Френски акцент

36.

Само веднъж през живота си се бях натъквала на случай на хипертрихоза — още работех като лекарка в Маями и понякога дежурех в педиатрията. Една мексиканка роди момиченце, което само след два дена се покри с тънки светлосиви косми, дълги към четири-пет сантиметра. Гъстите кичури стърчаха дори от ноздрите и ушите, освен това момиченцето страдаше и от фотофобия и бе свръхчувствително към светлината.

При повечето хора с хипертрихоза окосмеността малко по малко завладява нови и нови части от тялото, докато накрая са пощадени само лигавиците, дланите и ходилата, и при някои особено тежки форми, ако човек не се бръсне често, космите по лицето и челото стават толкова дълги, че му пречат да вижда. Други симптоми на заболяването са аномалии в зъбите, недоразвити гениталии, повече от нормалния брой пръсти на ръцете и краката и зърна по гърдите, асиметрично лице.

В миналото някои от тези клетници са били продавани на циркове или в кралския двор и са забавлявали хората. Други пък са били обявявани за върколаци.

— Мокра мръсна коса. Като на подгизнал гаден звяр — предположи доктор Рут Щван. — Дали, когато дойде на вратата ми, съм видяла само очите му, понеже останалото лице е било покрито с косми? И сигурно е държал ръцете си в джобовете, понеже и те са космати?

— Дума да няма, не е могъл да се появява с тази външност сред хората — отбелязах аз. — Освен ако не е излизал по тъмно. Срам, свръхчувствителност към светлината и сега убийства. При всички положения може да действа само по тъмно.

— Би могъл да се обръсне — рече замислена Щван. — Поне онези части от тялото, които другите виждат. Лицето, челото, вратът, ръцете.

— Част от космите, които намерихме, бяха обръснати — потвърдих аз. — Ако се е качил на кораба, е трябвало да направи нещо.

— Излиза, че когато убива, се съблича, поне донякъде — уточни и доктор Щван. — Инак защо ще откриваме толкова много косми.

Замислих се дали гениталиите му са недоразвити и дали това е свързано с факта, че убиецът съблича жертвите си само от кръста нагоре. Вероятно не иска да гледа женски гениталии, понеже те му напомнят, че всъщност не може да бъде мъж. Представих си колко унизен се чувства, колко е сърдит на целия свят. Родители на деца, страдащи от хипертрихоза, ги крият още от мига на тяхното раждане, особено пък хора с влиянието и възможностите на Шандонови на богаташкия, откъснат от останалия свят остров Сен Луи.

Представих си как отхвърленият син, тази „гадна горила“, живее в сумрака на строения преди столетия семеен дом и излиза само по тъмно. Дори и да оглавява престъпен картел, стар заможен род с влияние и име вероятно не иска светът да узнава, че убиецът е негова издънка.

— Винаги има надежда да се проследи по френските регистри дали са се раждали деца с такова заболяване — казах аз. — Няма да е трудно да се провери, хипертрихозата все пак се среща изключително рядко. Веднъж на милиард души.

— Няма да открием нищо в регистрите — рече някак безучастно Щван.

Вярвах й. Семейството сигурно се бе погрижило да заличи всички следи. Някъде по обяд се разделих с доктор Щван и си тръгнах със свито сърце: носех в куфарчето веществени доказателства, с които се бях сдобила по не съвсем законен начин. Излязох през задния вход, където камионетките с перденца по прозорците чакаха да потеглят на следващото си тъжно пътуване. На черната пейка до стария тухлен зид седяха мъж и жена с тъжни траурни дрехи. Мъжът държеше шапката си в ръка и бе вперил очи в земята. Жената ме погледна със съсипано от мъката лице.

Забързах по плочника покрай Сена, връхлетяха ме страховити образи. Представих си ужасното лице на онова чудовище, когато някоя от неговите жертви му е отворила вратата. Представих си как се скита като нощен звяр, докато набележи следващата клетница. Ето как си е отмъщавал в живота — като е карал жертвите си да го гледат. Ужасът им му е вдъхвал сила.

Спрях и се огледах. Колите профучаваха неумолимо покрай мен. Почувствах се замаяна от бясно препусналите автомобили, изпод чиито гуми отхвърчаха камъчета, удрящи ме по лицето — нямах представа как ще хвана такси. Дори и да минеше някое, нямаше къде да спре. Тръгнах по страничните улички, по които почти нямаше движение, и съвсем се отчаях, че ще спра някога такси.

