10.

Новата сграда, където работех, беше в окото на яростната буря, обхванала строителството, за която през седемдесетте, когато бях дошла да работя тук, не бях и подозирала, че ще ни връхлети. Помня, чувствах се едва ли не предадена, след като се преместих от Маями в Ричмънд и точно тогава фирмите решиха да се изнесат в съседните окръзи и търговски центрове. Вече никой не пазаруваше и не ходеше на ресторант в центъра на града, особено вечер.

Историческият дух на града стана жертва на запустението и престъпността, докато в средата на деветдесетте Вирджинският университет не се запретна да възстановява и да вдъхва нов живот на всичко, потънало в разруха. Красивите сгради никнеха като гъби след дъжд, едва ли не за едно денонощие — всичките с еднаква архитектура, всичките изградени от тухла и стъкло. Службата, която ръководех, и моргата се помещаваха в същата сграда, където наскоро бе открит и Вирджинският институт по съдебна медицина, първото по рода си учебно заведение в страната, да не кажа в света.

Имах си дори запазено място на паркинга пред входа, където продължих да седя в автомобила и да събирам вещите и разпилените си мисли. След като бях отпрашила с автомобила, съвсем по детински бях изключила телефона, така че Луси да не може да се свърже с мен. Сега го включих отново с надеждата да звънне. Вторачих се в апарата. Последния път, когато се бях държала така, бе след най-тежката ми караница с Бентън — тогава му казах да се маха от къщата ми и никога повече да не стъпва в нея. Изключих всички телефони колкото след един час да ги включа отново и съвсем да се паникьосам, задето не звънят.

Погледнах си часовника. Самолетът на Луси излиташе след по-малко от час. Мина ми през ума да помоля на летището да я потърсят по пейджъра. Бях стъписана и унизена заради начина, по който се бях държала. Чувствах се безсилна.

Изглеждах ужасно, когато влязох в остъкленото фоайе с мозайка по пода. Джейк, който работеше на „Пропуски“, го забеляза начаса.

— Добро утро, доктор Скарпета — поздрави ме той. Очите му както винаги шареха, ръцете му също сякаш не можеха да си намерят място. — Май сте премръзнала.

— Добро утро, Джейк — отвърнах аз. — Как сте?

— Не мога да се оплача. Само дето времето май се разваля и скоро няма да е никак приятно — рече пазачът, като щракаше с химикалката и ту я отваряше, ту пак я затваряше. — Отново ме боли гърбът, доктор Скарпета, няма отърване. Точно между плешките. — Той ми показа раменете и врата си. — Все едно някой ме щипе там, отзад. Появи се онзи ден, след като вдигах тежести. Какво ще ме посъветвате да правя? Или може би трябва да се запиша при вас?

Помислих си, че го казва на шега, но той не се усмихваше.

— Известно време забравете за тежестите. И го налагайте с топло — отговорих аз.

— Много съм ви признателен. Колко ви дължа?

— Моите консултации не са ви по джоба, Джейк.

Той се ухили до уши. Пъхнах компютърната карта в електронната ключалка върху вратата пред кабинета и тя щракна и се отвори. Чувах как секретарките — Клита и Поли, си бъбрят и тракат по клавиатурите. Телефоните вече се късаха да звънят, а още нямаше и седем и половина.

— Лоша работа, ти казвам.

— Нима смяташ, че чужденците миришат различно, когато се разлагат?

— Я не говори глупости, Поли.

Двете седяха в сивите си кабинки — прехвърляха снимките от аутопсиите и вписваха данните в компютрите, при което курсорите подскачаха като пуканки.

— Побързайте да си вземете кафе, докато още има — посъветва ме Клита и ме огледа от глава до пети.

— Сякаш това не си е голата истина — отвърна Поли и щракна един от клавишите.

— Чух, чух — намесих се аз.

— Ето, вече си мълча — каза Поли, макар че това изобщо не беше по силите й.

Клита направи знак, все едно затваря с цип устата си и продължи да пише на компютъра.

— Къде са другите?

— В моргата — отвърна Клита. — Днес имаме осем трупа.

— Отслабнала си много — рекох й, като взимах последните смъртни актове, получени по вътрешната поща.

