Френски акцент

12.

Очите бяха изпъкнали като на жаба, скалпът и брадата се бяха смъкнали заедно с външния пласт потъмняла кожа. Главата се завъртя безжизнено, от трупа потече малкото останала в него течност, когато аз го вдигнах за раменете, а Руфин го хвана под мишниците. Пренесохме го с триста мъки на масата, докато Марино държеше количката да не мърда.

— А с тези нови маси уж нямаше да сме принудени да ги местим на ръце — изсумтях задъхана аз.

Не всички морги и погребални бюра се бяха сдобили с това нововъведение. И досега се мъчеха с носилките и слагаха труповете на старите колички, а не на нови маси за аутопсии, които ние можехме да изтикаме при мивката. Дотук обаче усилията ни да си щадим кръстовете не се увенчаваха, кажи-речи, с никакъв успех.

— Какво чувам, Чъки Бой? — подхвана Марино. — Искал си да се прехвърлиш при нас, а?

— Кой ти каза? — сепна се Руфин и тутакси се запретна да се брани.

Трупът издумка върху неръждаемата стомана.

— Едно пиленце — ухили се Марино.

Руфин не каза нищо, само продължи да мие с маркуча количката. Подсуши я с кърпа и докато правех снимките, покри и нея, и един от плотовете с чисти чаршафи.

— Трябва ни още филм „Полароид“, Чък — рекох му.

— Ей сега.

— Животът обаче няма нищо общо с розовите мечти — продължи Марино все така снизходително. — По цяла нощ обикаляш улиците, където не се случва нищо, и си умираш от скука. Всеки ти се присмива, никой не те цени, караш някакви брички, докато разни мухльовци си играят на политика, целуват задника на този и на онзи, ширят се в лъскави кабинети и играят голф с паралиите.

Водата се плискаше и шуртеше, климатичната инсталация фучеше. Вписах в протокола металните скоби и петата издатинка върху кътника — чудех се как да се отърся от проклетата тежест, притиснала душата ми. Уж знаех всичко за тялото и за функциите му, а не проумявах как мъката може да се зароди в мозъка и да се разпростре из цялото тяло досущ силна инфекция, която те лишава от сили и тупти, подкосява те и те поваля и накрая руши семейства и кариери, а в някои тъжни случаи — и физиката на човека.

— Готини дрешки — рече Руфин. — „Ар-ма-ни“. Никога досега не съм виждал такива отблизо.

— Обувките и коланът му от крокодилска кожа сигурно струват хиляда долара — добавих аз.

— Без майтап? — намеси се и Марино. — Сигурно това го е вкарало в гроба. Жена му му ги купува за рождения ден, той разбира колко струват и получава инфаркт. Имаш ли нещо против, докторке, ако запаля цигара?

— И дума да не става. Каква ли е била температурата в Антверпен, когато корабът е отплавал? Сети ли се да питаш Шоу?

— Минималната е била плюс десет градуса, максималната — осемнайсет. Ако времето се задържи такова, ще взема да отскоча до Маями, за да изкарам Коледата заедно с Луси. Или ще си сложа малка палмичка в хола.

Щом чух името на Луси, сякаш някой стисна сърцето ми с корава студена длан. Открай време си беше с тежък характер. Малцина я разбираха. Зад острия й като бръснач ум, бляскави успехи и страст към рисковете се криеше едно наранено гневно дете, тръгнало да преследва змейове, от които ние, останалите, се страхувахме до смърт. Беше мнителна, ужасяваше се да не я изоставят. Затова и винаги късаше първа.

— Забелязвали ли сте, че когато умират, хората са облечени доста небрежно. Защо ли? — попита Чък.

— Знаеш ли, ще си сложа чисти ръкавици и ще застана в ъгъла — подхвана пак Марино. — Пуши ми се, та две не виждам.

— Ако не се брои миналата пролет, когато на път за вкъщи бяха убити онези абитуриенти — допълни Чък. — Момчето беше в син смокинг, докараха го направо с цветето в бутониерата.

Коланът на панталоните беше нагънат.

— Панталоните му са възголеми — казах аз и го вписах в протокола. — Вероятно с един-два номера. В някакъв момент мъжът сигурно е бил по-пълен.