Пак ме плисна паника. Хукнах назад по каменните стъпала и се върнах в парка, където седнах на една пейка и си поех въздух, усещайки мириса на смърт, който все така се просмукваше между дървета и цветя. Затворих очи и подложих лице на зимното слънце, а сърцето ми продължаваше да препуска като обезумяло и под дрехите ми се стичаха капчици студена пот. Ръцете и краката ми бяха изтръпнали, усещах върху коленете си коравото алуминиево куфарче.

— Като гледам, имате нужда от приятел — екна изневиделица гласът на Джей Тали.

Подскочих и ахнах изумена.

— Извинявайте — добави тихо той и седна до мен. — Не исках да ви плаша.

— Какво търсите тук? — подвикнах, а мислите ми се блъскаха лудешки една о друга досущ пешаци на бойното поле.

— Не ви ли казах, че ще ви пазим?

Разкопча кашмиреното си палто в тютюнев цвят и извади от вътрешния джоб пакет цигари. Запали и за мен, и за себе си.

— Казахте, че и за вас е твърде опасно да се появявате тук — допълних с обвинителен тон. — И какво излиза, влизам аз и свършвам мръсната работа, а през това време вие си седите в проклетия парк пред института.

Издишах гневно цигарения дим и скочих от пейката. Грабнах куфарчето.

— Какви игрички разигравате с мен? — попитах аз младежа.

Той бръкна в друг джоб и извади клетъчен телефон.

— Помислих си, че сигурно ви трябва кола да се приберете — отвърна той. — Не разигравам никакви игри. Хайде да тръгваме.

Натисна бутоните върху телефона и каза на някого нещо на френски.

— Сега какво? Мъжът от Обединената командна мрежа за борба с престъпността8 ще дойде ли да ме прибере?

— Повиках такси. Според мен Мъжът от Обединената командна мрежа вече е в пенсия, и то от доста години.

Тръгнахме към една от спокойните тихи пресечки и след няколко минути таксито дойде. Качихме се, Тали погледна куфарчето върху коленете ми.

— Да — отговорих на неизречения му въпрос.

Щом стигнахме хотела, заведох Тали горе в стаята, понеже нямаше къде другаде да поговорим и да сме сигурни, че не ни подслушват. Звъннах на Марино, но той не вдигна.

— Трябва да се върна във Вирджиния — казах аз.

— Ще го уредим лесно — отвърна младежът. — Когато кажете.

Сложи табелата „Не влизай“ на вратата и окачи веригата.

— Още утре сутринта.

Седнахме на фотьойлите при прозореца, разделени от масичката.

— Доколкото разбирам, госпожа Щван ви се е доверила — подхвана Тали. — Ако изобщо ви интересува, това бе най-трудната част. Жената страда от мания за преследване — и има защо, и не се надявахме да изплюе камъчето пред когото и да било. Радвам се, че инстинктите не са ме подвели.

— Инстинктите ли? — ахнах аз.

— Ами да — впери той очи в моите. — Знаех си, че ако някой успее да откопчи от нея истината, то това сте вие. Славата ви е стигнала и дотук и Щван безспорно ви уважава много. Но все пак помогна и това, че в най-общи линии ви познавам. — Известно време Тали мълча. — Покрай Луси.

— Нима познавате племенницата ми? — не му повярвах аз.

— Учили сме по едно и също време, макар и в различни курсове в Глинко — отвърна младежът — имаше предвид Националната академия в Глинко, щата Джорджия, където биваха обучавани служителите на Службата за борба с контрабандата със спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, на тайните служби, митниците, граничните служби и още шейсетина служби за борба с престъпността. — В известен смисъл ми беше мъчно за нея. Появеше ли се, и всички започваха да говорят за вас, сякаш тя няма никакви качества.

— Не умея и една десета от онова, което знае Луси — възразих аз.

— Повечето хора не го умеят.

— Но какво общо има това тук с нея? — поисках да знам.

— Според мен заради вас Луси иска да се превърне едва ли не в Икар и да политне към слънцето. Дано не вземе този мит прекалено насериозно и не падне от небето.

