Френски акцент

14.

Обикновено отбелязвах с маркер частта от кожата върху трупа, която смятах да изрежа, в този случай обаче кожата бе в такова окаяно състояние, че никой маркер нямаше да проличи върху нея.

Опитах се да се справя криво-ляво с петнайсетсантиметровата пластмасова линийка, като измерих разстоянието между дясната основа на врата до рамото, после и до плешката и оттам пак до врата.

— Двайсет и един сантиметра на седемнайсет и половина, на пет, на десет — издиктувах на Руфин.

Кожата е еластична. Отрежеш ли я, се свива, а беше важно, когато я прикача към корковата дъска, да я опъна така, че да има същите размери, както върху тялото, инак рисунките на татуировката върху кожата щяха да се разкривят.

Марино си беше тръгнал, другите ми подчинени бяха затънали до гуша в работа — върху екрана на вътрешната система виждах как пред рампата непрекъснато спират коли, дошли да докарат или да откарат поредния труп. Ние с Руфин бяхме сами зад затворената стоманена врата в стаята на разложението. Смятах да му дръпна едно конско.

— Нямам нищо против, ако си решил да се местиш в полицията — подхванах аз отдалеч.

Той се запретна да реди чистите епруветки върху поставката и се чу как стъклото трака.

— Но ако смяташ да останеш тук, Чък, ще се наложи да бъдеш на работното си място, да се държиш подобаващо и човек да може да разчита на теб.

Взех от хирургическата маса скалпел и мънички форцепси и погледнах младежа. Той сякаш беше очаквал да му кажа всичко това и вече бе решил как да ми отговори.

— Сигурно не съм съвършен, но винаги си могла да разчиташ на мен.

— Напоследък не. Дай ми още скоби.

— Пък и се случват какви ли не неща — рече Руфин, докато взимаше скобите от легенчето и ми ги подаваше. — В личния ми живот де. Жената, къщата, която купихме. Нямаш представа колко проблеми ми се струпаха на главата.

— Съжалявам, че имаш трудности, но на мен ми е поверена цяла щатска служба. Да ти призная, нямам време за извинения. Ако не носиш своето бреме, ще си имаме големи неприятности. Само това оставаше — и занапред да идвам в моргата и да виждам, че не си приготвил всичко. Само да си посмял още веднъж да ме караш да те търся.

— Вече си имаме големи неприятности — подметна Руфин, сякаш бе чакал да изстреля тъкмо този изстрел.

Направих първия разрез.

— Ти обаче и не подозираш — допълни младежът.

— Защо тогава не ми кажеш, Чък, какви са тези големи неприятности? — подканих аз.

Разрязах дълбоко кожата на мъртвеца. Руфин ме загледа как прихващам краищата, та кожата да не се свива. Прекъснах за малко работата и го погледнах през масата.

— Хайде, кажи де! — повторих аз.

— Не ми е работа аз да ти казвам — подметна младежът и аз забелязах в очите му нещо, което ме изнерви още повече. — Слушай, доктор Скарпета. Знам, че и аз не съм безупречен. Знам, че съм се измъквал от работа, за да ходя на събеседване и да подавам документи другаде, сигурно и невинаги може да се разчита на мен. Не се погаждам и с Марино. Признавам си най-чистосърдечно всичко това. Ще ти кажа обаче неща, които другите няма да посмеят да изрекат пред теб, но ти обещай, че няма да ме наказваш за това.

— Не наказвам никого, задето е честен — отвърнах, ядосана, че изобщо си го е помислил.

Той сви рамене и аз долових, че злорадства, задето ме е поставил натясно.

— Не наказвам и толкоз — повторих. — Просто очаквам от хората да правят онова, което смятат за почтено, а не го ли правят, те сами си се наказват. Ако ти изстине мястото тук, сам ще си бъдеш виновен.

— Вероятно не употребих най-подходящата дума — рече младежът, после се върна при плота и кръстосал ръце, се облегна на него. — Не се изразявам добре като теб, това е сигурно. Но не искам и да се разстройваш, задето съм откровен. Чу ли?

Не отговорих.

— Всички съжаляваме за онова, което се случи миналата година — поде той с първия си довод. — Недоумяваме как изобщо го преживя. Наистина. В смисъл, че ако някой направи подобно нещо на жена ми, просто не знам какво ще сторя, особено пък ако жертвата е човек като специален агент Уесли.