— Цели пет кила — похвали се възторжено тя и пак взе да прехвърля страховитите снимки, сякаш са тесте карти, и да ги реди по номера. — Благодаря, че забелязахте. Поне някой тук да види, че съм отслабнала.

— Ама че работа! — възкликнах аз, съгледала смъртния акт най-отгоре върху купчината. — Как мислите, дали ще успеем да убедим доктор Кармайкъл, че „спиране на сърцето“ не може да бъде причина за смъртта? Когато някой умре, сърцето му винаги спира. Въпросът е защо е спряло. Трябва да поправим акта.

Тръгнах по коридора, застлан с килим в гълъбово и мораво, към кабинета си, като продължих да прехвърлям смъртните актове. Роуз работеше в помещение с много прозорци — за да вляза в кабинета си, трябваше задължително да мина покрай нея. Секретарката стоеше пред отворената кантонерка и ровеше припряно из картончетата с надписи в горния край.

— Как сте? — попита ме, без да маха химикалката, която бе захапала. — Търси ви Марино.

— Свържи ме с доктор Кармайкъл, Роуз.

— Пак ли?

— Опасявам се, че да.

— Време му е да излезе в пенсия.

Секретарката ми повтаряше това вече от доста години. Затвори чекмеджето и издърпа друго.

— Защо ме търси Марино? От къщи ли се обади?

Роуз махна химикалката от устата си.

— Тук е. Или най-малкото беше, доктор Скарпета. Помните ли писмото, което миналия месец получихте от онази ужасна жена?

— Коя ужасна жена? — попитах и надзърнах в коридора, но от Марино нямаше и следа.

— Онази, дето излежава присъда за убийството на мъжа си. Веднага след като му е направила застраховка „Живот“ за един милион долара, бил намерен мъртъв.

— А, тази ли! — възкликнах аз.

Съблякох сакото на костюма, влязох в кабинета и оставих куфарчето на пода.

— Защо ме е търсил Марино? — попитах отново.

Роуз не отговори. Напоследък недочуваше — вече не беше първа младост и това ме плашеше. Сложих смъртните актове върху купчината, където вече се бяха натрупали към стотина — все не намирах време да ги прегледам. Метнах сакото върху облегалката на стола.

— Лошото е — почти извика Роуз, — че е пратила още едно писмо. Този път ви обвинява в рекет.

Взех лабораторната престилка, която стоеше окачена на вратата.

— Твърди, моля ви се, че сте се били сдушили със застрахователната компания и сте променили причината за смъртта на мъжа й от нещастен случай на убийство, та тя да не получи застраховката. И за това сте били получили тлъста сума, понеже, както твърди тая откачалка, инак не ви било по джоба да си купувате мерцедес и скъпи костюмчета.

Заметнах се с бялата престилка и промуших ръце в ръкавите.

— До гуша ми дойде от тия ненормалници, доктор Скарпета. Някои наистина ме плашат и мен ако питате, заради тоя Интернет на всички вече им хлопа дъската. — Роуз надзърна през вратата. — Ама вие не ме слушате — укори ме тя.

— Купувам си костюмчетата по време на разпродажбите — отвърнах аз. — А ти стоварваш цялата вина върху Интернет.

Сигурно изобщо нямаше да си купувам дрехи, ако Роуз буквално не ме насилваше да ходя по магазините всеки път щом обявяха разпродажба на моделите от предишния сезон. Мразех да ходя на пазар, освен ако не е за хубаво вино и храна. Мразех навалицата и блъсканицата. Мразех универсалните магазини. Роуз пък мразеше Интернет и бе на мнение, че тъкмо заради него ще настъпи краят на света. Едвам успявах да я убедя да ползва електронната поща.

— Ако се обади Луси, ми предай, където и да съм, чу ли? — казах тъкмо когато в кабинета на секретарката влезе Марино. — Звънни й в службата. Там ще ти кажат къде е.

Сетех ли се за Луси, ме присвиваше под лъжичката. Бях си изтървала нервите и й бях наговорила неща, които не мислех. Роуз ме погледна изпитателно. Беше надушила някак каква е работата.

— Тази сутрин, капитане, сте като изваден от кутийка — рече тя на Марино.

Той изсумтя. Чу се тракане на стъкло — Марино отвори стъкленицата с лимонови бонбони върху бюрото на секретарката и се почерпи с един.

