Драконът и джинът

Глава 31

Джим и Анджи се носеха рамо до рамо върху въздушния поток в посока Малънконтри.

— Дали сър Ренел наистина искаше да остане в Малвърн? — попита Анджи.

Джим кимна и изведнъж осъзна колко смешен е този жест, изпълнен от драконово тяло.

— Да. Сър Ренел на практика е странник тук, а и положението се промени значително след нашата покана да дойде у дома. Все пак сър Джефри е единствения човек тук, с когото се познава. Очевидно са били близки приятели. Добре ще е, ако наоколо има приятел, особено когато атмосферата в Малвърн стане по-сърдечна.

— Надявам се това да стане. Не, това ще стане. Нещата в Малвърн ще се подобрят — убедено заяви Анджи, докато сменяха въздушните течения.

— И аз съм сигурен в това — каза Джим и наистина си го мислеше.

Беше щастлив, а знаеше, че и Анджи е щастлива. Радваха се, че се връщат у дома. Радваха се на това, че ще бъдат сами там, с изключение на Робърт и прислугата. Радваха се, че взаимоотношенията между приятелите им се затопляха. Като че ли двамата с Анджи съпреживяваха помирението на Джеронд с баща й.

Джим потрепери, когато си спомни за шока, който изживя Джеронд. Беше разбрала, че баща й е бил готов сам да се разболее от проказа, но не и да допусне болестта да докосне дъщеря му. Години тя бе имала съвсем друго мнение за него. Сега обаче се разбираше истината. На Джим и Анджи никога не им се бе случвало подобно нещо. Светът им се виждаше чудесен. В драконовите тела беше топло, летяха заедно във въздуха и на Джим му се стори, че слънцето свети с особен блясък.

Небето беше почти безоблачно. Присъствието на зимата все още си личеше по здраво стиснатите пъпки на дърветата, които все още не се осмеляваха да се разтворят по клоните. По земята, между продрания килим от полуизгнили листа, се виждаха мокри петна, останали след разтопяването на последния сняг. Целият свят като че ли с нетърпение чакаше пролетта и лятото. Птиците пееха с пълен глас и навсякъде се носеше уханието на ранна пролет, което Джим вдъхна с драконовите си ноздри с огромно удоволствие.

Радваше се, че сър Ренел в края на краищата ще остане в Малвърн. Все пак той се съгласи, едва след като всички го убедиха, че няма да обиди никого, като остане у сър Джефри. Ако Джеронд присъстваше, щеше да се присъедини към всеобщото мнение.

Щом щяха да се връщат в къщи сами, Джим и Анджи предпочетоха, вместо да яздят, да се превърнат в дракони и да отлетят.

— Аз наистина се радвам, че се прибирам у дома — каза Джим.

— Аз също — отвърна Анджи. — Надявам се всичко да е било наред и Робърт да е добре.

— Убеден съм, че е така — усмихна се Джим и след минута се приземиха на върха на кулата. Щом ги видя, войникът, който бе на пост, нададе доста изненадан вик, но щом отново приеха човешки облик с дрехи и всички прилежащи атрибути, лицето на постовия отново стана невъзмутимо.

— Върнахме се, Харолд — каза Джим.

— Да, милорд — отговори войникът със сериозно изражение.

— Какво посрещане! — измърмори Джим, но така, че само Анджи да го чуе и се усмихна широко, щом загърбиха стража. Слязоха по стълбите към спалнята. Никой не дежуреше на вратата. В огнището вътре гореше съвсем тих огън, достатъчен да „проветри дрехите“. Слугите дълбоко вярваха, че ако дрехите се съхраняват в стая без запален огън, през нощта ще се овлажнят и ще плесенясат.

Всъщност идеята бе съвсем разумна, тъй като повечето замъци бяха влажни и студени през по-голямата част от годината. Джим се огледа и въздъхна доволно. „Няма друго място, като у дома“, помисли си той.

