Френски акцент

3.

Включих алармата, заключих къщата и запалих осветлението в гаража, където отворих големия дрешник от кедрово дърво с дупчици за проветряване в горния и долния край. Вътре в него бяха туристическите обуща, ботушите, кожените ръкавици и непромокаемата мушама с покритие, което ми приличаше на восък.

Пак там държах чорапите, топлото бельо, гащеризоните и други неща, които за нищо на света не бих внесла в къщата. Използвах ги по предназначение и после те се озоваваха в огромната мивка с промишлени размери от неръждаема стомана, в пералнята и сушилната машина, където не слагах другите дрехи.

Метнах в багажника на автомобила един от гащеризоните, чифт черни кожени маратонки и бейзболна шапка с надпис „Служба на главния съдебен лекар“. Надзърнах и в голямото служебно куфарче от алуминий — да се уверя, че вътре има достатъчно гумени ръкавици, найлонови торби, чаршафи за еднократна употреба, фотоапарати и филм. Подкарах колата със свито сърце — отново чувах думите на Бентън. Помъчих се да заглуша гласа му, да си избия от главата очите, усмивката, допира му. Исках да го забравя и колкото повече опитвах, толкова повече си давах сметка, че това е невъзможно.

Карах по магистралата към центъра на града и гледах лъскавите очертания на небостъргачите на фона на небето, по едно време включих и радиото. Тъкмо наближих Ломбарди Тол Плаза, когато телефонът в автомобила иззвъня. Беше Марино.

— Рекох да те предупредя, че и аз ще намина — каза ми той.

Свърнах към съседното платно и насмалко да се блъсна в една сребриста тойота отдясно. Другият шофьор натисна клаксона, озъби ми се и изкрещя по мой адрес някакви ругатни, които не чух.

— Я си гледай работата — сопнах му се ядно аз.

— Моля? — извика в ухото ми Марино.

— Не говоря на теб. Някакъв кретен ми се прави на интересен.

— А, добре. Не му се ядосвай, докторке.

Завих към Девета улица и се отправих към службата, звъннах и на Роуз, за да й кажа, че след две минути съм там. Спрях на паркинга — Филдинг вече ме чакаше с тежкото куфарче и канапа.

— Служебната кола едва ли се е върнала — подметнах аз.

— Не, няма я — отвърна той и се зае да товари нещата в багажника ми. — Голям фурор ще предизвикаш, когато се изтърсиш там с тая чудесия. На хамалите по пристанището направо ще им изтекат очите, щом те видят такава красива и руса с черния мерцедес. Дали да не ти дам моята кола?

Заместникът ми, който направо се бе вманиачил на тема бодибилдинг, тъкмо се беше развел и за да го ознаменува, бе заменил мустанга с червен корвет.

— Няма да е зле — отвърнах му троснато. — Но ще се възползвам от предложението някой друг път.

— Както искаш. Звънни, ако имаш нужда от мен. Знаеш пътя, нали?

— Да.

Следвайки указанията му, се насочих на юг — малко преди Питърсбърг завих и подкарах зад фабриката на „Филип Морис“, покрай железопътната линия. Тесният път криволичеше през обрасъл с бурени и дървета пущинак, който накрая най-неочаквано ме изведе при бариера. Имах чувството, че прекосявам границата с вражеска държава. Зад бариерата имаше железопътно депо с огромни оранжеви контейнери, накамарени по три, по четири един върху друг. От будката излезе пазач, който явно взимаше много присърце задълженията си. Смъкнах прозореца.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? — попита ме той глухо, все едно сме в армията.

— Аз съм доктор Кей Скарпета — отвърнах.

— И при кого идвате?

— Идвам, понеже има смъртен случай — поясних аз. — Съдебна лекарка съм.

Показах му картата. Той я взе от ръката ми и дълго я проучва. Имах чувството, че няма и представа какво е това съдебен лекар и не смята да научава.

— Значи вие сте шефката — рече пазачът и най-после ми върна охлузеното портмоне с картата. — Шефка на какво?

— Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния — повторих. — Чакат ме от полицията.

Мъжът се върна в будката и се залепи на телефона, а мен вече не ме свърташе на едно място. Повтаряше се всеки път, когато трябваше да вляза в охранявана зона. Навремето си мислех, че е така, защото съм жена — и когато бях по-младичка, сигурно съм била права, поне в някои от случаите. Сега обаче смятах, че се дължи по-скоро на тероризма, престъпността и заплахата от съдебни дела. Пазачът описа автомобила, отбеляза и номера му. Връчи ми формуляра да го подпиша, даде ми и ламиниран временен пропуск, аз обаче не си го сложих.

