Драконът и джинът

Глава 23

Джим отпи от малката чашка с невероятно сладко и силно кафе, която му поднесе слугата. Опари си езика, но се радваше, че разполага със стимулант, който изостря ума. Сега и тримата седяха до Ибн-Тарик на масата му в сепарето. Самият факт, че спътникът им от кервана е в Палмира, беше достатъчно стряскащ. Очевидно Ибн-Тарик бе положил неимоверни усилия, по-големи дори от тези на Байджу, за да ги изпревари и да пристигне пръв в Палмира. А сега предлагаше да им помогне в издирването. Щом чу предложението, в главата на Джим звънна предупредителен звънец.

В поведението на Ибн-Тарик имаше нещо нередно. На първо място той бе предложил помощта си прекалено бързо. Според правилата за разговор в тази част на света събеседниците в продължение на повече от петнадесет минути или дори цял час обсъждат маловажни въпроси, преди да стигнат до същината на разговора. Освен това предложението за помощ бе изумително прямо за човек като Ибн-Тарик, който иначе демонстрираше почти макиавелска уклончивост.

Сега Ибн-Тарик седеше върху възглавниците, с весело изражение, усмихваше се и създаваше впечатление на човек, за който не съществува по-голяма радост от това, да каже добри новини на някого, когото харесва. Вярно бе, че Джим и Ибн-Тарик бяха открили множество общи теми за разговор, докато яздеха с кервана в първите дни на пътуването. Със сигурност обаче не бяха станали приятели, не и в истинския смисъл на думата.

— Аха — възкликна весело Брайън, — търговецът на коприна.

— Да, именно за него става дума — Метааб, търговецът на коприна, с когото сте разговаряли — кимна Ибн-Тарик. — На пазара има и други търговци на платове, но Метааб винаги се е проявявал като най-честния.

— Той и на нас ни обеща да ни помогне — каза Джим. Това бе първото нещо, за което се сети.

— Напълно в негов стил — усмихна се Ибн-Тарик. — Но все пак Метааб разговаря с хората на пазара или на улицата, тоест движи се в по-низши среди. Тези, които аз познавам, живеят на много по-високо равнище и заемат високи постове, така че биха могли на свой ред да ми зададат някои въпроси. Останах с впечатлението, че този франкски роб е доста важен за вас. Вероятно някой близък или пък стар приятел? — въпросът бе зададен със спокойния и небрежен тон, с който тук се разискваха подобни въпроси.

Джим, който бе отпил друга голяма глътка горещо кафе, имаше проблеми с преглъщането й, според етикета. Все пак успя да отговори:

— Не, просто съсед, на който съм задължен.

— Аха, дългът рядко заема полагаемото му се високо място в този свят — въздъхна Ибн-Тарик. — Пребродил съм много земи, говорил съм с много хора, но изключително рядко съм срещал истински примери за някоя от добродетелите, посочени в Корана…

Прекъсна го внезапна врява на входа на ресторанта. Всички погледнаха натам и видяха петима мъже с шлемове, въоръжени с ятагани в ножници и дълги копия, подобни на алебарди. За момент Джим си помисли, че войниците възнамеряват да седнат в съседното сепаре, но се оказа, че са се насочили право към нишата на Ибн-Тарик. Приближиха се и спряха точно пред нея. Не изглеждаха приятелски настроени. Бяха облечени в сравнително еднакви мръснобели широки дрехи. Четирима от тях носеха твърди кожени ризници и шлемове. Петият, който вървеше най-отпред и очевидно командваше, имаше железен шлем и ризница. Лицето му бе тясно и издължено, а студените му кафяви очи изгледаха свирепо седящите в сепарето.

— Вие тримата сте арестувани по заповед на градоначалника! — каза войникът. — Виждам, че носите мечове. Предайте ги с дръжките напред!

— Как не! — отвърна Брайън и посегна към оръжието си, но не за да го изтегли и предаде с ефеса напред. Четири алебарди незабавно се насочиха към него и почти го докоснаха.

— Брайън! — извика Джим, но Ибн-Тарик го изпревари:

— Успокойте се, приятели. Сигурен съм, че е станала някаква грешка. Офицер, може ли да поговорим насаме? Казвам се Ибн-Тарик и съм известен в града.