— Върви, че разбери кой размер е носел — отбеляза Марино. — Сега търбухът му е по-голям и от моя.

— Пълен е с газове — поясних аз.

— Жалко, че и ти не можеш да се оправдаваш с това — стана по-дързък Руфин.

— Ръст метър и седемдесет, тегло четирийсет и пет килограма, което, ако отчетем и загубата на течност, означава, че приживе е тежал някъде към шейсет и три — шейсет и осем килограма — изчислих аз. — Среден на ръст мъж, който, както вече казах, може би в някакъв момент е тежал и повече, ако се съди по дрехите — освен това по тях са полепнали някакви странни косми. Дълги са към петнайсетина-осемнайсет сантиметра, на цвят са белезникави.

Обърнах левия джоб на дънките и намерих още косми, както и сребърно ножче за пури и запалка. Оставих ги върху лист чиста бяла хартия, като внимавах да не залича отпечатъците от пръсти, ако има такива. В десния джоб имаше две монети от по пет френски франка, една английска лира стерлинга и цяло тесте сгънати чужди банкноти, които не познавах.

— Няма портфейл, няма паспорт, няма накити — казах аз.

— Определено прилича на обир — рече Марино. — Ако изключим вещите по джобовете му. Нещо не се връзва. Ако е бил ограбен, крадецът е щял да вземе и тези неща.

— Обади ли се на доктор Боутрайт, Чък? — попитах аз.

Това бе един от одонтолозите, или съдебните зъболекари, които наемахме на хонорар — преподаваше в Медицинския колеж на Вирджиния.

— Тъкмо се канех да му звънна.

Смъкна ръкавиците и отиде при телефонния апарат. Чух го как отваря чекмеджета и шкафчета.

— Виждала ли си телефонния указател? — попита той.

— Нали уж ти отговаряш за нещата тук! — подметнах сприхаво.

— Ей сега се връщам — каза Руфин, явно изгаряше от нетърпение отново да хукне на нейде, само и само да не стои при нас.

Марино го изпроводи с поглед.

— Тъп като галош — каза той.

— В чудо съм се видяла с него — завайках се аз. — Лошото, Марино, е, че той изобщо не е тъп.

— Опитай се да го попиташ какво става. Все едно има пропадания в паметта, трудности със съсредоточаването и не знам още какво! Да не си е удрял главата? Или може би прекалява с онанирането?

— Не съм го питала точно тези неща.

— Ами миналия месец! Нали, докторке, изтърва един куршум в канализацията! После се намуси, все едно ти си му виновна, и това беше най-гадното. Все пак го видях с очите си какви ги върши.

Мъчех се да смъкна влажните хлъзгави дънки на мъртвеца.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.

Изхлузихме предпазливо панталоните през хълбоците, сетне през коленете и прасците. Свалихме и черните долни гащи, чорапите и тениската и аз ги сложих върху застланата с чаршаф количка. Огледах ги внимателно за дупки и скъсано, за някакви следи. Забелязах, че отзад панталоните, особено седалището, са много по-мръсни, отколкото отпред. На фортовете обущата бяха охлузени.

— Дънките, черните долни гащи и тениската са „Армани“ и „Версаче“. Гащите са обути наопаки — продължих аз с описа. — Обувките, коланът и чорапите са „Армани“. Виждаш ли мръсотията и охлузването? — посочих аз. — Възможно е жертвата да е била тътрена от някого, хванал я под мишниците.

— И аз си помислих същото — отбеляза Марино.

След петнайсетина минути вратите се плъзнаха, отвориха се и Руфин влезе при нас със служебния указател в ръка. Почука върху вратата на едно от шкафчетата.

— Пропуснах ли нещо? — поинтересува се весело.

— Ще огледаме дрехите с дъговата лампа, а после ще ги оставим да изсъхнат — наредих на подчинения си с доста недружелюбен тон. — Остави и другите лични вещи да изсъхнат, после ги прибери в плик.

Той си надяна ръкавиците.

— Тъй вярно — подметна наперено.

— Като гледам, вече се готвиш за полицейската академия — подкачи го отново Марино. — Браво на теб, момчето ми.