Френски акцент

„6. XII. 1996 г.

Епуърт Хайтс Лъдингтън,

щата Мичиган

Драга ми Кей,

Седя на верандата, гледам езеро Мичиган, а поривистият вятър ми напомня, че е крайно време да се подстрижа. Мисля си за дните, когато бяхме последния път тук и когато за един-едничък съкровен миг в историята на нашето време и двамата забравихме кои и какво сме. Трябва да ме изслушаш, Кей.

Четеш това, защото съм мъртъв. Щом реших да го напиша, помолих сенатора Лорд да ти го предаде лично в началото на декември, една година след моята смърт. Знам, открай време Коледата е била тежък период за теб, а сега сигурно е непоносима. Животът ми започна, след като те обикнах. А сега, когато този живот е приключил, твоят дар за мен е да продължиш да живееш.

Ти, разбира се, още не си на себе си, Кей. Търчиш от местопрестъпление на местопрестъпление, правиш аутопсия след аутопсия. Погълната си от това да обикаляш съдилищата, да ръководиш института, да четеш лекции, да се притесняваш за Луси, да се ядосваш на Марино, да избягваш съседите, да се страхуваш от тъмното. Крак не подвиваш, капнала си от умора, но не взимаш отпуска, нито болнични.

Крайно време е да престанеш да се криеш от мъката и да ми позволиш да те утеша. Представи си, че ме хващаш за ръка, и си спомни колко често сме си говорили за смъртта, как сме си казвали, че болестта, злополуките, насилието са безсилни да сложат край на всичко, просто защото тялото не е нищо повече от обвивка, от дреха. А ние сме много повече от тленната плът.

Повярвай, Кей, докато четеш тези редове, те гледам отнейде, бдя над теб и всичко ще бъде наред. Моля те за едно — направи го, за да ознаменуваш живота, който изживяхме заедно и който, знам, няма да свърши никога. Звънни на Марино и Луси. Покани ги днес на вечеря. Сготви им някоя от прекрасните си гозби и запази местенце и за мен.

Ще те обичам винаги, Кей,

Бентън“