Френски акцент

6.

Марино тръгна да търси душ, а на мен ми олекна на душата, сякаш бях преодоляла ужасен гърч. Щом се прибрах у дома, спрях колата пред гаража, извадих от багажника торбата с дрехите, с които бях правила огледа, и пак се заех с ритуала по дезинфекцирането им, който изпълнявах, откакто вършех тази работа.

Влязох в гаража, отворих торбите и ги метнах заедно с маратонките в мивката, пълна с вряла вода, прах за пране и белина. Хвърлих гащеризона в пералнята, разбърках маратонките и торбите с дълга дървена лъжица и ги изплакнах, после сложих маратонките на полицата — да се изцедят.

Всички дрехи по мен, от дънките до бельото, също отидоха в пералнята. Още прах за пране и белина, после хукнах гола през къщата и се пъхнах под душа, където се затърках като невидяла, сантиметър по сантиметър, включително ушите и носа отвътре, и кожата под ноктите на ръцете и краката, измих си дори зъбите.

Седнах на крайчеца на ваната, така че водата да се плиска отзад по врата и гърба ми, и си спомних как Бентън разтриваше мускулите и сухожилията ми. Все повтаряше, че ги бил разплитал. Мъката по него се бе превърнала едва ли не във фантомна болка, както при хора с ампутиран крайник. Усещах съвсем ясно онова, което се бе съхранило в спомените ми, сякаш го изживявах в този миг. Болката беше непоносима. Не ми се щеше да се разделям с нея, понеже сторех ли го, ми се струваше, че ще призная и как Бентън наистина вече го няма. Не намирах и не намирах утеха, а всеки божи ден уж успокоявах семействата и приятелите, изгубили близък човек.

Нахлузих панталони в защитен цвят, сложих си риза на сини райета и обух мокасини, после си пуснах на уредбата Моцарт. Полях цветята, махнах изсъхналите листа. Почистих и криво-ляво подредих, махнах всичко, което ми напомняше за работата. Звъннах на майка си в Маями, понеже знаех, че в понеделник вечер ходи на бинго и няма да си е вкъщи, та мога да оставя само съобщение на телефонния секретар. Не включих новините, не ми се гледаше онова, за което бях хвърлила толкова усилия да измия, изпера и залича.

Налях си двойно уиски, отидох в кабинета и включих осветлението. Огледах лавиците, задръстени с медицински и научни книги, с трудове по астрономия, с томовете на „Енциклопедия Британика“, с какви ли не помагала по градинарство и наръчници за флората и фауната, за насекомите, камъните и минералите, и дори градинските сечива. Намерих френски речник и го занесох на бюрото. Loup означаваше вълк, но с garou ударих на камък. Помислих какво да правя и си съставих простичък план.

„Птит Франс“ беше сред най-изисканите ресторанти в града и макар да не работеше в понеделник вечер, познавах много добре главния готвач и жена му. Звъннах им вкъщи. Вдигна мъжът, който както винаги беше сърдечен.

— Забравихте ни, изобщо не се отбивате при нас — рече ми той. — Все си го повтаряме.

— Общо взето, си стоя у дома — заоправдавах се аз.

— Прекалявате с работата, Кей.

— Ще ми помогнете ли с един превод? — попитах го. — Но нека си остане между нас. Нито дума на никого.

— Ама, разбира се.

— Какво означава loup-garou?

— Сигурно сънувате кошмари, Кей! — ахна французинът развеселен. — Добре поне, че не е пълнолуние. Loup-garou означава върколак.

На вратата се позвъни.

— Преди столетия във Франция са бесели всекиго, смятан за loup-garou. А според преданието те не са били никак малко.

Погледнах стенния часовник. Беше шест и петнайсет. Марино беше подранил, а аз не бях готова.

— Много ви благодаря — казах на своя приятел, главния готвач. — В най-скоро време ще ви посетя, обещавам.

Отново се позвъни.

— Идвам, идвам — провикнах се аз по домофона.

Изключих алармата и отворих на Марино. Униформата му беше чиста, косата му беше сресана, той си беше излял цял литър лосион за след бръснене.

