Драконът и джинът

Глава 12

Изведнъж Джим установи, че е напълно прозрачен и стои прав, гледайки надолу към собственото си тяло, което все още седеше на масата с не по-малко реалните тела на Брайън и сър Мортимър. Срещу Джим стоеше Каролинус, също прозрачен и подобен на призрак. Двамата играчи продължаваха да хвърлят заровете под погледите на двете привидения, стоящи до масата.

„Не забравяш ли някои подробности, Джим?“, каза Каролинус. „Да започнем с това дали си убеден, че е подходящо да се ползва магическа енергия, за да се промени или дори преобърне изхода от играта на зарове между Брайън и сър Мортимър? Помни, че нашите велики Наука и Изкуство служат за защита и никога не бива да се използват за нападение! Сигурен ли си, че връщайки парите обратно на Брайън, няма неправилно да ги отнемеш от сър Мортимър и всъщност да го ограбиш?“

„Та той е взел тези монети с измама!“ мислено извика Джим.

„Нито магическата енергия, която е помагала на човечеството да напредне толкова много по пътя към Цивилизацията, нито Счетоводният отдел се интересуват от правилното или погрешното в човешките постъпки.“ отвърна Каролинус. „Ако магията се използваше единствено за тази цел, всички магьосници щяха да са заети с поправянето на най-близките до тях нередности, вместо да работят върху онези неща, които тласкат човечеството към по-добро разбиране на света и самите себе си. Абсолютно задължително е Изкуството на магията да се държи настрана от личните преценки за добро и лошо. Разбира се, това не важи за случаите, в които е засегнат самия магьосник или тези, които са под негова закрила.“

„А Брайън не е под твоя закрила, така ли?“ попита Джим.

„Точно така“ отвърна Каролинус.

„Тогава е под моя защита“ настоя Джим.

„Не знам. Това е въпрос, на който ти трябва сам да си отговориш, Джим. Ако Брайън е под твоя закрила, то тогава до каква степен го защитаваш. При всички положения или само в сегашната ситуация?“

„Искаш да кажеш, че трябва сега да избера доколко ще закрилям Брайън? И ще бъда завинаги задължен от думите, които изрека сега?“

„Съвсем не“ поклати глава Каролинус. „Можеш да променяш отношението си по този въпрос когато и колкото пъти искаш, но при всяко решение трябва да внимаваш в преценката доколко можеш да се отклониш от защитното естество, което е присъщо на магията.“

Джим го изгледа свирепо и каза:

„Ти спомена, че съм забравил няколко неща. Кои са другите?“

„Има още един малък, но важен проблем. Замислял ли си се за личния кодекс на честта на Брайън?“

Джим се почувства така, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема. Вторият въпрос, поставен от Каролинус, бе по-лош от първия. Ако по магически начин променеше хода на играта, така че сър Мортимър да загуби, а Брайън да спечели всичко свое обратно, как би реагирал самият Брайън, ако научеше за постъпката на Джим?

Отговорът бе повече от очевиден. Брайън ще бъде дълбоко обиден. Обиден и разгневен. Според неговите морални принципи бе недопустимо един рицар да си осигури предимство по нечестен начин, дори когато трябва да си получи парите обратно от някого, който ги е придобил непочтено. Брайън ще настоява да върнат на сър Мортимър всичко, което Джим е измъкнал от него с магически средства. Единствено и само ако е напълно убеден, че сър Мортимър е мамил в играта, Брайън несъмнено би го обвинил открито и би се дуелирал с него до смърт.

Но дори и в този двубой да загине сър Мортимър, парите ще си останат у него. Брайън не би ги взел дори от мъртвото вече тяло. Но приятелството му с Джим със сигурност ще бъде унищожено, може би завинаги.

Джим би дал всичко, за да не му се налага да се изправи лице в лице с отговора — единствения отговор — на дилемата. Разрешението беше само едно: да поправи несправедливостта на всяка цена, като остави Брайън и сър Мортимър в пълно невежество относно начина, по който са върнати парите. Не оставаше друго решение, а и Джим впоследствие можеше да измисли някакъв подходящ начин да обясни всичко на Брайън, но чак след време, когато ще е късно Брайън да предприеме каквото и да било спрямо сър Мортимър. Вероятно дотогава щеше да измисли приемливо обяснение.

