Френски акцент

33.

Сградата, където се помещава седалището на Интерпол, се възправя самотно на улица „Парк дьо ла Тет д’Ор“. Наподобява крепост с притихнали езерца и стъкло, и човек по нищо не разбира какво е предназначението й. Бях сигурна, че който минава с автомобила си покрай нея, изобщо не се досеща какво става вътре. Нямаше табела с името на обточената с чинари улица, където се намираше, и ако човек не знаеше къде отива, за нищо на света нямаше да се оправи. И пред самата врата нямаше табела „Интерпол“. Всъщност нямаше никакви табели.

Сателитните чинии, антените, бетонните заграждения и камерите почти не се забелязваха, острата като бръснач метална ограда с бодлива тел в горния край бе добре прикрита със зеленина. Секретариатът на единствената международна полицейска организация излъчваше мълком просвещение и мир; хората, които работеха вътре, преспокойно можеха да наблюдават какво става навън, докато отвън бе невъзможно да надзърнеш вътре. В студената свъсена утрин малката елха на покрива иронично сваляше шапка, за да приветства наближаващите празници.

Не видях никого, затова натиснах звънеца на домофона пред входната врата, за да съобщя, че сме пристигнали. Някой ни помоли да се представим, обясних кои сме и чух как ключалката щраква и се отваря. Тръгнахме с Марино по тротоар, водещ към ниска сграда, където се отвори поредната заключена врата и ни посрещна пазач в костюм и вратовръзка, толкова як, че преспокойно можеше да сграбчи Марино и да го запокити обратно чак до Париж. Зад армираното стъкло седеше втори пазач, който приплъзна чекмедженце — пуснахме там паспортите си и срещу тях получихме ламинирани временни пропуски. Личните ни вещи бяха проверени с рентген, а човекът от охраната, който ни посрещна, обясни по-скоро с жестове, отколкото с думи да сме минели през високата чак до тавана прозрачна пневматична рамка. Подчиних се, едва ли не очаквах да бъда всмукана нанякъде, и огънатата плексигласова врата се затвори подире ми. Втора врата ме изплю от другата страна, след като бях огледана до последната молекулка.

— Ама какви са тия дивотии? Да не сме се озовали в „Стар Трек“? — подвикна Марино, след като провериха и него. — Ами ако от това се хваща рак? И на мъжете престане да им става?

— Млъквай — опитах се да го усмиря аз.

Чакахме сякаш цяла вечност, докато по топлата връзка между пропуска и основната сграда се появи човек, какъвто изобщо не бях очаквала да видя тук. Вървеше напето, като млад спортист, беше с тъмнокафяв фланелен костюм, а тялото му, както личеше, беше като излято. Носеше снежнобяла риза и вратовръзка в кафеникаво, зелено и синьо на „Ермес“ и когато се здрависа с нас, мярнах върху ръката му златен часовник.

— Джей Тали — представи се той. — Извинявайте, че ви накарах да чакате.

Очите му с цвят на лешник сякаш ме пронизаха и разгадаха и най-съкровените ми тайни, а смуглото му лице бе направо изумително и аз веднага разбрах що за стока е това конте, понеже всички мъже с такава външност са един дол дренки. Видях, че не е станал симпатичен и на Марино.

— Разговаряхме по телефона — обясни ми нашият домакин, все едно не помнех.

— И оттогава не съм мигнала — рекох, безсилна да откъсна очи от него.

— Заповядайте, елате. Насам.

Марино ме изгледа и започна да жестикулира зад гърба му, както правеше винаги, решеше ли, че някой е обратен. Тали беше широкоплещест. Имаше съвършения профил на римски бог, устните му бяха чувствени, брадичката — волева.

Помъчих се да отклоня мислите си от красивото му лице, учудена, че мъжът е толкова млад. Мнозина драпаха за постове в чужбина, затова и на такава работа пращаха агенти с опит и висок чин, докато Тали очевидно нямаше и трийсет. Заведе ни във висок цели четири етажа мраморен атруим, насред който се виждаше лъскава мозайка с изображение на света, окъпано в светлина. Дори асансьорите бяха стъклени.

Минахме през още няколко врати с електронни ключалки и звънци, и комбинации, и камери, следящи всяко наше движение, и накрая се озовахме на третия етаж. Имах чувството, че съм попаднала в кристална сфера. Тали явно беше в стихията си. Бях заслепена, стана ми неприятно, понеже не бях дошла тук по своя воля и не се чувствах господарка на положението.

— А там горе какво има? — посочи Марино, самото въплъщение на любезността.

— Там е четвъртият етаж — отвърна равнодушно Тали.

