Драконът и джинът

Глава 22

Джим и Брайън го изгледаха учудено.

— И керванът ли е пристигнал тук? — попита Джим.

— Не — отвърна Байджу. — Но Ибн-Тарик е тук.

— Но как е успял? — недоумяваше Джим, припомняйки си дългите преходи с камилите, кратките спирания за храна, недостатъчния сън и пълното изтощение.

— Не знам — отговори монголът и се захвана с новия поднос с храна, който слугата бе донесъл. След като преглътна няколко хапки, заговори отново:

— Не знам как Ибн-Тарик е стигнал до тук толкова бързо. Трудно е, но не е невъзможно. Камилите му не отстъпват на нашите. Ако е тръгнал към Палмира веднага след отвличането ви, още преди изгрев-слънце, само с една камила и малко храна и вода, е успял да ни изпревари. Пътувал е бързо, защото е бил сам, а и добре знае пътя. Не, не е невъзможно местен човек да стигне много по-бързо от чужденец. Както и да е станало, важното е, че Ибн-Тарик е тук. Видях го да си купува шапка на пазара. Той не ме видя.

— Изглеждаше ли изтощен, като човек на края на силите си? — попита Джим.

— Изтощен ли? — Байджу отново се усмихна язвително. — Щом е направил такова пътуване, значи е издръжлив, поне колкото мен. Не съди за света по себе си.

— Нека да отидем на пазара при търговеца, посетен от Ибн-Тарик и да разгледаме стоката му — предложи Брайън. — Може би ако поговорим с него, ще открием някакво сведение за Ибн-Тарик, например къде е отседнал в Палмира, или дори защо толкова е бързал насам. Рицарят, който донесе вест на годеницата ми Джеронд, каза, че е видял баща й, сър Джефри, именно на пазара. Ако имаме късмет, може и ние самите да го видим. Може пък да не е роб, а търговец или пък да има вземане-даване с търговците, но крие факта, че е англичанин. Не съм го виждал почти шест години и сигурно се е променил, но едва ли чак до там, че да не го позная.

— Добре тогава — кимна Байджу. — Ще хапна още малко и отиваме на пазара.

— В такъв случай — каза Джеймс, — аз ще се кача горе за малко и ще взема нашия малък приятел. Искам и той да дойде с нас.

Монголът изведнъж спря да дъвче и застина с пълна уста и поглед, вперен в Джим, който не му обърна никакво внимание.

— Дали е разумно? — попита Брайън.

— Разбира се, че е разумно. Ще ни потрябва при спешен случай. — Джим погледна строго приятеля си, за да му напомни, че Хоб пътува с тях, за да се върне бързо в Англия по дима и да съобщи на Джеронд и Анджи, че са в опасност. Брайън се начумери, но после кимна.

— Както желаеш — той погледна към блюдото, което все още бе пълно с храна. — Аз също ще хапна още малко докато те чакам.

Джим се качи на горния етаж. Вече бе решил, че от сега нататък навсякъде ще носи плаща, на който имаше торбичка за Хоб. Със същата дреха бе облечен докато пътуваше с кервана, а също и когато бе пленен от асасините. Дори и да му бе горещо с наметало, важното бе Хоб да е наблизо. Ако им се случеше нещо, духчето щеше да научи.

„Имахме късмет“, помисли си Джим, „че Хоб не беше в плаща, когато аз и асасинът се търкаляхме надолу по скалистия склон. Щяхме да го смачкаме. Сигурно по това време е бил на любимото си място — върха на дима от огъня пред палатката ни.“

Гледайки проснатото на пода наметало, Джим отново се изкуши да използва магия, за да контролира температурата под плаща и да го направи по-удобен. Може би все пак бе по-добре само да го изтупа. До сега всеки съвет на Каролинус се бе оказал важен. Освен това Джим се сети, че плащът ще прикрие ризницата му не само от чужди погледи, но и от слънчевите лъчи, които можеха да нагреят метала до нетърпима температура.