— Отивам да видя Робърт — каза Анджи и излезе от стаята в посока стаята на Робърт. Върна се след минута.

— Миличкият, заспал е.

След като се опомни от приятното опиянение на домашната обстановка, Джим по навик понечи да добави малко дърва към огъня, но Анджи го спря навреме.

— А, да — кимна Джим, спомняйки си, че слугите след минута ще се погрижат за огъня.

Викът на постовия от кулата сигурно бе отекнал из целия замък. Несъмнено вече всички знаеха новината, че господарят и господарката на замъка са се върнали. Слугите щяха много да се разстроят, ако научеха, че на Джим му се е наложило да подклажда огъня със собствените си ръце. Всъщност, Джим тъкмо успя да свали ризницата, в която бе прекарал последните няколко седмици, а пък Анджи — да съблече пътния си плащ и на вратата се почука. Джим и Анджи току-що се бяха настанили в удобните столове поръчани специално за спалнята.

Вратата се отвори без покана и в стаята влязоха няколко слуги, един, от които разпали огъня, вторият подреди стаята, а третият (който бе жена) внесе поднос с вино и сладкиши.

— Сложи го на масата, Бет — каза Джим. Все още бе сит от вечерята в Малвърн и нищо не му се ядеше. Подозираше, че и при Анджи е същото, но ако върнат храната и виното, слугите щяха да се обидят.

— Да, милорд — отвърна Бет, жена на около тридесет години. Устните й бяха присвити и не погледна Джим, докато говореше.

Останалите изпълниха задачите си и заизлизаха от стаята с порой сковани фрази, като „С ваше разрешение, милорд!“ и „Извинете за безпокойството, милейди!“. Държаха се странно също като стража на кулата.

Когато вратата се затвори, Джим погледна Анджи:

— Забеляза ли, че нещо не е наред? Всички се държат много особено, изключително внимателни са. Тук се крие нещо.

— Да, но какво е то? — попита Анджи.

— Ако това е техният начин да ни приветстват за добре дошли, надявам се скоро да го преодолеят. Дали пък не ги е разстроило това, че и двамата бяхме заминали?

— Не мисля, че това би ги разстроило чак… — Анджи бе прекъсната от ново почукване на вратата.

— Какво има? — извика Джим.

— Извинете, милорд — чу се високият глас на един слуга. — Джон Стюард е тук и иска да говори с вас, ако Ваша светлост разреши.

— Нека влезе! — отвърна Джим и се обърна към Анджи. — Каквото и да става тук, ще успеем да го научим от Джон.

Вратата се отвори и Джон Стюард влезе в стаята. Когато се настаниха в Малънконтри, го завариха тук заедно с готвача и почти всички останали слуги. Беше висок кокалест четиридесетгодишен мъж със строго лице.

Беше изпълнявал длъжността иконом при последните трима собственици на замъка и бе горд, че повечето му зъби са непокътнати, въпреки че два от предните липсваха. Усмихваше се рядко, било за да скрие празнината от зъбите си или просто защото смяташе, че неоспоримата му власт изисква да бъде сериозен. Все още черната му коса бе пригладена назад и дори вътре в замъка Джон винаги носеше шапка с формата на самун и старата роба на предишния лорд, която някога е била тъмносиня на цвят. Раменете му бяха достатъчно широки, а телосложението — достатъчно здраво и подхождаха повече на добър войник, отколкото на иконом. Разбира се, от сегашния си пост Джон ръководеше всички стражи, освен оръженосеца.

— Надявам се, че не се натрапвам, милорд, милейди — каза икономът, след като вратата зад него се затвори. Стоеше на около осем фута от Джим и Анджи, изправен като стълб и леко намръщен, като учител пред двама ученика.

— Съвсем не, Джон — усмихна се Джим. — Ние сме много щастливи да се приберем у дома и да видим всички отново. Как вървяха нещата тук? Милейди отсъства по-малко от мен, така че едва ли има кой знае какво за разказване.