При тези думи ме прониза страх. Нямах представа къде е сега Луси. А и Тали беше прав. Племенницата ми държеше да прави всичко по-добре, по-бързо, по-рисковано от мен, сякаш с тази надпревара щеше да си спечели най-сетне любовта, която според нея не заслужаваше.

— Космите, попаднали от убиеца върху жертвите, убити в Париж, определено не са от главата на мъжа с неустановената самоличност в контейнера — казах аз и обясних на Тали и останалото.

— Но тези странни косми са били по дрехите му, нали? — опита се да го проумее Тали.

— Откъм опаката страна на дрехите. И така, дрехите на убиеца и тялото му са покрити с тези гъсти, дълги, тънки като на бебе косми. Затова и са полепнали по опакото на дрехите му, които той съблича и принуждава жертвата да облече, преди да я удави.

— А жертвата е онзи тип в контейнера. Тома. — Тали замълча. — Значи цялото тяло на Върколака е обрасло с тези косми, така ли? Тогава той очевидно не ги бръсне.

— Не е лесно да бръснеш редовно цялото си тяло. По всяка вероятност Върколака бръсне само частите, които другите виждат.

— И няма ли ефикасно лечение? Някакво лекарство например?

— С известен успех се прилага лечение с лазер. Но той може би не го знае. Ала по-вероятно семейството не му разрешава да се показва по клиники, особено пък след като е започнал да убива.

— Защо според вас си е разменил дрехите с мъжа, когото сте намерили в контейнера? С Тома.

— Ако тръгнете да бягате с кораб — предположих аз, — едва ли ще се издокарате със скъпи маркови дрехи. Освен това Върколака е бил озлобен, мразел е и е презирал всички. Искал е да има последната дума. Можем да умуваме чак до довечера, но никога няма твърдо установена формула, има ги само бедите, които остават след престъплението.

— Желаете ли нещо?

— Да ми отговорите на един въпрос — отвърнах аз. — Защо не ми съобщихте, че Върколака е нападнал и доктор Щван? Разказахте ми с генералния секретар за неуспешния опит за убийство, но изобщо не споменахте, че Върколака е взел на мушка тъкмо нея.

Тали продължи да мълчи.

— Притеснявахте се да не се уплаша, нали? — продължих аз. — Върколака я вижда и се опитва да я убие, следователно не е изключено да види и мен и също да ме нападне, така ли?

— Мнозина се съмняваха, че ако знаете цялата истина, ще се съгласите да се срещнете с доктор Щван.

— Е, тези хора явно не ме познават добре — отбелязах аз. — Всъщност, ако знаех за какво става дума, веднага щях да се съглася да ида при жената. Пък вие си твърдете, че само защото сте виждали Луси един-два пъти, ме познавате и сте в състояние да предвидите как ще реагирам.

— Така настоя доктор Щван. Държеше да ви каже сама, и то с основание. Не е споделяла докрай за станалото с никого, дори с детектива, който й е приятел. Той ни изложи само в най-общи линии какво се е случило.

— Защо?

— Пак заради хората, които укриват и пазят убиеца. Щван се притесняваше, че ако те разберат, че го е разгледала добре, може и да й направят нещо. На нея или на съпруга й и на двете им деца. Убедена е, че вие няма да я подведете и да разгласите историята пред хора, които, биха я изложили на опасност. Настоя обаче сама да реши какво да ви каже вече след като се срещне с вас.

— Значи задачата е изпълнена.

— Защо ми се сърдите? — попита ме Тали.

— Защото сте много самонадеян.

— Не е нарочно — възрази младежът. — Просто ми се иска да сложим край на изстъпленията на Върколака, докато той не е убил или осакатил още някого. Искам да разберем какво го движи.

— Страхът и отчуждението — отвърнах аз. — Мъките и гневът, задето е наказан за нещо, за което не носи вина. Страдал е в самота. И е достатъчно умен, за да разбира за какво става въпрос.

От слънцето лъскавата коса на Тали приличаше на абанос, а очите му бяха като напръскани със златни точици. Долових чувствата му още преди той да е успял да ги прикрие. Станах и се извърнах към прозореца — не ми се искаше да гледам Тали.

— Сигурно мрази жените, които вижда — отбеляза младежът. — Жени, които никога няма да бъдат негови. Жени, които ще пищят, ужасени, зърнат ли тялото му.

