Френски акцент

17.

В осем часа сутринта на следващия ден, сряда, едвам намерих местенце на платения паркинг. От другата страна на улицата, зад оградата от ковано желязо и шадраваните, в мъглата се възправяше сградата на щатската управа, строена още през XVIII век.

Там работеха доктор Уагнър, другите членове на щатската изпълнителна власт и главният прокурор и напоследък охраната стигаше до такива крайности, че дойдех ли тук, се чувствах едва ли не престъпница. Веднага след входа ме спря полицай, който се зае да проверява дамската ми чанта.

— Ако намерите нещо, кажете ми — засмях се, — понеже аз никога не намирам нищо.

Ухиленият полицай ми се стори много познат — беше дребен и набит и бе някъде към трийсет и пет-шест години. Беше с кестенява оплешивяваща коса и будно младежко лице, вече посъсипано от годините и излишните килограми.

Показах му картата, но той дори не я погледна.

— Ще минем и без нея — рече ми весело. — Помните ли ме? Отбивал съм се два-три пъти в старата ви сграда — посочи мъжът предишното седалище на службата на Четиринайсета улица, само на пет пресечки източно от тук. — Рик Ходжес — представи се човекът. — Идвал съм при вас, когато се бяхме подплашили заради урана. Помните ли?

— То оставаше да не помня — потвърдих аз. — Не бе от най-приятните изживявания.

— Освен това бях приятел на Уинго. Наминавал съм да обядваме заедно.

Лицето му помръкна. Уинго беше най-добрият, най-отзивчивият и чувствителният началник „Морга“, когото съм имала. Почина преди няколко години от едра шарка. Стиснах рамото на Ходжес.

— Още ми е мъчно за него — рекох му. — Нямате представа колко ми е мъчно.

Той се огледа и се доближи.

— Чувате ли се с майка му и с баща му? — попита през шепот.

— От време на време.

От тона ми Ходжес разбра, че родителите на Уинго не изгарят от желание да разговарят за своя син хомосексуалист, нито да общуват с мен и с другите му приятели, включително Ходжес. Мъжът кимна с помръкнали очи. Опита се да се усмихне, но колкото да не се разплаче.

— Момчето даваше мило и драго за вас, докторке — рече ми той. — Все се канех да ви го кажа.

— Това значи много за мен — отвърнах трогната. — Благодаря ви, Рик.

Минах безпрепятствено през скенера и Ходжес ми върна дамската чанта.

— И не изчезвайте толкова за дълго — подвикна на изпроводяк.

— Няма, обещавам — рекох и го погледнах в младите сини очи. — С хора като вас ми е по-спокойно на душата.

— Знаете ли пътя? — поинтересува се Ходжес.

— Все ще се оправя.

— И не забравяйте, че асансьорът ни си е доста своенравен.

Качих се по изтритите гранитни стъпала на шестия етаж, където беше кабинетът на Синклер Уагнър с изглед към Капитолийския площад. В мрачната дъждовна утрин почти не виждах статуята на Джордж Вашингтон, яхнал кон. През нощта температурата беше паднала с близо десет градуса, валеше ситен дъждец, наподобяващ сачми.

Чакалнята пред кабинета на секретаря по здравеопазване и социални грижи беше обзаведена с красиви мебели в колониален стил и със знамена, с които определено нямаше нищо общо доктор Уагнър. Кабинетът му беше задръстен с какви ли не джунджурийки и от него личеше, че тук работи човек, който взима задълженията си много присърце и подценява своята власт.

Доктор Уагнър бе роден и израсъл в Чарлстън в Южна Каролина. Беше психиатър, бе завършил освен това и право, и отговаряше наред с другото и за социалния патронаж, обществените осигуровки, заведенията за душевноболни. Преди да го привлекат в изпълнителната власт на щата, бе преподавал в Медицинския колеж на Вирджиния и аз го уважавах неимоверно. Знаех, че и той ми отвръща със същото.

— Кей! — възкликна Уагнър и след като изтика стола на колелца, се изправи иззад писалището. — Как сте?

Покани ме с ръка да седна на канапето, после затвори вратата и се върна, едва не се барикадира зад писалището, което не беше на добро.

— Доволен съм от работата в института. А вие? — отбеляза той.

— И аз съм доволна — отвърнах. — Много е, но не бях и мечтала да е толкова интересна.

Уагнър взе от пепелника лулата си и торбичката тютюн.

— Все се питах как я карате — каза домакинът ми. — Сякаш изчезнахте от лицето на земята.

— Бива ли да говорите така! Непрекъснато работя по някой случай, сега дори повече отпреди.

— О, да. Знам го от новините.

Зае се да пълни лулата с тютюн. Навсякъде в сградата пушенето беше забранено, но Уагнър пак смучеше студената лула, ако се чувстваше притеснен. Знаеше, че не съм дошла да си бъбрим за работата в института или за да му кажа колко съм заета.