Джон Стюард го погледна за миг с безизразно лице и каза с равен тон:

— Да, милорд. Щом Ваша светлост желае така.

— Да желая ли? Какво общо имат тук желанията ми?

— Аз съм изцяло на вашите услуги, милорд — продължи икономът със същия глас. В последствие на Джим му хрумна, че магията, с която напоследък се занимаваха той, Анджи и останалите, може би дава странични ефекти, и рефлектира върху прислугата в замъка.

— Да не би да е настъпила някаква промяна? — попита той.

— Не бих казал, милорд — каза Джон.

У Джим изведнъж се надигна подозрението, че се е случило нещо ужасно. Още горе, на върха на кулата, усети, че нещо не е наред. Радостта му бързо се изпари. Достатъчно добре познаваше иконома си, за да разбере по тона му, че последният отговор съдържа всички неизказани неща.

— Стига глупости, Джон. Ако се е случило нещо, искам да знам. Според теб, колко време сме отсъствали аз и милейди Анджела?

— Щом питате, милорд — десет дни.

— Десет дни! — Джим бе изумен, но бързо се овладя. — Наистина? Не очаквах точно такъв отговор. Сторило ви се е така, защото ни е нямало. Хората от замъка не трябва да се смущават, ако отсъстваме известно време. Ние винаги ще се връщаме тук. Е, след като ни е нямало десет дни, вероятно имаш какво да ни разкажеш. Какво стана в наше отсъствие?

Джон го погледна като лекар, който преценява дали пациентът е достатъчно силен, за да понесе лошите новини.

— Ами, милорд — заразказва неохотно икономът, — госпожа Гуинет Плизет, която както Ваша светлост знае, отговаря за кухнята, разля голяма кана от вашето най-хубаво френско вино.

Тази новина не беше особено сензационна. Виното, за което говореше Джон, обикновено се пазеше за специални гости и се сервираше само по особени поводи. Наистина бе жалко, че се е разляла голяма стомна, съдържаща около галон28 и половина, но това едва ли би вбесило Джим и Анджи и Джон го знаеше. Имаше и нещо друго.

— Какво друго стана? — попита Джим.

— Тя наистина допусна грешка, милорд, но има известно оправдание. Магът Каролинус я стресна.

— Каролинус е бил тук, докато отсъствахме? — Джим се изправи на стола си.

— Да, милорд — кимна Джон.

— И защо е идвал тук?

— Дойде, защото ковачът беше лошо настъпен по крака.

— По крака? — попита Джим.

— Лошо настъпен? — повдигна вежди Анджи.

— Да, милорд, милейди.

— Предполагам, че го е наранил някой кон — каза Джим, — но съм изненадан, че Каролинус е дошъл чак до тук заради една рана.

— Не беше кон, милорд. Направи го дяволът.

— Дяволът? — извикаха Анджи и Джим в един глас.

— Дяволът от морето, милорд. Бяха изминали три седмици след заминаването ви, когато той дойде да ви търси. Знаете за кого говоря, милорд. Идвал е и преди. Той е огромен дявол.

— Бил е Ррнлф!

— Искаше да говори с вас, но аз лично му казах, че отсъствате. Тогава той поиска да разговаря с лейди Анджела, но му съобщих, че и нея я няма. Тогава той се настани на двора, за да чака завръщането ви, също както направи преди нападението на змиите — нали си спомняте? На конярите им бе изключително трудно да извеждат и прибират конете, защото той бе заспал така, че почти преграждаше пътя към конюшните. Конете много се плашеха от него.

— Сигурно. Е, аз се върнах и ще говоря с Ррнлф.