„По дяволите, Каролинус!“ извика мислено Джим. „Това е патова ситуация! В сегашното положение правилата, за които ти говориш, си противоречат. Ако помогна на Брайън, ще го засегна жестоко.“

„Да“ кимна Каролинус. „За съжаление, когато навлезеш във Висшата Магия, ще се сблъскаш с подобни дилеми и ще ти се налага да ги разрешаваш. Разбира се, тук не мога да ти помогна. Ситуацията, в която се намираш, ми носи и радост, и тревога, като на родител, който гледа как детето му пораства и настъпва моментът, в който той или тя трябва да прави свои собствени преценки. А родителят трябва да стои настрана. Ти си достигнал до Зрелостта, Джим. Тя е близо до теб от известно време, въпреки че ти може би не си различил сянката, която хвърля пред себе си.“

„Не знам за каква сянка говориш“ каза Джим.

„Хайде, хайде! Разбира се, че знаеш. От известно време насам си мислиш, че те пренебрегвам повече, отколкото ти се иска, че не ти обяснявам нещата докрай и че дори понякога те лъжа. Вярно е, че в някои случаи се налагаше да ти кажа само част от истината. Когато станеш напълно квалифициран Майстор Магьосник (ако изобщо стигнеш до там) ще разбереш. Така или иначе, всичко това не променя факта, че в момента трябва сам да вземеш решение, което се отнася до собствените ти постъпки. Мога да те наблюдавам, но не и да ти помогна.“

Каролинус изчезна, а миг по-късно и Джим се върна в собственото си материално тяло, което седеше на масата и гледаше как сър Мортимър продължава да обира монетите на Брайън игра след игра. Джим почувства, че съзнанието му за момент се разполовява, а всъщност всичко се свеждаше до прост и ясен избор между две възможности. Едната бе да запази взаимоотношенията, които ценеше най-много след връзката си с Анджи — това бе приятелството с Брайън, което до голяма степен правеше съществуването в този средновековен свят не само поносимо, но и възможно. Алтернативата се състоеше в това да рискува приятелството си, но да даде на Брайън шанс, който никога няма да се повтори — най-сетне да намери бащата на Джеронд и да се ожени за самата Джеронд. Това беше шанс тези двама влюбени най-сетне да се съберат официално, както винаги са желали.

Между двете алтернативи изобщо нямаше място за сравнение. Първата имаше изцяло личен характер и бе доста егоистична от страна на Джим. Втората можеше да подобри целия живот на най-близките приятели, които Джим и Анджи имаха.

„По дяволите!“ помисли си Джим. „Парите са си на Брайън и той ще си ги получи обратно!“

Джим смяташе, че дълго и старателно ще трябва да търси магията, с която да оправи нещата, но тя сама му се представи, като че ли е чакала в готовност нейде из дълбините на мозъка му. Той притвори очи и се съсредоточи върху двата комплекта зарове на сър Мортимър. В точно определен момент щеше да смени местата им, така че щом дойде ред на Брайън да хвърля, щяха да му се паднат печелившите зарове, а щом ги вземеше сър Мортимър, щяха да станат губещи.

Ситуацията на масата се промени. Брайън печелеше, печелеше… докато Джим не се сепна от неестествено дълготрайния късмет на приятеля си. Бързо смени магическото заклинание, така че чрез подмяната на кубчетата да решава кога Брайън и сър Мортимър да печелят и кога да губят. Късметът трябваше да е ту на едната, ту на другата страна, за да изглежда играта по-естествена и да не буди подозрения.

Джим започна с това, че позволи на сър Мортимър да спечели обратно част от загубеното. Поради новия обрат на играта високия рицар бе приел твърде мрачно изражение, но след като започна отново да печели, лицето му светна. Джим нагласи заровете така, че Брайън да спечели толкова игри, колкото бе нужно за изравняване на парите му с тези на домакина, после сър Мортимър отново взе превес, но за кратко. Контролирайки тихомълком играта, Джим постепенно наклони везните в полза на Брайън и ги задържа така, докато на сър Мортимър не му останаха монети.

— В името на всички светци! — извика високият рицар, ставайки от масата. Лицето му почти се бе изкривило в гневна гримаса. — Късметът изглежда съвсем ме изостави. Ако нямате нищо против, ще отскоча за още монети, които да заложа…

— Разбира се, сър Мортимър — съгласи се Брайън. — Харесва ми да печеля, но ме боли от вашата голяма загуба. Ако желаете да се реванширате по друго време…

— Не, по дяволите! — отсече сър Мортимър.

