Драконът и джинът

Глава 11

При първата си среща с Брайън, Джим се измъкна от едно такова неудобно положение като заговори за номера на социалната си осигуровка. Може би някое понятие от двадесети век щеше да му помогне и сега. Джим се усмихна приятелски на сър Мортимър и заговори с дружелюбен тон:

— Безкрайно съм ви задължен, сър Мортимър. Всъщност думите ви ме радват извънредно много. Последните няколко дни метеорологическата ситуация около вашия замък бе крайно обезпокоителна. Пресичането на област с ниско атмосферно налягане с такава с високо атмосферно налягане винаги крие големи рискове. Но думите ви ме успокоиха напълно.

Устните на сър Мортимър, които при първите думи на Джеймс бяха започнали да се сгърчват в нещо като подигравателна усмивка, за миг замръзнаха, а лицето му прие доста глупаво изражение. Брайън също изглеждаше не по-малко объркан.

Джим продължи с по-бодър тон:

— Както знаете, случи се така, че засега приключих с магическите си занимания. Но не мога да не се тревожа. Естествено, не бих искал да ангажирам вас или сър Брайън, с каквито и да е метеорологични или астрофизични въпроси, освен ако не е абсолютно наложително.

Сър Мортимър погледна Брайън, който се намръщи строго и каза с хладен тон:

— Сър Джеймс е магьосник. Мислех, че сте разбрали това, след като той спомена, че заниманията му с магия го възпрепятстват да играе какъвто и да е хазарт.

— Делата на сър Джеймс са ми добре известни, но сметнах, че той говори само за способността си да се преобразява в дракон.

— Нещата са много по-сложни — отвърна Брайън. — Правилата на ордена на сър Джеймс са извънредно строги. Например, нощем той не бива да спи в легло, а в сламеник за покаяние, който носи навсякъде със себе си.

Сега бе ред на Джим да се ококори. Изобщо не си бе представял, че Брайън тълкува по този начин наличието на неговия обеззаразен спален чувал.

Лицето на сър Мортимър стана пепелявосиво. Той се обърна към Джим с по-нормален тон:

— Сър Джеймс! Моля ви за извинение, ако някоя моя прибързано изречена дума ви се е сторила неуместна или обидна. Аз познавам единствено делата ви на рицар, но не и тези на маг.

Само преди няколко минути подобно поведение изглеждаше абсолютно невъзможно, а сега домакинът почти заекваше.

— Не бива да ме наричате маг — бързо отвърна Джим. — Аз имам практика и опит само в низшата магия. Единствено висши магьосници, като моя учител Каролинус, могат да бъдат наричани магове. Колкото до прибързаните ви думи, сър Мортимър, аз не съм чул нито една такава. Събрали сме се тук трима рицари и аз ви моля да забравим тази работа с магията, освен ако не е свързана с някой вече разрешен въпрос, както беше преди малко. Аз ще разговарям с вас, сър, като с рицар и ще бъда изключително доволен, ако и вие се държите с мен като с равен.

— Сър Джеймс… вие сте изключително любезен — отвърна сър Мортимър. — Сигурно разбирате, че суров човек като мен, който живее далеч от изисканото европейско общество, става още по-груб. Не умея да си меря приказките. В днешно време е много трудно да накараш някого да изпълни заповедите ти както трябва. Постепенно придобих навика да говоря без заобикалки не само на подчинените си, но и на хора с моето положение, а не би трябвало да е така. Ще ви бъда безкрайно признателен, сър Джеймс, ако в бъдеще забележите подобни черти в характера ми, да ги поправяте, така че да мога да коригирам поведението си и да се извинявам, когато трябва.

Напълно неспособен да измисли нещо друго, Джим само кимна утвърдително. Лицето на сър Мортимър си възвърна нормалния цвят.

— Безкрайно съм ви благодарен, сър Джеймс… Гръм и мълния! Каква лоша вест ми носиш сега?

Последните думи бяха отправени към Бопре, който току-що се бе появил откъм стълбите и сега чакаше мълчаливо до лакътя на сър Мортимър. Лицето на оръженосеца сякаш бе от камък и с нищо не показа, че се е впечатлил от гръмките думи на господаря си.