— Милорд, той си отиде. Извинете ме, ако съм превишил правата си, но бяхме в безизходица и аз изпратих един войник до къщата на мага Каролинус, за да го помоли да стори нещо. Магът сам дойде дотук с магия — просто изведнъж се появи в двора. Дяволът още спеше и Каролинус каза аз и всички останали да влезем в замъка и че той щял да поговори с дявола насаме. Направи го и пак изчезна. Дяволът още си стоеше на двора и аз излязох да видя какво става. Дяволът каза, че ви е търсил в Кипър, не ви е намерил, после е дошъл тук, но вас отново ви няма. Каза още, че ще се върне по-късно, за да поговори с вас.

— В такъв случай всичко в наред. — Джим се облегна назад. — Ясно защо Каролинус е идвал до тук. Той не каза ли нещо за мен или пък нещо друго?

— Не, милорд.

— Впрочем, Джон… — Джим започна изречението, но после размисли. — Не, всичко в наред. Благодаря ти. Свободен си.

— Да, милорд.

Джон Стюард се поклони. Той бе единственият човек в замъка, който правеше това както трябва, но и стражът Теолуф, който бе повишен в оръженосец, също напредваше с поклоните. Джим подозираше, че се упражнява тайно.

— Щях да го попитам защо всички се държат странно, но щеше да е безсмислено. Джон никога не би казал направо. Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще стане.

Джим се загледа в пламъците.

— Каквото и да стане… — продължи той.

— Преживяхме много неща — каза Анджи, изправи се и го целуна. После взе машата и разрови цепениците. Разлетяха се искри и пламъците станаха по-буйни. Джим продължаваше да се взира в огъня.

— Кажи ми, Джим, къде отиде точно преди да вземеш жезъла?

— Жезълът ли? — Джим се стресна, сякаш се бе събудил от дълбок сън.

— Веднъж спомена, че Каролинус ти е казал, че е изминал дълъг път, за да се сдобие с жезъла, който използва при Прокълнатата кула, за да ти помогне да ме спасиш — продължи Анджи с нежен тон. — Ти също трябва да си изминал такъв дълъг път.

— Защо мислиш така? Изчезнах ли?

— Не, но аз усетих, че те няма. Твоето „аз“ бе изчезнало. За теб не е траело повече от миг, нали? Какво трябваше да направиш, за да получиш жезъла?

— Изкачих една планина. Беше…

Джим се обърна към Анджи, обзет от желание да й разкаже всичко, но не бе в състояние да го стори. Накрая каза:

— Мисля, че сега няма да мога да ти разкажа. Нужно ми е малко време, за да мога да погледна случилото се отстрани и да го обмисля. Тогава ще ти разкажа всичко.

— Но съм права, нали? Изминал си дълъг път, като Каролинус.

Джим кимна. Поседяха мълчаливо и гледаха как над огъня се пръскат още искри.

— Всичко е част от цялото — обади се Джим, все още загледан в огнището. — Също както странното поведение на слугите. И аз, и ти знаем, че не биха се държали така с лорд или лейди, които са родени и израснали в четиринадесети век. Обличаме се като тях, говорим като тях, държим се като тях, но сме различни и хората, които живеят с нас, го усещат.

Той погледна Анджи и се намръщи.

— Спомняш ли си, че поискахме да останем в тази епоха, защото ни харесваше. Не искахме да променяме нищо в нея, но всъщност правим точно това. Никога не съм възнамерявал да ставам магьосник, но вече съм такъв, независимо дали ми харесва или не и си служа с магията. Обаче я обръщам по маниера на двадесети век, използвам похвати от двадесети век, така както прехвърляме върху хората от замъка, живеещи с нас, нашите характери, които са също от двадесети век.

Джим замълча, но Анджи не каза нищо. Той си помисли, че всъщност няма какво да му отговори.

— Нито аз, нито те могат да го спрат, но то се случва. Аз съм като добавка в маслото, за да върви по-плавно двигателя. Обаче щом ме поставиш вътре, машината тръгва по различен начин. Мисля, че знам какво тревожи прислугата — възмущават се от това, че сме ги изоставили.