— Изглеждаш по-добре в сравнение с последния път, когато те видях — рекох му аз, след като се запътихме към кухнята.

— И ти си поизчистила бърлогата — похвали ме той, докато минавахме през хола.

— Крайно време беше — признах си аз.

Влязохме в кухнята, Марино се разположи на любимото си място на масата до прозореца. Загледа с любопитство как вадя от хладилника чесън и мая за хляб.

— Та пир ли ще си правим? Може ли да пуша тук?

— Не.

— Я не се занасяй!

— Къщата си е моя.

— Ами ако отворя прозореца и издишвам дима навън?

— Зависи накъде духа вятърът.

— Защо не пуснем вентилатора на тавана. Тъкмо да видим дали действа. Тук вони на чесън.

— Мисля да си опечем пица на скарата.

Затърсих сред бурканчетата в шкафа домати и брашно.

— Монетите, които намерихме, са английски и германски — съобщи ми Марино. — Две лири стерлинги и една германска марка. Тук обаче започва наистина интересното. Нали останах да си взема душ и така нататък, та се позабавих на пристанището. И знаеш ли, онези приятелчета не си губят времето, моментално се запретнаха да разтоварват кашоните в контейнера и да го чистят. Като едното чудо ще продадат фотоапаратите, все едно не се е случило нищо.

Разтворих в купата половината пакетче мая в хладка вода и малко мед и се пресегнах да взема брашното.

— Умирам от глад.

Марино бе оставил преносимата радиостанция изправена върху масата и сега тя току бълваше кодове и номера на патрулни групи. Той разкопча вратовръзката и свали колана с всичките джаджи по него. Аз се заех да меся тестото.

— Кръстът ще ме довърши, докторке — оплака се Марино. — Знаеш ли какво тегло е да носиш десет килограма около кръста си?

Настроението му се подобри осезаемо, докато ме гледаше как готвя, как поръсвам плота с брашно и меся тестото.

— Loup-garou значи върколак — обясних му.

— Моля?

— Върколак.

— Само как ги мразя тия дивотии.

— Не знаех, че си срещал върколаци.

— Не помниш ли, сигурно и ти си гледала Лон Чейни1 и как по пълнолуние му расте козина по лицето. Направо ми изкарваше ангелите. А и Роки все гледаше оная тъпотия „Театър на страхотиите“, помниш ли я?

Роки беше единственото дете на Марино, синът, когото така и не бях виждала. Сложих тестото в купа и го покрих с топла влажна кърпа.

— Обажда ли ти се? Заедно ли ще карате Коледата?

Марино изтръска притеснено пепелта на цигарата.

— Знаеш ли поне къде живее? — поинтересувах се.

— То оставаше да не знам — отвърна той.

— Държиш се така, сякаш пет пари не даваш за него.

— Може и да не давам.

Огледах поставката за вино — да намеря бутилка хубаво червено. Марино пое от цигарения дим и го издиша шумно. Както винаги, явно не му се говореше за Роки.

— Някой ден ще ми разкажеш за момчето — рекох, докато сипвах намачканите домати в малка тенджерка.

— Каквото трябва да знаеш за него, вече го знаеш — тросна се той.

— Ти го обичаш, Марино.

— Дрън-дрън, обичал съм го. Нали вече ти казах, че не го обичам. По-добре изобщо да не се беше раждал. И да не го бях познавал.

Погледна задния двор, където се здрачаваше все повече. В този миг ми се стори, че изобщо не познавам Марино. Той бе едва ли не някакъв непознат в моята кухня — този мъж в униформа, който имаше син, когото аз не бях виждала и за когото не знаех нищичко. Марино не ме погледна в очите, дори не ми благодари, когато сложих пред него на масата чаша кафе.

— Искаш ли фъстъци? — попитах го.

— Не. Мисля да попазя диета.

— С мислене няма да постигнеш много. Доказано е с изследвания.

— Какво, чесън ли ще носиш около врата си, докато си общуваш с нашия мъртъв върколак? Мисли му, ухапе ли те, и ти ставаш като него. Предавало се като СПИН-а.

— Изобщо не е като СПИН-а. Пък и няма да е зле да си го избиеш тоя СПИН от главата.