— Какво да правя с писмото на тая, шантавата? — попита Роуз и надзърна през отворената врата с очилата за четене, закрепени на върха на носа й, после се зае да ровичка в друго чекмедже.

— Според мен е крайно време да пратим досието на въпросната дама — ако изобщо го намериш — на главния прокурор — препоръчах аз. — В случай че тръгне да ни съди. Което вероятно и ще направи. Добро утро, Марино.

— Пак ли одумвате оная, лудата, дето я тикнах на топло? — попита той, докато смучеше бонбона.

— Точно за нея говорим — потвърдих аз. Бях се сетила, че случаят наистина е бил на Марино.

— Значи ще съди и мен.

— Вероятно — изпелтечих, като преглеждах какво са ми предали по телефона предния ден. — Защо всички ме търсят точно когато ме няма?

— Умирам си да ме съдят — потри ръце Марино. — Чувствам се по-специален.

— Все не мога да свикна да ви гледам в униформа, капитан Марино — намеси се Роуз. — Трябва ли да ви козирувам?

— Не говори така, Роуз, че ще взема да се засрамя.

— Мислех, че смяната ти започва чак в три — обадих се аз.

— Най-хубавото на това да те съдят, е, че градът ще трябва да се бръкне и да плати. Ха-ха. Така им се пада на ония говеда.

— Ще ви видя аз вас дали ще ви е до „ха-ха“, когато някой прекрасен ден ви накарат да плащате и се наложи да се разделите с пикапа и с открития басейн. Или, не дай си боже, с коледната украса и гирляндите — рече му Роуз, докато аз отварях и затварях чекмеджетата.

— Някой да ми е виждал химикалките? — попитах. — Дявол го взел, не е останала и една за цяр. В петък имаше цяла кутийка. Знам, понеже сама ги купих последния път, когато ходих в супермаркета. Ама че работа, няма ми го и тънкописеца.

— Само не казвайте, че не съм ви предупредила да не държите тук нищо ценно — провикна се Роуз.

— Пуши ми се, та се не трае — рече ми Марино. — До гуша ми е дошло от тия сгради, дето пушенето е забранено. Държите там долу цял взвод мъртъвци, а щатската управа седнала да се притеснява за пушенето. Ами изпаренията на формалина? Достатъчни са да умъртвят и кон.

— По дяволите! — продължих да се вайкам аз, докато затварях и отварях с трясък чекмеджетата. — Знаете ли какво още ми липсва. Хапчетата „Адвил“ срещу болка, прахчетата за стомашни киселини, аспиринът. Сега вече наистина ще се ядосам.

— Парите за кафето, клетъчният телефон на Клита, сандвичите и сега вашите химикалки и аспирин. Явно не бива да си оставям тук портмонето. Колегите вече наричат джебчията Крадеца на тела — тросна се ядно Роуз. — Според мен обаче изобщо не е смешно.

Марино отиде при нея и я прегърна.

— Бива ли да виниш някого, задето иска да открадне тялото ти, скъпа? — прошепна й той мазно-мазно на ухото. — Иде ми да го направя още от мига, в който те видях за пръв път, та се наложи да уча докторката на всичко, което тя знае днес.

Роуз го млясна свенливо по бузата и положи глава върху рамото му. Изглеждаше съкрушена и изведнъж ми се видя много стара.

— Уморена съм, капитане — пророни жената.

— Аз също, скъпа. Аз също.

Погледнах си часовника.

— Роуз, предупреди, ако обичаш, всички, че съвещанието ще закъснее малко. Ела да поговорим, Марино.

Стаята за пушачи беше в ъгъла — вътре имаше два стола, автомат за кока-кола и мръсен нащърбен пепелник, който ние с Марино сложихме между нас. И двамата запалихме по цигара и аз пак усетих как ме плисва отколешният срам.

— Какво търсиш тук? — попитах аз Марино. — Вчера не си ли създаде достатъчно главоболия?

— Мислех си какво ми каза снощи Луси — отвърна той. — За сегашния ми хал де. Че песента ми вече е изпята и така нататък. Да ти призная, докторке, няма да се дам толкова лесно. Аз съм детектив. Бил съм детектив едва ли не откакто се помня. Не мога да се правя на униформен полицай и да се занимавам с глупости. Не мога да работя за мижитурки от рода на оная вещица Даян Брей.