— В такъв случай, сър, с радост ще ви изчакам да попълните паричните си запаси.

Сър Мортимър наперено пристъпи към стълбището и изчезна надолу по стъпалата.

— Джеймс! — Брайън зашепна с доволно изражение. — Виждал ли си някога нещо подобно? Вече си върнах повече от половината пари, които загубих от сър Мортимър. Може би небето отново е благосклонно към мен. Ако след цялата тази история кесията ми е пълна, както в началото, заклевам се да не пипна зарове докато отново не се прибера по живо, по здраво в Англия.

— Много мъдро решение, Брайън — кимна Джим, но гърлото му се сви. — Доволен съм, че ти печелиш.

— И още как! Нещата вървят чудесно — смигна му Брайън и се облегна назад в мълчаливо очакване.

Джим също замълча и не след дълго по стълбите отново се чуха стъпките на сър Мортимър, който се появи в стаята с една огромна крачка и седна на мястото си. Този път домакинът стовари на масата смес от едри английски жълтици и moutons d’or — сума, много по-голяма от това, което бе залагал до сега.

Джим си спомни нещо, което някога бе чул за пристрастените комарджии — дори да губят поголовно и късметът да е срещу тях, те вярват, че номерът е в това да продължават да играят, защото рано или късно сполуката ще се обърне в тяхната посока.

Поглеждайки домакина с очи, прояснени от направените чрез магията разкрития, Джим видя типичен пример за човек, пристрастен към хазарта до крайна степен, много повече от Брайън, когото Джим от време на време също подозираше в подобна слабост. Колкото и да бе покрусен от факта, че фокусите със заровете не минават, сър Мортимър явно бе забравил за този проблем и в момента мислеше само за едно — да играе, докато спечели.

Напрежението на масата нарасна стократно, а напрежението между двамата играчи стана такова, че на Джим му се струваше, че ако протегне ръка, ще го докосне, подобно на силно опъната жица, свързваща Брайън и сър Мортимър. В момента се вихреха чувства и настроения, които твърде лесно можеха да прераснат в насилие. Джим се постара да се съсредоточи върху основната си задача и отново върна печелившите зарове в ръцете на Брайън.

С леки колебания, купчината злато пред сър Мортимър продължи да се топи и докато тя изчезваше, челюстите на домакина се свиваха все по-здраво, лицето му все повече помръкваше, а тялото му се навеждаше напред, подобно на готвещ се за нападение леопард. Възрастният мъж, който Джим бе видял при първата среща бе изчезнал, заменен от могъщ и опасен воин в разцвета на силите си.

Бопре отново се появи до лакътя на сър Мортимър, който изобщо не му обърна внимание. След няколко минути Бопре се обади:

— Милорд…

— Казвай! — изръмжа сър Мортимър, без да вдига поглед от масата.

— Милорд, дърводелецът и другия мъж се върнаха от разузнаването, на което ги бях изпратил. Мароканците строят пред портата ни някакво хоризонтално съоръжение, което се спуска и подпира надолу по склона. Напреднали са много, въпреки тъмнината и вероятно ще приключат строежа преди съмване.

— И какво от това? — промърмори сър Мортимър с очи, приковани в падащите от ръката на Брайън зарове. — При изгрев-слънце ще изгорим съоръжението.

— Милорд, покрили са дървото с козя кожа, която сигурно носят със себе си от корабите. След като съоръжението е с подобна обвивка, няма да се запали лесно.

— Не ме занимавай с това! — изръмжа сър Мортимър.

— Милорд, трябва да направим нещо — настоя Бопре.

— Тогава се погрижи сам.

— Но милорд…

— Казах сам да се погрижиш за това, сам, Бопре! — гласът на домакина премина в крясък.

Последва минута мълчание.

— Да, милорд — каза накрая Бопре, обърна се и се скри надолу по стълбището.

Играта продължи без играчите да кажат дума. Чуваше се само дишането им, тропотът на заровете и тракането на залаганите или спечелените монети. Клепачите на Джим натежаха, защото играта продължаваше вече часове наред. Джим постепенно се поддадете на изкушението да остави Брайън да печели все повече, а сър Мортимър все по-малко.