— Извинете, милорд — каза Бопре с добре познатия си безизразен тон, — в селото се забелязва раздвижване, което може би е свързано с атаката при портата, която ние отблъснахме. Запалената слама и горящото олио пред замъка загаснаха и сега долу при входа е тъмно. Мога да пусна един от моите хора през малък отвор в портата или пък аз самият да изляза и да се промъкна надолу по склона, за да разузная какво възнамеряват да правят пиратите.

— Не се занимавай с това, Бопре — каза сър Мортимър. — Няма да предприемат нищо преди зазоряване, а тогава ще има отлична видимост. Няма да правиш нищо в тъмното. Не и тази нощ.

Бопре се поколеба.

— Свободен си! — махна с ръка сър Мортимър и оръженосеца изчезна надолу по стълбите. Домакинът отново се обърна към Джим:

— Убедихте ли се, сър Джеймс, че нямам лоши намерения?

— И през ум не ми е минавало подобно нещо — отвърна Джим.

— Какво облекчение! Е, господа, предлагам, след като пийнахме и си поговорихме, да се опитаме и да починем през остатъка от нощта. Утре трябва да сме с пресни сили. Впрочем, сър Джеймс, току-що ми хрумна нещо интересно. Съвсем не искам да ви обидя или да омаловажавам дарбите ви, но се чудех дали не бихте желали да използвате вашата магия за защита на моя замък? Предполагам, че не бихте се съгласили, но все пак аз съм заможен човек и с удоволствие бих се съгласил с всяка цена, която вие бихте посочили в замяна на такъв вид помощ. Предлагайки ви заплащане, съвсем не искам да ви засегна като рицар, ни най-малко. Това е просто едно хрумване.

— За съжаление, сър Мортимър, трябва да ви разочаровам. Както сам предполагахте, магията ми не се продава.

— Разбира се… — кимна сър Мортимър. — Господа, нека оставим тази тема и да говорим за други неща. Между нас казано, аз съм много обнадежден от бързината и лекотата, с които отблъснахме тазвечерната атака при портата на замъка. Каквато и награда да е дадена или обещана на тези морски разбойници, явно тя не е достатъчна да ги насърчи да нападат крепостта, на сериозно и с всички сили. В селото са останали някакви хранителни запаси, а в морето има риба, но скоро припасите им ще свършат. Ще направят още няколко слаби опита да ни нападат, а после ще се качат на корабите си и ще отплават. И преди се е случвало.

— Разказах на сър Джеймс колко е приятен тукашният риболов — каза Брайън, леко изчервен и отбягвайки погледа на Джим, — а също и какви големи риби могат да се уловят. Сър Джеймс също има опит с въдицата и след като пиратите си тръгнат, сигурно ще можем да му покажем някоя подобна риба.

— Разбира се, защо не — кимна сър Мортимър, отпивайки голяма глътка от бокала си. — Никога няма да забравя как именно на този остров за първи път лових риба с въдица… Още вино! — последните думи бяха произнесени много високо, после сър Мортимър отново понижи глас. — Дотогава бях улавял само дребни риби, които се нахвърлят на стръвта като прегладнели кучета. Щом обсадата се вдигне, сър Джеймс, ще се радвам да дойдете с нас на риболов.

— Сърдечно благодаря, сър Мортимър — отвърна Джеймс, — но ще мислим тогава за това, когато му дойде времето. Брайън, надявам се, че не си забравил за нашата работа. Изгуби вече доста време в Кипър.

— Вероятно ще можете да отделите още няколко дни — настоя домакинът. — След като тези натрапници си тръгнат, ни се полага малко почивка и някои забавления. При цялото ми уважение към решението ви да не продавате магията си, сър Джеймс, все пак съм любопитен да узная дали с помощта на магически сили може да се придобие значително богатство. Сигурен съм, че е така и често съм си мислил колко полезно би било, ако самият аз умеех някои магии. За съжаление все нямам време да седна и да се науча. Предполагам, че доброто усвояване на заклинанието ще отнеме най-малко няколко седмици. От друга страна, след като вече си го научил и отработил, не е трудно при едно щракване с пръсти, след което всички неща са в твоя власт.