— Върху копчето не пишеше нищо и останах с впечатлението, че трябва да знаеш някакъв код, за да попаднеш там — допълни Марино, загледан в тавана на асансьора. — Там ли, интересно, държите компютрите?

— Там живее генералният секретар — оповести спокойно Тали, сякаш в това нямаше нищо необичайно.

— Ама наистина ли?

— Да, от съображения за сигурност живее със семейството си тук, в сградата — уточни Тали, докато вървяхме покрай нормално изглеждащи кабинети, в които работеха нормално изглеждайки хора. — Сега отиваме на среща с него.

— Чудесно. Сигурно няма да има нищо против да ни обясни какво, по дяволите, търсим тук — каза Марино.

Тали отвори поредната врата, този път от скъпо тъмно дърво, зад която ни посрещна вежлив мъж с британски акцент, представил се като директор на отдел „Връзки с обществеността“. Той съобщи на генералния секретар Жорж Миро, че сме пристигнали и отиде да донесе кафе. След броени минути ни въведе в личния кабинет на Миро — внушителен беловлас мъж, разположил се зад писалище, покрито с черна кожа, и заобиколен от старинно оръжие, медали и подаръци от чужбина, накачени по стените. Той се изправи и се ръкува с нас.

— Разполагайте се, чувствайте се като у дома — покани ни Миро да седнем на канапетата и фотьойлите при прозореца с гледка към Рона, а Тали отиде да вземе от масата голяма кутия, в каквато държат досиетата. — Съзнавам, това за вас е сериозно изпитание и съм сигурен, че сте капнали от умора — каза домакинът на правилен английски. — Не знам как да изразя благодарността си, че откликнахте и дойдохте. При това толкова бързо.

Непроницаемото му лице и военната стойка не издаваха нищо, а до него всичко наоколо изглеждаше по-малко. Миро се отпусна на фотьойла и кръстоса крака, ние с Марино се разположихме на канапето, а Тали седна срещу мен и остави кутията с папките върху килима.

— Агент Тали — подхвана Миро, — започнете вие. Нали нямате нищо против да говорим по същество — обърна се той към нас. — Разполагаме със съвсем малко време.

— Първо, нека ви обясня как Службата за борба с контрабандата на спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие е свързана с вашия труп с неустановена самоличност — рече Тали на мен и на Марино. — Запознати сте и с дейността на Агенцията за борба с наркотиците. Вероятно покрай вашата племенница Луси?

— Това няма нищо общо с нея, нали? — рекох притеснена.

— Както вероятно знаете, към Службата има групи за бързо реагиране, които работят по тежки престъпления и издирват укрили се престъпници — допълни той, вместо да отговори на въпроса ми. — ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, местните правозащитни органи и, разбира се, Службата за борба с контрабандата обединяват силите си при някои особено тежки, заплетени случаи. Преди около година — продължи Тали — създадохме група, която да разследва няколко убийства в Париж, извършени според нас от един и същи човек.

— Не знаех, че в Париж върлува сериен убиец — рекох аз.

— Тук, във Франция, имаме по-голяма власт над медиите, отколкото вие — отбеляза генералният секретар. — Убийствата бяха, разбира се, отразени в новините, доктор Скарпета, но съвсем бегло, без подробности, без излишни сензации. Парижани знаят, че в града има убиец, жените бяха предупредени да не отварят на непознати. Но толкоз. Според нас няма никакъв смисъл да показваме ужасиите, натрошените кости, разкъсаните дрехи, следите от ухапване, сексуалните отклонения.

— Откъде идва прякорът Върколака? — поинтересувах се аз.

— Той си го е измислил — отвърна Тали и докосна тялото ми с очи, стрелнали се встрани досущ птица.

— Самият убиец ли? — ахнах невярващо. — Искате да кажете, че самият той се нарича така?

— Да.

— Откъде можете да знаете подобно нещо? — намеси се и Марино.

Знаех си, че с жестовете си неминуемо ще ни навлече някоя неприятност.

Тали се поколеба и се спогледа с Миро.

— Какво прави този негодник? — продължи Марино. — Оставя на местопрестъпленията бележчици с прякора си ли? Да не би да ги прикача с карфици към труповете, както е по филмите? Ето затова ми е неприятно, когато някоя голяма организация се намеси в случаи като този. Най-подходящо е да ги разследват селяндури като мен, дето не се гнусят да газят калта. Набъркат ли се разни отряди за бързо реагиране и компютърни системи, всичко отива на кино — излиза, че престъпникът е страшно умен и…

— Тук грешите — прекъсна го Миро. — Върколака наистина е много умен. Имал си е причини да ни съобщи прякора си в едно писмо.