— Виждате ли ей онзи бор? — попита мъжът и посочи на някъде.

— Виждам много борове.

— Онзи, чепатият. При него завийте наляво и карайте право към водата, госпожо. Приятен ден.

Подкарах колата и подминах няколко камари автомобилни гуми, а също и червени тухлени постройки — от табелите разбрах, че това са митницата и федералното управление на корабоплаването. Самото пристанище представляваше огромни складове и докове с наредени по тях оранжеви контейнери, които ми заприличаха на животни, хранещи се на ясла. В устието на река Джеймс бяха закотвени два товарни кораба — „Юроклип“ и „Сириус“, по-дълги и от две залепени едно до друго игрища за американски футбол. Над отворите с размери на плувни басейни по палубите бяха надвиснали огромни кранове.

Един от контейнерите, който беше качен на шаси, бе обграден с жълта полицейска лента и с конуси, с каквито отбиват автомобилите по пътищата. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше и следа от полицаи, ако не се брои синият автомобил марка „Каприс“ в края на дока — зад волана седеше жена, която разговаряше през отворения прозорец с някакъв човек с бяла риза и вратовръзка. Работата беше спряла. Докерите с каски и якета в ярки тонове пиеха отегчено сода или бутилирана вода, или пушеха.

Звъннах в службата, обади се Филдинг.

— Кога сме получили съобщението за трупа? — поинтересувах се.

— Чакай малко. Нека проверя — отвърна той и зашумоли с листовете пред себе си. — Точно в десет и петдесет и три минути.

— А кога са го намерили?

— Андерсън май не знаеше.

— Как е възможно да не знае такова нещо?

— Нали ти казах, нова е.

— Филдинг, тук няма жив полицай, ако не броим нея. Най-малкото предполагам, че това е тя. Какво точно ти каза, когато се обади, за да ти съобщи за случая?

— Каза, че мъжът е починал, преди корабът да пристигне, че трупът е много разложен и помоли да си идела ти.

— Изрично е помолила да ида аз ли? Виж ти!

— Какво толкова се учудваш! Всички настояват най-напред за теб. Нищо ново. Тя обаче поясни, че Марино й е казал да повика на местопрестъплението теб.

— Марино ли? — ахнах изненадана. — И таз добра!

— Да, и аз се учудих.

Сетих се как Марино е казал, че щял да намине, и се ядосах още повече. Виж го ти него, наредил на някаква си пикла да издаде заповед да се явя, а после, моля ви се, ми заявява, че щял да намине, за да види как се оправяме!

— Филдинг, кога за последно си разговарял с него? — поинтересувах се аз.

— Преди няколко седмици. Беше много вкиснат.

— Вкиснат ли! Ще види той какво е вкиснат, когато ми падне в ръчичките! — заканих се аз.

Докерите загледаха как слизам от автомобила и отварям багажника. Извадих служебното куфарче, гащеризона и маратонките и без да се притеснявам от вторачените погледи на зяпачите, се запътих към колата без номера — вбесявах се все повече, докато вървях и усещах как куфарчето се удря о крака ми.

Мъжът с ризата и вратовръзката също беше ядосан и разгорещен — затули с длан очи и се извърна към двата вертолета на телевизионните новини, които кръжаха бавно на стотина-двеста метра над пристанището.

— Да им се не види и на репортерите! — изруга той и извърна поглед към мен.

— Търся човека, който отговаря за местопрестъплението — поясних аз.

— Значи търсите мен — чу се откъм автомобила женски глас.

Наведох се и надзърнах през прозореца към младата жена, седнала зад волана. Беше силно загоряла, с късо подстригана кестенява коса, загладена назад, с волева брадичка и нос. Очите й бяха студени. Носеше разкроени избелели дънки, черни кожени боти с връзки отпред и бяла тениска. Пистолетът се мъдреше върху хълбока й, полицейската значка висеше на дебела верижка около врата й. Климатичната инсталация беше надута до дупка, ченгетата си говореха по скенера под съпровода на леката рок музика, лееща се от радиото.

— Вие сигурно сте детектив Андерсън — подхванах аз.

— Същата. Рене Андерсън. А вие сигурно сте докторката, за която съм слушала толкова много — рече тя нагло, като всички, които не знаят какво правят.

— А аз съм Джо Шоу, директор на пристанището — представи се и мъжът. — Вие сигурно сте посетителката, за която току-що ми позвъниха от охраната.

Беше някъде на моите години, русоляв, с яркосини очи и лице, сбръчкано от честото излагане на слънце. От изражението му личеше, че днес заради Андерсън и всичко останало му е крив целият свят.