— Всъщност мрази най-много себе си — уточних аз.

— На негово място и аз бих се мразил.

— Вие платихте пътуването, нали, Джей?

Той също се изправи и се облегна на рамката на прозореца.

— А не някоя голяма фирма, която се бори срещу „Картел 165“ — продължих аз. Погледнах го. — Вие организирахте срещата ми с доктор Щван. Организирали сте всичко и сте платили от джоба си — отсякох убедено. Бях смаяна от предположението си. — И сте си го позволили, понеже сте баснословно богат. Защото родителите ви не си знаят парите. И затуй сте се хванали на работа в служба за борба с престъпността. За да избягате от това, че сте богат. Но въпреки всичко се държите като богаташ, изглеждате като богаташ.

Той трепна.

— Не ви е приятно, че не вие задавате въпросите, нали? — вметнах аз.

— Вярно е, че не исках да ставам като баща ми. Принстънският университет, спортните отбори, жена от сой, деца, възпитавани както подобава, всичко, както подобава.

Стояхме един до друг и гледахме улицата, сякаш навън ставаше нещо интересно.

— Но се съмнявам, че баща ви изобщо ви обръща внимание. Заблуждавате себе си, като му правите напук. Следвали сте в Харвардския университет, милионер сте, значи му правите напук, щом се разхождате с полицейска значка и пистолет и сте си продупчили ухото.

— Защо ми говорите всичко това?

Той се извърна към мен, стояхме толкова близо един до друг, че усещах дъха му и миризмата на одеколона.

— Защото не искам утре сутринта да се събудя и да си дам сметка, че съм част от някакъв ваш си план, с който сте решили да ядосате баща си. Защото не искам да повярвам, че току-що съм нарушила закона, престъпила съм всички клетви, които някога съм давала, заради някакво си разглезено богато хлапе, което смята, че ще покаже колко против е срещу установения ред, като накара човек като мен да направи нещо, заради което да си съсипе кариерата. Каквото е останало от нея де. И вероятно като ме тикне във френски затвор.

— Ще ви идвам на свиждане.

— Много смешно, няма що.

— Не съм глезльо, Кей.

Сетих се за табелката „Не влизай“ и веригата върху вратата. Докоснах Тали по врата, прокарах пръст по извивката на волевата му брадичка, помилвах ъгълчето на устата му. Повече от година не бях усещала мъжка брада до лицето си. Пресегнах се и прокарах длани през гъстата му коса. Тя бе топла от слънцето, а Тали бе впил очи в моите — чакаше да види какво ще направя.

Притеглих го към себе си. Започнах да го целувам и милвам ненаситно, като прокарвах длани по стегнатото му съвършено тяло, а през това време той ми смъкваше дрехите.

— Божичко, колко си красива — пророни досами лицето ми. — Щях да полудея! — Скъса едно от копчетата, изкриви кукичката на сутиена. — Седях там като истукан пред генералния секретар и се опитвах да не гледам гърдите ти.

Обхвана ги с длани. Исках да се любим необуздано и диво, така че да не се сещам за Бентън, който знаеше как бавно да ме размекне и да ме преведе през бурния океан на страстта.

Задърпах Тали към спалнята — бях къде-къде по-обиграна и опитна от него. Държах го във властта си и го направлявах. Радвах му се, докато останахме без сили и плувнахме в пот. Бентън го нямаше в оная хотелска стая. Но ако можеше да види отнякъде какво съм направила току-що, щеше да ме разбере и да ми влезе в положението.

Вече се свечеряваше, ние пиехме вино и гледахме как сенките по тавана се удължават, понеже слънцето се бе уморило от деня. Иззвъня телефонът, но аз не вдигнах. Марино заблъска по вратата и взе да ме вика с цяло гърло, аз се престорих, че ме няма. После телефонът зазвъни отново и аз поклатих глава.

— Ох, Марино, Марино! — простенах.

— Твоят телохранител.

— Този път се изложи — отбелязах, а Тали пак ме зацелува страстно. — Май ще се наложи да го уволня.

— Де да можеше!

— Кажи ми, че днес не съм извършила още едно престъпление. И твоето име, агент Тали, няма нищо общо с това, че някой иска да ми го върне тъпкано.