— Писмо до кого? — поиска да узнае Марино.

— До мен — отговори Тали.

— И кога сте го получили? — включих се и аз.

— Преди около година. След като извърши четвъртото убийство.

Той отвори кутията с досието и извади писмо, сложено в найлонова папка. Връчи ми го, като ме докосна с пръсти. Писмото беше на френски. Познах почерка: същите квадратни, почти печатни букви, които бях видяла върху кашона в контейнера. В горния край на листа бе отпечатано женско име, хартията бе оцапана с кръв.

— В писмото се казва — започна да превежда Тали, — „За греховете на едного ще умрат всички. Върколака“. Листът е с името на жертвата, това е нейната кръв. Ала онова, което навремето ме смая, бе откъде той знае, че аз участвам в разследването. Всичко това ни доближава до хипотеза, обясняваща защо вие сте тук. Имаме основания да смятаме, че убиецът е от влиятелно семейство, че е син на хора, които знаят прекрасно какви ги върши и правят всичко възможно той да не бъде заловен. Не непременно защото много държат на него, а по-скоро защото бранят със зъби и нокти себе си.

— До такава степен, че да го натоварят на контейнер? — възкликнах аз. — Мъртъв, без документи за самоличност на хиляди километри от Париж, понеже им е дошло до гуша от него?

Миро се взря в мен и се намести на фотьойла, при което се чу как кожата пука, а после извади сребърна писалка.

— Вероятно не — отговори ми Тали. — Първоначално и ние си помислихме това, понеже всичко около мъртвеца в Ричмънд водеше към убиеца: кашонът с написаното върху него „Върколака“, описанието, доколкото то изобщо е било възможно, на трупа. Скъпите дрехи. Но когато ни предоставихте допълнителната информация за татуировката с, цитирам, „жълти очи, които вероятно са променени в опит да изглеждат по-малки…“

— Бре, бре, бре! — прекъсна го Марино. — Нима твърдите, че тоя Върколак има татуировка с жълти очи?

— Не — отвърна Тали. — Твърдим, че такава татуировка е имал брат му.

— Имал ли? Защо в минало време? — поинтересувах се аз.

— Ще стигнем и до това и тогава може би ще разберете защо племенницата ви е свързана косвено със случая — каза Тали и отново ме хвърли в смут. — Чували ли сте за международната престъпна организация, която наричаме „Картел 165“?

— Мили боже! — ахнах аз.

— Името идва от това, че както личи, хората в него си падат много по патроните „Спиър“, или „Златната точка“, с тегло 165 грана — поясни Тали. — Те търгуват на черно с тези патрони. Зареждат оръжието си само с тях и затова веднага знаем кога имат пръст в някое престъпление — разбираме по патроните „Златната точка“, които откриваме на местопрестъплението.

Сетих се, че сме намерили такъв патрон и в „Куик Кеъри“.

— След като ни изпратихте информация за убийството на Ким Луонг — и слава богу, че го направихте — картинката се изясни — продължи Тали.

После се намеси и Миро.

— Всички членове на картела имат еднаква татуировка: две яркожълти точки.

Той ги нарисува върху лист от бележник. Бяха с размерите на десетцентова монета.

— Символ за членството в тази могъща престъпна организация и напомняне, че влезеш ли веднъж в нея, няма излизане до гроб, понеже е невъзможно да заличиш татуировката. Единственият начин да напуснеш „Картел 165“ е да умреш.

— А също да направиш златните точки по-малки и да ги превърнеш в очи. В малки очи на кукумявка — бързо и просто. А после да се изнесеш на място, където никой няма да се сети да те търси.

— Например да идеш в някое междинно пристанище, да речем, в Ричмънд, щата Вирджиния — добави Тали.

— Точно така — кимна Миро.

— Но защо? — възкликна Марино. — Какво му е станало на този хубостник, та изведнъж се е уплашил и си е плюл на петите? Какво е извършил?

— Тръгнал е срещу картела — отговори Тали. — С други думи, предал е семейството си. Според нас мъртвецът във вашата морга е Тома Шандон — обърна се той към мен. — Баща му е Кръстника на „Картел 165“. Тома е допуснал малката грешка да реши сам да търгува с дрога и оръжие и да тръгне срещу семейството.

— Имайте предвид — уточни Миро, — че родът Шандон живее още от XVII век на остров Сен Луи, един от най-старите и заможни квартали в Париж. Жителите му се наричат луизианци и са баснословно богати — каймакът на обществото. Мнозина не смятат острова за част от Париж, макар и той да е разположен насред Сена, в сърцето на града. Балзак, Волтер, Бодлер, Сезан — изброи той — са само някои от прочутите му жители. Тъкмо там родът Шандон се укрива зад благородната фасада, зад привидната си филантропия и високопоставеност в политиката, докато всъщност ръководи един от най-големите и най-кървавите картели в организираната престъпност в световен мащаб.

