Френски акцент

30.

Докато се прибера, бе станало почти девет часът и по едно време се притесних, че съм зарязала сестра си в хотела, вместо да я доведа с мен вкъщи. Хич и нямаше да се изненадам, ако тя се бе върнала в кръчмата отсреща. Там сто на сто щяха да се намерят самотни мъже, които да позабавлява.

Проверих съобщенията на телефонния секретар и се ядосах, че вместо да предадат защо ме търсят, и седмината, които бяха звънили, са затворили. Репортерите не обичаха да оставят съобщения дори на телефонния секретар в службата, понеже така ми предоставяха възможността да не ги потърся. Чух, че пред къщата се затваря врата на автомобил, и дори ми мина през ума, че сигурно е Дороти, но когато погледнах през прозореца, видях отдалечаващо се такси и Луси, която точно в този момент натисна звънеца.

Носеше малък куфар и сак, които остави в антрето, после затвори вратата, но не ме прегърна. Върху лявата й буза се открояваше голяма синина, около нея имаше още няколко по-малки, които вече избледняваха по краищата. Бях се нагледала на рани като тази и знаех, че някой е фраснал с все сила Луси.

— Мразя я — подхвана тя и се втренчи в мен, сякаш аз съм виновна. — Кой й е казвал да идва? Да не би ти?

— Знаеш, че за нищо на света не бих го направила — уверих я аз. — Влизай де. Ела да поговорим. Имаме да си казваме много неща. Божичко, вече си мислех, че няма да те видя никога повече.

Накарах я да седне пред огъня и метнах още една цепеница. Луси изглеждаше ужасно. Имаше тъмни кръгове под очите, дънките и пуловерът й висяха като на закачалка, кестеняворижата й коса падаше върху лицето й. Тя вдигна крак върху масичката и махна от глезена си кобура и пистолета.

— Има ли нещо за пиене в тая къща? — попита ме. — Бърбън или друго. Отзад в таксито беше кански студ, прозорецът не се затваряше. Премръзнала съм до кости. Виж ми ръцете.

Тя ми ги показа. Ноктите се синееха. Стиснах ги между дланите си. Приближих се до нея на канапето и пак я прегърнах. Беше тъничка като вейка.

— Къде са се дянали всичките ти мускули? — опитах се да я разсмея.

— Напоследък не се храня особено… — вторачи се тя в огъня.

— Какво, да не би храната в Маями да се е свършила?

Луси не се усмихна.

— Толкова ли беше наложително майка ми да се изтърсва тук? Защо най-после не ме остави на мира? Откакто се помня, не прави нищо друго, освен да ме занимава с мъже, мъже, мъже — проплака момичето. — Да се перчи с ония смотаняци, своите любовници, а аз си нямах никого. Всъщност и те си нямат никого, само че не го знаят.

— Винаги си имала мен.

Луси вдигна косата от очите си, сякаш не ме е чула.

— Знаеш ли какви ги забърка в болницата?

— Как е разбрала къде да те намери?

Исках да получа отговор първо на този въпрос и племенницата ми бе наясно защо я питам.

— Защото ми се води рождена майка — подметна тя ехидно. — И защото знае коя е Джо. Издирила, моля ти се, родителите й в Ричмънд и научила всичко от игла до конец, понеже нали я знаеш, умее да ти вади душата с памук и всички я мислят за много симпатична и добричка. Та Сандърсови й казали коя е стаята на Джо и тя се изтърси днес сутринта в болницата. Дори не подозирах, че е тук, седях си в чакалнята, а тя, представяш ли си, изниква като някаква примадона. — Луси свиваше ръка в юмрук, сетне пак я отпускаше, сякаш пръстите й са схванати. — И после знаеш ли? — продължи тя. — Започна да се прави на много загрижена за Сандърсови. Носи им кафе, сандвичи, обсипва ги със своите философски бисери. А ония като се разбъбриха, не ти е работа, мен изобщо не ме забелязват, сякаш ме няма, а после майка ми пристига при мен, потупва ме по ръката и разправя: „Днес при Джо няма свиждане“. Идеше ми да й откъсна главата, питам я коя е, че да ми говори така, а тя, моля ти се, ми разправя, че Сандърсови я били помолили да ми предаде, понеже не искали, видите ли, да засягат чувствата ми. Станах и им тръшнах вратата под носа. Няма да се учудя, ако оная кокошка, майка ми, още виси там.

— Не е там — казах й аз.

Луси се изправи и разръчка огъня с машата. Сякаш в знак на протест от огъня се разлетяха искри.

— Този път прекали. Наистина се оля — рече племенницата ми.

— Дай да не говорим за нея. Искам да поговорим за теб. Кажи ми какво се случи в Маями.

Луси седна на килима, облегна се на канапето и се втренчи в огъня. Станах, отидох при барчето и й налях бърбън „Букър“.