— Простете ми, че нарушихме спокойствието ви, докато се храните, Ибн-Тарик — каза любезно офицерът, покланяйки се леко. — Уверявам ви, че няма никаква грешка, но разбира се, ако желаете да говорите с…

Ибн-Тарик се изправи и двамата мъже се отдалечиха. Останалите четирима войници останаха в същата позиция, но сега копията бяха насочени и към Джим и Байджу. Изминаха няколко минути на напрегнато очакване. Брайън гледаше ожесточено четирите алебарди. Беше свалил ръката си от оръжието и го бе захвърлил настрана. Жестът привидно му придаваше безпомощен вид, но Джим бе наясно с положението и се почувства неудобно.

Предполагаше се, че рицарите не се нуждаят от това, което в двадесети век се наричаше „скрито оръжие“, но преди много време, в началото на приятелството им, Брайън бе обяснил на Джим, че никой, който може да си позволи втори нож, не излиза от вкъщи, без да го е скрил някъде в дрехите си.

Джим знаеше, че Брайън има най-малко един такъв нож. Под ръкава на дясната ръка, която току-що бе пуснала оръжието, Брайън носеше къс, но тежък нож. Той нямаше дръжка, но бе снабден с оловна пластина, която му придаваше тежест и широко, двустранно наточено извито острие, което режеше безотказно.

С едно тръсване на китката ножът щеше да се озове в ръката на Брайън, разрязвайки ръкава му и готов за хвърляне във всяка посока. Острието бе достатъчно тежко, за да разреже с лекота дори кожената ризница на стражата, насочил копието.

— Смятам, че трябва да дадем шанс на Ибн-Тарик — каза Джим.

Брайън го изгледа с изражение на несъгласие, а лицето на Байджу направо издаваше презрение.

По източните стандарти бяха минали само няколко минути, когато Ибн-Тарик и офицерът се върнаха.

— Боя се, че трябва да последвате офицера — каза Ибн-Тарик. — Все още съм убеден, че е станала грешка и веднага ще се заема с поправянето й. Този офицер е под командването на военния губернатор на Палмира, когото аз добре познавам. Горещо ви съветвам да отидете с войниците доброволно и без излишен шум. Аз ще се погрижа за всичко.

Байджу отново издаде един от онези кратки неясни звуци, които приличаха на подигравателен смях. Джим бързо извади ножа си и го подаде с ефеса напред на офицера, който надменно отстъпи в страни и нареди на един от копиеносците да го вземе. Войникът изпълни заповедта, без да сваля копието си от Джим. Като видя постъпката на приятеля си, Брайън неохотно предаде оръжието си, но не посегна към скритите ножове, които може би носеше. „Вероятно“, помисли си Джим, „Брайън имаше и други остриета, освен това в ръкава си“.

Байджу се изправи и копието на войника се опря в гръдния му кош, пробивайки дрехите му. Извади своя къс извит меч от ножницата, с лявата си ръка го протегна напред и го бутна в корема на стража, стоящ насреща. Онзи бързо сграбчи предаденото оръжие.

— Сега трябва да тръгваме — заяви офицерът.

Излязоха на улицата, привличайки вниманието на многобройната тълпа, която ги последва, когато тръгнаха по улицата. Направиха няколко завоя на различни кръстовища и стигнаха една улица, която бе толкова тясна, че офицерът изглежда се ядоса на зяпачите и нареди на двама от войниците да блокират улицата отзад, така че никой да не ги следва.

Офицерът и другите двама войници, които вървяха след Джим и Брайън и ги караха напред, продължиха нататък заедно с пленниците. Той нареждаше къде да завият и след още няколко завоя спряха пред каменна стена, в която имаше врата, охранявана от войник. Командирът пристъпи напред по тясната улица с лоша видимост и щом се приближи до вратата, войникът до нея бързо я отвори. Без да каже дума, офицерът влезе вътре, а Джим и останалите го последваха. Озоваха се в малка мръсна стая, където още трима войници, всичките тежковъоръжени с мечове и широки извити дълги ножове, седяха върху мръсни възглавници. Джим и Брайън бяха преведени през изключително тясна врата — дотолкова, че през нея можеше да се минава само поединично. След това тръгнаха надолу по тъмно стълбище и накрая по подземен коридор с каменни стени.

