагове, въоръжени с обсадни машини, барут и дори бомбарди14, са нещо съвсем друго. Но войните на континента ме научиха на едно основно правило — да се приготвям за необичайни обстоятелства.

— И все още не сте съгласен с моето предложение да се промъкна заедно с няколко човека и да изгоря корабите им — каза Брайън.

— Нямам намерение без нужда да губя хора — отговори сухо сър Мортимър. — Изгарянето на пиратските галери няма да мине така безкръвно, както си мислите, сър. Освен това, откровено казано, вие грешите също и по отношение непристъпността на замъка.

— Аз само повторих собствените ви думи, сър — каза Брайън. — Вие твърдяхте, че ако не превземат главната порта, пиратите никога няма да могат да влязат тук. От всичко, видяно тази вечер, съдя, че нападателите едва ли ще успеят.

— За бога! — извика сър Мортимър и силно удари по масата с широката си длан. — Атаката тази вечер можеше да бъде много по-сериозна. Всяка крепост може да бъде превзета с подходящите стенобитни машини и достатъчен брой хора, които да нападат, докато укреплението бъде завладяно и разрушено!

Сър Мортимър и Брайън се гледаха свирепо, а Джим бе като на тръни между тях. Когато двамата благородни и достойни (поне по титла) рицари започнеха да разговарят така остро, рано или късно щяха да посегнат към оръжието, независимо от празните любезни фрази.

— Нашият случай не е такъв — каза Брайън.

— Да, не е такъв — кимна сър Мортимър. — Но ако изгорите галерите, ще им отрежете пътя за отстъпление. Щом не могат да си заминат, на пиратите им остава само една възможност — да превземат замъка. Такива мародери не биха дали живота си за обикновена плячка, но ако са притиснати в ъгъла, ще се бият не по-зле от професионални войници. От хора без особено желание за битка, те ще се превърнат в хора, готови да се сражават на живот и смърт и да умрат, ако трябва. Сега пиратите нямат нито желание, нито смелост да загинат пред портата на замъка.

Сър Мортимър и Брайън продължиха да се гледат втренчено, надвесени над масата.

— Ако обаче не им остава друго — продължи домакинът, — пиратите ще нападат с тарани портата, докато тя не падне, без значение колко от тях ще загинат. Първо в бой ще се хвърлят най-слабите. След това по-силните и т.н.

— И все пак това не може да продължава вечно — вметна Брайън.

— Зависи. Ако срещу нас водеха джихад, тоест мюсюлманска свещена война, атаката нямаше никога да спре. Нападателите щяха да продължат да прииждат и да бият с тарани по портата до безкрайност. Тези, които носят тараните, щяха да умрат, заменени от други, които също ще загинат, заменени от трети, които също ще паднат в боя. Накрая обаче ще успеят да влязат в прохода и там отново първите ще умрат от олиото, огъня и дима, следващите също, по-следващите — също, но накрая ще разбият и вътрешната врата и тогава ние ще умрем.

Джим усети, че на него се пада бързо да каже нещо, каквото и да е, за да разсее нарастващото напрежение между Брайън и сър Мортимър. Увлечени в спора, двамата все повече се навеждаха напред през масата. Джим се намеси в разговора с възможно най-миролюбив глас:

— Аз почти не познавам тази част на света и нямам опит в подобни военни действия, но трябва да призная, че не разбирам защо на нападателите не им остава друго, освен да щурмуват замъка, след като галерите им бъдат разрушени. Останах с впечатлението, че според вас повечето от тях са мюсюлмани. В Епископи не може да няма други със същото вероизповедание. Защо пиратите да не изпратят хора до града, които да се свържат с тамошните мюсюлмани? Те сигурно ще им услужат с някакъв кораб, който да ги откара в къщи.

Сър Мортимър обърна гневен поглед към Джим и произнесе с пронизителния си тон:

— Ето какво имам предвид! Вие почти не познавате тукашното положение. Всъщност, сър, вие сте пълен невежа! Кое ви кара да мислите, че само защото в Епископи има мюсюлмани, пиратите ще се спасят? С нападението си над мен те вече достатъчно ясно показаха какви са и не ще могат вече да се представят за други. Преди изобщо да тръгнат за Епископи, аз ще съм изпратил до мои приятели, рицари — християни вест, с която ще ги информирам, кои са тези хора и защо са тук…

— Ясно — каза Джим спокойно. — Разбира се, ако…

Гласът на сър Мортимър погълна последвалите думи.

— Мюсюлманите от Епископи изобщо няма да се колебаят и ще хванат и задържат всеки от пиратите, който се мерне там. Аз ще се свържа с хората, с които сключвам сделки и ще платя, пиратите да бъдат осъдени и екзекутирани като такива. Същото ще сполети всеки от разбойниците, независимо колко правдоподобна история разказва или колко невинен изглежда. Аз имам делови отношения както с християни, така и с мюсюлмани. На мнозина от тях съм дал разписки за различни суми и те биха искали да им се издължа, което не би могло да стане, ако бъда убит, а замъкът ми — плячкосан. Освен това хората от Епископи добре знаят, че аз съм в състояние да платя значителна награда за всеки заловен и ликвидиран пират. Така че, сър Джеймс, ако не можете да си представите, че се случва подобно нещо, значи сте далеч по-наивен, отколкото се стараете да изглеждате.

Нарастващото напрежение между Брайън и сър Мортимър бе изчезнало, но пък Джим бе застанал на топа на устата. Сега, вместо да се кара с Брайън, до момента, в който схватката би била вече неизбежна, сър Мортимър притискаше Джим така, че ако искаше да продължи да се нарича рицар, той или трябваше да отвърне чрез маниера на Брайън, или много бързо да измисли друг изход от ситуацията.