Колкото по-бързо се стопяваха новодонесените монети, толкова по-мрачно ставаше лицето на сър Мортимър. По-мрачно и по-заплашително. Заровете за пореден път преминаха у Брайън, а Джим установи с изненада, че сънливостта му изведнъж се е изпарила. Сър Мортимър следеше всяко движение на кубчетата подобно на готово за скок диво животно и напрежението около масата нарасна дотам, че въздухът сякаш трептеше от него.

Джим премести поглед от домакина към Брайън. Той понякога изглеждаше напълно невинен, но не му липсваше усет за приближаващата опасност. Лицето му също се бе променило. Не излъчваше същата мрачна заплаха като сър Мортимър, но по свой собствен начин демонстрираше съответната готовност да прибегне до сила. Чертите му се изостриха, кожата върху скулите и челюстите му се изпъна, сините му очи ставаха все по-малки и по-свирепи, а погледът им неотклонно следеше противника и заровете.

За момент Джим се изкуши да направи така, че Брайън да загуби и заровете да се върнат у сър Мортимър преди финалният съкрушителен удар, но не му допадна идеята Брайън да загуби толкова бързо, след като противникът му бе имал няколко поредни победи. Планът бе Брайън да надвие с още повече спечелени игри. Затова Джим остави приятеля му да печели и златото почти изцяло премина у Брайън.

Накрая Брайън все пак загуби и сър Мортимър взе заровете. Високият рицар ги повдигна в дланта си и внимателно ги огледа отблизо.

— Тези зарове са напукани! — извика той, скачайки на крака. — Срамота е да предлагам на госта си подобни зарове. Отивам да ги сменя.

Сър Мортимър се завъртя на пета и след секунда изчезна надолу по стълбите. Брайън го проследи със смаян поглед.

— Това беше много рицарска постъпка — каза той с тих, ядосан глас и с очи, вперени във вратата, през която излезе домакинът. — Имам пълното право да заявя, че заедно със заровете той ми отнесе и късмета. Все пак ще замълча, макар че на сър Мортимър му липсват обноски, а и аз няма да забравя този случай.

— Брайън… — започна колебливо Джим.

Брайън се обърна към него със същото сърдито изражение, с което наблюдаваше излизането на сър Мортимър, но после лицето му се отпусна.

— Това не те засяга, Джеймс. Ако трябва, ще кажа на нашия домакин, че не желая да играем повече. Все още не съм си върнал всичко, което загубих от него миналата седмица, но почти си възстанових сумата, така че той едва ли ще възрази…

Брайън млъкна, след като откъм стълбището се чуха стъпки и сър Мортимър отново влезе в стаята. Отпусна се тежко на мястото си и постави на масата блестящ, чисто нов чифт зарове.

— Тези зарове са нови и аз гарантирам изрядността им — каза той небрежно, отново взе кубчетата в дългата си ръка, разтърси ги по своя маниер и ги търкулна върху повърхността на масата.

Джим направи така, че домакинът да спечели.

Сър Мортимър се усмихна и хвърли отново заровете, спечели и прибра залога на Брайън. Това се повтори в продължение на три игри. Лицето на домакина окончателно се разведри.

— Наистина е странно, че досега не съм забелязал пукнатините — каза той бодро. — Един рицар би трябвало да внимава за подобни неща…

Сър Мортимър млъкна изведнъж, защото отново загуби вследствие намесата на Джим. Домакинът гледаше кубчетата и резултатът, който се бе паднал с такова изумление, сякаш не вярваше на очите си.

Брайън протегна ръка към заровете.

— Спрете… — извика сър Мортимър и ръката на Брайън застина във въздуха, преди да докосне кубчетата. Очите му бавно се вдигнаха от заровете и погледнаха сър Мортимър право в лицето. В главата на Джим запищя предупредителен звънец. Единствената успокоителна мисъл в момента бе, че нито един от играчите не носи меч. Но пък и двамата носеха ками, прикачени към коланите, тъй като в тази епоха никой не се движеше напълно невъоръжен.

— Мирише ми на дим! — извика бързо Джим.

Това бе първото нещо, което му хрумна, след като с една-единствена дума сър Мортимър вече бе прекрачил отвъд приетата любезност. В момента, в който произнесе думите обаче, наистина му замириса на изгоряло. Всъщност миризмата на дим се носеше из стаята от известно време, но нито Джим, нито двамата играчи й бяха обърнали внимание.