— Не съвсем — отвърна Джеймс и си спомни как през последните няколко години бе хвърлил много тежък труд, а бе постигнал малък успех в магията, въпреки че Каролинус му помагаше постоянно. — Магията не се свежда до просто научаване на едно заклинание.

— Виж ти! — каза сър Мортимър и изгледа Джим многозначително. — Магията едва ли е чак толкова трудна, така че един рицар да не може да я овладее след известно време, например няколко месеца. Трябва да ви кажа, сър, че аз съм доста бърз в ръцете. Знам някои малки фокуси, с които до скоро смайвах приятелите си. Приличат на магия, но всъщност са само ловки трикове, при които разни неща се появяват, а после изчезват. Познатите ми често ми казват, че с малко усилие бих могъл да стана известен магьосник. Но вие пък твърдите, че ще трябва да отделя повече време за тази работа. Да речем — една година?

— Най-малко — категорично заяви Джим.

— О, това е добре — въздъхна сър Мортимър, но думите на облекчение се сториха на Джим неискрени.

— Сър Мортимър, колко години са необходими, за да стане един човек рицар? — попита на свой ред Джим.

— Моля? Вие би трябвало вече да знаете това. Нужен е цял един живот, като се започне от детството.

— Ето затова един магьосник трябва да живее по-дълго, от който и да е рицар — защото и на него му е нужен един цял живот, за да овладее майсторски своето изкуство — каза Джим.

Лицето на сър Мортимър придоби озадачено изражение. Джим видя как домакинът бавно осъзна смисъла на казаното, между веждите му се появи малка бръчка, и накрая се изчерви. Но преди сър Мортимър да успее да отговори, Бопре отново застана до него.

— Извинете, милорд — каза Бопре със своя монотонен глас. — Дърводелецът от селото подслуша при портата и казва, че пиратите набиват колове в долната част на склона и строят нещо в селото. Той се кълне, че е чул шум от трион и моли за разрешение да излезе и да провери на място какво точно става.

— Той е единственият дърводелец, с който разполагаме — раздразнено отвърна сър Мортимър. — Изпрати на разузнаване някой друг, които бихме могли да заменим, ако го убият.

— Мога да изпратя човек с остър слух, който познава дърводелските шумове, милорд — кимна Бопре.

— Тогава се погрижи сам за това и престани да ме безпокоиш по такива маловажни въпроси.

Прислужникът, когото сър Мортимър бе извикал преди малко, тъкмо пълнеше чашите на масата. Домакинът успокои нервите си с ново вино и заговори с по-дружелюбен тон:

— Няма да ни безпокоят поне известно време. Колко жалко, сър Джеймс, че не можете да играете на зарове. Мислех да предложа на сър Брайън преди лягане да поиграем малко — действа изключително успокояващо. Не знам какво друго забавление бих могъл да ви осигуря. Но, разбира се, би било проява на лошо възпитание, ако ние играем, а вие, сър Джеймс, скучаете.

— Съвсем няма да скучая — възрази Джим. — Много обичам да гледам — така все едно и аз залагам. Вие двамата играйте, а аз ще ви наблюдавам. Това ми доставя огромно удоволствие.

Сър Мортимър погледна към Брайън и каза:

— Какво ще кажете за една кратка игра? Тук имам едни зарове под ръка. Ще играя с парите, които спечелих при последната ни съвместна игра. Смятам, че ще ми стигнат.

— Напълно съм съгласен — кимна Брайън. — От своя страна аз също имам в себе си известна сума, така че не е необходимо да ходя до стаята, която деля със сър Джеймс.

Брайън откачи голямата си кесия от колана си и извади оттам пълна шепа moutons d’or15, при вида на които лицето на сър Мортимър светна, но той веднага се овладя. На свой ред домакинът също извади шепа монети с почти същите размери, но от сребро и размесени с по-дребни сребърни и медни пари.

— Да кажем, че десет сребърника са равни на една жълтица? — предложи сър Мортимър.

— Съгласен съм — кимна Брайън.

Играта тръгна и за изненада на Джим, Брайън започна веднага да печели. Всъщност, преди да загуби за първи път, той спечели четири лири, а после още три. Двамата комарджии бързо се увлякоха в заниманието си. Очите им следяха заровете с алчност и нетърпение и дотолкова се съсредоточиха върху подскачащите кубчета, че Джим усети, че е почти невидим. Почувства се виновен, че не си е съставил по-ясен план за наблюдение на играта, така че да забележи измамата на сър Мортимър, ако има такава. Обеща си да намери начин да използва магия за тази цел. Засега обаче това не се налагаше.