— На всяка цена трябва да я видя, лельо Кей.

Подадох й чашата и пак седнах. Разтрих й раменете и тя се поотпусна, а гласът й стана сънен.

— Лежи там и не знае, че я чакам. Сигурно си мисли, че не бива да ме безпокои.

— Защо пък ще си мисли това, Луси?

Тя не ми отговори, сякаш омагьосана от пламъците и дима. Отпи от бърбъна.

— Докато карахме натам с лъскавия мерцедес последен модел — подхвана с глух глас, — Джо все ми повтаряше, че имала лошо предчувствие. Казах й, че си е нормално да имаш лоши предчувствия, ако ти предстои тежка акция. Дори го обърнах на майтап.

Луси отново млъкна и се загледа в пламъците, сякаш виждаше още нещо, освен тях.

— Стигаме вратата на апартамента, който онези копелдаци, наркопласьорите и търговците на оръжие, използват за сборен пункт — продължи тя нататък, — и Джо влиза първа. Вътре бяха шестима вместо трима. Веднага разбрахме, че са ни надушили, и аз си помислих, че зле ни се пише. Единият сграбчи Джо, допря пистолет до слепоочието й и я попита къде на Фишър Айланд е явката. — Тя въздъхна тежко и пак замълча, сякаш нямаше сили да продължи. Отпи от бърбъна. — Божичко, каква е тая дивотия! Блъсна ме право в главата.

— Хубаво е, но е силничко. Знаеш, обикновено не настоявам, но сега не е зле да пийнеш, за да те поотпусне. Остани известно време при мен — подканих аз.

— В службата бяха изпипали всичко, не трябваше да има издънки — простена момичето.

— Тези неща се случват, Луси.

— Трябваше да мисля бързо. Единственото, което ми хрумна, бе да се държа така, все едно изобщо не ми пука дали ще й пръснат мозъка на Джо. Ония й опряха пистолет в слепоочието, а аз, моля ти се, взех да разигравам театър — един вид, чудо голямо, че ще й теглите куршума, а копелдаците се сащисаха, не бяха очаквали такова нещо. — Пак отпи от бърбъна. Хващаше я бързо. — Отидох при онзи келеш, мароканеца, дето стискаше пистолета, и му заявих право в лицето да не се мотае, ами да й пръсне черепа, че тя е тъпа пачавра и ми е писнало да ми се пречка в краката. Но стори ли го сега, ще оплеска работата и ще забърка голяма каша. — Луси пак се взря с разширени очи, без да мига, в огъня, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Изкрещях му: „Нима си въобразяваш, че не знаех как ще ни използвате и после ще извъртите тоя номер? За толкова загубена ли ме мислиш? Знаеш ли? Пропуснах да ви кажа, че господин Тортора ни каза да му правим компания — и си погледнах часовника, — трябва да идем при него точно след час и шестнайсет минути. Рекох, че няма да е зле да го позабавляваме човека, преди вие, калтаци с калтаци, да му се изтърсите, да му видите сметката и да му задигнете оръжието, паричките и кокаина. Какво ли ще стане, ако не идем в уречения час? Как мислите, няма ли да му кипне, а?“.

Не можех да откъсна очи от Луси. Образите ме връхлитаха от всички посоки. Представих си как племенницата ми е разигравала това опасно театро, как си е играла с огъня, видях я и в бойна униформа, по време на престрелка, а също и как кара вертолет или съставя компютърни програми. Спомних си какво сприхаво, буйно дете беше, как всъщност я отгледах аз. Марино беше прав. Луси наистина смяташе, че тепърва има да доказва много неща. Открай време вечно налиташе на бой.

— Съмнявам се да са се хванали на въдицата — продължи да разказва тя. — Затова и се обърнах към Джо. Никога няма да забравя как ме гледаше с долепен до слепоочието пистолет. Очите й. — Луси отново замълча. — Едни такива спокойни, понеже… — Гласът й потрепери. — Понеже искаше да ми покаже, че ме обича… — задави се Луси и се разрида. — Обича ме!? Искаше да го знам, защото беше убедена, че… — млъкна тя насред изречението. — Убедена беше, че с нас е свършено и ще умрем. И точно тогава й се развиках. Взех да я наричам тъпа патка и я шамаросах толкова силно, че чак ми изтръпна ръката. А тя ме гледа ведро, без да трепва, от носа и отстрани на устата й се стича кръв, цялото й лице е окървавено, кръвта капе от брадичката й. Дори не проплака. Беше се отпуснала като дроб, бе забравила ролята си, бе забравила на какво са я учили, всичко, което знаеше толкова добре. Сграбчих я. Повалих я с все сила на земята и й се метнах отгоре, разпсувах се, заудрях я с крясъци. — Луси избърса очите си и погледна право напред. — И най-ужасното, лельо Кей, е, че във всичко това има и зрънце истина. Бях вън от кожата си, задето е развяла белия байрак и се е предала. Беше готова, моля ти се, да легне там и да умре! Ама че работа!