Внезапната поява на дим в замъка означаваше само едно — огън. А живеещите сред подобни каменни стени винаги се страхуват от огъня. Същите онези дебели прегради, които ограждат и предпазват обитателите, могат да направят почти невъзможно локализирането и успешното потушаване на пожара, пламнал вътре в сградата. Ако не бъде обуздан, огънят се разпростира от стая в стая, а димът се разстила наоколо и изтласква далеч от пламъците оцелелите, които трябва да се приближат и овладеят бедствието.

Накрая огънят се превръща във враг, който не може да бъде спрян. Единственото спасение е в това да се напусне замъка. А напускането на този замък точно сега означаваше само и единствено гибелта на обитателите му.

Двамата комарджии също вдигнаха глави и подушиха въздуха. Внезапната промяна на израженията им показваше, че са осъзнали опасността.

— Простете ми, сър Брайън — каза бързо сър Мортимър, възползвайки се от възможността да се измъкне от критичната ситуация само с едно тихо измърморено извинение. — Току-що и аз усетих миризмата на дим. Бопре!

Бопре се появи в мига, в който името му проехтя във въздуха. Очевидно тъкмо идваше насам.

— Милорд — обърна се той към сър Мортимър, — пиратите са построили заслон точно при външната порта и под него от известно време горят долната част на вратата с въглища, без ние да разберем. Долната половина на вратата вече е почти прогорена. Дърводелецът смята, че пиратите са построили плоска платформа, върху която могат да тласкат тарана. Вече започнаха да удрят в портата.

— Петима човека веднага да дойдат тук! — нареди сър Мортимър на празното пространство.

На Джим внезапно му хрумна смешната идея, че домакинът притежава нещо като вграден високоговорител. Трябваше само да заговори с мощния си глас и всички в замъка го чуваха и се подчиняваха. Сър Мортимър не уточни понятието „тук“. Очевидно то служеше като указател, по който петимата мъже да разберат откъде ги вика господарят.

В този ред на мисли Джим осъзна, че тук всъщност нямаше никакъв трик. Несъмнено, когато той и Анджи си бяха у дома в Малънконтри, всеки слуга в замъка отлично знаеше къде точно се намира всеки от тях по всяко време и вестта за промяната на местоположението на господаря или господарката се разнасяше незабавно из целия замък и достигаше до всеки от прислугата, като по телепатия.

Петимата мъже се появиха в стаята. Единият носеше лък и колчан със стрели, окачен на колана му. Сър Мортимър посочи стрелеца и нареди:

— Ти отиваш на покрива. Излей олиото, което е останало в котела и го напълни отново, но с вода. Вземи няколко човека, които да ти помогнат и придвижете казана така, че водата да може да се изсипе през стената долу пред портата. Запази олиото във ведра, за да го излеем обратно в котела при нужда. Тръгвай!

Стрелецът изтича нагоре по стълбите.

— Останалите четирима заедно с Бопре съберете всички от замъка, които могат да се бият и слезте на първия етаж. Тези господа и аз ще слезем долу възможно най-бързо. Бопре, трябва ми пълно въоръжение, същото и за гостите ми. Погрижи се за това!

— С ваше разрешение, сър — хладно каза Брайън. — Сър Джеймс и аз можем да се въоръжим сами.

— Добре — отвърна без колебание домакинът. — Ще се срещнем на първия етаж.

Той се втурна към стълбите и заслиза надолу, последван от Бопре и четиримата войници. Джим и Брайън тръгнаха след тях.

— Мисля, че димът идва през амбразурите и прозорците — отбеляза Джим, докато двамата с Брайън навличаха ризниците и запасваха коланите с мечовете.

— Най-вероятно — изсумтя в отговор Брайън. След малко вдигна поглед и погледна Джим в лицето. — Признавам, че възможността да участвам в битка ме радва. Играта на зарове започна да става неприятна.

— Върна ли си всички загубени пари? — попита Джим.

— Спечелих много тази вечер, но не всичко, което сър Мортимър ми взе първоначално. Може да задържи останалото. Повече няма да играя на зарове с него.

— Но ще се сражавате рамо до рамо — каза Джим, докато излизаха от стаята.

— Ядох от храната му и пих от виното му. Не бих го изоставил в беда — отвърна Брайън, поглеждайки Джим през рамо. — Освен това, ако онези пирати нахлуят тук, ние всички ще умрем. Ти и аз ще се бием за живота си. Няма значение, че и сър Мортимър ще направи същото.