Противно на очакванията, Брайън продължаваше да печели и средно на всеки пет игри печелеше три. Среброто на сър Мортимър бързо преминаваше у противника му. Да остави Брайън да спечели толкова много вероятно просто бе хитър ход от страна на сър Мортимър, с който той целеше да приспи подозрението към себе си. Това се налагаше, още повече сега, когато домакинът вече бе осъзнал, че Джим притежава значителни магически способности и откритата измама би била прекалено опасна.

А може би сър Мортимър лъжеше себе си, за да остави Брайън да победи. Или пък играеше честно, а Брайън просто имаше невероятно добър и дълготраен късмет.

Или пък подозренията на Джим бяха абсолютно неоснователни. Печалбата на Брайън в Епископи и загубата му в замъка може би в края на краищата бе резултат от честна игра, при която Брайън бе имал късмет в Епископи, а сър Мортимър — в дома си. Ако всичко дотук е било честно и почтено, единствената надежда за Брайън бе да се окаже отново късметлия.

Играта на зарове продължи, и за кратко като че ли все пак се обърна срещу Брайън, но това не трая дълго. След малка загуба той започна отново да печели и играта навлезе в решителната си фаза, тъй като сър Мортимър разполагаше само с няколко монети. Скоро той или трябваше да прекрати играта, или да отиде там, където държеше парите си и да донесе нова купчина монети.

— Е, това е — каза сър Мортимър, залагайки последните си два сребърника. — Тази вечер заровете не са особено благосклонни, но какво да се прави. Важното е, че забравихме за малко неприятностите и трудностите и ще спим по-спокойно. Сър Брайън, може би ще е най-добре да приключим за тази вечер?

— Обиждате ме, сър — отвърна Брайън. — Би било повече от нелюбезно от моя страна, ако спра да играя, без да ви дам възможност да си върнете това, което току-що загубихте. Разбира се, ако вие самият сте уморен, аз няма да преча на почивката ви, но ви уверявам, че…

— О, аз споменах съня само от любезност — прекъсна го сър Мортимър. — Всъщност на мен съвсем не ми се спи. Така или иначе цялата нощ ще съм на крак, за да наглеждам замъка. Ще се радвам да продължим играта, ако и вие желаете същото. Няма да крия, че на драго сърце бих спечелил обратно това, което ми взехте току-що. Ако ме извините за малко, ще отида да донеса още пари, така че да играем като рицари и да залагаме спокойно…

— Разбира се, защо не — извика Брайън, категорично пренебрегвайки опитите на Джим да му даде знак, че спирането на играта на този етап е отлична идея. — С удоволствие ще почакам. Мисля, че това се отнася и до сър Джеймс.

— В такъв случай, веднага се връщам — каза сър Мортимър и излезе от стаята.

— Брайън — започна Джим тихо, след като домакинът се отдалечи. — Трябваше да спреш точно сега. След толкова победи сигурно вече си възвърна по-голямата част от предишните загуби.

— Разбира се, че си върнах парите — кимна Брайън, — но е немислимо да не дам на сър Мортимър възможност за реванш. Джеймс, това е също толкова неприемливо, колкото и ако участвам в турнир и каишът на седлото на противника ми се скъса точно преди да кръстосаме копия, а аз го нападна. Нямаше да се наричам рицар, ако при такова положение не изправя копието, не спра коня и не се върна в изходно положение, за да изчакам рицарят срещу мен да си смени седлото и да се втурне в атака с пълна сила.

— Господа — прекъсна ги сър Мортимър, който току-що бе влязъл в стаята, — тъй като вие, сър Брайън, започнахте да залагате тази вечер злато, реших, че ще е най-почтено да се състезавам с монети от същия метал.

Домакинът изсипа кесията си и оттам изпадаха шепа едри английски златни монети, същите като тези, които Брайън бе спечелил на коледния турнир преди няколко месеца. Джим бе абсолютно сигурен, че това са същите пари. Сега сумите, залагани от двете страни, станаха много по-значителни.