— Точно като Бентън — напомних й едва чуто.

Луси си изтри лицето с ризата. Сякаш изобщо не ме чуваше.

— До гуша ми дойде хората да се предават и да ме зарязват — допълни с разтреперан глас. — Тъкмо когато имам нужда от тях, те, моля ти се, се предават!

— Бентън не се е предал, Луси.

— Продължих да псувам Джо, да крещя, да я млатя където ми падне, да я скубя, повтарях й като курдисана, че ще й тегля куршума. Това я събуди, тя като че дори се ядоса и започна да се брани. Вика ми кубинско курве, храчи в лицето ми кръв, удря ме, а онези кретени се превиват от смях, подсвиркват и се попипват по оная работа.

Луси въздъхна тежко и стисна очи, едвам се крепеше седнала. Отпусна се отстрани на краката ми, а отблясъците от огъня заиграха по волевото й, красиво лице.

— По едно време взе да се съпротивлява не на шега. Бях я стиснала между коленете си толкова силно, та чак се чудя как не съм й изпотрошила ребрата, и докато се дърпахме като куче и котка, й разкъсах ризата. Ония боклуци само това и чакаха — зяпнаха като невидели, а през това време аз се пресегнах към кобура на глезена ми. И като започнах да стрелям. Стрелям напосоки, без да гледам… — Гласът й заглъхна. Надвесих се и я прегърнах. — Нали знаеш, нося разкроени дънки, та да крия под тях зиг зауера. Разправят, че съм изстреляла единайсет пълнителя. Хич и не помня кога съм ги сменяла. Но едно време почерня от агенти и аз се усетих, че влача Джо към вратата. А от главата й като блика една кръв…

Долната й устна затрепери и тя се опита да продължи с глух глас. Но сякаш не беше при мен. Сякаш отново се бе върнала там и го изживяваше повторно.

— Стрелям. Стрелям. Стрелям. А ръцете ми лепнат от кръвта на Джо. — После изкрещя колкото й глас държи: — Удрях я където ми падне. Още помня пламналата й буза до дланта ми. — Тя погледна ръката си, все едно смяташе, че трябва да я откъсне. — Усещах колко нежна е кожата й. И как отвсякъде руква кръв. Заради мен. Кожата, която бях милвала и бях обичала. Бях я разранила до кръв. И после оръжието, накъдето погледнеш — оръжие и пушек, очите ми смъдят, та се не трае. Като че ми падна перде. Изведнъж всичко приключи, сякаш изобщо не е почвало. Бях убедена, че Джо е мъртва.

Луси оброни глава и се разрида тихо, а аз я загалих по косата.

— Спасила си й живота. Спасила си и своя живот — рекох накрая. — Джо знае какво си направила и защо си постъпила така. Само ще те обикне още повече.

— Този път здравата загазих, лельо Кей — простена Луси отново.

— Ти си герой. Разбра ли!

— Какъв ти герой! Друг път. Толкова ли не проумяваш? В случая не е важно дали съм стреляла, понеже не съм имала друг избор. Не е важно дали Службата за борба с контрабандата ще ме закичи с медал.

Тя приседна, после се изправи. Погледна ме с разгром в очите и с някакво друго чувство, не разбрах какво. Може би покруса. Когато убиха Бентън, Луси с нищо не бе показала, че скърби. Единственото, което видях, беше гняв.

— Куршумът, който извадиха от крака й, е от моя пистолет.

Не знаех какво да кажа.

— Точно аз съм я простреляла, лельо Кей.

— Дори и да…

— Ами ако осакатее за цял живот?… Ако заради мен си провали кариерата?

— Е, в скоро време надали ще скача от хеликоптери — казах аз. — Но ще й мине като на кутре.

— Ами ако съм я обезобразила с юмрука си?

— Чуй ме, Луси — повторих аз. — Ти си й спасила живота. Какво да правим, наложило се е да убиеш двама души, за да я измъкнеш жива. Не си имала избор. Не че си искала.

— Друг път не съм искала — възропта младата жена. — Яд ме е, че не ги избих всичките до крак.

— Казваш го, понеже си разстроена.

— Защо ли не се хвана наемница! — възкликна тя горчиво. — И да изтребя до един всички убийци, изнасилвачи, автокрадци, педофили, наркотрафиканти, цялата измет! Само ми звънваш, и съм готова!

— С убийства няма да върнеш Бентън.

Но тя пак като че не ме чу.

— Ако беше жив, той не би искал да се чувстваш така — натъртих аз.

Иззвъня телефонът.

— Той не те е изоставил, Луси. Не му се сърди, задето е умрял.