— Все ни се изплъзват. Не можем да ги хванем и туйто — оплака се Тали. — С ваша помощ може би най-сетне ще успеем.

— Но как? — попитах, макар и да не исках да си имам вземане-даване с това престъпно семейство.

— Като начало, с доказателства. Трябва да докажем, че трупът е на Тома. Аз лично изобщо не се съмнявам. Но колкото и да ни се усложнява животът, ние, хората, които се борим с престъпността, трябва да спазваме всички изисквания на закона — усмихна ми се той.

— ДНК, пръстови отпечатъци, видеофилми? Разполагаме ли с нещо, с което да сравняваме? — поинтересува се, макар и да знаех какъв ще е отговорът.

— Професионалните престъпници внимават много да не оставят веществени улики — отбеляза Миро.

— Не сме открили нищо — потвърди и Тали. — И тук се появява Върколака. Неговата ДНК трябва да е същата като на брат му.

— И какво, нима смятате да пуснем обява във вестника с молба Върколака да намине, за да даде кръв за изследване? — тросна се Марино, който се вкисваше все повече.

— Ето какво според нас вероятно се е случило — продължи Тали, без да му обръща внимание. — На двайсет и трети този ноември, само два дни, преди „Сириус“ да отплава за Ричмънд, мъжът, представящ се за Върколака, направи последния си — поне доколкото ни е известно — опит за убийство в Париж. Забележете, казвам опит. Жената се е отървала на косъм. Било е към осем и половина вечерта — взе да излага той случилото се. — На вратата й се почукало. Тя отворила и видяла отпред някакъв мъж. Бил вежлив и мил, изглеждал много възпитан и както ни разказа тя, ако не я лъжела паметта, бил облечен в елегантно тъмно дълго палто, може би кожено, с тъмен шал около врата. Обяснил, че бил претърпял лека катастрофа и помолил да звънне от телефона й на полицията. Бил много убедителен. Жената тъкмо понечила да го пусне вътре, когато мъжът й извикал нещо от съседната стая и непознатият начаса побягнал.

— Добре ли го е видяла? — попита Марино.

— Палто, шал, може би и шапка. Беше почти сигурна, че ръцете му са били в джобовете и че той се е бил сгърбил, за да не му е толкова студено — продължи Тали. — Жената не е видяла лицето му, понеже е било тъмно. Като цяло, останала е с впечатлението, че е мил, възпитан господин. — Известно време Тали мълча. — Още кафе? Вода? — попита всички, макар че гледаше мен.

Забелязах, че дясното му ухо е продупчено. Видях мъничката диамантена обичка чак сега, когато той се наведе да ми напълни чашата и диамантчето проблесна на светлината.

— Два дни след опита за убийство, на двайсет и шести ноември, от Антверпен трябвало да потегли „Сириус“, както и друг кораб — „Ексъдъс“, който плава под марокански флаг и редовно превозва до Европа фосфат — продължи разказа си Тали, след като отново седна на стола. — Но Тома Шандон го отклонил от маршрута му и така в крайна сметка „Ексъдъс“ се озовал в Маями, натъпкан до пръсване с какви ли не оръжия и експлозиви, скрити вътре в чувалите с фосфат. Знаехме в какво се е забъркал и вие вероятно вече виждате връзката със Службата за борба с контрабандата? И с акцията, възложена на племенницата ви? Това е само една от многото далавери и престъпни дейности на Тома.

— И, доколкото схващам, семейството е надушило каква е работата — отбеляза Марино.

— Смятаме, че дълго време се е измъквал сух от водата — използвал е заобиколни маршрути, подправял е пътните листове — отвърна Тали. — На уличен жаргон на това му се вика далавера. В правото то се нарича престъпна дейност. В семейство Шандон е равнозначно на самоубийство. Не знаем какво точно се е случило, но очевидно е станало нещо, понеже очаквахме и Тома да е на борда на „Ексъдъс“, а него го нямаше. И защо, интересно, не е бил на кораба? — попита Тали така, сякаш това е риторичен въпрос. — Понеже е разбрал, че са го надушили. Променил е татуировката. Избрал е междинно пристанище, където е малко вероятно някой да го потърси. — Тали ме погледна. — Добре е избрал Ричмънд. В Съединените щати са останали малко междинни пристанища, а между Ричмънд и Антверпен непрекъснато сноват кораби.