— Съзнавам, нямате време глава да вдигнете, щом не намерихте и час да се отбиете при мен — допълни секретарят.

— Едва днес научих, Синклер, че миналата седмица сте ме викали — отвърнах аз.

Той не свали очи от мен, като смучеше лулата. Беше прехвърлил шейсетте, ала изглеждаше още по-стар, сякаш мъчителните тайни на пациентите, които пазеше от толкова години, най-сетне са започнали да подкопават и неговото здраве. Имаше добри очи и това му бе само добре дошло, понеже така хората сякаш забравяха, че притежава и прозорливостта на юрист.

— Щом не сте получили съобщението, че искам да ви видя, Кей — натърти с присъщия си провлечен тон Уагнър, — значи си имате проблеми с подчинените.

— Да, имам, но не проблемите, за които си мислите.

— Слушам ви.

— Някой прониква в електронната ми поща — отговорих с глух глас. — Както личи, се е добрал до файла с паролите и е узнал и моята.

— Значи сигурността при вас куца…

Вдигнах ръка, за да го спра.

— Не ни куца сигурността, Синклер. Прави го някой от моите подчинени. Вече съм наясно, че някой — и то може би не само един човек, се опитва да ми създава неприятности. И дори да направи така, че да ме уволнят. Вашата секретарка е пратила по електронната поща съобщение на моята, че ме викате. Тя съответно го е предала на мен, а аз уж съм й отговорила, че точно тогава съм заета.

Личеше си, че за Уагнър това е доста объркващо, да не кажа смехотворно.

— Има и друго — допълних, все по-смутена от собствения си глас, който сякаш изричаше небивалици. — Съобщения по електронната поща, с които уж моля заместника си да разговаря с всички, които ме търсят по телефона, и още по-лошо, така наречената моя страница в чата на Интернет.

— Знам за нея — отсече свъсен Уагнър. — И вие твърдите, че който попълва от ваше име страницата в чата, използва и паролата ви?

— Да, определено.

Секретарят засмука мълком лулата.

— Имам силни подозрения, че с всичко това е свързан моят началник на моргата — добавих аз.

— Защо подозирате него?

— Държи се странно, проявява враждебност, непрекъснато се губи някъде. Вечно е намусен и според мен крои нещо. Да продължавам ли?

Мълчание.

— Щом го докажа по безспорен начин, сама ще реша проблема — уверих го аз.

Доктор Уагнър пак остави лулата в пепелника. Стана иззад писалището, дойде при мен и седна в един от фотьойлите отстрани. Наведе се напред и се взря съсредоточено в мен.

— Познавам ви отдавна, Кей — подхвана меко, но не и добродушно. — Знам прекрасно, че се ползвате с добро име. Вие сте гордост за управата на щата. Изживяхте и ужасна трагедия, при това съвсем наскоро.

— На психиатър ли се правите, Синклер? — рекох, но не на шега.

— Не сте машина.

— Нито пък съм си втълпила някакви небивалици. Онова, което ви казвам, си е голата истина. Някой се опитва да ми подлее вода и макар че напоследък съм по-разсеяна от обикновено, това, което твърдя, няма нищо общо с умората.

— Ако, както твърдите, Кей, наистина сте разсеяна, откъде сте толкова сигурна? След онова, което ви сполетя, на ваше място мнозина дори не биха се върнали на работа известно време, ако не и завинаги. А вие кога се върнахте?

— Всеки по свой си начин преодолява неприятностите, Синклер.

— Нека тогава сам отговоря на въпроса, който ви зададох — продължи Уагнър. — Върнахте се след десет дни. При това в среда, която, бих добавил, не е от най-веселите. Трагедии, смърт.

Не казах нищо, само се замъчих как ли не да запазя самообладание. След смъртта на Бентън бях живяла в нещо като тъмна пещера, почти не помнех как съм разпръснала праха му от Хилтън Хед, мястото, което той бе обичал най-много. Почти не помнех и как съм почистила апартамента му там, после как съм налетяла на неговите чекмеджета и дрешници вкъщи. С маниашка скорост бях махнала всичко, което и бездруго рано или късно щях да изнеса.

Ако не беше доктор Ана Зенър, сигурно нямаше да оцелея. Тя беше по-възрастна от мен, бе психиатърка и двете бяхме приятелки от години. Нямах представа какво е направила със скъпите костюми, вратовръзки, лъснати до блясък кожени обувки и одеколони на Бентън. Не исках да узнавам и какво е станало с неговото БМВ. Но най-непоносимо ми бе да разбера какво е станало с бельото му в общата ни спалня, върху леглото.