Телефонът иззвъня за трети път и Луси не се сдържа. Грабна слушалката, безсилна да прикрие надеждата и страха в очите си. Сърце не ми даваше да й кажа какво ми е съобщил доктор Уърт. Не му беше времето.

— Разбира се, един момент — рече разочарована племенницата ми и докато ми подаваше слушалката, лицето й се сгърчи от още по-силна болка.

— Да — казах от немай-къде.

— Доктор Кей Скарпета ли е? — попита непознат мъжки глас.

— Кой се обажда?

— Важно е да се убедя, че наистина сте вие — каза мъжът с американски акцент.

— Ако сте поредният репортер…

— Ще ви дам един телефонен номер.

— А аз ще ви обещая нещо — отвърнах троснато. — Не се ли представите, още сега затварям.

— Нека ви дам номера — настоя той и започна да диктува още преди да съм възроптала.

Разпознах кода на Франция.

— Сега във Франция е три след полунощ — оповестих, сякаш мъжът не знаеше.

— Няма значение колко е часът. Получаваме вашата информация и я обработваме с компютър.

— Надали я получавате от мен.

— Не в смисъл, че сте я написали лично вие на клавиатурата и сте я вкарали в компютъра, доктор Скарпета. — Гласът беше баритон и се лееше като масло. — Намирам се в секретариата в Лион — уведоми ме мъжът. — Наберете номера, който ви дадох.

— Ама не виждам смисъла…

— Много ви моля.

Затворих и набрах телефона, след което чух запис на женски глас със силен френски акцент:

— Bonjour, здравейте!

Сетне съобщи и на двата езика работното време. Набрах и вътрешния номер, който ми бе дал мъжът, и отново го чух в другия край на линията.

— Bonjour, здравейте! А как да съм сигурна откъде се обаждате! — възкликнах аз. — Може да звъните и от ресторант.

— Пратете, ако обичате, по факса лист хартия за писма с вашето име и адрес отгоре. Щом го видя, ще ви предоставя повече информация.

Даде ми и втория номер. Отидох в кабинета. Пратих му по факса листа, за който ме беше помолил, а Луси продължаваше да седи безжизнено — гледаше огъня, подпряла лакът върху коляното и хванала брадичката си.

— Казвам се Джей Тали, отговарям за връзката на Интерпол със Службата за борба с контрабанда на алкохол, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие — обясни ми човекът, щом се свързах отново с него. — Трябва да дойдете незабавно. Вие и капитан Марино.

— Нещо не разбирам — отговорих му аз. — Би трябвало да сте получили докладите ми. Засега нямам какво да добавя.

— Нямаше да ви викаме, ако не беше важно.

— Марино няма паспорт — изтъкнах аз.

— Как да няма, преди три години е ходил на Бахамските острови.

Съвсем ми бе изхвърчало от главата, че Марино бе водил една от многобройните си повлекани, все жени, които не бяха за него, на разходка до там. Връзката им бе продължила почти колкото и разходката.

— Не ме интересува дали е важно или не — троснах се аз. — И дума не може да става да се метна на самолета и да отпраша към Франция, при положение че…

— Чакайте малко — прекъсна ме той вежливо, но и властно. — Сенатор Лорд? Слушате ли?

— Да.

— Франк! — възкликнах изумена. — Къде си? Във Франция ли?

Откога ли слушаше разговора?

— Чуй ме, Кей. Важно е — рече сенатор Лорд с глас, напомнил ми кой всъщност е той. — Тръгвай незабавно. Имаме нужда от помощта ти.

— Кои сте вие?

Пак се намеси Тали:

— В четири и половина ваше време бъдете с Марино на частния терминал. След по-малко от шест часа.

— Не мога да тръгна току-така… — подхванах пак, но на вратата изникна Луси.

— Не закъснявайте. В осем и половина трябва да хванете самолета от Ню Йорк — уточни мъжът.

Мислех, че сенатор Лорд е затворил, но най-неочаквано чух гласа му.

— Благодаря ви, агент Тали — рече той. — Нека сега аз поговоря с нея.

Чух как Тали затваря.

— Как си, Кей? — попита моят приятел, сенаторът.

— Нямам представа.

— За мен е важно да си добре — допълни той. — Няма да позволя да ти се случи нищо. Разчитай на мен. А сега ми кажи как се чувстваш.

— Освен че ме викате във Франция и съм на косъм от това да ме изритат от службата… — понечих да му обясня и какво се е случило на Луси, но тя стоеше на две крачки от мен.

— Всичко ще е наред — успокои ме сенатор Лорд. — Казах ти, разчитай на мен.

Открай време знаех, че той няма да ме подведе.

— Ще поискат от теб да направиш неща, срещу които ще се съпротивляваш. Неща, които ще те уплашат.

— Не се плаша лесно, Франк — казах му аз.