— Добре. Моето име няма нищо общо с това, че някой иска да ти го върне тъпкано. Но виж, за престъплението не знам.

Марино явно бе вдигнал ръце от мен и когато се свечери, се изкъпахме заедно с Тали под душа. Той ми изми главата и подметна на шега нещо за разликата във възрастта. Това според него било поредното проявление на желанието му да прави напук. Предложих му да идем да вечеряме.

— Какво ще кажеш за кафене „Рюнтс“? — попита той.

— Не съм ходила там.

— То е от заведенията, които французите наричат chaleureux, ancien et familial — старо, със задушевна домашна атмосфера. Намира се до „Опера Комик“, затова и стените са отрупани със снимки на оперни певци.

Сетих се за Марино. Трябваше да му кажа, че не съм се изгубила някъде из Париж.

— Ще идем пеш, много е приятно — допълни Тали. — Намира се на петнайсетина минути от тук. Най-много на двайсет.

— Трябва първо да намеря Марино — рекох аз. — Сигурно е в барчето.

— Искаш ли да го потърся аз и да го пратя при теб?

— Сигурна съм, че ще ти бъде изключително признателен — пошегувах се аз.

Но Марино намери мен, преди Тали да е намерил него. Още си сушах косата, когато нахълта като фурия в стаята ми — от изражението му разбрах, че е наясно защо не е могъл да ме открие.

— Къде се запиля, дявол те взел! — разфуча се Марино още от вратата.

— Бях в Института по съдебна медицина.

— Цял ден?

— Е, не цял ден.

Той погледна леглото. Ние с Тали го бяхме пооправили, но далеч не така добре, както сутринта камериерката.

— Отивам да… — опитах се да му обясня.

— С него — подвикна Марино. — Знаех си аз, че ще стане. Направо не мога да повярвам, че си паднала толкова ниско. Майко мила, пък аз си въобразявах, че стоиш над…

— Не ти влиза в работата — прекъснах го уморено.

Той препречи вратата с ръце на кръста — не ти трябва строга бавачка. Напуши ме смях.

— Ама какво ти става, бе жена! — възкликна Марино. — Седиш и ридаеш върху протокола от аутопсията на Бентън и след броени часове се изчукваш с някакво тъпо плейбойче! Толкова ли не можа да почакаш поне едно денонощие, докторке! Как ти даде сърце да постъпиш така с Бентън!

— Не крещи, за бога, Марино. Достатъчно си покрещяхме в тази стая.

— Как ти даде сърце! — повтори той и ме погледна погнусен, сякаш бях някаква уличница. — Получаваш писмото му, викаш мен и Луси, снощи си изплака тук очите и сега какво? Бух в леглото с първия срещнат! Сякаш това изобщо не се е случило. Да се въргаля, моля ти се, с някакъв женкар! С някакъв проклет пънкар!

— Напусни стаята, ако обичаш — писна ми накрая.

— А, без тия — заснова Марино напред-назад и ми се закани с пръст. — Иска ти се, ама аз не мърдам оттук. Щом толкова ти се чука с този никаквец, прави го пред мен, да ти погледам сеира. Защото знаеш ли? Просто няма да го допусна. Някой тук трябва да вземе нещата в свои ръце и както личи, се налага това да съм аз.

Продължаваше да кръстосва из стаята, а лицето му ставаше все по-мораво.

— Виж го ти него! — ядосах се накрая и аз. — За какъв се мислиш, бе Марино. Кой ти дава право да ми се бъркаш в живота?

— Ох, клетият Бентън. Добре че си умря човекът. Толкова си го и обичала. — Спря да обикаля и забучи пръст в лицето ми. — Мислех те за по-различна! Какви ли, интересно, си ги вършела, когато Бентън не е гледал! Я кажи да чуем. А аз, загубенякът, съм седнал да я съжалявам.

— Разкарай ми се от стаята! Незабавно! — не издържах аз. — Вижте го, седнал да ми разиграва сценки на ревност. Как смееш изобщо да говориш за отношенията ми с Бентън! Какво знаеш ти? Нищо, Марино. И той е мъртъв, Марино. Мъртъв е от близо година, Марино. А аз не съм мъртва, ти също.

— Е, сега бих предпочел да си мъртва.

— Говориш като Луси, когато беше на десет години.