Руфин открай време наричаше Бентън „специален агент“, което винаги ми се беше струвало смешно. Ако имаше човек, който изобщо не си придаваше важност, дори се притесняваше от званието си, то това бе тъкмо Бентън. Сетих се за презрителните думи на Марино, че Руфин се е побъркал на тема правоохранителни органи, и нещата ми се поизясниха. Моят мекушав шеф на моргата вероятно е изпитвал страхопочитание към Бентън, към един агент ветеран от ФБР, натоварен да съставя психологически портрети на престъпниците, и ми хрумна, че допреди известно време Руфин се е държал по-добре не заради мен, а по-скоро заради Бентън.

— Това потресе всички нас — продължи младежът. — Докато беше жив, той идваше тук, при нас, поръчваше какви ли не деликатеси, вкуснотии и пици, пускаше майтапи и разведряваше обстановката. Беше важна клечка, а изобщо не се дуеше. Бях в див възторг от него.

Спомних си и миналото на Руфин. Баща му загинал при автомобилна катастрофа още когато той бил съвсем невръстен. Отгледала го майка му — властна умна жена, учителка. Жена му също беше много властна, сега той търсеше същото и у мен. Винаги ми е било интересно, че мнозина непрекъснато се завръщат на местопрестъпленията от своето детство и търсят ли, търсят все същия злодей, в нашия случай властна жена като мен.

— Всички ти треперят като на писано яйце — продължи да философства Руфин. — Внимават и косъм да не падне от главата ти. Мълчат си дори когато си немарлива и под носа ти стават неща, които изобщо не забелязваш.

— Какви неща? — попитах аз и внимателно опънах със скалпела ъгълчето на кожата.

— Ами като начало в службата се е завъдил крадец — отговори младежът. — Готов съм да се обзаложа, че е някой от колегите. Това продължава вече седмици наред, а ти не предприемаш нищо.

— Научих съвсем наскоро.

— Ето, виждаш ли, това ти разправям и аз.

— Не ставай за смях. Роуз не крие нищо от мен — рекох му.

— Хората не смеят да гъкнат и пред нея. Погледни истината в очите, доктор Скарпета. Колегите смятат, че секретарката ти донася всичко и клюкари зад гърба им. Не й се доверяват.

Думите ме жегнаха, засегнаха чувствата и гордостта ми, но аз се опитах да се съсредоточа. Продължих да опъвам тъканта, като внимавах да не я срежа или съсипя. Руфин чакаше да види как ще реагирам. Погледнах го право в очите.

— Никой не ми донася нищо — отсякох. — Не ми е нужно. Всичките ми подчинени знаят, че по всяко време могат да дойдат при мен и да обсъдят каквото пожелаят.

Руфин замълча злорадо. Продължаваше да стои предизвикателно и самодоволно, явно си умираше от удоволствие. Отпуснах китки върху стоманената маса.

— Пък и не смятам, че трябва да се защитавам пред когото и да било, Чък — допълних аз. — Смятам, че ти единствен от подчинените ми имаш търкания с мен. Наясно съм, разбира се, защо все правиш напук на шефката си — силните, властни личности в живота ти са били все жени.

Дяволитите пламъчета в очите му помръкнаха. Лицето му се изкриви от гняв. Отново се заех с хлъзгавата, крехка тъкан.

— Но съм ти признателна, че споделяш с мен мислите си — допълних спокойно и хладно.

— Това не са само мои мисли — подметна грубо Руфин. — Всъщност всички смятат, че си сдала багажа.

— Радвам се, че знаеш какво мислят всички — отвърнах, без да издавам яростта, която ме бе обзела.

— Не е чак такава философия да знам. Не само на мен ми е направило впечатление, че за разлика от преди вършиш всичко през пръсти. Променила си се. Знаеш го и самата ти. Признай си.

— Я кажи какво трябва да си призная!

Той като че беше готов с дългия си списък.

— Ами правиш неща, които не са в твоя стил. Скъсваш се от работа, ходиш на оглед на местопрестъпления, където не си длъжна да бъдеш, затова и вечно си уморена и не забелязваш какво става в службата. А когато разстроените хора те потърсят, не си правиш труда да им отделиш време и да поприказваш с тях.

— Какви разстроени хора? — попитах аз, бях на път да загубя самообладание. — Винаги разговарям със семействата, с всеки, който пожелае, стига, разбира се, той да има право да получи информацията.