Ана бе проявила благоразумието да запази всичките му вещи, които имаха значение за мен. Не бе и докоснала книгите и накитите му. Беше оставила удостоверенията и дипломите, които той, нали си беше скромен, бе окачил в кабинета си, та да не ги вижда никой. Не ми позволи и да махна снимките му, наслагани навсякъде из къщата, понеже според нея било важно да се науча да живея с тях.

— Трябва да живееш със спомена — все ми повтаряше Ана със силния си немски акцент. — Него го има, Кей. Няма как да избягаш от спомена. Хич и не опитвай.

— По десетобалната система колко потисната сте, Кей? — чух някъде в далечината гласа на доктор Уагнър.

Още ме болеше, не можех да приема, че през цялото това време Луси изобщо не се е появила. Бентън ми бе завещал апартамента си и Луси се вбеси, щом научи, че съм го продала, макар и да знаеше не по-зле от мен, че за нищо на света не бихме стъпили там. Опитах се да й дам охлузеното кожено яке, което Бентън толкова обичаше и което бе носил в колежа, тя обаче отсече, че не го иска и ще го даде на друг. Но знам, че го е запазила.

— Няма нищо срамно да си го признаете. Както виждам, ви е трудно да си признаете дори, че сте човек — изникна гласът на доктор Уагнър.

Преглътнах сълзите.

— Мислили ли сте някога да взимате хапчета срещу депресията? — поинтересува се той. — Например уелбутрин.

Известно време продължих да мълча.

— Като начало, Синклер — подхванах накрая, — е естествено да съм в депресия. Не ми е нужно хапче, което като с вълшебна пръчка да разсее мъката. Все ще издържа. Наистина ми е трудно да давам воля на чувствата си, да ги проявявам пред другите и наистина, по-лесно ми е да се боря, да се ядосвам, да избухвам, да се скъсвам от работа, отколкото да чувствам болка. Но не съм се затворила в себе си. Достатъчно разумна съм, за да знам, че се иска време, та мъката да отшуми. А това не е никак лесно, когато хората, на които разчиташ, започнат да те подвеждат и да подкопават малкото, което ти е останало в този живот.

— Току-що се прехвърлихте от първо на второ лице — отбеляза той. — Дали съзнавате…

— Не ми правете дисекции, Синклер.

— Нека ви обрисувам, Кей, портрета на трагедията, на насилието, който хората, недокоснати от подобни нещастия, така и не виждат — продължи Уагнър. — Насилието си има свой си живот, продължава да върлува и да опустошава, макар и с времето не така очевидно и безогледно.

— Виждам всеки божи ден портрета на трагедията — натъртих аз.

— А какво изпитвате, когато се гледате в огледалото?

— Ужасно е, Синклер, да изживееш такава трагедия, ужасно е да виждаш как всеки те гледа притеснено и се пита дали не си сдал багажа, но още по-ужасно е някой да те рита и унижава само защото смята, че си повален.

Уагнър продължи да ме гледа в очите. Пак бях преминала от първо на второ лице, което явно смятах за по-безопасно, и това не му беше убягнало.

— Жестокостта напада хора, които възприема като слаби — продължих аз. Знаех що е зло. Надушвах го, начаса го разпознавах. — Някой е видял в сполетялото ме дългоочакваната възможност да ме унищожи — рекох в заключение.

— А не смятате ли, че е малко параноично? — проговори накрая и доктор Уагнър.

— Не.

— Защо някой ще си прави този труд, освен ако не е дребнав завистник? — настоя той.

— Заради властта. За да ми открадне живеца.

— Интересно сравнение — рече Уагнър. — Какво имате предвид?

— Използвам властта си, за да върша добро — поясних аз. — А който ме е взел на мушка, иска да си присвои тази власт за своите себични цели, но аз няма да допусна тя да попадне в ръцете на такива хора.

— Правилно — съгласи се угрижен шефът ми.

Иззвъня телефонът. Той се изправи и вдигна слушалката.

— Не сега — рече. — Знам. Налага се да почака.

Пак седна на фотьойла, въздъхна тежко, свали очилата и ги остави върху масичката.

— Най-доброто според мен е да съобщим чрез вестниците, че някой се представя под ваше име в Интернет, така поне малко ще разсеем недоразуменията — предложи Уагнър. — Ще сложим край на всичко, пък дори и цената на това да заведем дело.

— Ще бъда много щастлива — отбелязах аз.

Уагнър се изправи, аз го последвах.

— Благодаря ви, Синклер. Слава богу, че ви има, за да ме браните като орлица.

— Да се надяваме, че и новият секретар ще ви защитава със същия успех — подметна Уагнър, сякаш бях наясно за какво ми говори.

— Какъв нов секретар? — ахнах аз, отново подкосена от тревога.

Върху лицето му се мярна странно изражение. После Уагнър се ядоса.