Вървяха под мъждивата светлина на една факла, закачена на стената. Изведнъж коридора се разшири и се превърна в помещение, разделено на клетки с метални решетки. В първите две клетки се виждаха някакви две полуживи човешки същества, облечени в дрипи. Джим и Брайън бяха натикани в една от празните клетки и решетката се затръшна зад тях, Байджу остана отвън.

— За теб, монголецо, имаме друго място — обяви офицерът. После той и тримата стражи от горната стаичка, които явно го бяха последвали дотук, заобиколиха дребничкият Байджу и всички заедно излязоха, оставяйки Джим и Брайън сами в клетката.

Цялото помещение с килиите се осветяваше едва-едва от една-единствена факла. По случайност тя се оказа прикрепена към стената точно до празната клетка в ляво, почти на една ръка разстояние, и позволяваше да поогледат обстановката.

— Как мислиш, какво ще направят на Байджу? — попита Брайън.

Джим поклати глава.

— Не знам. Нищо не разбирам.

— Може би не трябва да те питам, но няма ли начин, по който с помощта на магия…

Брайън не довърши изречението.

— Разбира се, че има начин — отвърна Джим, — но положението не е чак толкова безнадеждно. Ще използвам магията, след като опитаме всички други средства. Имам предвид, че съществуват случаи, при които магията е безполезна.

Джим се огледа наоколо.

— Искаше ми се да знам повече за мястото, на което се намираме. Това тук прилича ли ти на градския затвор?

— Не точно — колебливо отговори Брайън. — Градските затвори обикновено са подземни тъмници, като онази под двореца на френския крал в Брест24, от която ти измъкна мен и Джилс. Тогава бяхме за последно във Франция. Тези килии са не само сухи, но и чисти.

— Чисти ли? — Джим се огледа с невярващ поглед.

— Да — кимна Брайън и продължи с почти радостен тон, — това тук е място, на което затварят високопоставени личности. Онова в ъгъла много ми прилича на нощно гърне.

Джим реши, че не желае да участва в по-нататъшни дискусии относно удобствата в килиите.

— Смятам, че си прав, Брайън. Искам да разбера как изглежда останалата част от сградата, но не искам да си хабя магията. Имам подозрения, че наоколо се навърта друга магия и ни наблюдава.

Той се вгледа замислено в примигващата светлина на факлата и опушения таван над нея. После каза:

— От друга страна, тук има малко пушек, който по някакъв начин излиза от стаята. Сигурно през вентилационен отвор. Може би Хоб ще успее да яхне дима, да мине през този отвор, да пообиколи наоколо и после да ни разкаже как изглежда сградата.

Джим обърна глава и попита през рамо:

— Хоб, мислиш ли, че ще се справиш с тази задача?

Никой не отговори.

— Хоб? — повтори Джим, но тъй като отново никой не отговори, той бръкна в торбичката на гърба си, където се криеше духчето. Сега тя висеше празна.

— Отишъл ли си е? — попита Брайън, след като Джим отпусна ръце.

— Да. Когато срещнахме Ибн-Тарик в кервансарая, Хоб беше с мен. Димът от мангала ме накара да се разкашлям и Хоб ме заговори.

— Едва ли си е тръгнал без твоето разрешение или заповед! Едва ли би напуснал своя лорд просто ей така! Що за хобгоблин е това?

— Всички хобгоблини са такива — отвърна Джим и усети леден пристъп на страх. — Сигурно си е помислил, че това е спешен случай, при който трябва да се върне у дома в Англия и да разкаже на Анджи и Джеронд какво се е случило с нас.

— Да се върне в Англия и да разкаже на Анджела и Джеронд? Как така?

— Такава е уговорката, когато двамата с Хоб тръгнахме по твоите следи. Не си ли спомняш, че ти разказах за това в замъка на сър Мортимър? Може да се случи така, че аз да не съм в състояние да наредя на Хоб да отиде при Анджи и Джеронд и да им предаде съобщението. В такъв случай Хоб сам трябва да прецени дали да тръгне или не. Помислил си е, че нашият арест е точно такава критична ситуация и е яхнал дима от мангала, след като ни изведоха от кервансарая. Не сме го забелязали, защото Хоб се опитва да бъде почти невидим, освен това всички зяпаха как ни отвеждат, а и съседните сепарета бяха празни. Обзалагам се, че е станало точно така!