— Не мисля така — отвърна Анджи.

— Или е това, или е нещо подобно. Присъствието ни тук им осигурява много неща. Най-малкото, могат да се похвалят, че техния лорд е магьосник. Ние сме най-благите и сговорчиви феодали, които, която и да е прислуга в замък от четиринадесети век е имала. Могат да ни въртят на малкия си пръст и го правят постоянно. Сега ни дават да разберем, че друг път не бива да заминаваме, без първо да се посъветваме с тях и да получим разрешението им.

— Джим…

— Не, не греша. Начинът, по който ги караме да се чувстват с неща, като хипокауста, който топли стаята отдолу или пък с онези мои хитроумни изобретения и подобрения из замъка, не е по вкуса им. Всичко това никак не им се нрави и са прави. Светът си е техен и ние не бива да го объркваме. Мисля, че тайно ни мразят. Навярно никога няма да го признаят и пред самите себе си, но се чувстват точно така. И започват да проявяват чувствата си. Ще видиш, че точно това се крие зад новото им поведение.

Джим замълча, а Анджи дълго го гледа. Накрая каза нежно:

— Наистина си преодолял големи трудности, за да получиш жезъла, но мисля, че…

На вратата се почука.

— По дяволите, кой ли пък е сега? — изръмжа Джим.

— Влез! — извика Анджи.

Появи се отново Джон Стюард и внимателно и тихо затвори вратата след себе си.

— Милорд — заговори той с официален тон. — Госпожа Плизет от кухнята е тук и иска да ви се извини за разлятото вино.

— Милорд ще я приеме. — Анджи изпревари отговора на Джим.

— Да, милейди — отвърна Джон, излезе и затвори вратата. След малко се върна с Гуинет Плизет, която плачеше и кършеше ръце. Тя се втурна направо към Джим и понечи да коленичи пред него.

— Изправи се! — строго нареди Джим.

Гуинет Плизет се изправи с мъка и занарежда на пресекулки:

— Милорд, вината беше изцяло моя и аз си признавам сама. Каквото и да реши Ваша светлост ще е справедливо наказание. Все пак в името на всичките тези години, през които съм тук може ли да ви помоля за извинение?

Джим изобщо не бе в настроение да слуша подобни излияния.

— Всичко е наред, госпожо Плизет — каза той с все още остър тон. — Това е всичко. Ще забравим за случката. Свободна сте да си вървите.

— Почакай малко! — извика Анджи. Преди по-малко от месец, част от покоите бяха обособени в стая за Робърт, а останалото голямо пространство бе разделено на две по-малки стаи. Имаха предостатъчно място — целия етаж на кулата. Сега имаха дневна и спалня с отделни огнища. Анджи посочи вратата на спалнята. — Гуинет, влез там и ме почакай. Ще дойда след минута. Джон, свободен си да си вървиш.

— Да, милейди. — Джон излезе и затвори вратата. Анджи отново стана от стола си и каза:

— Сега ще разбера защо прислугата се държи така. Гуинет и аз прекарваме много време заедно и мислим по сходен начин. Ще открия отговора. Чакай ме тук!

Анджи влезе в спалнята и затвори вратата. Джим си остана седнал на стола. След малко стана, наля си вино, седна отново и отпи от него. Междинната стена между двете стаи беше направена от същите каменни блокчета, от които бе построен и целия замък. Всъщност, бяха ги взели от долните етажи. Камъкът бе отличен шумоизолатор, но през вратата, която беше от обикновено дърво Джим би могъл да чуе гласовете на двете жени, без да различи думите им.

Нямаше никакво значение. Не ставаше за средновековен рицар и магьосник. Трябваше да го проумее от самото начало. Така или иначе не мислеше особено за разговора в другата стая. Той нямаше да промени мнението му. Джим продължи да седи, загледан в огъня и потънал в черни мисли.