— Пратих ви няколко известия с гриф „поверително“. По дяволите! Това вече е прекалено.

— Не съм получавала нищо — уверих го аз.

Той стисна устни и пламна. Беше едно да бърникаш в нечия електронна поща и съвсем друго — да четеш поверителни служебни нареждания. Дори Роуз не смееше да ги отваря.

— Доколкото разбирам, Комисията по престъпността към губернатора си е наумила да прехвърлим вашата служба от здравеопазването към отдел „Обществена сигурност“ — поясни Уагнър.

— За бога, Синклер! — възкликнах аз.

— Знам, знам — вдигна той ръка, за да ме успокои.

Малко след като ме назначиха за главен съдебен лекар, някой пак бе направил подобно невежо предложение. Полицията и лабораториите по съдебна медицина се водеха към отдел „Обществена сигурност“ и ако моята служба също преминеше към него, това щеше да сложи край на контрола и отговорността. Щеше да се получи така, че полицията да има последна дума за това как да работя по случаите.

— Вече съм изказвала писмено мнението си — напомних аз на доктор Уагнър. — Преди години хвърлих много усилия, обикалях прокурори и полицейски шефове, за да ги убеждавам, че е неразумно. Стигнах чак до сдружението на адвокатите. Не бива да го допускаме.

Доктор Уагнър не каза нищо.

— Защо точно сега? — не мирясвах аз. — Защо този въпрос се повдига отново след десет години?

— Мен ако питате, повдига го конгресменът Конърс, понеже високопоставените шефове в правоохранителните органи му оказват натиск. Но знае ли човек.

Аз обаче знаех и докато се връщах с автомобила в службата, съвсем се нахъсах. Натъкнех ли се на въпроси без отговори, се запретвах да търся истината и нищо не можеше да ме спре. Негодници като Чък Руфин и Даян Брей не бяха предвидили в кроежите си едно: че ще ме накарат да се размърдам и мобилизирам.

В главата ми вече се избистряше сценарият — съвсем простичък. Някой си бе наумил да ми подлее вода, така че службата да стане уязвима и на бърза ръка да бъде прехвърлена към отдел „Обществена сигурност“. И до мен бяха стигнали слуховете, че сегашният секретар, който ми беше много симпатичен, щял да се пенсионира. И по една случайност, видите ли, Брей явно щеше да заеме мястото му.

Влязох в службата, усмихнах се на Роуз и й пожелах весело „добро утро“.

— Най-после в добро настроение! — израдва се тя.

— От твоята зеленчукова супа е, така да знаеш — похвалих я аз. — По-вкусно нещо не съм хапвала, пръстите да си оближеш. Къде е Чък?

Щом чу името, Роуз направи кисела физиономия.

— Отиде да занесе мозъците в Медицинския колеж на Вирджиния — отвърна жената.

При някои съмнителни, сложни от неврологична гледна точка случаи слагах мозъка във формалин и го пращах за по-подробни изследвания в невропатологията.

— Кажи ми, щом се върне — помолих секретарката. — Трябва да включим дъговата лампа в стаята на разложението.

Роуз се облакъти върху писалището и подпряла брадичка, поклати глава, без да сваля очи от мен.

— Неприятно ми е, че точно аз трябва да ви го кажа — подхвана жената.

— Майко мила, пак ли е станало нещо? Пък аз тъкмо си мислех, че денят ще е хубав.

— В института правят възстановка на някакво престъпление и доколкото разбрах, тяхната дъгова лампа е на поправка.

— Сега я втасахме.

— Знам само, че някой ни звънна и преди да иде в Медицинския колеж, Чък им занесе лампата.

— Тогава просто ще ида да си я прибера.

— Възстановката е на открито, на петнайсетина километра от града.

— Кой е позволил на Чък да дава лампата?

— Бъдете благодарна, че не са откраднали и нея както толкова много неща тук — рече Роуз.

— Значи се налага да се кача горе и да направя огледа в лабораторията на Вандър — примирих се аз.

Влязох в кабинета и седнах на бюрото. Свалих очилата и разтърках носа си между веждите. Реших, че е време да инсценирам среща между Брей и Чък. Проникнах в адреса на Руфин и пратих съобщение на Брей.

После му пратих по пейджъра потвърждение уж от Брей, че срещата ще се състои.

— Готово — казах доволно точно когато звънна телефонът.

— Здрасти — рече Марино. — Тук е личният ти следовател. Какво ще правиш след работа?

— Пак ще работя. Нали помниш какво ти казах — тази игра се играе от двама? Ще ме хвърлиш ли до „Еленовата глава“? Не бива да пропуснем трогателната среща между двама души, които са ни много мили на сърцето. Та си рекох, че ще е много любезно от твоя страна, ако ме заведеш на вечеря и съвсем случайно се натъкнем на тях — казах му аз.