— Хоб, в торбичката ли си? — попита Джим, преди да вдигне наметалото от пода.

— Да, милорд — отвърна духчето.

— Добре. Сега ще облека плаща и ще отидем на чаршията — това е нещо като градски пазар. Имаш ли още прахан? Спомняш ли си заклинанието, което те научих и с което можеш да възпламениш прахана, да яхнеш дима от него и да излетиш от торбичката преди някой да разбере, че си вътре?

— Да, милорд. Имам прахан и си спомням заклинанието за запалването му. То е…

— Не го казвай сега! — бързо го прекъсна Джим с малко по-висок глас, отколкото желаеше. Понижи тон и продължи. — Ще използваш заклинанието само ако се налага бързо да стигнеш у дома и да съобщиш на лейди Анджела, че аз и Брайън сме в беда. Щом изречеш вълшебната дума, праханът ще се възпламени и торбичката ще се напълни с дим.

— Би ми харесало — каза Хоб.

— Да, но няма да имаш друга възможност за правене на дим и затова не бива да я пропиляваш.

— Да, милорд. Съжалявам, милорд.

— Няма нищо. Само не забравяй, че заклинанието е само за спешен случай. Ще се опитам да изрека името ти, ако е настъпил такъв момент и трябва да тръгваш. Ако по някаква причина не успея да го сторя, остава ти да решиш кога да направиш дима и да полетиш възможно най-бързо към Англия.

— Ще наблюдавам всичко много внимателно — сериозно заяви Хоб. — Може ли да надзъртам от торбичката или пък да седя на рамото ти? Мисля, че всеки, който ме види, ще ме помисли за маймунка.

— Идеята не е лоша, но би било по-добре само да надничаш от торбичката. Все пак, всички си мислят, че пътувам само с Брайън.

— Да, милорд.

Джим наметна плаща и слезе в ресторанта. Второто блюдо бе празно, а Брайън и Байджу изглеждаха доволни и в добро настроение. Джим плати поръчката (в Палмира явно храната не се включваше в общата хотелска сметка) и тримата излязоха навън.

Чаршията или откритият градски пазар на Палмира заемаше мястото, на което в антични времена се е намирал главния храм на града. Сега, през четиринадесети век, останките от римската архитектура бяха изцяло засипани под огромни количества прах и мръсотия. Джим си спомни, че в двадесети век бе чел за френска археологическа експедиция, която бе открила тук четири портика, ритуален воден басейн и голям олтар за жертвоприношения, разположени все в този район.

В четиринадесети век, разбира се, на пазара в Палмира нямаше нищо забележително от архитектурна гледна точка. Повечето магазини представляваха кръстоска между палатки и барака, а уличките между тях криволичеха като планински пътеки и бяха толкова тесни, че хората едва се разминаваха.

Всички магазини имаха една обща черта — отворена към улицата предна част, където бяха изложени образци от стоката. Байджу ги заведе първо в оръжеен магазин, където нямаше мечове, но предлагаха дълги и тежки ножове с близки до меч размери. Поради липса на друго, Брайън и Джим купиха по един нож с прилежаща ножница и колан, с който да я прикрепят към кръста си.

После Байджу ги заведе в магазин, в който предлагаха както шапки и други готови изделия от плат, така и цели топове с тъкани.

— Какво е това? — обърна се монголът към продавача — глуповат любезен мъж с посивели мустаци и размъкната чалма.

— Най-фината коприна дошла отвъд Великата стена в далечния Изток — отвърна продавача, който вероятно бе и собственик на магазина.

Байджу изпусна парчето коприна, сякаш изведнъж бе разбрал, че е мръсно и каза с безизразен глас:

— Това е египетска коприна. Сутринта един приятел си купи чалма оттук и ми спомена за коприна в същия цвят. Бих се заинтересувал, ако наистина идваше отвъд Великата стена или дори от Индия.