След малко от спалнята се чу висок звук, като от плач. Сигурно беше Гуинет. Анджи не се разплакваше лесно.

— Всичко е една игра — промърмори Джим и отпи от виното. — Глупав театър, в който аз само играя ролята на лорд на замък. Не ми е тук мястото и всички го знаят. По дяволите, домът ми е вече тук и не искам да ходя никъде другаде.

Усещаше душата си гола и пуста. Не знаеше дали има достатъчно магия, с която да пренесе себе си и Анджи обратно в двадесети век. Съмняваше се, че разполага с подобно количество енергия, след като бе изразходвал толкова много от нея за придобиването на жезъла. Сега умът му отказваше да си представи друг начин да се върнат в двадесети век, където най-голямата вреда, която можеше да нанесе на някого, щеше да произтича от обикновената му, немагическа личност в нейната родна епоха.

Вратата на спалнята се отвори изведнъж и оттам излязоха Анджи и Гуинет, чието лице все още бе мокро, но щастливо.

— Толкова е хубаво, че милорд и милейди се върнаха! — избъбри Гуинет, поклони се и бързо излезе.

Джим погледна Анджи, която не седна, а остана надвесена над него.

— Какво стана? — попита той.

— Разбрах какво става. Както и предполагах, Гуинет не можа да скрие нищо от мен. Джим, хората ни не ни обвиняват за заминаването ни. Никога не би им хрумнало, че имат право на подобно нещо. Джим, те ни обичат, но са мислели, че ще е твърде нахално да го покажат. Много са щастливи, че се върнахме живи и здрави. Знаеш, че в тази епоха е голям късмет отново да срещнеш някого невредим.

— Но те се държаха така…

— Държаха се, сякаш завръщането ни не е нещо важно, но всъщност искат да го отпразнуват. Джим, трябва да измислим повод за организиране на празник.

Джим я погледна намръщено. Усещаше, че от всяка дума се задават неприятности. Започна с първото невероятно твърдение:

— Защо ни обичат?

— Има ли значение защо? Обичат ни просто така. И ние също ги харесваме… и обичаме. Обичаме това място и то също ни обича. Не бива да се тормозиш и тревожиш.

— Всъщност… — Джим се опита да намери точните думи. — Може би всичко започна, когато за първи път усетих, че Брайън, Дафид, Джилс и всички останали приятели ми се доверяват прекалено много… Не знам. Постепенно започнах да мисля, че всички те се радват на присъствието ни, защото имат представа за това, което аз… Наистина не знам. Понякога е много потискащо. Анджи, ти знаеш кой съм. Всичко, което съм бил и което съм сега е просто моето аз.

Анджи отиде до него, седна в скута му, прегърна го и го целуна.

— Джим Екерт — обяви тя тържествено и го погледна в очите, — това е всичко, което се иска от теб — да бъдеш самия себе си!

На вратата се почука.

— О, не! — изпъшка Джим.

Анджи скочи на крака и извика:

— Влез!

За пореден път се появи Джон Стюард. У него се забелязваше лека промяна. Беше се върнал към истинското си аз и бе захвърлил предишната маска на строг и безчувствен иконом.

— Милорд, милейди — каза той с леко виновен тон, — извинете ме, но дяволът се върна. В момента стои на двора и иска да говори с вас. Довел е някакъв дребен грозен мъж.

Джим и Анджи се спогледаха.

— Кажи му, че слизам веднага — кимна Джим.

— Да, милорд — Джон излезе.

Джим и Анджи отново размениха погледи. Той почувства, че го обзема спокойствие, въздъхна и разтърси глава. Тя се усмихна широко и напук на себе си, той също й се усмихна широко. И двамата се засмяха.

— Може би е по-добре да поговориш с твоя дявол преди пак да е заспал насред двора — каза Анджи, бършейки сълзи от смях.

Джим въздъхна дълбоко, но с облекчение, изправи се и каза:

— Е, добре… — и излезе през вратата.