— Но ако всичко това е възможно…

— За него е напълно възможно. Колкото по-бързо е яхнал дима, толкова по-бързо пътува. Хоб смята, че от всяка точка на земята може да стигне до вкъщи най-много за няколко часа.

Брайън мълчеше, после попита отново:

— И Хоб ще разкаже на лейди Анджела, че някакви войници са ни арестували, отнели са ни оръжията и са ни хвърлили в тъмница?

Джим мрачно кимна.

— Но така само ще се разтревожи, а също и Джеронд, когато научи!

— Точно за това си мислех и се тревожех. Анджи ще разбере, че ние се намираме на някакво опасно място, а тя е в Англия, отдалечена на няколко хиляди мили, без да може да стори каквото и да било.

— Разбира се, те ще искат да дойдат и да ни помогнат — каза Брайън, — за Джеронд съм сигурен.

— Анджи ще иска същото. За щастие, не могат да го направят. Как биха могли да дойдат тук?

— Как бихме могли да стигнем до там? — попита Анджи, крачейки напред-назад из спалнята в Малънконтри. Джеронд бе приседнала на края на леглото, а Хоб се носеше върху облаче дим, което се издигаше над огъня в огнището и се рееше из стаята. Навън бе прекрасен пролетен ден, но стените на замъка щяха да се стоплят чак след месец и затова камината все още се употребяваше.

— Аз все ще успея да събера пари за пътуването — каза Джеронд. — Но ще отнеме месеци да стигнем до Палмира.

— Там е проблемът — кимна Анджи и продължи да крачи. — Засега имам достатъчно пари в замъка, а можем да вземем и няколко скъпоценни камъка, които да продадем в който и да е град по пътя и да си набавим още средства. Обаче ти си права, че ще минат месеци, преди да се доберем до Палмира. За това време кой знае какво ще се случи с Джим и Брайън. Не само трябва да отидем там, но трябва да го направим и бързо.

Тя изведнъж спря и се завъртя към Хоб.

— Милейди? — очите на духчето се разшириха.

— Хоб, Джим ми разказа как си го водел на разходка върху пушека. Можеш ли да вземеш Джеронд и мен така, както си взел Джим?

— Милейди, по начало хобгоблините могат да вземат върху дима само деца. За вас двамата с милорд правя изключение, но не мога да возя никого друг, като лейди Джеронд например. А и не мога да пренеса чрез пушека двама възрастни човека. И един е прекалено тежък. Мога да взема две деца, ако са много малки.

— Ами! — възкликна Джеронд.

— Той казва истината — кимна Анджи. — Би ни помогнал, ако можеше. Нали, Хоб?

— Да, милейди.

— Добре! — енергично заяви Анджи. — Щом не става по един начин, ще опитаме по друг. Имам идея! Ще ти кажа на покрива на кулата, където никой не може да ни подслуша. Хайде, Джеронд! Ти също ела, Хоб!

Излязоха от спалнята и се изкачиха по малкото каменни стъпала, водещи към върха на кулата, който всъщност бе и покрив на спалнята. Дежурният страж ги гледаше изумено — не толкова Анджи и Джеронд, колкото седналия върху дима Хоб. Но все пак войникът бе опитен член на магьосническо домакинство и не си позволи да покаже някакви емоции.

— Можеш да слезеш долу, Харолд — каза Анджи. — Ще те повикам, ако има нужда. Ако не те извикам до час, върни се сам. Ако нас ни няма тук, не обръщай внимание.

— Но, милейди, как така? — опитният член на домакинството започваше да губи самоконтрол.

— Чу ме! Марш надолу по стълбите! — нареди Анджи.

Харолд се подчини и щом се скри от поглед, Анджи се усмихна на Джеронд.

— Е? — повдигна вежди Джеронд.

— Спомняш ли си, как неотдавна Джим и аз в драконови образи кацнахме на твоята кула, а ти дойде и се опита да ни прогониш, защото мислеше, че сме дракони, който търсят Малънконтри и са сбъркали замъка?

— Да, Анджела, спомням си.

— Добре! — усмихна се триумфално Анджи. — Ще се превърнем в дракони и ще отлетим до Палмира!