Играта започна отново. Отначало Брайън пак спечели, но после започна да губи за кратко, а след това отново започна да печели. Обаче втората поредица от победи на Брайън, при които той взимаше от едрите златни монети, бе много по-кратка. Скоро успехът започна да клони ту към единия играч, ту към другия, но Джим забеляза, че постепенно и неизменно купчината монети на Брайън започна да намалява, а тази на сър Мортимър да расте.

Играта бе погълнала двамата мъже и те бяха забравили заобикалящия ги свят. Джим установи, че следи всяко движение на заровете с не по-малко вълнение и притеснение. Все повече и повече се уверяваше, че сър Мортимър по някакъв таен способ контролираше търкалянето на заровете. Обаче колкото и старателно да се взираше в начина, по който сър Мортимър хвърля кубчетата, Джим не можеше да открие нищо странно или нередно нито в хвърлянето, нито в самите зарове. Те бяха едни и същи и при победите на домакина, и при тези на Брайън.

Въпреки тези наблюдения чувството, че сър Мортимър владее по някакъв начин заровете нарасна и от подозрение се превърна в убеждение. Имаше нещо изкуствено в ритъма на играта, в начина, по който Брайън за кратко удържаше първенството, само за да го загуби отново, а после да загуби още веднъж, и то повече, отколкото сър Мортимър е губил за последно.

На Джим му се искаше да знае повече за хазарта и измамите в него. Всичко, което сега си спомняше, бяха малки откъслеци информация, които блуждаеха из мозъка му. Измежду тези парченца на повърхността изплуваха две неща. За едното от тях Джим бе сигурен, че го е чел някъде, но в разказ или повест, а не в някой достоверен научнопопулярен текст. Отнасяше се за това, как комарджията духва заровете за късмет, преди да ги хвърли. За другата информация Джим бе по-сигурен, че я е прочел в книга. Отнасяше се до това как могат да се обработят ръбовете на заровете, така че при хвърляне да падат винаги с една и съща страна нагоре.

Ако паметта му не си правеше шега и ако заровете на сър Мортимър наистина бяха „коригирани“, Брайън също би трябвало винаги да печели, щом ги използва. Идеята за някакво умение, което позволява механизмът да работи само в полза на сър Мортимър се стори на Джим много пресилена. Усилено търсейки отговор на загадката, умът му почти се препъна в едно очевидно и логично заключение — сър Мортимър може да има два комплекта зарове — единият хвърля той самият, а после прави така, че Брайън хвърля другия.

Това предположение звучеше по-невероятно и от „духването за късмет“. Джим се намръщи мислено. Ако сър Мортимър подменяше заровете, то го правеше пред очите им, без да забележат подмяната, което беше невъзможно.

Или пък не?

Вътрешният глас на Джим, проявяващ се като детектив, се раздвижи и му напомни, че когато всички разумни обяснения са изчерпани и остава само най-абсурдното предположение, именно в тази невероятна възможност се корени отговорът на загадката. Просто Джим трябваше да приеме за вярно съмнението, че по някакъв начин сър Мортимър постоянно подменя два комплекта зарове и да се опита да разбере как точно ставаше номера.

Джим никога не бе играл на зарове, дори и в двадесети век. Той бе един от онези странни хора, които се отегчаваха от хазарта, а и нямаха какво друго да заложат, освен собствения си живот. Каквато и система да използваха в момента сър Мортимър и Брайън, основното правило на играта оставаше неизменно: печелещия взима заровете, назовава някакво число и хвърля кубчетата определен брой пъти, за да получи числото, което е назовал. Ако успее да събере числото в рамките на разрешените хвърляния, печели. При загуба заровете преминават в ръцете на другия играч и той получава възможност да назове число, да хвърля и да се опита да събере числото в рамките на същия брой разрешени хвърляния.

Джим се съсредоточи върху ръцете на сър Мортимър. Те бяха повече дълги, отколкото големи. Домакинът явно никак не бе преувеличил, когато каза, че е необикновено бърз в ръцете. Той разтърсваше заровете в юмрука си и после ги пускаше върху масата с длан, насочена надолу, а пръстите му перваха кубчетата, за да се затъркалят. В мига, в който пуснеше заровете, пръстите му инстинктивно се свиваха обратно към дланта и почти образуваха юмрук.