Той излезе и затръшна вратата толкова силно, че се посипаха люспи боя и полилеят се люшна. Вдигнах слушалката и набрах номера на рецепцията.

— Има ли във фоайето човек на име Джей Тали? — попитах. — Висок, с тъмна коса, млад. Облечен е в светлокафяво кожено яке и дънки.

— Да, видях го, госпожо.

След броени секунди чух гласа и на Тали.

— Марино току-що излезе оттук с гръм и трясък — обясних му аз. — Скрий се, Джей, да не те види. Побеснял е.

— Слиза от асансьора — рече младежът. — И си права. Наистина прилича на луд. Махам се.

Изскочих като тапа от стаята. Хукнах колкото ми крака държат по коридора и надолу по застланото с килим вито стълбище, без да се притеснявам от смутените погледи на добре облечените възпитани хора, които си ходеха бавно и не влизаха в ръкопашни схватки по скъпите парижки хотели. Във фоайето позабавих крачка, поех си дъх и ужасена, видях как Марино замахва към Тали, а двама пикола и портиерът се опитват да ги разтърват. Администраторът на регистратурата трескаво набираше някакъв телефонен номер, вероятно на полицията.

— Недей, Марино — провикнах се властно и се завтекох към него. — Престани, Марино! — сграбчих го за ръката.

Очите му се бяха изцъклили, той целият беше плувнал в пот и добре че не носеше оръжие, понеже нищо чудно да го вкараше в употреба. Държах го за ръката, а Тали говореше нещо на френски и ръкомахаше, очевидно убеждаваше хората наоколо да не се притесняват и че е излишно да викат полиция. Преведох Марино през фоайето, като го държах за ръка, все едно е хлапе, направило голяма пакост. Минахме покрай портиера и скъпите автомобили и излязохме на тротоара, където спрях.

— Съзнаваш ли изобщо какви ги вършиш? — попитах го.

Той изтри лицето си с опакото на ръката. Пуфтеше като парен локомотив. Притесних се да не получи сърдечен пристъп.

— Марино — дръпнах го за ръката. — Чуй ме. Вдетиняваш се. Тали не ти е направил нищо. И аз не съм ти направила нищо.

— Сигурно отстоявам честта на Бентън, понеже него го няма, та да го стори сам — заоправдава се глухо и уморено той.

— Не. Ти всъщност замахваш на Кари Гретхен, на Джойс. Тях искаш да скъсаш от бой, да ги осакатиш, да ги убиеш.

Той въздъхна тежко, сякаш признаваше разгрома си.

— Нима смяташ, че не съзнавам какво правиш? — продължих нахъсано, но тихо.

Хората наподобяваха сенки, които се стрелкаха покрай нас по тротоара. Всичко бе озарено от витрините на магазинчетата и кафенетата, в които беше страшна навалица.

— Искаш да си го изкараш на някого — не мирясвах аз. — Затова го правиш. И какъв е този яд, кажи де? Кари и Джойс са мъртви.

— Добре поне че вие с Луси им видяхте сметката на тия проклетници — разрида се Марино.

— Я не се занасяй, само това оставаше сега — и да ревнеш. — Хванах го отново за ръката и двамата тръгнахме да се разхождаме. — Нямам никаква заслуга за тяхната смърт — рекох му. — Не че щях да му мисля много-много. Но не аз, а Луси натисна спусъка, Марино. И знаеш ли? От това не й олекна особено. Още живее с омразата, още не може да намери покой и бие и стреля наред. Но някой прекрасен ден и тя ще се примири. Както е крайно време да се примириш и ти, Марино. Не се занимавай повече с това.

— Точно с него ли трябваше да го правиш? — попита ме той тихо и измъчено и избърса с ръкав очите си. — Кажи де, докторке? Защо точно с него?

— Смяташ, че никой мъж не е достоен за мен, нали? — рекох му.

Марино се замисли.

— И никоя жена не е достойна за теб. Никоя не може да се сравнява с Дорис. Тежко ти беше, когато тя се разведе с теб, нали? И според мен никоя жена, с която си бил оттогава, не може да се мери с нея. Но сме длъжни да опитваме, Марино. Длъжни сме да живеем.

— Да, и другите ми биха шута. До една. Жените, дето според теб не били достойни за мен.

— Били са ти шута, понеже са жалки въртиопашки.

Той се усмихна в мрака.