— Имате ли да ми съобщавате нещо, което да ми помогне, преди да съм започнала? — попитах аз Андерсън, като се мъчех да надвикам климатичната инсталация и тътена на витлата на хеликоптерите. — Например, защо полицията не охранява местопрестъплението?

— Какво толкова има да му охранява! — отвърна Андерсън и блъсна с коляно вратата на автомобила. — Както сама сте се убедила, тук и пиле не може да прехвръкне.

Оставих алуминиевото куфарче на земята. Андерсън дойде при мен откъм другата страна на колата. Бях изненадана, че е толкова дребна.

— Нямам какво да ви съобщавам — рече ми тя. — Всичко, с което разполагаме, е пред очите ви. Контейнер с вмирисан труп вътре.

— А, не, детектив Андерсън, можете да ми съобщите още доста неща — сопнах й се аз. — Как е бил открит трупът и в колко часа? Вие огледахте ли го? Някой доближавал ли се е до него? Местопрестъплението запазено ли е в първоначалния си вид? И ви препоръчвам отговорът на последния ми въпрос да е отрицателен, инак тежко ви.

Жената се засмя. Взех да навличам гащеризона.

— Никой не се е приближавал — увери ме тя. — Не се намериха мераклии.

— Не се налага човек да влиза в контейнера, за да разбере какво има вътре — добави и Шоу.

Обух черните маратонки марка „Рийбок“ и си нахлупих бейзболната шапка.

Андерсън зяпаше мерцедеса ми.

— Дали и аз да не се хвана на работа в администрацията на щата! — изцъка тя.

Огледах я от глава до пети.

— Преоблечете се, ако смятате да идвате с мен! — подканих аз.

— Трябва да звънна на един-двама души — отвърна тя и тръгна към служебния автомобил.

— Само да не си помислите, че ви давам акъл как да си вършите работата! — подхвана директорът на пристанището. — Но какво, по дяволите, става тук? Осъмваме с труп, а ченгетата да пратят, моля ви се, тая малка пикла. — Беше стиснал зъби, по червендалестото му лице се стичаше пот. — В нашия занаят няма ли движение, няма да спечелим и цент, а вече два часа и половина всички стоят със скръстени ръце. — Едвам се сдържаше да не изругае. — Не че ми е много приятно, задето някой е умрял — продължи Шоу, — но няма да е зле да свършите, каквото имате да вършите, и да се вдигате оттук. — Той пак се свъси, извърнал поглед към небето. — Включително и журналистите.

— Какъв товар е имало в контейнера, господин Шоу? — попитах го аз.

— Германско фотографско оборудване. Сигурно не е зле да знаете, че печатът върху контейнера не е бил счупен.

— Кой го слага, чуждестранният превозвач ли?

— Точно така.

— Тоест тялото, мъртво или живо, е било в контейнера още преди да сложат печата?

— Както личи, да. Номерът е същият, както върху товарителницата, представена в митницата, документите са редовни. Товарът дори вече е освободен от митницата. Преди цели пет дни — поясни директорът на пристанището. — Затова и веднага са качили контейнера на шаси. После обаче усетихме смрадта и забранихме контейнерът да напуска пристанището.

Огледах се. От лекия ветрец веригите, с които крановете бяха разтоварвали от „Юроклип“ стоманени пръти, по цели три връзки наведнъж, се поклащаха. Работата явно бе преустановена. Електрокарите и камионите бездействаха. Колкото да се намират на работа, докерите и членовете на екипажите ни зяпаха.

Сеирджии имаше и по палубите на корабите, а също и по прозорците на пристанищната управа. От оцапания с петна грес и мазут асфалт се вдигаше пара, накъдето и да погледнеш се виждаха дървени скари и греди за плъзгане на товарите, зад складовете потракваха вагонетки. Миришеше силно на креозот, но пак се усещаше и вонята на разлагаща се човешка плът, която се носеше досущ пушек из въздуха.

— Откъде идва корабът? — попитах аз Шоу, тъкмо когато до мерцедеса ми спря още една кола.

— От Антверпен, Белгия, поел е преди половин месец — отвърна той, загледан в „Сириус“ и „Юроклип“. — Плавателни съдове под чужд флаг, както всички кораби, хвърлящи котва в пристанището. И да видим американски флаг, то е само когато на някой кораб са го вдигнали от любезност — допълни той някак разочаровано.

На дясната палуба на „Юроклип“ стоеше мъж, който ни наблюдаваше през бинокъл. Видя ми се странно, че в тая жега е с дълги ръкави и панталони.

Шоу присви очи.

— Ама че напича!