Сър Мортимър умееше да хвърля еднакво добре и с двете си ръце. Джим реши, че домакинът нито е десняк, нито левак, защото и с лявата, и с дясната ръка извършваше абсолютно еднакви движения. По един и същи маниер хвърляше заровете, перваше ги с пръсти и обръщаше дланта си надолу.

Брайън пък разтърсваше кубчетата с юмрук, като че ли ги стриваше върху масата, с кутре, опряно в повърхността й и после обръщаше едва-едва дланта си надолу, колкото заровете да изпаднат от нея.

У сър Мортимър изпъкваше необичайната ловкост и умение, с които той хвърляше заровете. Това бе същото плавно съвършенство, което Брайън демонстрира при боравенето с оръжия — движение, сведено до своята главна сърцевина и кристализирало до хармоничен, грациозен и напълно естествен жест. Начинът, по който Брайън държеше и хвърляше заровете съвсем не бе така елегантен и изящен. Джим си помисли, че той самият, който нямаше никакъв опит, би ги хвърлял по същия начин.

Едно нещо прикова вниманието на Джим и това бе фактът, че сър Мортимър хвърляше и улавяше заровете толкова бързо, че при движението очертанията на пръстите му почти се размазваха пред очите на Джим. В ума му се прокрадна съмнението, че тази голяма скорост е умишлена и има за цел да скрие нещо друго. В такъв случай именно сега една малка магия би подпомогнала разследването.

Джим настрои очите си като обектива на камера, която снима в каданс, така че да успее да види хвърлянето на сър Мортимър на забавен кадър. Концентрира се върху момента на пускането на заровете и после мислено го превъртя в главата си. При това забавено заснемане Джим видя как ръката се плъзга над масата и от нея се виждат само опакото и кокалчетата. После ръката се разтваря, палецът се отдалечава от другите пръсти, които пък се изпъват навън.

Едва сега, на забавен кадър, Джим за първи път видя, че пръстите на сър Мортимър не се разтварят изцяло и от тях не излизат никакви зарове. Вместо това кубчетата се задържаха между крайните стави на свиващите се вече обратно пръсти. Сега на Джим не му се налагаше да внимава само в движещата се ръка на домакина и успя да обхване с поглед цялата картина. Видя съвсем ясно, как друга двойка зарове изпада от ръкава на сър Мортимър, прикрит под разтворената и протегната китка. Именно тези зарове след миг изтрополяваха и се търкулваха по масата, за да играе с тях Брайън.

В същия момент пръстите, държащи неупотребените зарове се прибираха обратно към дланта и пред погледа на Джим кубчетата потънаха в ръкава, ловко и бързо подхвърлени с върха на пръстите.

Брайън посегна към заровете. Сър Мортимър бе приключил с опитите да получи печелившо число. Брайън взе, разтърси и хвърли подменените зарове.

Джим изостави каданса и отново се съсредоточи върху ставащото на масата. Брайън хвърли кубчетата, които току-що бе взел, паднаха му се пет и две, но не му достигаха точки и загуби. Сър Мортимър светкавично грабна кубчетата и сега Джим видя ясно, дори без магическия забавен кадър, как домакинът премести заровете в другата си ръка и ги запрати в ръкава си, от който бяха излезли преди секунди. В същото време Джим видя истинските зарове, скрити от погледа на Брайън в обърнатата надолу длан на сър Мортимър.

Домакинът разтърси заровете с две ръце, подобно на боксьор. После ги хвърли с дясната ръка и получи осем, а след още три хвърляния събра необходимото му число и спечели още една от едрите английски жълтици на Брайън. Вторият комплект зарове бе изработен така, че винаги да печели, а първият — винаги да губи. Сър Мортимър контролираше победите и загубите на Брайън като вадеше ту единият, ту другият чифт зарове.

„Е, помисли си Джим със задоволство, това обясняваше как сър Мортимър може да печели на зарове когато си поиска.“ С проумяването на механизма на измамата трудната част бе свършила. Сега оставаше само да приложи магията си, която да промени положението така, че Брайън да си върне парите. Това щеше да бъде лесно.

„Не, няма да бъде“ каза гласът на Каролинус в главата на Джим.