— Според теб той ли е написал онова там върху кашона?

— Рано е, Марино, да правим заключението, че кашонът и надписът върху него са свързани с мъртвеца.

— На добър път, върколако. Да бе, непрекъснато виждаш такива надписи върху кашони с фотоапаратура. Особено пък когато наблизо има и труп.

— Я да поприказваме за Брей и за новите ти дрешки — смених аз темата. — Започни от самото начало. С какво толкова я накара да ти стане такава върла поклонница?

— Започна се някъде половин месец, след като я прехвърлиха при нас. Изтърси ни се веднъж тази негодница и почна да дава акъл на всеки срещнат как да си върши работата — все едно се е родила детектив. Разлисти порносписанието, с което колегата убиваше времето. И като му се разкрещя — да си речеш, че му е жена.

— Бре, бре! — изцъках аз.

— Та й казах да се разкара, да не се пречка и разваля всичко, а на другия ден тя ме извика, моля ти се, в кабинета си. Реших, че пак ще хвърля огън и жупел за онова, дето се е случило. Тя обаче си затрая. Вместо това ме попита какво съм мислел за детективския отдел. — Марино отпи от кафето и сложи още две лъжички захар. — Веднага надуших, че я интересува друго — продължи той. — Знаех си аз, че си е наумила нещо. Не отговаря за следствието, за кой дявол ме подпитва за детективския отдел!

Налях си чаша вино.

— И какво искаше? — попитах го.

— Искаше да поклюкарим за теб. Взе да ме подпитва за какво ли не, подметна, че от доста време ние с теб сме били, както се изрази, „партньори по престъпленията“.

Проверих маята, после и соса.

— Питаше ме и други неща. Какво мислят ченгетата за теб.

— И ти какво й каза?

— Казах й, че си докторка, адвокатка и индиански вожд с коефициент на интелигентност по-голям и от банковата ми сметка, че ченгетата, включително жените, си умират за теб. И чакай да помисля, какво ли още?

— И това е предостатъчно.

— Попита ме за Бентън и какво му се е случило, и доколко това е повлияло на работата ти.

Плисна ме гняв.

— Взе да ме подпитва и за Луси. Защо е напуснала ФБР, дали причината са разните слухове за нея.

— Тази жена се е постарала да ми стане кръвен враг — отсякох аз.

— Казах й, че Луси е напуснала ФБР, понеже НАСА много е държала да я привлече за астронавтка — допълни Марино. — Но че след като се е включила в космическата програма, Луси е решила, че й се кара вертолет и затова се е прехвърлила в Службата за борба с контрабандата със спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Брей помоли да й съобщя веднага щом Луси се появи в града, да уредя да се срещнат, понеже може би щяла да я привлече в управлението. Отвърнах й, че е все едно да привлече Кинг Конг в кордебалета. Това е всичко. Не съм казвал на Брей нищо, обясних й само, че не съм ти секретар по връзките с обществеността. След седмица дебелият ми задник отново се озова в униформа.

Посегнах да взема пакета с цигари — припуши ми се. Сега вече и двамата с Марино пушехме в собствения ми дом, като тръскахме в един и същ пепелник. Мълчахме, сякаш са ни потънали гемиите. Опитвах се да не се поддавам на омразата.

— Мен ако питаш, докторке, просто ти завижда и толкоз — рече накрая Марино. — Въобразила си е, че тъкмо тя е голямата клечка, дошла тук не от другаде, а направо от столицата, колкото да установи, че всички говорят само за великата доктор Скарпета. Според мен ще прави, ще струва, но ще се опита да ни скара. За да покаже колко е всесилна. — Той угаси фаса в пепелника и дълго го мачка. — Откакто си дошла тук, това е първият път, когато не работим заедно — натърти той. Пак се позвъни на вратата. — Кой ли е, дявол го взел? — тросна се Марино. — Да не си поканила още някого, без да ме предупредиш?

Станах от стола и погледнах видеоекрана на алармената инсталация. Вторачих се невярващо в образите, доловени от камерата над входната врата.

— Сигурно сънувам — рекох.