— Дали не е гратисчия? — предположих аз. — Макар и да ми се струва малко вероятно някой да тръгне да пътува без билет половин месец в открито море.

— Поне доколкото ми е известно, не сме имали такива случаи. Пък и ние не сме първото пристанище, където корабът спира. Най-напред е хвърлил котва в Честър в щат Пенсилвания. Повечето ни кораби поемат от Антверпен, спират в Честър, после идват тук и пак отплават към Антверпен. Дори да е гратисчия, е щял да предпочете да слезе още в Честър, вместо да идва чак до Ричмънд. Ние, доктор Скарпета, сме междинно пристанище — допълни директорът.

Не повярвах на очите си — от автомобила, спрял до моя, слезе не друг, а самият Пийт Марино.

— Миналата година тук са хвърляли котва към сто и двайсет презокеански товарни и туристически кораби — продължи Шоу.

Марино беше детектив, откакто го познавах. Но за пръв път го виждах в униформа.

— Лично аз, ако съм гратисчия или се опитвам да проникна нелегално в страната, щях да предпочета някое голямо пристанище, например Маями или Лос Анджелис, където веднага да се шмугна в навалицата.

Андерсън се върна при нас, дъвчеше дъвка.

— Не чупим печата, освен ако не подозираме нещо нередно, наркотици, недеклариран товар — продължи с поясненията директорът на пристанището. — Сегиз-тогиз взимаме наслуки някой кораб и го претарашваме целия, та хората да си имат едно наум и да не шикалкавят.

— Добре че вече не ми се налага да се обличам така — отбеляза Андерсън, когато Марино се насочи към нас с дръзка войнствена крачка — ходеше така всеки път, когато не се чувстваше сигурен и бе особено вкиснат.

— Защо е в униформа? — попитах я аз.

— Преназначили са го.

— Това и сама го виждам.

— Откакто заместник на управлението стана Брей, настъпиха много промени — отбеляза гордо-гордо Андерсън.

Умът ми не го побираше как могат да натикат в униформа човек с качествата на Марино. Кога ли се беше случило? Заболя ме, че Марино не ми е казал, досрамя ме и че не съм научила сама. От седмици, ако не и от цял месец не му се бях обаждала да го питам как е. Вече не помнех кога за последен път съм го канила на кафе в службата или на вечеря у дома.

— Какво става тук? — изръмжа той вместо поздрав.

Хич и не погледна Андерсън.

— Аз съм Джо Шоу — представи се директорът. — Приятно ми е.

— На мен пък не — тросна се Марино. — На своя глава ли реши, Андерсън, да се заемеш със случая? Или другите ченгета не искат да си имат вземане-даване с теб?

Тя го изгледа кръвнишки. Извади дъвката и я запокити, сякаш Марино й е развалил вкуса.

— Бива ли такова нещо, да не поканиш никого на малкия си купон! — продължи той да хвърля гръм и мълнии. — Божичко! — подметна гневно. — Какво доживях!

Едвам си поемаше дъх в ризата с къс ръкав, закопчана чак до последното копче, и вратовръзката. Шкембето му бе увиснало над колана на тъмносините униформени панталони и коравия кожен колан, на който висяха пистолетът марка „Зиг зауер“, белезниците, резервният пълнител, спреят и всичко останало. Беше червен като рак. Бе плувнал в пот, очите му не се виждаха зад тъмните очила марка „Оукли“.

— Трябва да поговорим — рекох му.

Опитах се да го издърпам настрани, той обаче не се помръдваше. Извади пакета „Марлборо“, с който не се разделяше, чукна го и издърпа цигара.

— Какво ще кажеш за новите ми дрешки? — попита ме той ехидно. — Заместник-шефката Брей реши, че няма да е зле да ме премени.

— Марино, не си нужен тук — разфуча се Андерсън. — Всъщност дори си мисля, че хич няма да ти е приятно, ако се разчуе, че изобщо ти е хрумнало да се мъкнеш тук.

— За теб съм капитан Марино — изсъска той през валмата цигарен дим. — И си мери приказките, сладурче, понеже не знаеш с кого си имаш работа.

Шоу наблюдаваше тази груба размяна на обиди, без да пророни и дума.

— Според мен вече не наричаме полицайките „сладурчета“ — тросна се Андерсън.

— Предстои ми да оглеждам труп — намесих се аз.

— Трябва да минем през склада, за да стигнем при контейнера — каза Шоу.

— Да вървим! — подканих.

Директорът на пристанището ни заведе с Марино при склад с врата към водата. В огромното здрачно задушно помещение се носеше възсладката миризма на тютюн. Хиляди увити в зебло бали бяха наредени по дъсчени скари, виждаха се и камари пясък и други материали за легиране на стомана, машинни части, предназначени, както пишеше по етикетите върху сандъците, за Тринидад.