— Аллах да ми е на помощ! — закърши ръце продавачът. — А аз я купих, понеже вярвах, че е истинска източна коприна! Сега как ще си върна огромната сума, която платих за нея!

— Как иначе, освен да намериш някой глупак, който не умее да различи египетската от източната коприна — каза Байджу. — Явно идването ми тук е било напразно. Друг мой приятел, който познава платовете, макар че не толкова добре като мен, смята, че може би имаш добра стока.

— Наистина имам някои по-добри коприни. Ако сте истински познавач, ще ви очароват. Прибрал съм ги отзад в магазина. Но вие наистина ли искате да купите? Не искам да изваждам коприната на светло пред несериозни купувачи.

— От къде да знам дали искам да купя, преди да съм видял стоката? — попита Байджу.

— Скъпата коприна е внимателно опакована и защитена. Скрита е дълбоко под други скъпи стоки. Трудно ще я извадя. Един собственик на магазин не си прави такъв труд, ако купувачът не е сериозен.

Байджу махна с ръка към Джим.

— Колкото до сериозния купувач, ето го тук. Аз само го придружавам, защото разбирам от коприна и мога да го посъветвам. Той се интересува от много неща и платовете са само едно от тях. Щом ти е толкова трудно да изровиш фината си коприна, несъмнено другаде на пазара ще са по-сговорчиви. Пък и приятелят ми ще се информира и може би ще купи и други неща, които желае.

— Така ли? — запита продавача. — И какви са тези други неща?

— Прекалено много са, за да ги изброявам. Ти сигурно можеш да ни посочиш пътя към пазара за роби. Приятелят ми има голямо желание да си купи франкски роб. Тъй като самият той е франк и има възможност да си задоволява прищевките си, предпочита около него да има само франкски роби.

— Уви — въздъхна търговеца, — днес няма да се проведе търг на роби. Вероятно пазар ще има след няколко дни. Обаче франкски роби в Палмира се намират твърде рядко.

— Моят приятел, който е купил чалмата от теб, ми каза, че е видял франкски роб тук, на пазара. Зърнал го само за миг в тълпата, но веднага познал, че е франк.

— Не ми е известно на пазара или в града изобщо да има франкски роби. Може би някой много богат човек да има един или два такива роба. Те са много скъпи. Готови ли сте да платите такава висока цена?

— Не можем да кажем, преди да сме видели роба — отвърна Байджу.

— Франкските роби са рядкост и покупката на такъв няма да ви излезе евтино. Цената ще е много по-висока от тази на най-хубавата ми коприна.

— Цената не е важна, стига да намерим това, което искаме. Приятелят ми обаче, ще остане само няколко дни в Палмира и после ще отпътува. Жалко, че ти не можеш да ни помогнеш. Приятелят ми ще се отблагодари щедро на този, който му помогне да купи само един роб, стига той да се продава.

— Че то кое не се продава? — учуди се продавачът. — Ако собственикът не иска да го продава, цената може… вероятно ще успея да ви помогна да се спазарите за приемлива цена. Аз съм търговец на платове и не се интересувам от роби, но все пак познавам роботърговците и методите им. Възможно е да науча нещо за франкски роб, преди да заминете. Ако това стане, ще известя приятеля ви. Разбира се, това ще ми коства доста усилия и се надявам, че той ще оцени подобаващо помощта ми за намирането на роба.

— Сигурен съм, че приятелят ми няма да забрави, че си му направил услуга — кимна Байджу. — Ако научиш нещо, ако откриеш подходящия роб и ако покупката е изгодна, ще можеш по-късно да обсъдиш с приятеля ми размера на благодарността му към теб.

— Разбира се… — заговори търговецът, но бе прекъснат от силна врява по уличката, на която беше магазинът. Всички погледнаха натам, въпреки че разстоянието беше значително, а около мястото се бяха събрали много хора, които пречеха на видимостта. Чуваха се силни викове, а тълпата размахваше пръчки.