— Защо не питаш доктор Филдинг колко от хората, дошли при теб, е приел, с колко от семействата на мъртъвци, аутопсирани от теб, е разговарял, колко пъти те е покривал? Пък и оная работа по Интернет. Там вече наистина се оля. Това бе нещо като последната капка.

Бях смаяна.

— Какво нещо по Интернет? — попитах стъписана.

— Страницата ти в чата. Да ти призная, нямам компютър и не съм я виждал с очите си.

В главата ми като хиляди врабци се застрелкаха странни гневни мисли, замъглили представата, която имах до този миг за живота си. В съзнанието ми се загнездиха безчет грозни черни страхове, вкопчили в него остри нокти.

— Не исках да те поставям в такова неловко положение — рече Чък. — Но, струва ми се, разбирам как си се докарала дотук. Все пак доста ти се стовари на главата.

Не ми се слушаше и думичка повече за онова, което ми се е стоварило на главата.

— Признателна съм ти за разбирането, Чък — казах, вперила очи в него, докато накрая той не издържа и не се извърна.

— Пристигна трупът от Похатан, трябваше досега да са го докарали, ако искаш, ще ида да проверя какво става — каза младежът — бързаше час по-скоро да се махне от помещението.

— Добре, провери, а после отново вкарай трупа в хладилника.

— Ама, разбира се — отвърна Руфин.

Вратите се затвориха подире му и върнаха отново тишината в стаята. Опънах докрай парчето кожа и го прикрепих към корковата дъска, а ледената параноя и съмненията се просмукаха зад тежката врата на самочувствието ми. Заех се отново да меря парчето кожа, да го опъвам и пак да го меря. Сложих корковата дъска в хирургическото легенче, покрих я със зелен плат и я пъхнах в хладилника.

В съблекалнята си взех душ и се преоблякох, прочиствайки мислите си от страховете и възмущението. Дълго пих кафе — беше старо, по дъното на кафеника беше останала черна утайка. Направих първото вложение в опразнената обща каса за кафе — дадох на домакинката на службата двайсет долара.

— Чела ли си, Джийн, онова, което уж съм пишела в Интернет? — попитах я.

Тя поклати глава, но се смути. После зададох същия въпрос и на Поли и Клита.

Клита се изчерви до уши и свела очи, отвърна:

— Понякога.

— Поли? — попитах аз.

Тя спря да пише на клавиатурата и също пламна.

— Не през цялото време — рече ми.

Кимнах.

— Не съм го писала аз — обясних им. — Някой се представя за мен. Жалко, че научавам чак сега.

И двете служителки в секретариата бяха смутени. Не бях сигурна, че са ми повярвали.

— Разбирам защо не сте искали да ми кажете, щом сте научили за така нареченото ми участие в чата — допълних аз. — И аз на ваше място сигурно щях да се притеснявам. Но имам нужда от помощта ви. Ако подозирате кой го прави, ще ми кажете ли?

Те като че се поуспокоиха.

— Какъв ужас — възкликна възмутена Клита. — Който и да го прави, мястото му е в затвора.

— Извинявайте, че не ви казах по-рано — допълни притеснена Поли. — Нямам представа кой ще седне да върши подобно нещо.

— Ами да, като го чете човек, ще си рече, че сте вие. Точно там е проблемът — подкрепи я и Клита.

— Ще си рече, че съм аз ли? — възкликнах свъсена.

— Да, в чата уж давате съвети как да избегнем злополуките, как да се пазим от кражби и нападения, как да преодоляваме мъката, все медицински неща.

— Звучи така, сякаш го е писал лекар или някой с медицинско образование? — попитах все по-невярващо.

— Който и да ги пише тези неща, разбира от тях — отвърна Клита. — Но е по-разговорно. Не е като да четеш протокол от аутопсия или нещо от този род.

— Всъщност сега, като се замисля, не звучи като доктор Скарпета — вметна Поли.

Забелязах върху бюрото й отворена папка с компютърни цветни снимки от аутопсията на мъж, чиято пръсната от куршум глава приличаше на зловеща чашка за яйца. Разпознах убития, чиято жена ми пишеше от затвора, обвинявайки ме в какво ли не, като се почне от некомпетентност и се стигне до изнудване.

— Това пък какво е? — учудих се аз.

— Както личи, онази шантавелка е писала и до редакцията на „Таймс Диспачър“, и до главния прокурор, и преди малко се обади Айра Хърбърт, който попита за досието — обясни ми момичето.

Хърбърт беше криминалният репортер на местния вестник. Щом се обаждаше той, значи срещу мен бе заведено дело.