— И така Тома, представяйки се под чуждо име… — впуснах се в догадки аз.

— Едно от многото — вметна Миро.

— Наел се е като моряк от екипажа на „Сириус“. Искал е да стигне по живо, по здраво в Ричмънд, докато „Ексъдъс“ направи без него курса до Маями — поясни Тали.

— И какво общо има Върколака? — поинтересува се Марино.

— Можем само да предполагаме — отвърна Миро. — Върколака се владее все по-малко, в последния си опит за убийство се е издънил. Смятал е, че са го видели. Или може би на семейството му е дошло до гуша, решило е да се отърве от него и той го е разбрал някак. Може би е научил и че брат му смята да напусне страната с кораба „Сириус“. Няма да се учудя, ако е следил и него, знаел е, че той си е сменил татуировката, и така нататък. Удавя Тома, заключва трупа в контейнера и се опитва да представи нещата така, сякаш мъртвецът е той — Върколака.

— Сменя си дрехите с неговите — рече Тали, като гледаше мен.

— Ако е смятал да заеме мястото на Тома на кораба, надали се е появил, издокаран в дрехи на Армани.

— Какво бе намерено в джобовете? — поинтересува се Тали и сякаш се наведе към мен, макар че продължаваше да си седи изправен на стола.

— Разменили са си дрехите — отвърнах. — Запалката, парите, другите неща явно са били напъхани в марковите дънки на мъртвия брат — ако това изобщо е брат му, и ние ги намерихме в пристанището на Ричмънд.

— Съдържанието на джобовете е било разменено, ала не сте открили нищо, по което да установите самоличността.

— Точно така — потвърдих аз. — Но не сме сигурни дали дрехите са разменени вече след като Тома е бил мъртъв. Доста трудничко си е да преобличаш труп. За предпочитане е да накараш жертвата да се съблече.

— Да — кимна Миро. — И аз си мислех същото. Че с убиеца са си разменили дрехите, преди жертвата да бъде убита. И двамата са се съблекли.

Сетих се за облеченото наопаки бельо, за песъчинките по коленете и задните части на мъртвеца. Не бе изключено фортовете на обувките му да са били ожулени, докато убиецът е давел Тома и го е тътрел към ъгъла на контейнера.

— Колко души е имало в екипажа на „Сириус“? — попитах аз.

Отговори ми Марино.

— По списък са били седмина. Всичките бяха разпитани, но не от мен, понеже не зная езика. Един от митничарите е имал честта.

— Членовете на екипажа познавали ли са се? — поинтересувах се.

— Не — отвърна Тали. — Но това си е обичайно, тези кораби печелят само когато се движат. Половин месец в едната посока, половин месец — в другата, без спиране, така че екипажите се сменят. Да не говорим пък, че става дума за хора, които никъде не се задържат за дълго, та е напълно възможно от седмината души в екипажа само двама да са се познавали и да са плавали и преди на един и същи кораб.

— Корабът със същия екипаж ли се е върнал в Антверпен? — попитах аз.

— Според Джо Шоу — отговори Марино — никой от тях не е напускал пристанището на Ричмънд. Хранели са се и са спали на кораба. Разтоварили са, каквото са имали да разтоварват, и са си заминали.

— А, не е съвсем така — възрази Тали. — Един от тях уж бил получил спешно съобщение от семейството си. Представителят на фирмата го откарал на летището в Ричмънд, но не го е видял с очите си как се качва на самолета. В бордовата книга морякът е вписан като Паскал Леже. Този господин Леже май изобщо не съществува и не е изключено Тома да се е представял с това име, когато е бил убит, и Върколака да го е взел, след като го е удавил.

— Нещо ми е трудно да си представя, че този умопобъркан сериен убиец е брат на Тома Шандон — натъртих аз. — Откъде сте толкова сигурни?

— Както вече стана дума, смятаме, че е той, заради заличената татуировка — отвърна Тали. — А също заради последната ви информация за подробностите около убийството на Ким Луонг, която е била пребита, била е хапана, била е съблечена. Малцина убийци имат такъв зловещ почерк. Когато е бил малък, доктор Скарпета, Тома е разправял на съучениците си, че има по-голям брат, espece de sale gorille7, грозен и глупав като маймуна и от немай-къде живеел у тях.

— Убиецът в никакъв случай не е тъп — възразих аз.

— И дума не може да става, че е тъп — подкрепи ме Миро.

— Не откриваме никакви данни за този брат. Дори име. Нищо — поясни Тали. — Но сме убедени, че той съществува.

— Ще разберете как стоят нещата, след като прегледате досието — добави Миро.

— Да не губим време — подканих аз.