Изневиделица от множеството се отдели една фигура и хукна по улицата към магазина за коприна. Всички бързаха да се отдръпнат от пътя й, а тълпата, от която само преди миг бе избягал човекът, се втурна след него, заобиколи го и започна да го налага с пръчките. Само някои от ударите попадаха в целта, но мъжът продължи да бяга. След секунда вече се бе изравнил с магазина за платове и го подмина, а по улицата след него се носеше в пълен безпорядък гръмогласното множество.

Макар и само за миг, Джим все пак успя да зърне бягащия мъж. Той беше висок, як човек с черни вежди и мустаци. Единият му ръкав бе откъснат, а ръката под него от китката до лакътя бе ужасно обезобразена от някакъв голям белег или обширен сиво-бял обрив. Лицето на мъжа бе пребледняло и ужасено, устата му бе широко отворена, като че ли пищеше, но виковете на тълпата заглушаваха всичко.

— Аллах да ни е на помощ — каза търговецът. — Това е персиецът Албонасан Карасани, който продава кожи. От няколко седмици го подозираме, че се е разболял от проказа и разнася заразата сред нас. Закле се, че само имал цирей, но накрая някой все пак е скъсал дрехите му, за да провери.

Търговецът хвърли още един поглед към улицата, сви рамене и отново насочи вниманието си към Брайън, Байджу и Джим.

— Сега стоката му ще бъде прибрана от търговците от околните магазини — добави продавачът с нотка на съжаление. — Такава е волята на Аллаха. С какво друго мога да съм ви полезен?

— Това е всичко засега — отговори Джим. Той искаше да се махне оттук час по-скоро.

— Ако разбера нещо, ще ви известя незабавно. Къде бих могъл да ви намеря, господари?

— В кервансарая на Юсуф — отвърна Байджу.

— Чудесно. Ще ви потърся там. Аз се казвам Метааб, търговецът на коприна. Всички ме познават.

Джим, Брайън и Байджу си тръгнаха. За Джим бе голямо облекчение да напусне магазина и улицата, на която се бе разиграла сцената с прокажения.

— Сега накъде? — попита монголът.

На Джим не му се прибираше в кервансарая и отвърна:

— Щом съм тук, бих искал да разгледам по-подробно Палмира.

— Да я разгледаш ли? Че нали сега я виждаш? — учуди се Байджу и посочи с ръка магазините наоколо.

— Не, имам предвид целия град.

— Като се замисля, и на мен би ми харесало да поогледам наоколо — намеси се Брайън. — Искам да отидем при оазиса, от който жените носят вода на главите си. Любопитно ми е как точно го правят. Освен това винаги е разумно да разгледаш новото място, на което си пристигнал.

— Съгласен съм с последното — кимна монголецът, — но на града няма какво да му се гледа. Всички градове са еднакви!

Джим знаеше, че няма никакъв смисъл да споменава на Брайън и на Байджу за руините, които издаваха присъствието по тези места на римската цивилизация. Пътят на керваните сигурно бе стар, колкото самото време. Където и да идеха сега, щеше да е по-добре, отколкото да се върнат в кервансарая, да зяпат стената и отново да гледат разобличения прокажен, който бягаше от разгневената тълпа.

В съзнанието на Джим като стопкадър от филм се мярнаха ужасените очи и полуотворената уста на нещастния бягащ търговец на кожи. Странен бе фактът, че тази гледка изобщо не бе трогнала нито търговеца на коприна, нито Байджу. Брайън също не показа каквито и да било чувства, дори обсъждаше с монгола европейските методи за справяне с проказата:

— … нашите прокажени трябва да носят звънци и дреха, която ги покрива от главата до петите. Когато върви, прокаженият бие звънеца и всички здрави хора трябва да се дръпнат на безопасно разстояние от него.

— По-просто е да бъде убит — заяви Байджу, — със стрели, от разстояние.

Достигнаха края на пазара или поне един от краищата му. Наоколо нямаше магазини.