— После и Хариет Къминс се обадила на Роуз да иска копие от документите — поясни Клита. — Както личи, последната версия на онази откачалка, жена му, е, че той е стрелял в устата си, като е натиснал спусъка с палеца на крака си.

— Дрън-дрън, клетникът беше с кубинки — засмях се аз. — Няма как да е натиснал спусъка с пръста на крака си, още повече, че беше застрелян в тила от близко разстояние.

— Не знам какво ги прихваща тия хора напоследък — завайка се Поли и изпъшка. — Не правят нищо друго, освен да лъжат като дърти цигани и да шикалкавят, а ако ги тикнат зад решетките, се запретват да съдят всички наред. Направо ми се гади.

— На мен също — присъедини се и Клита.

— Знаете ли къде е доктор Филдинг? — попитах и двете.

— Мярнах го преди малко — отвърна Поли.

Намерих го в медицинската библиотека — разлистваше „Хранене, физическо натоварване и спорт“. Усмихна се, щом ме видя, но ми се стори уморен и вкиснат.

— Не ям достатъчно въглехидрати — рече ми и почука с показалец страницата. — Все си повтарям, че ако петдесет и пет — седемдесет процента от храната ми не е въглехидрати, ще получа гликогенна недостатъчност. А напоследък…

— Джак! — прекъснах го с рязък тон. — Бъди откровен с мен, какъвто си бил винаги.

Затворих вратата на библиотеката. Казах му какво ми е наговорил Руфин и върху лицето на моя заместник се мярнаха болка и вина. Той притегли един от столовете и седна на масата. Затвори книгата. Разположих се до него и обърнахме столовете така, че да сме с лице един към друг.

— Шушука се, че секретарят Уагнър искал да се отърве от теб — подхвана Филдинг. — Според мен това са врели-некипели и смятам, че беше по-добре слуховете изобщо да не стигат до теб. Колкото до Чък, остави го тоя непрокопсаник.

Синклер Уагнър беше секретар по здравеопазването и социалните служби и единствен той и губернаторът имаха право да назначават или да уволняват главния съдебен лекар.

— Та кога чу за пръв път тези слухове? — поинтересувах се аз.

— Не беше много отдавна. Преди няколко седмици.

— Защо ще ме уволнява? — вторачих се аз в заместника си.

— Понеже не сте намирали общ език.

— И таз добра, няма такова нещо!

— Или защото не бил доволен от теб, тоест и губернаторът се оплаквал.

— Моля те, Джак, не увъртай.

Заместникът ми се подвоуми и се намести притеснено на стола. Изглеждаше гузен, сякаш той е виновен за неприятностите ми.

— Добре де, накратко казано — изплю той камъчето, — шушукат, че си злепоставила Уагнър с участието си в чата по Интернет.

Наведох се към него и го хванах за ръката.

— Не съм участвала в никакъв чат — зарекох се. — Някой се представя за мен.

Филдинг ме погледна озадачен.

— Шегуваш ли се? — ахна той.

— Не. И не виждам нищо смешно.

— Божичко — възкликна погнусен моят заместник. — Понякога си мисля, че Интернет е най-ужасното нещо на света.

— Защо просто не ме попита, Джак? Ако си смятал, че върша нещо нередно… нима наистина съм се отчуждила дотолкова от всички колеги, та никой не смее да ми каже нищо?

— Не си се отчуждила — възрази той. — Не че хората нехаят или са се отчуждили. Точно обратното, загрижени сме за теб и вероятно сме искали да те предпазим.

— Да ме предпазите от какво? — настоях аз.

— Всеки има право да тъжи и дори за известно време да не се вторачва чак толкова в работата — отвърна едва чуто той. — Никой не е очаквал от теб да работиш на пълни обороти. Поне за себе си съм сигурен. Божичко, и аз едвам преживях развода си.

— Не съм си зарязала работата, Джак. Обратното, наистина работя на пълни обороти. Това за мен е най-добрият начин да се преборя с личната си мъка.

— Де да беше толкова лесно — въздъхна заместникът ми.

— Не съм казвала, че е лесно. Има дни, когато едвам се надигам от леглото, черен ми е целият свят. Но няма да допусна личните ми неприятности да повлияят на онова, което върша тук.