В другия край, при товарния док, се мъдреше и контейнерът. Колкото повече приближавахме, толкова по-силна ставаше и миризмата. Спряхме при жълтата лента, с която бе препречен отвореният вход на контейнера. Тук вонята вече бе непоносима, сякаш бе изместила и последната молекулка кислород, и аз наредих на сетивата си да не изразяват мнение. Вече бяха започнали да се трупат мухи, които жужаха зловещо със звук, наподобяващ пуснато до дупка самолетче играчка с дистанционно й управление.

— Имаше ли мухи, когато отворихте контейнера? — поинтересувах се аз.

— Имаше, но не чак такива рояци — отвърна Шоу.

— Доближавали ли сте се до контейнера? — попитах, тъкмо когато Марино и Андерсън ни настигнаха.

— Да, при това доста — потвърди директорът.

— А някой влизал ли е вътре? — поинтересувах се, за да съм сигурна.

— Никой, уверявам ви — рече Шоу. Още малко и щеше да се задави от смрадта.

Марино обаче сякаш изобщо не я усещаше. Извади поредната цигара, размачка я и щракна със запалката.

— Е, Андерсън, да се надяваме, че няма да се натъкнем на някое животно — подметна той. — Все пак не си влизала вътре, нищо чудно да е някое по-едричко псе, пъхнало се незабелязано в контейнера. Тогава вече ще станем за смях и на кокошките — да викаме докторката и журналистите колкото да установим, че някой пристанищен помияр се е намърдал вътре и сега се разлага, горкият.

И той, и аз знаехме прекрасно, че вътре в контейнера няма никакво псе, прасе, кон или друго животно. Марино и Андерсън продължиха да се заяждат, а аз отворих служебното куфарче. Метнах вътре ключа от колата и извадих няколко чифта ръкавици и хирургическа маска. Сложих светкавицата и двайсет и осем милиметровия обектив на трийсет и пет милиметровия фотоапарат „Никон“, заредих и специален филм, та снимките да не излязат едрозърнести, и си надянах върху кецовете стерилните ботуши.

— Все едно посред лято някоя заключена къща да се разсмърди — не мирясваше Марино. — Надзъртаме през прозореца. Избиваме вратата, ако се налага. Уверяваме се, че наистина става дума за човек и чак тогава вдигаме под тревога съдебния лекар.

Мушнах се под жълтата полицейска лента и влязох в контейнера — камък ми падна от сърцето, щом видях, че е пълен едва наполовина с прилежно подредени един върху друг бели кашони — имаше предостатъчно място. Тръгнах по лъча на фенерчето, който местех насам-натам.

В дъното видях в светлината му, че най-долният ред кашони е подгизнал от червеникавата течност, каквато се отделя от носа и устата на разлагащ се труп. Лъчът озари обуща и глезени, сетне от мрака изскочи отекло брадясало лице. В мен се взряха изпъкнали изцъклени очи, езикът се бе издул толкова много, че се показваше от устата, сякаш мъртвецът ми се плезеше.

Трупът беше с дрехи и бе подпрян в ъгъла, между металните стени на контейнера, които го крепяха от двете страни. Краката бяха изпружени, ръцете бяха отпуснати върху скута под един кашон, който очевидно бе паднал. Махнах го, за да видя дали има рани, получени при съпротива, охлузвания, счупени нокти, нещо, от което да проличи, че мъжът се е опитал да се измъкне от контейнера. Не видях кръв по дрехите му, нямаше рани, по нищо не личеше човекът да се е съпротивлявал. Затърсих с поглед храна или вода, дупчици в контейнера, през които да влиза въздух — нищо.

Тръгнах между редиците кашони, като си светех и оглеждах металния под — да видя дали има отпечатъци от обувки. Те, разбира се, бяха навсякъде. Намерих празно пластмасово кошче за боклук. После се натъкнах и на две монети. Наведох се да ги разгледам по-отблизо. Едната беше германска марка. Не знаех каква е другата, не докоснах нищо.

Марино стоеше при входа на контейнера, но на мен ми се струваше, че е на цял километър.

— Ключът от колата ми е в куфарчето — провикнах се през хирургическата маска.

— Е, и? — рече той и надзърна вътре.

— Донеси ми, ако обичаш, „Лума-лайт“-а. А също фиброоптичната приставка и разклонителя. Помоли господин Шоу да ти помогне да намериш контакт. Внимавай да е заземен.

— Дадено, шефе! — каза той.