— Щом толкова настоявате да се разхождате из тази кочина, най-добре ще е да ви придружа — гласът на Байджу бе почти тъжен. — Вашите нрави са съвсем различни от тукашните и има голяма вероятност, вместо да се приберете в кервансарая, да ви убият само защото не разбирате какво трябва или какво не трябва да правите. Последвайте ме!

Байджу ги поведе и скоро стигнаха пред оазиса. Въпреки казаното, очите на Брайън бяха вторачени в жените, а не в пълните с вода делви на главите им. Байджу го изгледа и каза:

— Ако това са жените, които искаш, мога да те заведа на място, където ще видиш от тях повече, отколкото виждаш тук.

— Би било поучително, нали, Джеймс? — отговори Брайън, поглеждайки Джим над главата на Байджу. Тъй като бе най-ниският в групата, монголът вървеше по средата и се намираше в най-удобната за разговор позиция.

Джим не изгаряше от желание да последва предложението на Брайън, но се съгласи, понеже искаше да е далече от кервансарая. Монголът ги заведе на някакво място, където сервираха кафе, но не мюсюлманите имаха възможност да поръчат и леко, стипчиво бяло вино. Докато го пиеха, дори Брайън направи лека гримаса.

По едно време се появиха някакви жени и започнаха да танцуват. Бяха облечени в многослойни одежди от полупрозрачни воали, чиято задача бе да дразнят и възбуждат въображението на зрителите. На практика обаче, това почти не разкриваше повече от плътните дрехи на жените в оазиса.

Все пак успяха да убият около четири часа и през това време Джим успя да се примири със спомена за прокажения. Знаеше, че няма да го забрави, докато е жив. Болният не се страхуваше толкова много от преследващата го разгневена тълпа. Ужасът на лицето му бе предизвикан от съзнанието за страшната участ, която го бе сполетяла и за бъдещето, което го очакваше. Дори и да бе убеден, че няма проказа, налагаше му се отсега нататък да живее в близост с истински прокажени. Заради мястото и епохата, в която живееше, нещастникът несъмнено дълбоко вярваше, че е въпрос на съвсем кратко време, преди наистина да се зарази.

Накрая все пак тримата се върнаха в кервансарая и още на входа бяха посрещнати от един от прислужниците, който им съобщи:

— Един човек ви чака. Казва се Ибн-Тарик и се е настанил в столовата на кервансарая.

На Джим му се искаше веднага да се качи в стаята си, но Байджу и Брайън се отправиха към ресторанта и не му оставаше друго, освен да ги последва. Ибн-Тарик седеше с кръстосани крака върху възглавниците в една малка ниша. На масата пред него бе поставен мангал, на който полу се печеше, полу се опушваше нещо като палачинка.

— Приятели мои! — извика Ибн-Тарик, щом ги видя. — Заповядайте, седнете при мен!

Отправиха се към нишата, но още по средата на помещението ги пресрещна гъстия дим на мангала. Джим едва сдържа кашлицата си, която би изглеждала крайно неучтива.

— Добре ли си, милорд? — произнесе тих, загрижен глас в ухото му. Кашлянето бе заглушено само отчасти.

— Да, Хоб — измърмори Джим. — Това е само пушек.

— Не е от най-добрите — отвърна Хоб, — но пък лош дим не съществува.

„За един хобгоблин сигурно е така.“, помисли си Джим, докато се настаняваха в сепарето на Ибн-Тарик и си разменяха поздрави. Нямаше как да произнесе думите на глас.

— … търговецът от пазара, който бе така любезен да приеме поръчката ми за чалма, я донесе преди по-малко от час — говореше Ибн-Тарик. — Каза ми, че вие тримата сте посетили магазина му и сте ме споменавали. Каза още, че търсите франкски роб. Бил съм и друг път в Палмира и имам тук някои познати, така че може би ще успея да ви помогна да намерите този, когото търсите.