— Да ти призная, не знаех как да постъпя и ми е много криво — рече Филдинг. — И аз едвам преживях смъртта му. Знам колко много го обичаше. Все ми се искаше да те поканя на вечеря или да те питам дали имаш нужда от помощ вкъщи. Но както знаеш, и аз си имам неприятности. И затова сигурно съм решил, че най-доброто, което мога да направя за теб, е да поема възможно най-голяма част от бремето тук.

— Криел ли си ме от роднините на починалите, когато са ме търсели по телефона? — попитах го без недомлъвки.

— Това бе най-малкото, което можех да направя за теб — отвърна заместникът ми. — За мен не беше трудно.

— Майко мила! — възкликнах и обронила глава, прокарах пръсти през косата си. — Направо не мога да повярвам.

— Аз само…

— Джак! — прекъснах го. — Била съм тук всеки божи ден, освен ако не са ме викали в съда. Защо да прехвърлят роднините на теб? И то зад гърба ми!

Сега бе ред на Филдинг да се смути.

— Толкова ли не осъзнаваш какъв позор ще бъде за мен, ако отказвам да разговарям с тези смазани от мъка хора? — продължих аз.

— Просто си мислех…

— Та това е налудничаво! — възкликнах и усетих как на гърлото ми засяда буца. — Ако бях такава, нямаше да съм достойна за тази работа. Стана ли толкова коравосърдечна, просто ще напусна. Нима си допускал, че точно аз от всички хора няма да вляза в положението на сломените роднини, понесли такава тежка загуба! Че няма да направя всичко по силите си, за да ги разбера, да им вляза в положението, да отговоря на въпросите, да ги утеша и да се постарая онзи копелдак, навлякъл им такова нещастие, да се озове на електрическия стол! — Бях на път да се разплача. Гласът ми трепереше. — Или да умре от смъртоносна инжекция. Какво ли изобщо се церемоним! Мен ако питаш, пак трябва да бесим тия негодници насред градския площад! — заявих аз.

Филдинг погледна затворената врата, сякаш се опасяваше да не би някой да ме чуе. Поех си дълбоко въздух и се поокопитих.

— Колко пъти се е случвало? — попитах го аз. — Колко пъти си поемал разговорите с роднините?

— Напоследък често — призна си от немай-къде той.

— Колко често?

— Вероятно всеки втори случай, върху който си работила през последните два-три месеца.

— Бива ли такова нещо! — завайках се пак аз.

Филдинг си мълчеше, а аз се разпъвах от съмнения. Наистина напоследък семействата на починалите като че ли не ме търсеха чак толкова много, но аз не се бях замисляла, понеже в тези неща нямаше строго установени правила и аз нямаше как да предскажа колцина са искали да разговарят с мен. Някои роднини държаха да научат всичко до най-малките подробности. Други се обаждаха колкото да си излеят гнева. Трети просто се затваряха в себе си и не искаха да узнават нищо.

— Значи е имало и оплаквания от мен — предположих аз. — Смазаните от мъка, разстроени хора сигурно са си казвали, че се държа нагло и коравосърдечно. И не ги виня.

— Някои наистина са подали жалби.

Видях от лицето му, че тези някои никак не са малко. Не се и съмнявах, че мнозина са писали и на губернатора.

— Кой ти прехвърляше разговорите? — попитах делово и общо взето, спокойно, понеже се опасявах, че ще се разфуча и щом изляза от библиотеката, като смерч ще помета всички по пътя си.

— Не ми се видя необичайно, че точно сега не ти е до разговори с потиснати сломени хора — опита се той да ми обясни. — Че не ти се е приказвало за някои болезнени неща, които да ти напомнят за… стори ми се логично. Повечето от тези хора имат нужда просто да чуят човешки глас, да поговорят с лекар и ако мен ме е нямало, са ги поемали Джил или Бенет — допълни Филдинг. Имаше предвид двамата лекари на щат при нас. — Предполагам, че по-неприятно се е получавало, когато сме отсъствали и тримата и се е налагало с близките на починалите да разговарят Дан или Ейми.

Дан Чонг и Ейми Форбс бяха студенти по медицина, които караха при нас стажа си. В никакъв случай не биваше да допускаме точно те да разговарят с покрусените роднини.

— Мили боже! — възкликнах и затворих очи при тази кошмарна мисъл.

— Главно след работно време — поясни Филдинг.

— Та кой ти прехвърляше телефонните разговори? — попитах отново, този път по-твърдо.

Той въздъхна. Никога не го бях виждала толкова потиснат и притеснен.

— Кажи де — настоях аз.

— Роуз — отвърна Филдинг.