— Точно за това и миналата година издържа изпита за следователи — напомних му аз. — Изобщо не ти се налага да стоиш в полицейското управление, Марино. В което и да е полицейско управление. Имаш предостатъчно стаж, можеш да се пенсионираш. Можеш сам да определяш правилата.

— Не се сърди, докторке, но нямам намерение да работя и за теб — отсече той. — Нито на половин работен ден, нито на хонорар, случай за случай.

Управата на щата ми бе отпуснала две бройки за следователи, аз обаче още не бях назначила никого.

— Важното тук е, че имаш избор — отвърнах. Бях обидена, но не възнамерявах да му го показвам.

Марино си замълча. В съзнанието ми изникна Бентън — чувствата се бяха изписали в очите му, после пак изчезна. Усетих хладната сянка на Роуз, пак се уплаших, че мога да загубя Луси. Мина ми през ума, че остарявам и хората един по един изчезват от живота ми.

— Не ме предавай, Марино — рекох му.

Той не ми отговори веднага, а когато го стори, очите му мятаха огън и жупел.

— Майната им на всичките, докторке — тросна се Марино. — Никой няма да ми се разпорежда и да ми казва какво да правя. Реша ли да работя по някой случай, ще го сторя, пък каквото ще да става.

Изтръска пепелта от цигарата — изглеждаше много доволен от себе си.

— Само това оставаше — да те уволнят или понижат — казах му аз.

— Няма къде повече да ме понижават — възрази той, отново обзет от гняв. — Няма как да ме направят по-малко от капитан, а по-лоша работа от тази, дето са ме пратили, просто не съществува. Нека ме уволнят — ще ми накривят капата! Но знаеш ли какво? Няма да посмеят. И знаеш ли защо? Защото мога да ида при Хенрико, Честърфийлд, Хановер, при когото си поискам. Представа нямаш колко често са ме молили да се заема с едно или друго разследване в другите отдели.

Сетих се за запалената цигара в ръката ми.

— Някои дори ме искат за шеф! — продължи той да се самонавива.

— Хич не се заблуждавай — предупредих го аз точно когато в гърлото ме удари ментолът. — Ох, божичко, не мога да повярвам, че пак съм пропушила!

— Не заблуждавам никого — възропта Марино и аз долових как потиснатостта му е надвиснала като смерч. — Имам чувството, че съм сбъркал планетата. Какви са тия Брей и Андерсъновци? Що за жени са това?

— Жени, ламтящи за власт.

— Власт ли! Те и власт! Какви мижитурки. Ако има силен човек, който заслужава властта, то това си ти. Ти си по-силна и от тях, и от всички, които някога съм познавал, включително и мъжете. Пък не драпаш за постове.

— Напоследък не се чувствам особено силна. Сутринта вкъщи дори си изтървах нервите пред племенницата и нейната приятелка, а също и пред неколцина съседи. — Издишах дима. — Само като си помисля и ми призлява.

Марино се наведе напред, както седеше на стола.

— Ние с теб сме единствените, които изобщо ги е еня за оня разлагащ се труп — посочи с палец към моргата. — Готов съм да се обзаложа, че Андерсън дори няма да се появи — допълни той. — При всички положения надали ще седне да гледа как му правиш аутопсията.

Сви ми се сърцето, когато видях изражението върху лицето му. Марино беше отчаян. Онова, което бе правил през целия си живот, бе единственото, което му беше останало, ако не броим бившата му съпруга и отчуждения син на име Роки. Беше хванат в клопката на своето тяло, с което непрекъснато злоупотребяваше и което все някой ден щеше да му го върне тъпкано. Нямаше и пукнат грош, вечно се хващаше с някакви ужасни повлекани. Не го подкрепяше никоя политическа партия, той се обличаше небрежно, не си мереше думите.

— Е, за едно си прав — казах му аз. — Не бива да си в униформа. Направо позориш управлението. Я се погледни! Какво е това върху ризата ти? Пак горчица ли? И вратовръзката ти е прекалено къса. Я да ти видя чорапите. — Наведох се и надзърнах под маншетите на крачолите. — Така си и знаех, различни са. Единият е черен, а другият — тъмносин.

— Не ме принуждавай да те вкарвам в неприятности, докторке.

— Вече съм затънала до гуша в неприятности, Марино — уверих го аз.

Загрузка...